събота, 31 декември 2011 г.

Начало на началата : Бог се Вглежда В своето отражение • Огледалната Вселена - част 3


Днес вече приемаме като напълно нормален факта, че емоцио­налните ни състояния оказват влияние върху кондицията на тялото ни, както и че дълбоко стаените, силни и дълготрайни емоции са в състояние да породят коренни промени у нас - било в посока на лечение, било на болка, тоест т.нар. психосоматични ефекти. Но във Вселената, за която разказва апокрифната история, емоционалните ни състояние оказват директно въздействие и върху света извън телата ни. В тази психосоматична вселена поведението на физически­те обекти в пространството се влияе директно от мисловните ни със­тояния, без да се налага да правим нищо по този въпрос. Така ние се оказваме в състояние да задвижваме материята само чрез начина, по който я поглеждаме.
В наскоро публикуваните мемоари на Боб Дилън - „Хроники, том първи ", той разказва за онова, което би се случило, ако някой човек реши да промени времето, в което живее. За тази цел „трябва да притежаващ сила и власт над духовете - лично аз съм го правил веднъж". Според него „хората, които умеят това, виждат в сърцеви­ната на нещата, истината за нещата. При това не в метафоричен смисъл, а наистина виждат - поглеждат метала и го карат да се то­пи, виждат го такъв, какъвто е."
Обърнете внимание на факта, че Боб Дилън изрично подчертава липсата на метафоричен смисъл в думите си. Говори директно и поч­ти буквално за могъщата мъдрост на древността, съхранявана от тайните общества, в която се къпят всички велики художници, мис­лители и писатели, изковали човешката култура. А в сърцевината на тази мъдрост се крие представата, че най-дълбоките извори на на­шия мисловен живот са и най-дълбоките извори на физическия ни свят, защото във вселената на тайното познание цялата химия е психохимия, а начините, по които физическото съдържание на Все­лената реагира на човешката психика, се описват от по-дълбоки и по-могъщи закони, отколкото законите на материалната наука.
Тук е мястото да подчертаем, че чрез израза „по-дълбоки зако­ни" имаме предвид нещо много повече от обикновения „късмет" на любителя на хазарта и доста повече от неприятностите, които уж вървели все по три. Чрез този израз тайните общества имат предвид закони, които се вплитат и вмъкват в самата тъкан на жи­вота на всеки отделен индивид, на нейното най-основно ниво, как­то и великите и сложни модели на провидението, оформило и дало насока на историята на света. Основната теза, от която изхожда тази книга, гласи, че хрониките на миналото притежават много по-дълбока структура, че събитията, които по традиция обясняваме на езика на политиката и икономиката, биха могли да бъдат разб­рани и разгледани много по-ефективно в рамките на други базис­ни духовни модели . 
ВСИЧКИ обърнати с КРАКАТА НАГОРЕ, с хастара навън и отзад нап­ред концепции на тайните общества, всичко чудато, умопомрачи­телно и възхитително, което следва оттук нататък, произлиза от убеждението, че съзнанието предхожда материята. Не разполагаме с почти никакви данни, на които да се опрем, за да решим какво точно се е случило в началото на времето, но изборът на позиция, който правим по този въпрос, оказва огромно въздействие върху оформянето на разбиранията ни за начина, по който върви светът.
Ако вярвате, че материята предхожда духа, се налага да обясни­те как случайното смесване на химически вещества е създало съзна­нието - задача, която със сигурност не е по силите на никого. Ако пък вярвате, че материята се предхожда от космическия дух, сте из­правени пред също толкова трудния проблем да обясните как точно е станало това, да формулирате ясен модел.
Още от жреците на древните египетски храмове до съвременните тайни общества, от Питагор до Рудолф Щайнер - великия австрийски философ и адепт на тайното познание от края на XIX и началото на XX в., този модел неизменно е включвал поредица от мисли, емана­ция на Космическия разум. В началото чиста мисъл, тези еманации на ума впоследствие се превръщат в нещо като протоматерия, енер­гия, която настъпателно се сгъстява, за да се превърне в материя, но толкова ефирна, че е по-фина и от газ, без никакви частици. Постепен­но тези еманации се превръщат в газ, след това в течност и накрая придобиват характеристиките на твърдите вещества.
