четвъртък, 31 март 2016 г.

Пси бойци: Джо Макмонигъл не открива Атлантида в Крит

В обширно интервю за канал Paphos-TV Д.Ноулс и съпругата му Линда Лебланк, ръководители на организацията "Психогносия" заявиха, че работят с един от най-талантливите хора в света. Той е майсторът, овладял техниките "далечно виждане", бившият военен и знаменит медиум-шпионин на САЩ Джоузеф Макмонигъл.
Знае се, че руската и американската армии дълги години полагаха много сериозни усилия, за да изследват възможностите на пси техниката "виждане от разстояние". Овладяването на екстрасензорния феномен, наречен още "дистанционно наблюдение", дава хиляди възможности за получаване на недостъпна по други начини информация. По този въпрос Макмонигъл написа 4 книги за работата си в Американския Департамент по отбрана. След пенсионирането си той основа фирма, която осъществява дистанционно наблюдение на отделни лица и компании.
Медиумът е работел само по координатите от карта, дадени от специалисти, които твърдят, че Крит е част от Атлантида. В своя доклад след сеанса Макмонигъл описа онова, което вижда под водата в радиус на две мили - преди 10000 години и сега. Медиумът не е имал какватао и да била друга информация, своите задачи той е получил в запечатан плик, като никъде не е спомената думата "Атлантида" или "Кипър".

Докладът на Макмонигъл

Преди 10000 години на посоченото от картата място се е намирал продълговат остров, дълъг около 235 км и широк 65-75 км. От двете му страни са се издигали високи планини. Медиумът описва голям централен град с много жилищни сгради и улици, започващи от центъра му. "Градът е гъсто населен и добре организиран. Има много канали и реки, висящи градини. Много градини с плодни дървета, всички те отлично оросявани. Въздухът е изпълнен със свежест".
Макмонигъл подробно описва вижданите навсякъде произведения на изкуството - статуи, фризове по домовете, мозайки, картини, декорации от камък и дърво. "В този град няма насилие. Чувствам, че в него няма военни, има мир и изобилие от храна. Чувствам, че всичко е подчинено на акуратността, чистотата и изяществото. Температурата на въздуха е 24-27 градуса, климатът е мек, влажността нормална. Духат леки югоизточни ветрове. Градът е обкръжен от многобройни езера. Това е страна на водните чудеса, свят на водата. Виждам кораби и лодки с разнообразни размери и форми. Народ от мореплаватели. Хората са много богати, защото търгуват. Корабите им са изящни, но в същото време толкова устойчиви, че преплуват океана. Изглеждат като нас - между 150 и 175 см. Почти всички са с кафяви меки коси, зелени или кафяви очи, сините са рядкост. Говорят език, приличащ на шумерски, но от видимо по-ранен период. Писмеността им е по-стара от шумерската. Изглежда като плавен ръкописен шрифт, който не съм виждал никога досега. Няма гласни, но те се произнасят. Математиката им е като нашата, но нямат нула".
По думите на медиума те са умеели да правят сложни хирургически операции, но са предпочитали естествените лечебни методи. Живеели са около 100 години. Семействата са се състояли обикновено от четирима. Религията е монотеистична. От пет до девет години децата учат в храмовете или школите, а след това продължават при избран от тях учител.
На въпроса какво вижда на това място в настояще време, Макмонигъл казва, че сега там има само вода. Под водата вижда покрити с пясък руини.
Макмонигъл класифицира древния град от времето до шумерския период или около 3500 пр.н.е. С една дума, той не е Атлантида и дори при подводните експедиции да бъдат открити останки, те няма да имат нищо общо с легендарния остров, описан за пръв път от Платон и търсен до днес.

По материали от Свръхестественото

сряда, 30 март 2016 г.

Когато си в Рим , прави като римляните

Някои от местата и културите, в които са се установили хибридните родове, са останали в центъра на техния заговор и до ден днешен. Най-забележителен в това отношение е Рим, мястото, откъдето произхожда християнската религия такава, каквато я познаваме. Рим си остава глобален център на мрежата от тайни общества, контролирана от рептилоидните хибриди. Елитни тайни общества в тази мрежа, като йезуитите, малтийските рицари, тамплиерите и Опус Дей, са тясно свързани с Ватикана. Рептилоидите и техните хибриди са създали всички основни религии  и голяма част от по-малките. Християнството, юдаизмът, ислямът, а и не само те, произхождат от земи, контролирани някога от Шумер и Вавилон. Преводите на древните глинени таблички, открити на територията на днешен Ирак, доказват по категоричен начин, че библейският Стар завет, основополагащ стълб на юдаизма и християнството - свързан, между другото и с исляма - е вариант на далеч по-стари шумерски легенди, в които са променени единствено имената на героите и географските названия. Историята за открития сред тръстиките Мойсей е била разказвана много преди това като доста сходна по своята същност легенда за Саргон от Акад, цар на Вавилон около 2550 г. пр. Хр. Вече установихме, че историята за Ной и потопа произлизат от същия източник. Родовете, произлизащи от Шумер и Вавилон, пренасяли своята сатанинска религия, където и да отидели. Първоначално я практикували открито, но впоследствие били принудени да я прикрият зад фалшиви митове и изпълнени със символика ритуали. "Християнската" света троица всъщност е вавилонска. Светата троица във Вавилон се състои от Нимрод, бащата, който е бог на слънцето, Семирамида, или Ищар, девствената майка и богиня, и Тамуз, или Нин, родения по непорочен път син. След като хибридните родови линии се преселват в Рим , те пренасят със себе си своята сатанинска религия, прикривайки я зад маската на "християнството" и Светата троица, съставена от Бог-Отец (всъщност Нимрод), Сина Исус (Тамуз) и Светия дух. Християнството описва Светия дух като гълъб. Именно гълъбът е символ на Семирамида (Ищар) (от която между другото води началото си Великден) у вавилонците. Титлите и атрибутите, с които жителите на Вавилон удостоили богинята Ищар, като например "Майката дева" и "Небесната царица", преминали като "Дева Мария" и в "новосъздаденото" християнство с център Рим. Римската църква, от която произлиза християнството, е всъщност вавилонската църква, преместена на ново място. Богинята била свързвана предимно с планетата Венера, но понякога и с Луната. Древните асоциирали Луната с "колесницата" на боговете и богините. Селена, гръцката богиня на Луната, била изобразявана на сребърна колесница (Луната), теглена от бели коне, докатo индуският бог Чандра също пътувал в лунна колесница, теглена по небосвода от десет бели коня. По време на Никейския събор, проведен през 325 г., римският император Константин определил в какво трябва да вярват християните и приетият на събора Символ верую бил наложен над цялото християнство, което го следва и до ден днешен. Самият Константин дори не бил християнин. Той почитал бога на слънцето, наречен Сол Инвиктус - Непобедимото Слънце. Когато Константин обявил, че християнството става официална религия на Римската империя (или на онова, което било останало от нея), повечето хора нямали нищо против. В края на краищата "новата" вяра била тяхната стара религия, но с променено име и облик. Доскоро тачели божества като Бакхус, римската версия на гръцкия Дионис, а сега щели да се кланят пак на същото божество, но преименувано на Исус. Ето какво можем да прочетем за Дионис/Бакхус:
"Дионис бил божие дете, родено от девица на 25 декември и поставено в ясли. Той бил странстващ учител, който вършел чудеса. Взел участие в триумфалната процесия, яздейки магаре. Бил цар, който бил убит и изяден по време на ритуал за плодородие и пречистване. Възкръснал от мъртвите на 25 март. Бил бог на лозята и превръщал водата във вино. Наричали го Цар на царете и Бог на боговете. Бил смятан още за "Спасителя", "Избавителя", "Поелия греховете", "Помазания", "Алфа и Омега"... Идентифицирали го с овен или агнец. Титлата му Дендритес или "млад мъж на дърво" предполага, че е бил обесен на дърво или разпънат".
Това да ви звучи познато? Тази история се разказва много преди появата на "Исус", само имената на боговете са други. Сред тях е и едно римско-персийско  божество, наречено Митра, който бил "лозето", "добрият пастир" и пр. Посещавал съм Ватикана няколко пъти и винаги съм се удивлявал до каква степен това място е изпълнено със символика, свъзана с бога на Слънцето, богинята на Луната и илюминатите. В центъра на площад "Свети Петър" се издига оригинален обелиск, донесен от Хелиополис - Града на Слънцето в Древен Египет. Увенчали са го с малък кръст на върха, за да му придадат по-християнски вид. Колко мило. Древноегипетски обелиск се издига и в друг ключов за илюминатите град - Лондон. Това е т.нар. "Игла на Клеопатра", поставена на брега на Темза - реката, наречена на името на келтската богиня Темезис. Между другото, там, където реката преминава през средището на илюминатската индоктринация, наречена Оксфорд, реката се нарича Изис (Изида), а не Темза. Изида е египетска богиня, поредната девица, родила дете. Ню Йорк и Париж също притежават оригинални древноегипетски обелиски, разположени в Сентрал Парк и Плас дьо ла Конкорд, покрай който автомобилът на принцеса Даяна преминал минутка преди да катастрофира. Върхът на парижкия обелиск е позлатен, а това е символ на златния пенис на Озирис. Можете да проследите придвижването на хибридните родове благодарение на техните символи, имена и дори архитектура. Един от прочутите седем хълма на Рим се нарича Капитолийски. На него някога се издигал древен храм на Юпитер. Названието си "Капитолийски" получава, тъй като при изкопни работи за полагане на основите на храма, бил открит човешки череп. Латинската дума за "череп" или "глава" е caput. Ето защо използваме днес тази дума, когато искаме да кажем, че нещо е мъртво или безнадеждно повредено. Когато потомците на хибридните родове, основали Рим, преместили седалището на американската законодателна власт във Вашингтон, те нарекли сградата Капитолий, Капитолийски хълм или Хълма на черепа. Този пример бил последван от законодателните събрания на някои щати. Освен това думата capital също произлиза от caput. Човешкият череп и черепът с кръстосаните кости са сред основните символи на рептилоидните родови линии. В американския Йейлски университет има братство, наречено "Череп и кости", където студентите, представители на въпросните фамилии, бъдещите лидери и ръководители на рептилоидния заговор, включително семейство Буш, официално биват посвещавани в това тайно общество. Въпросното братство "Череп и кости" е пренесено в Америка от Германия, родното място на фамилия Ротшилд, а мнозина от членовете му впоследствие заемат влиятелни позиции - явни или задкулисни. Американските президенти Буш старши и Буш младши също са били членове на "Череп и кости", където са лягали голи в ковчег със завързани за пенисите им панделки като част от ритуала за посвещаване. Такива хора управляват нашия свят. "Кръстосаните ключове на Свети Петър", които можем да открием навсякъде из Ватикана и Рим, символизират всъщност череп и кости. Този мотив се появява и в историята за Исус, който според Библията бил разпнат на хълм, наречен Голгота, което означава "място на черепа",каквото е значението и на алтернативната дума calvary (от англ. "разпятие", "голгота") 

Дейвид Айк - "Спомнете си кои сте"

понеделник, 28 март 2016 г.

