понеделник, 20 февруари 2017 г.

Католически епископ обявява, че радиото е "гласът на дявола"

Роберто Лендел де Моура е роден на 21-ви Януари 1861 г. в Порто Алегре, Бразилия. Образование получил в йезуитски училища, при което Ландел показал отрано способности в областта на науката и техниката, и влязъл в Политехническия институт през 1879 г. Брат му го убедил да дойде в Рим, за да проведе проучвания за свещеничеството и да напусне мястото в Грегорианския Университет, където преподавателите, лабораториите и академичната база са най-добрите в Бразилия.
Лендел завършил своите изследвания и се връща в Бразилия, където е ръкоположен за свещеник през 1886 г. В ранните етапи на кариерата му църквата прехвърля новия свещеник от един град на друг седем пъти, докато той в крайна сметка става свещеник в Сао Паоло. Младият падре Лендел останал жаден изследовател и не се отклонява от наличната научна литература. Той е имал две цели. Той искал да се увеличи базата на техническите и научни познания в Бразилия и да докаже, че познанието за физическата вселена е изцяло в съответствие с учението на католическата църква.
По време на изследванията си в Европа Лендел се сблъсква с работата на много изобретатели, които са усъвършенствали радио устройството. Най-добър сред тях бил Фототелефона на Александър Греъм Бел - безжичен телефон, който използва звук за модулиране на лъч от отразена слънчева светлина, насочена към фотоелемента, който след това преобразува светлината в електрически телефонен сигнал. През 1881 г. Бел публично демонстрира своя Фототелефон и започва изграждането на лаборатория във Франция, за да се създаде по-съвършен модел. Американецът Амос Долбер, професор в Тъфтския колеж, през 1882 г. донесъл различни видове безжични телефони в Европа. В същото време Томас Едисон и Луциус Фелпс в Съединените щати, а в Англия Уилоуби Смит изобретили системата за безжичен телеграф за комуникация с движещи се влакове. Падре Лендел също прочел за експериментите на Хайнрих Херц с радиовълни и кохерера на Едуард Бранли, който става първия практически приемник за тези вълни. Предполагайки, че има достатъчно опит, за да изгради иновативна безжична телефонна система, падре Лендел започнал работа над модел в лабораторията си през 1893 и го тествал в Сан Паоло в началото на 1894 година.
Изобретението му е комбинация от три различни безжични телефонни системи. Първата, която той нарича Esophone, била акустичен телефон с мегафони на всеки край и чифт телескопи, за да се улесни прецизното изравняване. Втората система била версия на Фототелефона на Бел, и тя отново използва телескопи, за да изравни отражателя и приемника. Третата система, наречена Radiographone, била несвършено приемо-предавателно радио-устройство. Той твърдял, че системата работи като телеграф с няколко прости модификации и може да достигне разстояние за пренос до 15 мили. В стремежа си да покаже своите постижения на старшите по ранг, падре Лендел организира демонстрация за епископа на Сан Паоло. За удивление на Лендел, безжичния телефон причинила ужас на този човек. Епископът го нарича "дяволски глас", обвинил Лендел в магьосничество и му наредил да спре експериментите си веднага.
През 1895 г. фанатици нахлули в лабораторията на Лендел, оборудването му било унищожено, а сградата изгорена до основи. На Лендел били нужни пет години за да поправи щетите, и в крайна сметка той построява нов модел и организира публична демонстрация, на която предал и приел сигнал на разстояние пет мили. Един от поканените гости бил С.Р. Луптън, британският консул в Сао Паоло. Луптън убедил Лендел да вземе своето изобретение в Англия, където радиотелеграфа вече се е използвал. Лендел иска и получава бразилски патент 3279 за своята система през 1901 г., но не успял да получи разрешение от правителството за търговска употреба.
Падре Лендел решава да отиде в САЩ и да се опита да получи патент там. Благодарение на църквата е имал добри контакти там, а процеса по получаване на патент бил по-лесен, отколкото в Англия. Той намерил един човек, който заплаща неговото пътуване и настаняване. През октомври 1901 Лендел подава първата си заявка за патент в САЩ. Той прекарва 3 години в доказване на новостта на идеите си пред патентната комисия. През този период той уволнил първия си патентен адвокат и наел друг, разделя първото си заявление на две, а след това на три отделни части, хваща пневмония, прекарва няколко месеца за възстановяване в Куба, и така никога не е демонстрирал работещ модел пред комисията. Въпреки това, в края на 1904 Лендел получил три патента в САЩ. По това време компанията Маркони прекосила Атлантическия океан и се прицелва към монополизиране на младата безжична индустрия.
През 1894 г. изобретението на Лендел може да е било уникално, но 10 години по-късно вече е старомоден анахронизъм, който не е търсен. Неговият спонсор вече няма нито средства, нито склонността да подкрепя още усилията му. Лендел се върнал в Бразилия, където продължава научната си работа до смъртта си през 1928 г.
През 1981 г. бразилски радиолюбители обявили Падре Лендел за свой патрон. Няколко години по-късно, католическият епископ на Санта Мария учредява годишна награда на името на Лендел де Моура с цел използването на комуникационни технологии в полза на човечеството.


