понеделник, 2 август 2010 г.

Франсоа Брюн - "Мъртвите ни говорят" (откъси)

Mари-Луиз Мортън ни съобщава на няколко пъти, че този физически свят е “следствие от мисълта на всички”.

Тази наистина съзидателна мощ на мисълта може да се открие още по-ясно в следващите етапи след смъртта; може дори да се каже, че различните светове на отвъдното не само съответстват на различните нива на съзнанието, но и всъщност са проява на самите тези нива.

Един от корабокрушенците на “Титаник” през 1912 г. е успял да предаде на дъщеря си посредством медиум разказа на своите преживявания в отвъдното. Корабокрушенецът се казвал Уилям Стед. По време на катастрофата дъщеря му е ръководила актьорска трупа, наета от нея да играе по Шексир. Един от актьорите, Гудман, със сигурност е имал дарбата на медиум. През самата нощ на потъването той усетил какво става в океана и й казал за това , без да посочи името на кораба.Също споменал, че неин много близък роднина й изпраща чрез него своите последни поздрави. 15 дни след смъртта на баща си мис Стед успява да влезе в пряка връзка с него в продължение на 20-на минути и дори да го види по време на сеанс при медиуми. Контактите под различна форма се умножават и от 1917 г. нататък Уилям Стед започва да диктува на Гудман известен брой послания. Посланията, изпратени между 1921 и 1922 г., образуват разказа за смъртта му и неговото развитие в отвъдното.

Той първо разказва за своето смайване от това, че внезапно се е озовал редом с хора, за които е знаел, че са отдавна мъртви :

“По това разбрах за първи път настъпилата промяна. Разбрах го внезапно и се изплаших. След известно смущение се опитах да се овладея. Объркването ми трая само миг и разбрах с възхита, че всичко, което бях научил, бе истина. О, ако в този момент можех да телефонирам и да изпратя тази новина до всички вестници ! Такава бе първата ми мисъл. После в мен се надигна реакция на безпокойство. Помислих си за моите близки. Те още не знаеха нищо. Какво да им кажа за себе си ? Как да им го предам ? Телефонът ми вече не работеше. Виждах всичко на Земята, тъй като все още бях много близо до нашата планета. Виждах потъналия кораб, корабокрушенците, и това ми вдъхна енергия : имах силата да им се притека на помощ... и от отчаян аз станах способен да помагам. За кратко време всичко свърши и сега само чакахме края на крушението. Като че ли очаквахме някакво заминаване. Накрая оцелелите бяха спасени, а удавените – живи. Тогава вторите, тоест ние, всички заедно променихме местонахождението си и посоката си на движение. И тогава за всички нас започна едно странно пътуване , а и самата ни група бе странна : никой не знаеше къде отиваме. В тази сцена имаше неизразим трагизъм. Много от нас, разбирайки какво бе станало, бяха обвзети от ужасно безпокойство, както за семействата си, които бяха оставили, така и за съдбата, която ги очакваше. “Кой ще бди над нас ?- казваха те.- Ще ни заведат ли при всевишния ? И какво ще бъде неговото решение ?”. Други изглеждаха безразлични към всичко, духовно отсъстващи. Наистина това бе едно странно стадо от човешки души, очакващи своето влизане в новия свят.

Всичко стана само за няколко минути и ето че стотици тела заплаваха по водата ; стотици души бяха отнесени във въздуха – живи ; а много от тях бяха дори твърде живи. И наистина, мнозина, вече разбрали, че са мъртви, бяха полудели от гняв заради това, че нямат сили да спасят ценните си предмети. Те се бореха да спасят предметите, които на Земята са имали за тях голяма стойност. Гледката на корабокрушението бе страховита. Но тя бе нищо в сравнение с тази на душите, изтръгнати противно на тяхната воля от телата им. Сцената бе покъртителна. Очаквахме да се съберем всички... и когато всичко свърши, потеглихме към други хоризонти.

Това бе едно интригуващо пътешествие, много повече, отколкото бихме могли да си представим. Ние се изкачвахме вертикално в пространството с невероятна бързина. Движехме се в група, сякаш се намирахме върху много обширна платформа, изтласквана във въздуха с гигантска мощ и скорост ; и въпреки това не изпитвахме никакъв страх за нашата безопасност. Изпитвахме чувство на устойчивост. Не зная колко време продължи нашето пътуване, нито на какво разстояние от Земята се намирахме при пристигането си. Ала това бе едно наистина вълшебно пристигане. Бе също като човек напуска скуката на британската зима, за да пристигне под сияйния блясък на средиземноморието. В тази нова страна всичко бе прекрасно и лъчезарно. Успяхме да я видим отдалеч, докато се приближавахме към нея ; онези от нас, които имаха някакви познания по този въпрос, смятаха, че ни бяха изпратили в това готоприемно място заради рязката раздяла със земния живот. Нещастният новопосветен чувства облекчение при пристигането си. Изпълваше ни гордост, когато разбрахме, че всичко бе леко, блестящо и въпреки това също толкова материално и устойчиво във всяко едно отношение, както и онова, което напуснахме на този свят.

Пристигането ни зарадва много приятели и роднини, които ни бяха много скъпи, докато бяхме на Земята. При нашето пристигане ние, които идвахме от корабокрушението, бяхме отделени. Можехме отново свободно да разполагаме със себе си, макар че всеки от нас бе придружаван от личен приятел, починал преди много години.”

Този път, както видяхме, има ясно усешане за изминато в пространството разстояние. Новата страна дори се вижда дълго преди да се пристигне в нея. Впрочем възможно е това пътуване да се възприема по-добре, когато е между нашия свят и следващите етапи, отколкото между самите тези етапи. Във всички случаи преходът е много по-ясно изразен на това ниво ............

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.