КУХАТА ЗЕМЯ, ЧЕТВЪРТИЯТ РАЙХ И НОВИЯТ СВЕТОВЕН РЕД



Веднъж, в разговор посочих като пример за човешкото невежество древната идея, че Земята е костенурка и ние живеем върху черупката й. Събеседникът ми каза - Е, не се знае, може пък да се окаже вярно... Не мисля, че имаше нещо конкретно предвид, но на мен тази идея ми се загнезди в главата и отново се сетих за нея, когато узнах идеята за кухата земя.
Оказва се, че тази идея никога не е напускала митологията на северните народи, както и , по странни неведоми пътища, свещените писания на Индийския континент - Ведите.
За да не стане този пост дълъг и скучен , не мога да се спирам подробно на всички източници на информация, но ще  дам някои линкове по-долу. Статията в Уикипедия също е доста информативна, особено в историческата част.
en.wikipedia.org/wiki/Hollow_Earth
Най-големият шум в наше време се вдига през 1947 г., когато на 19 февруари
Адмирал Ричaрд Бърд осъществява полет над северния полюс и попада в отвор,
който води до вътрешната земя. Той успешно се завръща и донася послание от срещата си с много напреднала цивилизация от вътрешността на земята.
Адмиралът бил подложен на всевъзможни медицински прегледи и военни разпити
и след като не се доказало, че е луд или болен , бил накаран да положи военна клетва и така неговата история остава засекретена.
Не зная точно коя година, но около края на миналия век, се открива неговия дневник и бива издаден в САЩ. Какво пише в него?
По време на полета 1700 мили отвъд северния полюс, Бърд докладва по радио връзката, че под него вече няма ледове, а зелени планини, езера, реки и даже, че
вижда някакво странно животно наподобяващо мамут. През 1956 същият адмирал повежда втора експедиция, този път в Антарктида, 2300 мили отвъд южния полюс. В дневника му е записано - "тази експедиция откри една огромна нова страна".
Някои подробности от първата експедиция до северния полюс:
Бърд бива посрещнат от човешка раса с много по-висок ръст, наричащи себе си
Ариани (или Арийци) и технология далеч надминаваща нашата. Старейшините на Агарта (вътрешната Земя), обясняват, че той е бил нарочно допуснат с цел да отнесе послание до хората на повърхността. Арийците никога не са се намесвали в делата на надземните, но се налагало да вземат отношение, след като хората овладявата атомната енергия и я използват за унищожителни цели. Те се опитват многократно да разговарят с лидерите на нашия свят, но , цитирам: "между вас има такива, които биха по-скоро унищожили целия свят, отколкото да се откажат от властта, която имат..." Според тях ние сме подминали повратната точка и няма връщане назад. През 1945 те изпращат на повърхността своите "Flugelrads" (летящи колелета или чинии - впрочем техният език бил близък до немския и особено до санскрит?!), но те биват посрещнати враждебно от военните.
Арийците предупреждават, че над света е надвиснала тъмна ера и че Втората световна е била само началото - няма да помогнат армиите, няма да помогне и науката, докато от света не остане шепа народ, който ще научи урока си и ще потърси отново съкровищата на човешката раса. Дотогава те ще бъдат на сигурно място при тях - в недрата на планетата.
Visita Interiora Terrae Rectificando Invenies Occultum Lapidem,” “Visit the interior of the
earth and rectifying (purifying) you will find the hidden stone.”  - Посети вътрешността
на Земята и чрез пречистване ще намериш скрития камък" - V.I.T.R.I.O.L -  формула на
алхимиците.
Митовете и легендите, както и дневника на Адмирал Бърд, (а има и още разкази на очевидци-риболовци, случайно попаднали в отвора,) описват невероятни подробности от този скрит свят - чудните плодове с огромни размери, красотата на хората и природата, вътрешната омиротвореност и мъдростта на обитателите и т.н.
Който се интересува - нека прочете.
Много любопитна е и връзката на вътрешната Земя с обществото Туле - дългокосите ясновидки, живеещи 600-800 години подобно на библейските отци (това обяснява нечовешки дългите им коси).

През 1944 в Антарктида (навярно на немската база, която има връзка с вътрешната
земя) са били откарани 10000 украинки, които заедно с 2500 подбрани арийски
мъже е трябвало да сложат началото на една чиста арийска раса - раса на майстори на Врил енергията, които да установят Четвъртия Райх (по 4 жени на германец!)

Умеещите да манипулират Врил живеят  поне 600-800 години като изглеждат на не повече от 25-40. Врил е Силата на живота, за която се говори в дохристиянските религии на северните народи и която идва от Мрака, от Нищото.
Дали нашият Бай Мильо има същото предвид, като казва, че "Творецът е Мрака - оттам излизат енергиите..." (в мин. 1.00 на  интервюто -

conspiracii.blog.bg/novini/2012/06/19/vmesto-blagodaria.969943
)

Новината е, според  данни от една от все още живите Туле жени, на 170 години с вид на 25, Сигурно е, че този план не се осъществява, поради намесата на други раси. В резултат след известно странстване във времето и космическото пространство, няколкостотин жени и деца наскоро са се приземили в Австрия и са под прикритие. Те имат перфектни тела и владеят петото измерение.
Врилогията не дели Вселената на добро и зло, както ние, а на ред и хаос.
Това звучи познато:
Ред от Хаоса или "Ordo Ab Chao" (мото на свободните зидари).
Наскоро гледах един стар филм от 68-ма година, където, след като нарежда разстрела на 80 цивилни мъже на окупиран гръцки остров, немският офицер обяснява: "вие навярно ме мислите за садист... но моята мисия е мисията на Германия - да въведа ред в Европа".
Това звучи твърде актуално. Дали новината за приземилите се в Австрия чисти арийци е в пряк или преносен смисъл не знам, но  Германия никога не е губила войната (затова пък губят нейните съюзници!, макар че това е друга тема).
Силите, стоящи зад нея, скрити в дълбока нелегалност, сега като подводница изплуват и набират мощ, превръщайки Обединена Европа в Четвъртия Райх, каквато беше и първоначалната идея. В Америка славно но не и бавно се установява диктатура, а на Китай и Русия не им трябва много, за да влязат в редиците на Новия Световен РЕД.
Забележка:
Накрая може да се окаже вярно,  че Ангела Меркел (в буквален превод името означава "ангел, управител на пазара"- не съвсем неточно, нали) е наистина дъщеря на Ева Браун и Адолф Хитлер, а самият Хитлер пък незаконен син на Ротшилд...както казват слуховете...тук на Повърхностната Земя и най-високите идеали се превръщат в семейна драма.
--------------------------------
линкове:
www.sacred-texts.com/ufo/hollow.htm

formerwhitehat.wordpress.com/2012/06/27/of-thule-vril-and-aryan-people-from-the-past/
www.vrilology.org/questions__answers.htm
 

неделя, 27 март 2016 г.

ВТОРОТО ТЯЛО - 2

21. 11. 1962 г. Нощ.
 
Този път реших да направя съвсем „локално“ пътешествие. Започнах да се нося из въздуха на стаята срещу вратата. После се досетих, че не се нуждая от врати при тези обстоятелства. Обърнах се и се насочих право към стената, очаквайки да се провра точно през нея… Не се получи! Когато я доближих съвсем, се оказах неспособен да проникна в нея. Усещането беше точно както да се опитваш да блъскаш стена с физическата си ръка. Дадох си сметка, че нещо не е наред. Прониквал съм през стени много лесно преди. Би трябвало да мога да я премина. Веднага започнах да бутам стената с удължените си ръце. Имаше един момент на съпротивление, но после проникнах през нея така лесно, като че стената бе вода. Все пак имаше една разлика. Преминавайки оттатък стената, усетих и идентифицирах всеки неин пласт от различни материали — боята, хоросана, летвата, обшивката и накрая — камъчетата отвън. Беше същото, както при ръката през пода. Защо бе това неочаквано съпротивление при първия опит?
 
15. 2. 1963 г. Нощ.
 
Това бе най-необикновеният експеримент. След „издигането“ извън тялото, което стана лесно, и контролирайки се да стоя само в стаята, най-после събрах кураж да се върна и изследвам физическото си тяло, което си бе останало в леглото. Насочих се бавно надолу, приближавайки се в полутъмното. (Идваше светлина само от отраженията върху прозорците. Не можех да виждам много добре, но може би това бе достатъчно. Когато видиш собственото си тяло, някак си се отвращаваш.) Приближих внимателно, за да докосна физическата си глава, но ръцете ми докоснаха крака! Първоначално помислих, че съм се озовал другаде, но почувствах палците на краката си. Нокътят на левия ми палец бе удебелен от предишно нараняване от паднал дънер. Но този палец нямаше такъв нокът! Опипах с ръце десния си крак. Палецът на десния крак наистина имаше дебел нокът. Всичко бе преобърнато като огледален образ. Бавно опипвах тялото, но освен палеца не можех да кажа дали нещо друго е обърнато наопаки. Въпросът бе, че можех да усещам физическото. Ръцете ми не просто преминаваха през него. Бе много мистериозно да усещаш лицето си през затворените си очи, сякаш бе на друг човек. Приближих се съвсем, всъщност да видя лицето. Е, добре бях аз, но някак изкривен. Ако пък не, значи аз съм с доста по-неприемлив външен вид, отколкото „азът“ и гордостта ми биха се съгласили. Никога не съм се мислел за красавец, но в края на краищата мислех, че съм малко по-хубав от този! Странно нещо е това преобръщане. Както съм се носел из тъмнината, би трябвало да съм обиколил и съм се дезориентирал. Но удебеленият нокът все пак беше на десния, а не на левия крак. По-нататък трябва да проуча това.
 
18. 3. 1960 г. Нощ.
 