Кевин Уоруик е професор по кибернетика в университета на Рединг, Великобритания, един от водещите световни учени в сферата на изкуствения интелект. Намиращ се в постоянно творческо сърев­нование с колегите си от Масачузетския технологичен институт в САЩ, той вече е създал роботи, които са в състояние да взаимо­действат с околната си среда, да се обучават и да приспособяват поведението си към нея. Тези роботи демонстрират ниво на интели­гентност, съответстващо на нивото на по-нисшите животински ви­дове, например пчелите. Но според учения в рамките на не повече от пет години роботите му ще са достигнали нивото на интелекта на котките, а след десет години ще бъдат интелигентни колкото чове­ците, ако не и повече. Същевременно Уоруик се намира в процес на създаване на ново поколение роботизирани компютри, за които се надява, че ще бъдат в състояние да проектират и произвеждат други компютри, като всяко следващо поколение поражда по-ниското по­коление под него.

"Апокрифната история на света"

петък, 30 декември 2011 г.

Способностите на духовното тяло ( "Мъртвите ни говорят" )

   Същият механизъм вероятно действа и по време на левитациите. Тялото на славата или астралното, ефирното тяло, отнасящо тялото от плът и каращо го да се рее във въздуха, както се е случвало с толкова хора, преживели временна смърт, които са се оказвали на тавана на операционната зала. Ролан дьо Жувнел изглежда споменава за това, когато пише ла майка си:
   „Левитацията, това не е само едно физическо проявление, това е начало на метаморфозата. Смяна на теглото, която се извършва в тялото.”
   Освен това несъмнено ефирното тяло, което притежаваме всички ние от самото ни зачатие, под въздействието на мощни сили може да изхвърли във въздуха тялото от плът по време на някое демонично обладание. Ето един много кратък откъс от известен и напълно достоверен заклинател: Отец Матийо от Безансон. Ще видите, че стилът му не е на интелектуалец, но също и не става въпрос за простоват или изпаднал в религиозен екстаз човек.
   „Те го бяха хванали здраво (обладания), но още при първото прекръстване, което направих, той им се измъкна. Когато въжетата паднаха, той отпътува в пространството. Накрая те отново го привързаха, както можаха. Проснаха го на земята, като го държаха, притискайки го, не искам да кажа изтезавайки го, това не е точната дума, но движенията са толкова мощни, че трябва да вложиш цялата си сила, за да можеш да се пребориш с това. Тогава извиках моите монахини и те дойдоха всичките, защото това е абсолютно публичен сеанс. Когато той беше положен на земята, проснат по гръб и преди да започна заклинанията, аз им казах:
„Трябва някой да седне върху него. Този товар ще окаже известна съпротива и ще подхванем заклинанието.”
   Ето че след няколко минути те започват всичките да крещят:
   „Отче, Отче, къде отиваме? Къде отиваме?”
Този човек се издигаше в пространството с шест човека върху му. Те не знаеха, че той щеше да спре посред път. Те си казваха: „дано не се издигне до свода”, защото нямаше какво да го спре!
   Той спря, после отново заслиза, все така с хората на гръб, разбира се, без никакъв натиск, и се приземи. Лицата на хората ми бяха мъртвешко бледи. . .”
   Вероятно обаче същата тази способност да можеш незабавно да се окажеш където си пожелаеш, в някои случаи е причината тялото от плът изведнъж да изчезва на едно място и веднага да се появява на друго. В тази връзка се съобщава как Св. Катерина от Сиена, напуснала в детството си града, за да води отшелнически живот, била чудодейно доведена вечерта откъм вътрешната страна на градската крепостна стена. Винаги обаче е лесно да се съмняваш в една история от XIV век.
   В наше време подобни истории се разказват често. Отец Исак от Днонисиевия манастир в Атон трябвало спешно да тръгне от Капиее, столицата на тази манастирска република, за своя манастир. Било през зимата, в планината. Отецът бил застигнат от снежна вихрушка, тъкмо когато едва успял да достигне пределите на един друг манастир, „Симонос Петра”. Представям си много добре мястото. Никакъв подслон. Снегът се трупал, той не можел да се придвижи. Студът бил ужасен. Отецът бил осъден да бъде скоро затрупан. Време за една молитва, за един вик на надежда и той се намерил пред вратата на своя манастир в същия момент, в който вратарят затварял портите.
  Животът на Майка Ивон-Еме дьо Малестроа е пълен с подобни явления. Така тя един ден се измъква от мъченията на Гестапо. Множество свидетели могат да потвърдят това.
   Очевидно тези явления трябва да бъдат съпоставени със случаите на билокация. Там тялото от плът не се пренася. Впрочем понякога е много трудно да се различат двата процеса. Твърдо може да се смята, че става дума наистина за билокация единствено когато сигурни свидетели са видели едно и също лице в един и същи момент на две различни места.