Литература

Landell de Moura. By Hamilton Almeida. Tche Comunicaoes. Porto Alegre, Brazil, 1984.

The Incredible Father Landell de Moura, or the sad History of a Brazilian Inventor - By Ernani Fornari. Editoria Globo, Porto Alegre, Brazil, 1960.

http://www.rait.airclima.ru/

неделя, 19 февруари 2017 г.

О Т К Р И В А Н Е Т О Н А М О Н Т О У К

През 1971 г. започнах работа за BJM (измислено име на компанията, за която работех) – известен доставчик на отбранителни оръжия в Лонг Айлънд. През годините получих дипломa за електроинженер и станах специалист по електромагнитни явления. Тогава нямах представа за експеримента „Филаделфия“ или за съпътстващите го феномени.
Въпреки че по това време не се интересувах дотолкова от паранормалното, бях получил субсидия да изучавам ментална телепатия и да определя дали тя съществува или не. Стараех се да я опровергая, но с изненада открих, че тя всъщност съществуваше.
Започнах своето изследване и открих, че телепатичното общуване работеше на принципи твърде сходни с радиовълните. Бях открил вълна, която може да се нарече „телепатична вълна“ и която в някои отношения се държеше като радиовълна. Поставих си за цел да разбера характеристиките на „телепатичната вълна“. Изучавах техните дължини и други свързани с тях факти. Установих, че макар да се държеше като радиовълна, тя всъщност не беше точно такава. Макар че нейното разпространение се извършва подобно на електромагнитните вълни и притежава сходни свойства, не всички от тези свойства пасват напълно на нормалните вълнови функции.
Намирах всичко това за много вълнуващо. Бях открил изцяло нова електромагнитна функция, която не фигурираше в учебниците, които бях виждал. Исках да науча колкото може повече и изучих всички дейности, които можеха да използват този тип функция. Моят интерес към метафизиката беше започнал.
Продължих да проучвам в свободното си време и си сътрудничих с различни екстрасенси, за да тествам и наблюдавам техните различни отговори. През 1974 г. забелязах странно явление, което беше общо за всички екстрасенси, с които работех. Всеки ден, в един и същи час, съзнанията им биваха заглушавани. Те не можеха да мислят ефективно. Подозирайки, че намесата се осъществява чрез електронен сигнал, използвах моето радиооборудване и съпоставих онова, което се появяваше в радиовълните по времето когато екстрасенсите не можеха да работят. Винаги, когато в ефира се появеше един 410-420 МHz цикъл, те биваха заглушавани. Когато цикълът спираше, след около 20 минути, екстрасенсите се възстановяваха. Очевидно беше, че този сигнал силно възпрепятстваше способностите им.
Реших да проследя сигнала. Поставих една модифицирана ТВ антена на покрива на колата си, взех УКВ приемник и тръгнах да търся източника му. Проследих го до Монтоук. Идваше директно от една червено-бяла радарна антена от базата на военновъздушните сили.
В началото мислех, че този сигнал може да е бил генериран случайно. Проверих и открих, че базата беше все още активна. За нещастие, сигурността беше сериозна и пазачите не даваха никаква полезна информация. Те казаха, че радарът е за проект, провеждан от FAA(Federal Aviation Administration – Федерална Авиационна Администрация. – бел. ред). Не можех да ги накарам да ми кажат повече от това. Всъщност, техните изявления не бяха особено смислени. Това беше радар от отбранителна система от Втората световна война известен като „SAGE радар“ ( Semi-Automatic Ground Environment. Най-адекватният небуквален превод на български е „Полуавтоматична Наземна Локализираща Система“. Представлява компютърен софтуер на американската аерокосмическа отбранителна система за проследяване и прихващане на вражески обекти, който за годините си е бил революционен със своя мащаб. Въпросният радар е бил част от тази система. – бел. ред.). Беше много старомоден и нямаше логична причина, поради която FAA да има нужда от подобна система. Не им повярвах, но не можех да не се заинтригувам. За съжаление, бях стигнал до задънена улица.
Продължих своите психични проучвания, но не стигнах доникъде с изследването на антената от Монтоук до 1984 г., когато ми се обади мой приятел. Той ми каза, че сега мястото е изоставено и трябва да отида там за да поразгледам. Направих го. Наистина беше изоставено, навсякъде се търкаляха останки. Видях пожарогасител, оставен сред множество разхвърляни документи. Вратата беше отворена, както и прозорците и вратите на сградите. Това не е начинът, по който обикновено военните оставят една база.
Разходих се наоколо. Първото нещо, което привлече вниманието ми, беше оборудването за високо напрежение. Поинтересувах се много, тъй като това е нещо, което представлява голям интерес за радиоинженерите. Аз съм колекционер на любителски радиостанции и радиооборудване и исках да го купя. Предполагах, че ще е евтино, ако уредя нещата чрез агенцията за отпадъци в Мичиган.
След като проверих оборудването, се свързах с агенцията по отпадъците и говорих с една приятелски настроена дама. Казах й какво искам, а тя ми каза, че ще види какво може да се направи. Материалът изглеждаше изоставен и имаше вид на отпадъчен. Ако бе такъв, щях да успея да получа това, което исках. За съжаление, тя не ми се обади и затова позвъних след три седмици. Тя ме информира, че не е успяла да проследи оборудването. Не можели да разберат на кого е. И военните, и GSA(General Services Administration – Главна Административна Служба. – бел. ред.) твърдяха, че не знаят каквото и да е било по въпроса. За щастие, от агенцията по отпадъците заявиха, че ще се опитат да проследят нещата по-нататък. След още седмица-две отново £ се обадих. Каза, че ще ме прехвърли на Джон Смит (името е измислено), който се намира в един терминал в Бейон, Ню Джърси.
„Говорете с него, той ще уреди нещо“, каза ми тя. „Искаме клиентите ни да са доволни.“
Срещнах се с Джон Смит. Не искаше да обсъжда нищо по телефона. Каза, че официално никой не признава да е собственик на оборудването. Доколкото знаели, то било изоставено и затова съм можел да отида и да взема каквото искам. Даде ми документ, който изглеждаше официален и каза да го покажа на всеки, който започне да ми задава въпроси за моето присъствие в зоната. Всъщност документът не беше издаден официално и не беше регистриран, но той ме увери, че с него ще мога да държа полицията настрани. Насочи ме към пазача на военновъздушната база в Монтоук, който да ме разведе наоколо.