Едно възражение от страна на д-р Бредшоу ме подтикна към това. След като излязох от физическото и не се отдалечавах, помислих си, че бих могъл да се опитам да разбера дали нося дрехи в нематериалното си битие. Така щях да направя опит да му отговоря. Преди това никога не си бях правил труда да разбера. Причината, предполагам, е в това, че дрехите никога не са ме занимавали достатъчно. Според мен те по принцип са, за да създават удобство и да топлят. Опипах второто си, нематериално, тяло. Усетих кожа, покрита с гъша перушина. Дрехи обаче нямаше. Поне в този случай.
 
23. 2. 1961 г. Нощ.
 
Излязох от физическото по метода на „завъртането“ и започнах да обикалям стаята. Сякаш нещо ме задържаше. Приличаше на бавно ходене във вода. Буташ с крака и ръце, но стоиш на едно място. Изведнъж получих удар в гърба (безболезнен), преобърнах се — главата надолу, краката вирнати. Върнах се обратно към физическото. Седнах физически, а някой чукаше на вратата (дъщеря ми). Какво ме дръпна назад така яростно? „Въжето“, за което само се догаждах?
 
7. 7. 1960 г. Следобед.
 
Не бих искал никога повече да изживея опит като този. Намирах се в заредената клетка на Фарадей (медна екранираща мрежа над земята, заредена с прав ток с напрежение 50 kV). Направих опит да изляза от клетката. Отделих се от физическото без проблеми. После сякаш бях оплетен в огромна торба, изработена от еластична жица. Торбата поддаваше, когато я натиснех, но не можех да премина през нея. Борих се като уловено в капан животно, но накрая се върнах във физическото. Премисляйки отново преживяното, за мен е повече от ясно, че това не бе жица. Всъщност то се оказа строежът на електрическото поле, осигурено с фундаментално същата форма като на клетката, но по-еластично. Вероятно би могло да послужи като база за „капан за духове“!
 
30. 10. 1960 г. Следобед.
 
В около три и петнайсет легнах с намерението да посетя Е. В. в дома му, на разстояние осем километра. След известни трудности успях да достигна до състояние на вибрации, а после излязох вън от физическото, в стаята. С мисълта за Е. В., който бе крайната ми цел, излязох и тръгнах бавно (сравнително). Изведнъж се намерих над една търговска улица, летях бавно на около осем метра над тротоара (точно над перваза на прозорците на втория етаж).
Познах, че това бе главната улица на градчето, както блока и ъгъла, над които минавах. Няколко минути се движех над тротоара и забелязах бензиностанция на ъгъла, където на една бяла кола бяха свалени и двете задни колела пред една полуразрушена омазнена врата. Бях разочарован за това, че не бях отишъл при Е. В. — там, където се бях отправил. Като не видях нищо друго интересно, реших да се върна обратно към физическото и го сторих безпрепятствено. Седнах и започнах да анализирам защо не успях да отида там, където имах намерение. Съвсем импулсивно станах, отидох в гаража и с колата изминах осемте километра. Мислех най-малкото да извлека някаква полза от пътуването и да проверя видяното. Стигнах до същия ъгъл на главната улица. Там наистина имаше бяла кола пред отворената врата. Малки очевидни частички като тази ми бяха от полза! Погледнах нагоре към приблизителната позиция, която бях имал над тротоара, и бях удивен. На същата височина, където бях летял над тротоара, бяха далекопроводите за високо напрежение на електрическия ток. Дали електрическите полета бяха привлекли Второто тяло? Това ли е средата, през която то се движи? Вечерта най-после успях да пристигна у Е. В. Изглежда целта ми не е била много далеч. Приблизително в три и двайсет и пет Е. В. се е движел по главната улица, а аз съм го следвал точно отгоре, доколкото успяхме да установим.
 
9. 1. 1961 г. Нощ.
 
В отговор на въпрос, възникнал по време на разговор с г-жа Бредшоу, реших да проверя дали наистина съществува „връзка“ между физическото и Второто тяло. В миналото не бях забелязал никаква, ако въобще имаше, освен понякога смътно привличащо действие. С тази мисъл в съзнанието преминах през процедурата на спомена в късния следобед, току пред мръкване. Измъкнах се от физическото чрез въртенето около оста и останах в стаята, на около метър над тялото си. Обърнах се да видя „връвчицата“, но тя не бе видима за мен. Или бе много тъмна, или пък въобще нямаше такова нещо. Започнах да се въртя, за да почувствам дали не излиза отпред, отзад или от върха на главата ми. Напипвайки тила си, ръката ми докосна нещо. Започнах да шаря и с двете си ръце зад главата си. Каквото и да бе, то излизаше от една точка в средата между двете ми плешки, доколкото можах да определя, а не както очаквах, от главата ми. Докоснах основата и я почувствах точно като разпрострелите се корени на дърво, водещи началото си от основния ствол. Корените се разклоняваха надолу чак до средата на моя торс, нагоре — до врата ми, а встрани — до двете ми плешки. Навън от тялото ми израстъкът наистина имаше формата на „връвчица“, ако сте склонни да наричате петсантиметров кабел „връвчица“. Висеше хлабаво и можах съвсем точно да определя структурата й. При докосване бе с топлината на човешкото тяло и бе съставена от стотици (хиляди?) прилични на сухожилия нишки, здраво свързани помежду си, но те не бяха усукани или сплетени по някакъв начин. Бе еластична и сякаш покрита с кожа. Доволен, че наистина съществува, аз я пуснах и си тръгнах.
Много пъти след това по най-различни начини основните качества, отбелязани по-горе, бяха потвърдени. Все още не съществува метод, който да узакони това доказателство, освен личното преживяване и наблюдение и от други. Вероятно и това ще стане, когато му дойде времето.
Нека обобщим какво научихме от предходното. Второто тяло има, както разбрахме, собствено тегло. То е обект на земното притегляне, макар и в по-малка степен от физическото тяло. Физиците може би ще намерят обяснение и на това, подчертавайки, че всичко е въпрос на маса, разбира се. Тълкуванието за случаите на преминаване през една стена биха били следните: всяко нещо, което е в състояние да проникне в междумолекулярното пространство на строежа на веществото, трябва да притежава достатъчно малка плътност. Такава ниска гъстота предполага твърде малка маса, но е може би все още материя. Това допълнително бе подкрепено от експеримента с половинчатото излизане от физическото тяло. Тогава краката и бедрата бяха отделени от материалното, като им бе дадена възможност да падат свободно и да се увиват около леглото. Масата с ниска гъстота пада като перце. Преминаването през стена също може би е пример. Първоначалното съпротивление вероятно е било причинено от някакво повърхностно напрежение, например вибрации на частичките. Веднъж преодоляно, то позволява на маса с по-ниска плътност да премине между молекулите на стената. Някои умозрителни физици биха могли да се възползват от това.
Второ: Второто тяло става видимо при определени условия. За да си видим, трябва или да отразяваш чужда светлина, или сам да излъчваш светлина в познатия спектър, или нещо хармонично в тази област, най-малкото. Основавайки се на информацията за експеримента с краката и бедрата, по всяка вероятност аз съм наблюдавал излъчвана светлина, но само около периметъра на формата на тялото. Останалото бе невидимо в условията на дневна светлина. Трябва да се допусне също, че механизмите на моите възприятия и сетива са били в някакво повишено или променено състояние, което е дало възможност за това „виждане“. „Сивият шифон“, видян от Р. В. при изкуствено осветление и в пълно съзнание, твърди вероятно още нещо отново. От описанието парчето коприна може да бъде отнесено към категорията на отразяването на светлината. Според съобщението за случая, очевидно има условия, при които напълно буден и в съзнание човек може визуално да узнае за присъствието на Второто тяло. Какво обаче представляват тези условия, не зная.
Трето: Усещането при допир, когато съм във Второто тяло, е почти същото, както и във физическото, тоест когато ръцете са допрени една до друга, чувството е същото. Това изглежда вярно и в съобщението за търсенето на „връвчицата“. Ръцете можаха да почувстват и допрат нещо нематериално. И то бе допир с плът, плът според рецепторите на сетивата. Единственото изключение бе типът на космените фоликули, които бяха като кожни торбички. Има и информация, че нематериалните ръце могат да докосват физическото тяло, което води до същия резултат — свидетел на експеримента с обратна връзка за директно изследване, започващо с палците. Това се роди отново по време на експериментите с „мъжа на гърба“, където имах възможност да почувствам физическото тяло в непосредствена близост с нематериалното, с други части, вместо само с ръцете. Ще излезе, че при така наречените „локални условия“ и Второто тяло може да чувства и докосва физически предмети.
Четвърто: Второто тяло е много еластично и може да приема всяка форма, която е приемлива или желана от индивида. Способността „да се удължава“ ръката до три пъти от нормалната й дължина, доказва тази еластичност. Екстраполирайки, човек може да си представи цялото нематериално пътуване като едно неописуемо удължаване на някоя субстанция, произлизаща от материалното. „Обратното скъсяване“ към физическото, когато волята или желанието за „стоене навън“ са свършили, дава възможност за вяра в идеята. Появата на Второто тяло като развяващо се прозрачно парче плат не се поддава на каквито и да е анализи до днес, но може би отново показва пластичността му. Ако някаква специална форма не бъде предадена чрез съзнанието или волята в определен момент, можем да допуснем, че познатата хуманоидна форма се поддържа автоматично чрез някакъв мисловен навик.
Пето: Съществува възможност Второто тяло да е огледален образ на материалното. Това се подкрепя от въртеливия метод за отделяне чрез „продължително търкаляне“ и от експеримента, включващ изследването на физическото тяло, както си лежи инертно на канапето. При този случай вместо главата бе открит кракът, което може да се обясни с дезориентация поради сумрака. Въпреки това, ако го свържем с установяването на самоличността на големия палец, то вече изисква вземането на някакво решение. В някои други съобщения има предположения, които първоначално бяха сведени до объркване и чисто субективни отговори. Знанието за реверсията (огледалното обръщане) може и да има някаква връзка с теорията за антиматерията.
Шесто: Директното изследване се стреми да поддържа предположението за свързващата „връвчица“ между физическото и Второто тяло, както многократно е описано в тайната литература. Сега е неизвестно каква цел е била преследвана чрез тази свързваща нишка. Би могло да се помисли дали Второто тяло и интелектът, който го обитава, все още не оказват силен контрол върху физическото посредством това свързващо звено. Възможно е също да пътуват послания по този метод и от физическото към Второто тяло. Доказателство е повикването за връщане, вследствие на лошото кръвообращение в схванатата ръка, или смущаващото почукване на вратата. Ако тази връзка наистина се поддържа, тя наистина е някаква субстанция от висока класа, твърде подобна на структурата на Второто тяло, с цел да се удължава до очевидно безкрайни разстояния и да осъществи повикването.
Седмо: Отношението между Второто тяло и електрическите и електромагнитните полета е повече от забележително. Експериментът в клетката на Фарадей посочва точно това. Същото е и при разполагането на Второто тяло над улицата във или в съседство с полето, създадено от главния електропровод, или в самия електрически ток.