   Майка Ивон-Еме се появява в немските концлагери, за да помогне на затворниците да се измъкнат, впуска се в издирване на оскверненото причастие. Чудото до такава степен нахлува в живота и, че Римската църква енергично се намесва, за да й забрани да говори за това. Тя обаче получава шест медала, между които Кръста на войната с палми, Ордена на почетния легион, който й връчва лично генерал де Гол, Кралския медал, Медала на Съпротивата, Медала на американската независимост.
По-известни са билокациите на Падре Пио, като най-зрелищната е тази, в която той се появява посред небето, пред пилотската кабина на един командваш американска ескадрила, за да прегради пътя му и да го принуди да се върне обратно по пътя си заедно с цялата ескадрила.
   Удивителните способности на това тяло на славата, което е вече в нас, могат да се проявят по още по-зрелищен начин. Така Ан-Катрин Емерих, водена от своя ангел, пребродила цялата земя. В същото време тя изпитвала в своето тяло и в своята душа умората от пътуването. Когато преминавала покрай страни, народи, цветя, планини, тя научавала техните имена, особеностите на тяхната архитектура и на техните нрави.
Същите явления изпълват живота на английската великомъченица Тереза-Елена Хигинсон, обикновена учителка в едно католическо училище. Тя оставя разпятие на един туземски вожд и след няколко дни го получава обратно. . .
   Кръгозорът ни се разширява още повече, когато Робер дьо Ланжак, един от най-големите мистици на нашето време, ни говори за Божията дейност, която душата чувства в самата себе си и дори в други души. Както обикновено, термините на този мистик са прости и дискретни, но когато човек се запознае малко по-подробно с неговите съчинения, той разбира, че трябва да ги приема буквално: „Не само в себе си душата усеща могъществото на Твоето творение, о, мой Боже, но също навсякъде около нея и до края на световете.” Според добрите автори изглежда, че по време на сън това духовно тяло в нас за малко избягва от своята обвивка от плът. Тогава то може да се разходи доста надалеч в този земен свят или със същия успех да премине на други плоскости, където се случва да срещне за кратък момент мъртвите, които сме обичали и при които скоро ще пристигнем. Може дори да се случи, макар и доста рядко, ние да запазим спомена за това.
Синът  на госпожа М. показвал блестящи резултати в учението. Преди зрелостния си изпит той имал щастието да прекара ваканцията в Сан Франциско. Но психологическите условия там не били толкова добри, колкото той си представял. Една нощ майка му изведнъж се събудила с предчувствието, че синът й се наркоманизира. След като се завърнал във Франция и успешно се дипломирал, този млад човек имал само едно на ум: да отиде да учи в Калифорния. За нещастие и там нещата не се развили според предвижданията. Той пристигнал в Минесота в едно многобройно семейство, в което изобщо не му обръщали внимание. Завръщане във Франция, набързо зачеване в университета „Жюсийо”. Следването било все така увенчано с успех, но здравето на студента започвало да се влошава. Майката предусеща това, отива при него и се опитва да го изтръгне от опасността, която предчувства. През цялата нощ тя се моли на Светата Дева да пази нейния син. На следващия ден тя научава, че той се е хвърлил от един прозорец от седмия етаж.
Много месеци след това, както си спи, майката вижда своя син, облечен с дълга бяла роба. в синьо-бяла диамантена светлина, щастлив на вид. и той изрича тези невероятни думи, напълно неочаквани, абсурдни: „Аз не умрях, както ти мислиш, аз се удавих в Нил”. На сутринта майката се събужда утешена, щастлива. Тя не разбира нищо от думите, които са се запечатали в съзнанието и, но има много живото чувство, вътрешна убеденост, че става дума за нещо повече от обикновен сън.
   Няколко дни по-късно тя поканила на вечеря приятел и му разказала за тази поява на своя син, а приятелят й дал чаканото разяснение: „да се удавиш в Нил” е древен израз за щастлива смърт. Никога майката не би могла да измисли от себе си този израз. Явно наистина нейният син чрез тези загадъчни слова, за чието скорошно разтълкуване той добре е знаел, е бил намерил начина да придаде автентичност на своята неоспорима поява.