От "Проектът Монтоук: Експерименти във Времето"
Престън Б. Никълс и Питър Муун

събота, 18 февруари 2017 г.

Е К С П Е Р И М Е Н Т Ъ Т „ Ф И Л А Д Е Л Ф И Я “

Проектът Монтоук датира от 1943 г., когато на борда на кораба Елдридж били правени експерименти за достигане на радарна невидимост. Тъй като Елдридж бил в пристанището на Филаделфия, събитията свързани с този кораб са известни под името експериментът „Филаделфия“. Тъй като е бил предмет на различни книги и на един филм, тук ще му се направи само кратко резюме.
Този експеримент е познат като проект Дъга на онези, които го провеждали. Бил замислен като строго секретен проект, който да помогне за приключването на Втората световна война. Предшественикът на днешната стелт-технология, проект Дъга експериментирал с техника, която да направи кораба невидим за вражеските радари. Това било направено посредством създаването на „електромагнитна бутилка“, която на практика отклонявала радарните вълни от кораба. Подобна „електромагнитна бутилка“ променя цялото електромагнитно поле на дадена област – в настоящия случай, полето обгръщащо кораба Елдридж.
Докато целта била просто корабът да бъде направен невидим за радар, експериментът имал напълно неочакван и драстичен страничен ефект върху кораба. Той направил кораба невидим за невъоръжено око и го отстранил от време-пространствения континуум. Корабът внезапно се появил отново в Норфолк, Вирджиния – на стотици мили разстояние.
Проектът бил успех от материална гледна точка, но драстична катастрофа за хората участвали в експеримента. Докато корабът се „изместил“ от филаделфийското пристанище до Норфолк и обратно, екипажът бил напълно дезориентиран. Те били напуснали физическата вселена и наоколо нямало познато обкръжение, с което да я свържат. При тяхното връщане във филаделфийското пристанище, някои заседнали в преградните стени на самия кораб. Онези, които оцелели, били ментално дезориентирани и обзети от пълен ужас.
Впоследствие екипажът бил освободен като „умствено негоден“, след като хората прекарали значително време в рехабилитация. Състоянието „умствено негоден“ се оказало много удобно, за да могат да бъдат дискредитирани техните истории.
Това довело до замразяване на проект Дъга.
Макар че бил направен основен пробив, нямало гаранция, че човешките същества могат да оцелеят при по-нататъшно експериментиране. Било твърде рисковано. Д-р Джон фон Нюман, който ръководел проекта, бил призован да работи по проекта „Манхатън“. Той бил свързан с атомната бомба, която станала оръжието, избрано за приключване на Втората световна война.
Макар че това не е общоизвестно, обширното изследване, което започнало с проект Дъга, било възстановено в края на 40-те години. То продължило, кулминирайки през 1983 г. в Монтоук с дупка, отворена във време-пространствения континуум. Целта на настоящата книга е да ви даде принципно разбиране за изследванията и събитията, последвали експеримента „Филаделфия“ стигнали и до 1983 г. в Монтоук. Ще започна като най-напред ви разкажа как аз, Престън Никълс, се натъкнах на него.


От "Проектът Монтоук: Експерименти във Времето"
Престън Б. Никълс и Питър Муун