Робърт Монро

събота, 26 март 2016 г.

ВТОРОТО ТЯЛО - 1

Най-важната проверка за съществуването на всеки отделен феномен е последователност в повтарящите се наблюдения. Само по пътя на такива логични внимателни аналитични експерименти, а аз бях направил толкова много, колкото можах, успях да стигна до заключението за изричното съществуване на Второто тяло. Нещо повече, аз дори предполагам, че всеки от нас притежава такова. Не мога да допусна, че съм единствен.
Щом съществува, на какво прилича? Какви са неговите качества? Предлагам откъси от водените от мен бележки за неколкостотин теста.
 
11. 6. 1958 г. Следобед.
 
Отново отворих очи и всичко изглеждаше нормално, освен вибрациите и трещящият тътен в главата ми. Затворих очи и силата им нарасна. Реших да се отделя от физическото си тяло и да полетя над центъра на стаята. Спуснах се надолу внимателно като перце. Докоснах пода, а раменете и главата ми бяха обърнати към килима, докато бедрата и краката ми ритаха във въздуха. Сякаш главата ми тежеше повече от останалата част от тялото. Гравитацията също бе по-силна по отношение на главата в сравнение с останалата част от мен. Изглежда все още имах някакво тегло, макар и малко.
 
19. 7. 1958 г. Следобед.
 
Отново бях на кушетката, чувствайки леки вибрации. Отворих очи и се огледах. Всичко си бе нормално и вибрациите още не бяха отшумели. Раздвижих ръцете си, които бяха сгънати, и ги протегнах нагоре, както си лежах по гръб. Усещането ми бе сякаш съм с разтворени обятия, но бях учуден (вече не съм способен и да се удивлявам), когато погледнах и установих, че ръцете ми все още си бяха скръстени върху гърдите ми.
Погледнах нагоре, там, където чувствах, че се намират, и видях блещукащите очертания на моите ръце и рамене точно на мястото, където усещах, че са! Погледнах долу към скръстените ръце, после към ясната сянка, която те хвърляха, както бяха протегнати. Можех да виждам през тях намиращите се отзад лавици с книги. Приличаше на ярко, блестящо очертание, което се движеше, когато го чувствах, че се движи. Събрах ръцете си и трептящите очертания също се събраха, като веднага почувствах това. Усещаха се като съвсем обикновени ръце, никаква разлика.
В продължение на близо десет минути лежах и се опитвах да сравнявам това странно явление, определяйки различията. Визуално ръцете ми бяха скръстени на гръдния ми кош. Едновременно можех да виждам и блещукащите очертания на моите ръце и рамене, които се намираха над мен. Опитах се да движа физическите си ръце, но не успях. Направих същия експеримент с очертанията на ръцете и това „проработи“ отлично. Започнах да опипвам с физическите си ръце, но не долових никакво усещане. С блещукащите очертания плеснах длани и усещането бе напълно нормално. С очертанията на ръцете разтрих очертанията на раменете — усещането бе нормално. Раменете бяха твърди на пипане. Протегнах очертанието на ръката към лавицата и не усетих нищо. Бях минал с тази си ръка през нея.
Вибрациите започнаха да отслабват. Бързо върнах очертанията на ръцете и раменете си към гръдния кош. Почувствах точно сякаш бавно ги плъзнах в удобни ръкавици. После вече можех да движа физическите си ръце. Не ми се искаше да бъда заловен навън — дори и само ръцете ми, когато вибрациите изчезнат. Не знам какво би станало, ако въобще нещо се случеше, но не мисля и че искам да разбера.
 
5. 5. 1960 г. Нощ.
 
Няколко пъти усещах някого — тяло, топло и живо, притиснато към гърба ми в момента, когато напусках физическото. След експеримента ми с „мисловните форми“ и други такива съвсем естествено бях станал много предпазлив.
Всеки път, когато усещах това „същество“ върху гърба си, бързо се прибирах във физическото. Сигурен бях, че то бе повече от „мисловно дете“, или може би някое сексуално извратено същество, макар и да не бях установил сексуални обертонове. Бях благоразумен, не точно прекалено скромен, но със сигурност изплашен. Последното впечатление се потвърди, когато забелязах, че лицето, почиващо си на моя нематериален гръб, има бакенбарди. Големи като на мъж, който силно се нуждае от избръсване. Също можех да чувам запъхтяното му дишане точно в ухото си. Това не бе дете плод на шантаво въображение. Бе възрастен мъж, задъхан от страст, явно сексуално възбуден, а и защо ще флиртува с мен — нали съм мъж? Дали щях да се почувствам по друг начин, ако бе женско същество? Честно да си кажа, сигурно щеше да е по-различно. Ще трябва да го държа далеч от себе си.
 
22. 5. 1960 г. Нощ.
 
Бакенбардите бяха решението на загадката! Нямаше нужда повече да се тревожа от „мъжа“ на гърба ми. Той пак си е там, но вече знам кой е. Сега, след като поне пет пъти бях прогонван обратно във физическото, събрах малко повече кураж. Излязох навън бавно и тъкмо се бях освободил от физическото, почувствах тялото върху гърба си, точно както и преди. Косматата физиономия точно във врата ми, задъханото дишане в ухото. Съвсем внимателно, за да не би някой да си помисли, че движението ми е било добронамерено, аз се обърнах и достигнах лицето на съществото с дланта на ръката си. Имаше бакенбарди и те си бяха съвсем истински.
Пръхтенето продължи, тялото си лежеше притиснато към гърба ми и така аз се върнах към физическото.
Седнах в леглото физически и размислих за случилото се. Докато мислех, съвсем несъзнателно опипах бузата си. Нуждаех се от бръснене, помислих разсеяно, и изведнъж спрях. Разтрих отново бузата си. Усещането бе напълно познато. Съвсем същото като усещането при търкането на бузата на… Възможно ли бе? Точно тогава забелязах, че гърлото ми е пресъхнало, сякаш бях дишал през уста, точно както правеше онзи…
Имаше само един начин да открия истината. Легнах и не след дълго генерирах вибрациите. Съвсем бавно се измъкнах от физическото. Да, усещах го. Ето го отново същото тяло. Бакенбардите току до врата ми, задъханото дишане в ухото. Бавно достигнах с ръка до него и опипах лицето с бакенбардите. Бе същото като моето. Престанах да дишам или поне си помислих да го направя, пръхтенето в ухото ми също спря. Вдишах един-два пъти и отново спрях. „Тялото“ на гърба ми пъшкаше в точен синхрон. Горещото тяло, лепнато за гърба ми, бях самият аз!
Върнах се обратно към физическото, седнах и започнах да премислям. Изглежда онзи на гърба ми — същият, когото можех да чувам и усещам — бе моето физическо „Аз“. Този, който се намираше отпред, бе моето „Аз“, но в мислите, или истинското „Аз“. Допуснах това, защото физическото усещане и съответстващото му действие принадлежаха на задното тяло, а мисълта бе в предното „Аз“. Срамно, но съвсем реално.
Оттук нататък нямах никакви проблеми, когато експериментирах това усещане. Все едно да говоря за хора, които са се плашели от собствената си сянка!
 
8. 8. 1960 г. Нощ.
 
Проведох друг интересен опит. Лежах и използвах метода на броенето, когато вибрациите се появиха със сила и доста грубо. После се изравниха, като преминаха в по-висока честота (започнаха с около 30 оборота в секунда, поне доколкото можах да определя, и се ускориха така, че ги усещах само като горещина). Реших да се издигна, за да изследвам процеса. Направих опит и ето че се появиха блещукащите очертания на краката, после на бедрата, но само дотам! Колкото и да се мъчех, не можах да измъкна гърдите и раменете си навън. Много странно бе. Цялото време прекарах в мърдане на краката и бедрата си нагоре и надолу. Наблюдавах ги съвсем ясно с физическите си очи. Няколко пъти опитах да движа краката си нагоре, вън от физическото, после надясно и ги оставях да паднат. Когато го сторих, те заплуваха плавно надолу, докоснаха страничната облегалка на кушетката и се спуснаха към пода. Те се огънаха около ръба на кушетката, сякаш нямаха кости — точно като забавено движение на някакво парче плат, падащо свободно и омотаващо се около някакъв твърд предмет от пътя си. Нямаше никакъв забележим остатъчен ефект, когато се прибрах във физическото си тяло и седнах. Времето навън бе двайсет и две минути.
 
16. 9. 1960 г. Следобед.
 
Бях вън от физическото отново в съботен ден. Опитвах се да се задържа на едно място, тоест да остана в стаята. Отново забелязах странната гумена еластичност на онова друго тяло. Можех да си стоя прав в средата на стаята и да достигам и докосвам стената на разстояние около два и половина метра от мен. Отначало ръката ми въобще не достигаше до стената. После започнах да я издърпвам навън и изведнъж почувствах, че напипвам материала на стената. Само чрез изтегляне бях удължил два пъти ръката си, без да мога да разбера дали бе станало нещо различно. Когато престанах да я дърпам, ръката ми се прибра обратно и приличаше на нормална. Това потвърди другото доказателство: можете да получите всяка форма, за която помислите — съзнателно или подсъзнателно. Остави ли се на себе си, тя възвръща нормалната си човешка форма. Ако съзнателно си представите някаква точно определена форма, подозирам, че ще я постигнете. Бихте могли временно да се превръщате например в котка или куче. Би ли могъл този да е източникът на митологията за вампирите и върколаците? Понеже не съм чак толкова сигурен, бих искал да опитам.
 
19. 9. 1962 г. Нощ.
 
Открих отговора и на въпроса „Как изглеждам, когато не съм «физически» обект?“ В ранната вечер, някъде около седем и половина, реших да се опитам да посетя Р. В. в нейния апартамент на около тринайсет километра от дома си. Сигурен бях, че ще е будна (разбира се, нефизически). Без никакви затруднения се озовах веднага в една дневна. Там бе жената, която взех за Р. В., седяща на стол, близо до ярка лампа. Приближих се към нея, но тя сякаш не ми обърна никакво внимание. После съм сигурен, че ме видя, но изглеждаше уплашена. Отдалечих се и започнах да говоря. В този момент нещо ме тласна назад към физическото и се озовах в спалнята си, върнат към материалното си тяло, а вибрациите отслабваха. Причината за връщането бе ръката ми. Бях заспал върху нея и тя се бе схванала, което затрудняваше кръвообращението.
Последицата бе съвсем необикновена. Р. В. ми телефонира на следващия ден и ме попита какво съм правил предишната нощ. Попитах я защо и тя отвърна:
— След вечеря седях в дневната, четейки вестник. Нещо ме накара да погледна нагоре. Там, в другия край на стаята, висеше нещо и се развяваше из въздуха…
Попитах я как е изглеждало това нещо.
— Беше като прозрачно парче сив шифон. Можех да виждам стената и стола зад него. То се приближи към мен. Поуплаших се и помислих, че си ти. Затова казах: „Боб, ти ли си?“ Но ти все така си висеше в средата на стаята, развявайки се леко. Отново попитах дали не си ти и ако е така, помолих да си отидеш у вас и да не ме безпокоиш. Тогава нещото се отдалечи и бързо избледня.
Тя попита наистина ли съм бил аз. Отговорих, че мисля да е точно така.
— Добре де, ама следващия път кажи нещо, за да съм сигурна, че си ти. Тогава не бих се тревожила.
Успокоих я, че ще го направя. Най-малкото не съм дух със съвсем светъл цвят, а и понякога нямам човешка форма.
 
Робърт Монро

петък, 25 март 2016 г.

КРЪГЛИ ОТВОРИ И КВАДРАТНИ ЗАПУШАЛКИ

Между многото случили се мистерии има няколко, които се отличават като очевидно безпричинни, макар и дълбоко мъдри. Единствената ми надежда е, че други, по-философски или технически настроени хора, ще могат да открият в тях цел и смисъл, които за мен останаха незабелязани.
Ето и някои от тях, които сякаш не изглежда да са от Място II и III.
 
23. 8. 1963 г. Вечер.
 
Легнах за кратка дрямка, а не за някаква нематериална дейност, в седем и седемнайсет, в кабинета, на канапето. В момента, когато се изтегнах в хоризонтално положение и затворих очи, стана огромна беззвучна експлозия. Времето не бе спряло. Това се случи около две секунди след като си затворих очите. Взривната вълна ме запокити през цялата стая срещу стената на отсрещния ъгъл, където се изхлузих на пода. Първата ми мисъл бе, че наистина в къщата е станала експлозия, тъй като стенните абажури над главата ми сякаш заблещукаха и започнаха да изхвърлят сини светкавици, а самите проводници се стопиха. (Осветлението бе загасено, когато си легнах, стаята — полутъмна.) Стори ми се, че някаква мощна електрическа верига за момент се е включила на мястото на кабелите. Имах разтърсване като от електрошок. (Не приличаше на вибрациите, които толкова много пъти съм споменавал.) Огледах се из стаята. Физическото ми тяло все още лежеше отпуснато на канапето. Можех да го видя изцяло.
Точно тогава допуснах съвсем сериозно друга възможност. Може би това бе смъртта, истинската смърт, а не типичното преживяване извън тялото. Ситуацията бе толкова необикновена! Вероятно бях умрял, сърцето ми бе спряло. Все още бях малко объркан от експлозията, но нито бях уплашен, нито пък паникьосан. Ако това бе смъртта, нека така да бъде.
Лежах известно време в ъгъла, опитвайки се да се окопитя. Опипах около себе си и ми се стори, че напипвам килима, но не бях сигурен. Най-малкото — нещо под мен бе твърдо. След това реших, че бих могъл да опитам връщане към материалното, дори и да се проваля. Нищо няма да загубя от опита.
С голямо усилие на волята успях да се издигна нагоре и прелетях до канапето, след което се снижих. Бях силно изкълчен и се върнах към физическото си тяло само наполовина. Почувствах това полусгърчено и полупромушено състояние точно като при пъхане в тясна ръкавица — свивам и отпускам пръсти. След миг бях отново „цял“.
Седнах физически и запалих светлината. Всичко изглеждаше нормално, къщата бе тиха, тялото ми бе също нормално, освен че бях покрит с гъши пух. Бях толкова разтърсен от преживяването, а и все още не знам какво го бе причинило и защо. Дали това бе експлозия от нематериална категория? Вътре в мен ли бе станало или бе резултат от някаква външна сила? Като си спомням, ми се струва, че нямаше нищо необикновено в моето физическо, емоционално и психическо състояние, което да го предизвика по това време. В анализите на най-добрите спомени за мига на експлозията сякаш някакъв директен лъч бе преминал през стаята и тъкмо щеше да ме залови безучастно по своя път, ефектът от което бе да ме „издуха“ от физическото. Следвайки тази мисъл, добих впечатлението, че лъчът бе произведен от някакво опитно устройство, което бе недобре усъвършенствано от изследователите, които му правеха изпитания, тоест не всички ефекти им бяха известни. То възбужда спомена, който има нещо общо с преживяването, свързано с устройството, работещо по три начина.
 
5. 5. 1959 г. Следобед.
 
Днес научих за едно странно устройство, което може да работи по три начина. Около пет часа реших да се опитам да съставя формулата за състоянието (1-20/LQ). Легнах на леглото, замислих се за диаграмата на силовото поле, после започнах броенето до двайсет. Сякаш не постигах никакъв резултат и тогава си обърнах главата. Очите ми бяха отворени и погледнах към слънцето зад прозореца (денят бе слънчев, а прозорецът бе обърнат на запад.) Незабавно започнаха вибрациите, затворих очи и се облегнах назад. Вибрациите бяха като леко пощипване по тила ми. Започнах процедурата с движението на челюстта и те сякаш ставаха по-силни или пък по-слаби в зависимост от позата ми, както се очакваше. Най-накрая успях да определя пиковата позиция за настройване на челюстта (само по този начин мога да го изразя). Вибрациите бяха твърде силни в главата ми, даже бих казал, малко прекалено силни. „Придвижих“ ги надолу към гръдния ми кош. После правих опити да ги местя към различни части на моето тяло, тоест правех ги по-силни в определена част. Всеки път, когато преминаваха през долната дясна част, започвах да усещам горещина или в черния дроб, или в бъбрека, или в долната дясна част на дебелото черво (чуждо тяло или химическо вещество имаше там?). Това се бе случвало и преди, въпреки че не помня да съм го споменавал. Наум „пожелах“ да се извися и се издигнах. Някаква мигновена мисъл трябва да бе изскочила, защото веднага се превъртях във въздуха и се гмурнах към пода. За момент чух да свири оркестър (приличаше на търсене на радиостанция), после се намерих да стоя пред една недовършена къща. Прозорците още не бяха монтирани, а на пода се въргаляха материали и стърготини. Пейзажът, който се виждаше навън, бе на провинциална среда. Очевидно къщата бе от едната страна на хълм, гледайки надолу към малка долина, а от другата — към по-нисък хълм.
Погледнах надолу и на пода видях един апарат, дълъг около 45 сантиметра. Изглеждаше като да бе оставен там временно, докато техникът „се върне от обяд“. Вдигнах с любопитство устройството, тъй като никога преди не бях виждал такова нещо. Приличаше на прът с три приспособления, прикрепени към него. Повъртях пръта, разглеждайки го, и го насочих непреднамерено към един човек, който стоеше във вътрешен двор пред прозореца. Не бях го забелязал преди това. Нищо не се случи и тогава мъжът се обърна и ме погледна. За миг изчезна от погледа ми, после влезе през входа, който се намираше вдясно, и се приближи към мястото, където стоях. Той се смееше и според най-добрите ми спомени изглеждаше абсолютно нормален. Като видя уреда в ръцете ми, той кимна в знак, че иска да ми покаже как работи. Като посочи тръбата (цилиндър с отворени краища) в предната му част, той ми показа как да „се целя“. Трябваше да движа напред или назад тръбата или цилиндъра. Към мен се получаваше широк лъч, а в обратна посока — тесен.
После той ми каза да насоча устройството към друг прозорец, където друг един мъж разговаряше спокойно с някого, който беше извън обсега на нашия поглед. Той ми каза да бутна цилиндъра напред, за да получа тесен лъч. Направих каквото ми каза и насочих уреда към втория мъж навън, точно както бихте си послужили с пушка. Нищо не видях — нито лъч, нито пък светлина, което да се излъчи от уреда. Въпреки това мъжът, който бе вън от прозореца, мигновено се свлече в стола си, като че бе умрял. Обърнах се към домакина си, уплашен и разтревожен, че бях убил непреднамерено човек отвън. Той се усмихна и ми каза да насоча отново уреда към човека в безсъзнание (?) навън, като този път дръпна назад фокусиращото устройство, за да възпроизведе широк лъч. Направих каквото ми бе казано. Мъжът в безсъзнание седна и продължи разговора, сякаш нищо не се бе случило.
Домакинът ми ме отведе навън. Попитах другия мъж дали не е почувствал нещо. Той спря разговора си, погледна ме доста озадачен и отговори, че не е. Попитах дали не помни да е заспивал или припадал. Отговорът отново бе отрицателен. Човекът се отдалечи и продължи да разговаря.
Мъжът, който бе мой домакин, ме погледна и се усмихна. После ме заведе до другия край на къщата, който гледаше към долината. Той ме увери, че ще ми покаже друго нещо, което уредът може да прави. Посочи ми нещо в далечината. На около триста метра по склона на хълма гореше буен огън, а димът му се виеше към небето. Каза ми да използвам тесния лъч, като се целя към огъня. Направих го и огънят моментално загасна. Пламъкът бе потушен, като от внезапно духване. Пушекът остана за момент, а после и той изчезна.
Бях много развълнуван от този апарат и помолих моя домакин да ми го опише. Направи го с удоволствие. Състоеше се от три части. Цилиндърът бе фокусиращото устройство, а това вече бях разбрал. В средата имаше спираловидна бобина, която бе източникът на енергия. Зад него имаше три пластини като шпилки (приличаха на онези в токоизправителя). Те нямаха важно значение, а се използваха като екран за предпазване на този, който стреля. Мъжът натисна с палец пластинките и те се огънаха, показвайки, че са еластични. Попита ме дали съм сигурен, че съм разбрал. Отговорих, че работата ми прилича на огромен триод (първото нещо, за което можах да се сетя). Той кимна с глава възбудено и отговори: „Да, триод е!“
Усещайки, че трябва да си тръгвам, аз му благодарих за цялата информация. Каза, че ще ме срещне отново (не помня къде). Умът ми очевидно е разпознал мястото и потвърдих, че ще се видим в Кадена Ейзъл. (Това бе следствие от посещението ми в Южна Америка и изглеждаше съвсем естествено да кажа това, което се опитвах всъщност да кажа — синя верига.) Домакинът ми започна да кима утвърдително, след това ме погледна с втренчен, неразбиращ поглед и аз разбрах, че впечатлението ми бе вярно, но той не бе разбрал испанския термин.
После се върнах в това, което приличаше на незавършена стая, и „излетях“ нагоре с удължен скок. Изкачих се два или три етажа и спрях. Мястото приличаше на моя кабинет, но бе празно. Нямаше никакви мебели, нямаше го и канапето, прахът на пода и по прозорците — но липсваше и физическото ми тяло. Разбрах, че това не бе правилното „място“ (време?). Там, където желаех да бъда, бе още „по-нагоре“. Стартирах отново движението си нагоре през тавана. След осем или десет етажа се появих в това, което наистина бе моят офис. Вмъкнах се във физическото си тяло (имах малки трудности с едната ръка), след това се настаних изцяло.
Седнах и отворих очи. Часовникът показваше, че съм отсъствал час и пет минути. Скицирах апарата и записах тези бележки. Устройство, което приспиваше хора, събуждаше ги и гасеше огън. Някой ден ще се опитам да направя този апарат.
 
11. 3. 1961 г. Нощ.
 
… И си мислех, че мога по нормален начин да се върна към физическото. Отворих очи и видях, че съм в непознато легло. Непозната жена стоеше до леглото. Тя се усмихна, когато видя, че съм буден. Зад нея стоеше по-възрастна жена. Изразиха голямата си радост, че най-накрая съм дошъл на себе си. Дълго време съм боледувал, но вече всичко щяло да бъде наред. Помогнаха ми да стана от леглото и ме облякоха в нещо като роба (приличаше на пижама, а техните дрехи ми изглеждаха нормални), а аз бях сигурен, че не съм този, за когото ме мислят. Опитах се да им го кажа, но само ги разсмях и сякаш мислеха, че все още не съм съвсем в ред. Попитах кой ден беше, но те само се усмихваха с разбиране. Изглежда искаха да ми покажат, че аз не съм все още достатъчно ориентиран (аз наистина не бях!). Щях да поискам календар, но реших, че е по-добре просто да разбера коя е годината. Попитах по-младата жена, която вероятно бе съпругата ми (или съпругата на тялото), а тя отговори, че е 1924-а, според гръцкия метод за изчисление на времето.
Сигурен бях, че повече не мога да остана, и въпреки че те силно ми се противопоставиха, излязох през вратата на чист въздух. Стоях там и правех опит да се издигна и наистина добих усещането, че се движа нагоре, много високо. Опитах да се измъкна, но те здраво ме държаха. Нищо не стана и аз започнах да се тревожа. Знаех, че съм на погрешно място. Тогава си спомних номера с дишането и започнах да дишам с напълно затворена уста. Започнах бавно да се издигам над сградата, която имаше формата на буквата U, като все още ги чувствах как се мъчат да ме спрат и да ме върнат обратно. Дишах усилено и бързо и ускорявах движението си, докато достигнах до познатата ми синева наоколо. Изведнъж спрях. Бях високо във въздуха над провинциален ландшафт, осеян с къщи. Приличаше ми на позната околност. Стори ми се, че видях нашата къща и сградите между пътя и реката. Спуснах се към къщата и в следващия миг вече се бях слял с физическото. Изправих се седнал в леглото, отново цял, и се огледах с благодарност. Бях на точното място!
 
17. 8. 1960 г. Нощ.
 
Това бе неправилен опит за подценяване с непредвидим край. Тръгнах по пътя на процедурата на формулата
1-20/LQ в около 23 часа вечерта, в спалнята. Излязох с мисълта да посетя Ендрю Бансън и започнах пътуване от типа „шибан от вятъра“. Но почти веднага се върнах във физическото, или поне така си мислех. Не лежах в леглото, а стоях прав. Стаята не беше моята. Един огромен широкоплещест мъж ме съпровождаше отляво. Бе доста по-висок от мен, а раменете му сякаш блестяха. Отдясно ме държеше едно момиче. Те насила ме накараха да обикалям стаята, но походката ми бе доста затруднена. Ето защо те почти ме носеха под мишниците. Чух ги да коментират ръцете ми. Имало нещо нередно или необикновено в тях. Те бяха приятелски настроени, но аз със сигурност знаех, че не бях на правилното място! Вдигнах глава и за щастие успях да се протегна и да се изстрелям далеч от всичко това, каквото и да бе то, и какъвто и да бях аз. След малко се съединих отново с физическото си тяло. Огледах се внимателно (физически), преди да започна да се движа. Бях обратно в моето си материално тяло, в моята собствена спалня. Мина доста време, преди да се обърна и заспя!
 
23. 11. 1960 г. Нощ.
 
Това бе най-необикновеното и живо преживяване. Не знам дали искам повече да ми се случват такива. Легнах си много уморен към два през нощта. Вибрациите се появиха мигновено без предварителни индикации. Реших вместо да почивам, „да направя нещо“. (А може би то също бе почивка.) След като лесно излязох вън от физическото, посетих в продължение на къс период няколко места. Понеже си спомних за необходимостта от почивка, реших да се опитам да се върна към физическото. Помислих за тялото си, което лежеше в леглото, и почти веднага се озовах там. Но бързо си дадох сметка, че нещо не бе в ред. Върху краката ми имаше някакъв уред, приличен на кутия, очевидно за да задържа завивката върху тях. В стаята имаше двама души — мъж и жена, облечени в бяло, които разбрах, че са болногледачи. Те разговаряха тихо наблизо до леглото.
Първата ми мисъл бе, че се е случило нещо лошо. Жена ми ме е намерила в състояние на кома и веднага ме е отвела в болница. Болногледачката, стерилната атмосфера на стаята и леглото, всичко поддържаше тази моя мисъл. И все пак още нещо не достигаше.
След миг разговорът спря и медицинската сестра излезе от стаята. Мъжът се доближи до леглото. Паникьосах се, защото не знаех какво ще ми направи. Страхът ми се засили още повече, когато той се наведе над леглото и внимателно, но много здраво хвана двете ми ръце за бицепсите. Погледна ме с изпъкнали, блестящи очи. Най-лошото от всичко бе, че отчаяно се опитвах да се раздвижа, но не можех. Сякаш всеки мускул на тялото ми бе парализиран. Вътрешно се сгърчих в паника, опитвайки се да се отдръпна, когато той приближи лицето си до моето.
Но за най-голямо мое учудване той се наведе съвсем и ме целуна по двете бузи, а аз всъщност усетих допира на бакенбарди. В очите му блестяха сълзи. После той се изправи, освободи ръцете ми и бавно излезе от стаята.
Независимо от ужаса разбрах, че не жена ми ме бе завела в болница, че мъжът бе съвсем непознат и аз се намирах отново на грешно място. Трябваше да направя нещо, но всичката воля, която успях да събера, не постигна ефект. Съвсем бавно започнах да долавям съскане в главата си. Приличаше много на силна буря или свистене на въздух. Посредством едно съвсем смътно познание се концентрирах върху свистенето и го принудих да пулсира, тоест модулирах го да бъде както тихо, така и силно. Ускорявах пулсациите и след малко то се превърна във вибрация от висок порядък. После бавно се опитах да се издигна и успях. Веднага обаче се съединих с друго физическо тяло.
Този път бях предпазлив. Опипах леглото. Дочух познати шумове вън от стаята. Спалнята бе тъмна, когато отворих очи. Внимателно докоснах мястото, където трябваше да бъде лампата. Там си беше. Светнах и въздъхнах с огромно облекчение. Бях се върнал.
 
7. 6. 1963 г. Нощ.
 
След известно време отново започнах да напускам физическото си тяло. Вън от къщи срещнах една жена, която също „летеше“. Тя ми напомни, че ще закъснеем с връщането (къде, не знаех) и е възможно да имаме неприятности с прибирането. Стигнахме до нещо, което приличаше на голямо учреждение (болница?) и необезпокоявани преминахме право през вратата, без да я отваряме, очевидно за да се предпазим от портиера, който чакаше (недобрата проверка или късното информиране биха му донесли наказание). Вътре се разделихме. Моментално един мъж каза, че ще се погрижи за мен, затова да го почакам във втория кабинет вдясно. Направих каквото ми каза, въпреки че се обърках за кой точно кабинет ставаше дума. Във всеки от тях имаше по няколко души, които бяха потънали в разговор, и аз останах незабелязан. Почаках все пак във втория и накрая мъжът влезе, прегледа ме и заяви, че се нуждая от лечение. Обясни ми, че дозата на лекарството, което ще ми дават, трябва да нарасне до 1500 кубически сантиметра, а после да се намалява постепенно към нормалното (каквото и да означаваше това). Попитах го защо е необходимо лечението. Отговори ми, че вселената (или човечеството) могат да се развиват и усъвършенстват. Отново попитах защо (имах предвид защо има нужда от усъвършенстване), но той не отговори. Бях някак притеснен от идеята да бъда лекуван. Но малко след това усетих необходимостта да се върна към физическото и го сторих без затруднение.
 
13. 7. 1961 г. Следобед — нощ.
 
На път за Кейп Код пристигнах в Хайанис, донякъде уморен. Следобед легнах да почина. По време на релаксирането се случи обикновеният процес на излизане извън тялото. Открих, че летя ниско над задния двор на къща, близо до гараж. Имаше куче — огромна немска овчарка. Когато ме забеляза, започна възбудено да лае. Един мъж се появи зад ъгъла на къщата (дясната страна, като си обърнат към фасадата), вдигна пушка и я насочи към мен. Моментално си отидох, преди да съм си дал сметка, че може би куршумите не биха ме наранили. Върнах се, легнах и помислих, че всичко е свършено. Надали бих могъл да си спомня нещо повече от това, че мъжът изглеждаше много висок.
Същата вечер, след като си легнах, бученето в главата се появи отново и аз се отделих от тялото си. Тъкмо си летях над някакви къщи и се чудех какво да правя, когато високият мъж се появи току пред мен (същият от следобеда) и ме спря просто защото се бяхме срещнали. У мен остана впечатлението за една спокойна сила. Попита ме защо съм искал да видя президента. Отначало се зачудих, защото въобще не съм изпитвал и най-малкото желание да видя Айзенхауер (в моето съзнание това бе представата за президента), но ми се пръкна идеята за план за помирение. Казах го на високия мъж. Попита ме как „те биха могли да са сигурни в моята лоялност към Съединените щати.“ Все още сконфузен, казах, че най-точна информация за мен има във Вашингтон. След малко той каза, че точно сега няма да мога да се срещна с президента. Отстъпих в името на съгласието и се върнах. Лежейки в леглото и премисляйки отново всичко, за пръв път установих, че Айзенхауер вече не бе президент, разбира се. Изведнъж получих твърдото убеждение, че Кенеди има психически бодигард (или по-точно майндгард — пазител на мозъка му). Разбрах, че по всяка вероятност Кенеди също ще бъде в Хайанис през уикенда. Станах, слязох във фоайето и взех първия местен вестник, който ми попадна. Там на първа страница имаше статия по повод пристигането на Кенеди в Хайанис същия следобед. (Не бях виждал никакъв вестник от два дни.)
 
Това са примери за много „случаи“, които не се поддават на класифициране, особено в условията на обикновените ежедневни сънища. Възможно е всеки един от тях да не е нищо друго, освен фрагмент от житейска стенопис и някой ден тя ще може да се види изцяло. Надявам се човек да не трябва „да умре“, за да придобие цялостната гледка.

Робърт Монро

сряда, 23 март 2016 г.

Пацуцу - рептилоидният "бог" на англосаксонския "eлит


Знаете ли каква е тази странна статуя, монтирана на покрива на сградата на Института за съвременно изкуство в Лондон? Показателно е, че подобна статуя, но много по-малка, била открадната от иракския Национален музей в Багдад, заедно с много други артефакти по време на Британско-американската инвазия в тази страна. Друга такава статуя има във френския Лувър.

И така, това е Пацуцу, един от доста странните "богове" на древна Месопотамия. А фактът, че сега този рептилоиден бог е постоянно пребиваващ в Лондон дава основание да се предполага точно кой е свързан с генетичната линия на англосаксонския "eлит".

Ето какво пише за Пацуцу авторът, криещ под псевдоним "Архиваря" в своята книга "Война на световете": "Пацуцу (Пазузу) е разярен демон от рептилоидната раса. Понякога е изобразяван с тяло на скорпион, глава на дракон, лъв или змия, с крила на скакалци, има рога на главата му, гребен, опашка, орлови лапи, често изобразяват змия около краката му. Дясната ръка е вдигната лапа, а лявата е настрана. Не, това не е "римски поздрав". Пишат, че жестът символизира живота и смъртта, създаването и разрушението. Но кой знае наистина какво значи този "римски" жест. "Обречените да умрат те поздравяват, Цезаре". Хм.

Пацуцу. Демон на буреносния югозападен вятър, носейки смърт и мор. Пацуцу е почитан като бог в шумерските и вавилонските империи на древна Месопотамия. Той и братята му са били известни като Себету (на вавилонски Исиру), като група от същества, които бог Нергал въвежда в битката след края на войната, за да разпространяват разрушителната сила на мора, болестта и глада като "окончателно решение". Както се твърди, той може да изпълни всяко желание на този, който го повика от Земята чрез определен ритуал. Във вселенската йерархия на месопотамските демони Пацуцу е смятан за един от най-мощните, лесно придвижващи се, както от подземния свят към земята, така и в паралелните светове, или както бихме казали днес - измеренията ...

Сред неговите подвизи са сринатите до основи градове Ур и Урук, от които сега са оставени само спомени под формата на купчини от глина и чакъл. Тези изображения под формата на многобройни гаргойли, присъстващи на християнските църкви и катедрали най-вероятно изобразяват точно него ...

Някои теософите твърдят, че Пацуцу е един от 14-те ангела, които са били на страната на Луцифер във войната срещу Бога. Когато Луцифер бил хвърлен в ада, и четиринадесетте бивши ангели станали демони".

Ето какви са били боговете-създатели на някои от народите на Месопотамия, въведено от нехуманоиден разум на нашата планета. Именно за този им проект разказва Библията, не за създаването на човечеството, което вече е съществувало на Земята, а за въведените от влечугоподобните техни роби и слуги. И именно от тях водят своята генетична линия представителите на юдео-англосаксонския "eлит": кралските династии със "синя кръв" и най-богатите финансово-олигархични кланове на Земята.

Смятате ли, че появата на статуята на Пацуцу в Лондон е само случайност? Ами тогава внимателно да разгледаме драконите в лондонското Сити.











Да, и Институтът за съвременно изкуство в Лондон, според отделните елементи на своята архитектура е по същество един прикрит храм на Пацуцу.




Англосаксонският "eлит" дори вече не крие нито своите "богове-създатели", нито тайната на своя произход. Само слепите не виждат всички тези техни "знаци" и не разбират защо англосаксонския "eлит" се отличава с толкова жестока и човеконенавистна политика, жажда за богатство и за власт над света. Всички онези, които служат на този "eлит"  са не само предатели на човечеството, но и доброволни роби на своите влечугоподобни господари.
 
По материали от Интернет

вторник, 22 март 2016 г.

С какво е опасен "ефектът на пеперудата"?


От училищния курс по математика всички знаем, че успоредните линии никога не се пресичат. Това се посочва в традиционната геометрия на Евклид. Въпреки това, най-вероятно всеки човек, който гледа релсите, отиващи отвъд хоризонта, в дълбината на душата си започна да поставя под въпрос тази аксиома.

И действително, в геометрията на Лобачевски се казва, че успоредните линии могат да се пресичат - в безкрайността. Така има логика, че успоредните равнини могат да имат точка на допир. Независимо от факта, че това твърдение е много спорно, то не може да не вълнува умовете на учените и на обикновените хора много по-силно от книжната аксиома.

Ако добре обмислите и внимателно анализирате живота си, ще стане ясно, че всеки, дори и най-малкият и на пръв поглед незначителен случай или решение, всяка изречена дума или фраза променя в по-голяма или по-малка степен хода на целия последващ живот.

А понякога и съдбата на цялото човечество.

Забележително е, че най-голям брой срещи с паралелните светове са отчетени в периода от Средновековието до началото на миналия век. С какво е било свързано - дали с голямо влияние на религията или с ниското ниво на развитие на науката - е трудно да се каже. Все пак, това не променя факта - в наши дни срещите с неизвестното в по-голямата част са свързани с "летящи чинии" и извънземни пришълци, а не с паралелни светове.

Така например, в края на петнайсети век в Германия най-мистериозно изчезнало момиче на име Елза Фартхен, племенница на кмета. Тя, както обикновено, отишла да си легне в стаята си. След известно време един слуга посред нощта видял ярка светлина, която излизала изпод вратата на стопанката, но не придал значение на видяното.

На сутринта се оказва, че вратата на стаята е заключена отвътре. И тъй като момичето не излизало, вратата била разбита. Стаята била празна! Роднините и слугите търсили навсякъде, но без резултат. Елза липсвала за няколко дни, а след това момичето се появило в стаята си точно така, както изчезнало.

Казали на момичето, че не е била вкъщи за два дни, но тя не искала да  повярва. Елза била убедена, че си е легнала и спала спокойно през цялата нощ. Въпреки това, по-късно тя си спомня, че в съня си видяла ярка светлина и някакви странни непознати лица ...

А следната история показва как едно събитие може да повлияе на хода на историята на човечеството.

През септември 1908 г. във Виенската художествена академия, една от най-почтените крепости на европейското изкуство, по време на приемния изпит. В една от аудиториите млад човек с горящи очи показва на изпитната комисия своите художествени работи.

Но председателят на комисията, много дебел и нещастен човек, много недоволен от нещо, през цялото време критикува работата на начинаещия художник. Тази пропорция е лоша, гамата не е една и съща, златното сечение е неправилно разчетено, и изобщо всичко е лошо. От думите на главата на Комисията се оказва, че младият човек изобщо не умее да рисува и няма място сред студентите на академията.

Младежът не успява на изпита, ръководителят на комисията поканил следващия студент. Но в този момент той не могъл дори да си представи, че решението му ще погуби живота на шест милиона невинни хора и ще е причина за Втората световна война. И всичко заради това, че проваления художник бил Адолф Хитлер.

Бъдещият фюрер практически от детството си мечтае да стане архитект и художник, да рисува, да проектира къщи. Разочарован, той насочва стъпките си в политиката, където се превръща в един от най-кървавите диктатори и тирани.

Но нещата биха могли да се развият по много по-различен начин, ако ръководителят на изпитната комисия не бе разкритикувал младия участник. Ето как незначителен на пръв поглед епизод може понякога да доведе до глобални катастрофални последици.

А ето и друга подобна история: в ерата на кръстоносните походи, в началото на юни 1189, на брега на река Селив, която сега е на територията на съвременна Турция, огромна армия от немски кръстоносци пресича реката. Начело на армията е легендарния император Фридрих Барбароса. Той в пълно рицарско облекло и на бял кон влиза във водата.

Но животното изведнъж се изправя на задните си крака, Фридрих не се задържал на седлото и паднал във водата. Императорът вече го няма. Той не е потънал, тъй като реката е плитка, а по-скоро е починал от топлинен удар, понеже бронята му е силно затоплена от слънцето. В резултат на падането в студената вода императорът получил топлинен удар, загубил съзнание и просто се е задушил.

Загубвайки водача си, германските кръстоносци веднага се завърнали у дома, в резултат на което Третия кръстоносен поход, в който те са имали голям шанс да надделеят над сарацините, претърпял пълен крах. А Йерусалим, заради който са предприели това пътуване, така си и останал под влиянието на мюсюлманите за повече от няколко века. И всичко това - заради коня ...

Подобни случаи могат да бъдат намерени многократно в историята. Например, какво би могло да се случи, ако Наполеон преди битката при Бородино не е имал хрема, или ако Архимед не е решил един ден да се изкъпе, или хитрия Одисей все пак бе успял да се "откопчи" от Троянската война.

Подобни фатални дреболии са в големи количества, за някои историята знае, за други - мълчи, но всички те са имали значително влияние, ако не върху хода на човешката история като цяло, то поне върху хода на нечии живот.

Ако говорим за литература, трябва да се отбележи, че писателите фантасти са големи любители на темата за множествеността на Вселената и паралелните светове, тъй като тя дава много място за въображение. Тази тема е много добре представена в детската фантастична литература, и по-специално в историите на В. Крапивин.

Неговите герои са най-обикновени студенти, които попадат в други светове, пътуват от един свят в друг, винаги намиране нови истински приятели и много приключения. В тези творби Вселената се представя като гигантски кристал, всяка страна на която е специален отделен свят. Между тях със сигурност има преходи в едно или друго време.

В литературата за по-възрастните темата за паралелните светове също е представена доста широко. По този начин, в частност паралелните светове, които съществуват в едно и също пространство и време, са показани в тетралогията на Лукяненко "Дозор".

В обикновени градове живеят светли и тъмни "други", които от време на време отиват да си изясвяват отношенията в друг свят. И този свят по определен начин се налага над света на хората. Според автора, между етажите на един дом асансьорът е малко по-бавен, защото там има и друг етаж - в "сумрачния свят" ...

В момента съществуването на паралелни светове не е научно доказано. Малко вероятно е, че това ще бъде направено скоро. В същото време, с хипотезата за съществуването им адекватно и логично се обясняват "несъответствията" и паранормални явления, които периодично се случват в нашия свят - призрачен кораб, полтъргайст, самолети, изчезнали от радара и пропаднали без вест, както и много други достойни за попадане в секцията "X-Files".
 
По материали от Интернет

понеделник, 21 март 2016 г.

Свобода, воля и желание

Първо трябва да се каже, че хомо сапиенс има двойнствено отношение към свободата. Той едновременно я желае и се страхува от нея. Обикновено я желае физически, а се страхува от нея психологически. Хомо сапиенс иска да има физическа, политическа и икономическа свобода. Той желае пълна свобода на действие, за да постигне личните си цели. Този копнеж представлява безкрайно силен стремеж за власт, тоест индивидът иска да има достатъчно свобода, за да упражнява власт върху хората и заобикалящата го среда. Воден от жаждата си за свобода, той се стреми с всички достъпни средства да придобие физическа, идеологическа и икономическа независимост. В противоречие с това обаче, индивидът се подчинява на наследствения си страх от индивидуална отговорност, слива се с религиозни, културни и политически системи, в които "разтваря" егото си и така се освобождава от отговорност за собствените си решения и действия.
От друга гледна точка, свободата се разбира като липса на опозиция спрямо личните действия и склонности, което позволява на индивида да постигне целите си, каквито и да са те. По тази причина много хора търсят свободата си в успешни търговски сделки, като твърдят, че парите правят човека свободен и силен.
Но при подхода на хомо сапиенс се пропуска едно наистина важно обстоятелство, един фактор, който на практика действа като тъмничар, а понякога дори и като палач на индивида. Имаме предвид вътрешната природа на човека, неговите чувства, инстинкти и страсти, които са истинските му господари. Единствената възможна свобода в този живот е свободата от собствените страсти, защото докато сме им подвластни, ще си останем само пионки, подчиняващи се на приливите и отливите в емоционалните състояния на тълпите.
Невъзможна е каквато и да е независимост, докато действаме, мислим и чувстваме под влиянието, което околната среда оказва върху вътрешната ни природа. Каквато и свобода да сме изживели, тя ще изчезне, изправена пред примитивната сила на животинската ни душа, която ни владее.
Свободата не зависи от физическите условия на индивида: затворникът в своята килия може да е много по-свободен от богатия, който има свобода на движение. Единствената истинска свобода е освобождаването от аза и освобождаването от централния компютър на вида. Докато това не стане, хората може да са велики политици, известни милионери, може да имат слава, почести и власт, но пак ще тънат в робство, не по-малко, а може би и повече от най-големия бедняк.
Предлагаме на проницателния читател да анализира себе си и да прецени кои свои решения в живота си е взел абсолютно свободно, без външен или вътрешен натиск, който го е принудил да действа по определен начин, само защото е нямал друг избор или е следвал пътя на най-малкото съпротивление. Разбира се, това не е свободата да се решава самостоятелно и доброволно, а съответства на нещата, които се случват на ндивида, независимо от желанията му. Като започнем от приблизителната възраст, в която могат да се вземат решения, ще стане ясно, че човек решава да следва дадено поприще поради подражание, пригодност или амбиция, че се жени поради самотност, сексуални желания, липса на обич или за собствено удобство. Свободният избор предполага решение, неповлияно от вътрешен и външен натиск, безпристрастно и обективно поведение, внимателно претегляне на доводите за и против, като след това преценим какво наистина искаме, до каква степен то ще е благоприятно или неблагоприятно и доколко плановете ни съвпадат със семейните и обществени интереси.
Стигнахме до втората дума в нашия триъгълник: воля, която в крайна сметка е ключът към изясняването на обсъждания от нас проблем. С други думи способността за избор и вземане на решения предполага наличието на зрялост в преценките, проявявана чрез волята, и това качество трябва да заема централно място в живота ни.  За да бъдем свободни, трябва да сме способни да решаваме съзнателно съществуването си. Именно тук обаче волята погрешно се смесва с желанието, третата дума от нашия триъгълник. Всъщност е необходимо да разберем, че човешкото същество не се движи от волята, а от желанието, пораждано и определено от инстинкта или преобладаващите емоции. Да притежаваш воля означава да имаш, силно, устойчиво и зряло Висше Его, тъй като волята позволява поддържането на постоянна линия на действие, което на практика не става, тъй като индивидът постоянно променя центъра на тежестта си или своето "управляващо его". Както толкова уместно отбелязва Гурджиев: "Човек има не едно его, а много такива, които в действителност инстиктивно и анархично го владеят по един мъчителен начин". Това е причината, поради която хомо сапиенс толкова бързо сменя решенията си, както и мисленето и чувствата си. От там се поражда огромно вътрешно противоречие, дезориентация, съмнение и неустойчивост - каква устойчивост би могло да има, ако всеки миг се променяме? Тъй като подсъзнателно усеща това явление, хомо сапиенс създава най-строги интелектуални планове, за да се приддържа към тях и по този начин да постигне импровизирана устойчивост. Няма значение дали "управляващото его" действа като господар на нашата "биологична сграда" (физическото тяло); стабилният план ще ни посочи какво трябва да направим. Това е една от причините, поради които хомо сапиенс "вкостенява" своята интелигентност, като се ограничава в набор от фиксирани, устoйчиви и неизменни схеми. Това дава известни предимства, но те са незначителни в сравнение с произтичащите отрицателни фактори. Може да е вярно, че "вкостеняването" е полезно за индивида в смисъл, че му осигурява по-голяма емоционална и интелектуална устойчивост и приспособяване към групата, към която принадлежи. От друга страна, "вкостеняването" го превръща, фигуративно казано, в "каменно цвете" - сковано, негъвкаво и статично - и му отнема динамиката на промяната.
Докато светът се променя, такъв индивид продължава да се придържа към остарелия си план, като отказва да се съобразява със значението и последиците на промяната.
Без възрастно и зряло Висше Его, човек няма истинска воля; само силата на неизвестното и неочакваното го тласка към някаква цел, която не той е избрал и следователно му е напълно непозната. Хомо сапиенс е вечен скитник, тръгнал към неизвестността, като няма никаква представа какво ще му поднесе бъдещето - щастие или нещастие. Предчувствието за това го подтиква да се наслаждава на живота по принуда и неотстъпно да търси днешните удоволствия, защото не е сигурен в утрешните; той е същество без бъдеще или най-малко без избор за бъдещето си.
При тези условия, до известна степен можем да разберем и извиним неговото материалистично и чисто егоистично отношение към нещата. С всички достъпни средства хомо сапиенс привежда във вибрация своя празен и вял вътрешен свят. В този стремеж той понякога предпочита безсмисленото страдание пред вътрешния мир.
Тъй като му липсва Висше Его, хомо сапиенс упорито търси убежище в колективното Его, което се конкретизира в индивида и управлява живота му. В предишните глави вече споменахме за това его под името колективна душа или централен компютър на вида. По този начин обичаите, нравите и колективното одобрение или отхвърляне на дадени правила за поведение формират индивида и накрая го довеждат до пълно отчуждение. Всички хора, показали оригинално или успешно отношение към живота бързо стават предмет на подражание от страна на масите, които без да се замислят повърхностно възприемат този начин на живот и не желаят да проникнат под повърхността. Кинозвездите и певците пораждат мания за подражание, тъй като притежават силен имидж и "сивите хора" се стремят да придобият същия имидж, за да изпъкнат.
Съществуват малък брой хора, чиито действия са неподправени, защото следват собствените си вътрешни импулси и проявяват това, което са; мнозинството обаче постоянно търси одобрението на другите, за да оправдае и укрепи поведението си. Характерен обичай на почти всички е често да наблюдават лицето на човека, с когото общуват, за да се уверят, че то изразява одобрение или неодобрение и да възприемат съответното поведение.
Масите, на свой ред, постоянно търсят водачи, които да следват. Това е истинското потвърждение на факта, че нямат воля; необходимо им е да следват някого, тъй като не притежават способността сами да определят пътя си. Лидерът винаги е символ на сила, смелост и свобода и притежава решителността, която липсва на обкновения човек.
Ние категорично отричаме понятието за свободната воля на хомо сапиенс и твърдим, че в действителност - както и твърди една източна поговорка - "всичко е писано". Хомо сапиенс заема определено ниво в космическия ред и за него нещата са предопределени и предвидени. Все пак не трябва да приемаме тази концепция абсолютно, сляпо и окончателно. Задължително е да я тълкуваме в смисъл, че човек е поставен в границите на възможностите, които му предоставят господарите на съдбата или зодиакалните богове. Но тези същества не принуждават индивида да следва еднопосочен път - винаги има отклонения, които му дават възможност за избор, съществуваща през цялото време по наложения му път.
И макар да е вярно, че за хомо сапиенс "всичко е писано", това не се отнася за мъдреца, който се е освободил от колективната животинска душа и се е превърнал в звезден човек. За този индивид нищо не е "писано", той държи в ръцете си книгата на съдбата и писалката, с която може да запише каквото пожелае, стига да не нарушава законите на вселената.
Хомо сапиенс не може да насочи живота си към онова, което наистина иска. Той трябва да се примири, че ще бъде носен по вълните на колективния "прогрес", чиито приливи и отливи се определят от господарите на съдбата.

"Звездният човек" - Джон Бейнс