   Това духовно тяло е в непрекъснато развитие. Вече видяхме, че то се формира само постепенно. В началото то може да бъде сравнено с едно кълбо от светеща пара. Това се вижда много ясно например в следващия разказ, в който декорпорацията не се извършва нито след автомобилна злополука, нито по време на операция. Става дума за един болен, комуто предстои операция. Той е в болничната стая няколко дни преди операцията. Една нощ болният е известен по много мистериозен начин за своята близка смърт:
   ,,Видях в ъгъла на стаята, малко под тавана, да се появява светлина. Това беше светлинно кълбо, нещо като неголям глобус, бих изчислил диаметъра му на не повече от 20-30 сантиметра, не повече. . . Видях към мен да се протяга ръка, която като че ли излизаше от тази светлина и светлината ми каза: „Ела с мен, искам нещо да ти покажа.” Веднага и без никакво колебание на свой ред протегнах ръка, за да сграбча ръката, която виждах; като направих това, имах чувството, че ме изтеглят нагоре и че напускам тялото си. Погледнах зад себе си и видях тялото си на леглото, докато аз се издигах към тавана на стаята.
   Когато напуснах тялото си, аз бях приел формата на светлината. . . Това не беше тяло: само лека мъглица, пара. . . Тази духовна субстанция нямаше структурата на едно тяло, тя бе повече или по-малко сферична, но притежаваше и нещо, което би могло да се нарече ръка. Дадох си сметка за това, защото, когато светлината от високото ми протегна своята ръка, аз я улових с моята. . ."
   Този случай впрочем е още измежду тези, в които, за да се погрижи за едно дете, болният получава отсрочка от дълги години до навършване пълнолетие на детето.
Трябва да се отбележи, че тази ръка се появява само когато трябва да бъде даден някакъв знак. Тереза Нюман ни дава на два пъти твърде подобно описание, когато Св. Тереза дьо Лизийо се намесва, за да я излекува, първия път от нейната парализа и втория, от злокачествен апендицит:
   „Изведнъж застана ярка светлина и пред мен всичко заблестя величествено. Не мога да ти опиша каква светлина... И нещо ме хвана за дясната ми ръка, и аз седнах в леглото. . . Гласът подхвана : „ Сега ти можеш да седиш, ти можеш също да ходиш.” Отново нещо ме хвана за ръката и аз бавно седнах в леглото си.”
   Денят бил 17 май 1925 г. Вторият разказ на немската великомъченица споменава за това първо оздравяване.
   „Видях светлината, една дясна ръка и отново чух сладкия глас. . .”
   Тук не откриваме формата на кълбо. Впрочем няма и истинско тяло, иначе би се уточнило: „нещо ме хвана за ръката”.
   Дали впрочем кълбото не е само една първа фаза преди пълното оформяне на тялото на славата? Това не е сигурно.
   Ролан дьо Жувнел ни запознава с едно развитие, особено бързо при него. Той силно набляга на това непрекъснато развитие. Всеки етап е свързан и с викове на радост, на възторг. Ролан умира на 2 май 1946 г. На 18 декември 1949 г. той съобщава на майка си:
„Мамо, трябва да отбележиш този ден и час с кръстче. Днес ти вече изобщо не можеш да си представиш зоните, до които току-що достигнах, аз съм на една плоскост, на която твоят свят вече не прилича по нищо на моя. . . Това, което вече няма нито тяло, нито образ, нито каквото и да е осезателно, се изплъзва от човешките разбирания; и така, престани да мислиш за Господ чрез образи.”
   Извисяването обаче продължава дълго след това, то продължава без съмнение винаги. На 12 май 1952 г. Ролан предава това фантастично, необикновено, удивително послание, което би трябвало да разтърси света повече от танците на нашите космонавти върху Луната:
"Там, където съм аз, няма нито форми, нито контури, нито изрази, нито думи; има Безкрайност в Безкрайността. Оттатък реките и равнините, оттатък хълмовете и върховете, оттатък слънцето и луната, там, където нямат достъп нито човешкият крак, нито човешкият дух, е „Всичко” във „Всичкото”.
   Пиер Моние също свидетелства за това непрекъснато развитие на нашето духовно тяло. Той го прави с присъщия си стил, съответстващ на семейството му в средата му, служейки си с думите на Св. Павел:
   „Вие ще живеете вечно, в обвивка, все по-идеализираща се от една непрекъснато растяща духовност, които ще ви води „от слава към слава”.
   Изглежда Пиер все още не е достигнал последния етап на това развитие, за това не се споменава дори в последните послания . Но неговите духовни учители в отвъдния свят вече му бяха говорили за това: „Нашите учители ни учат, че абсолютната и съществената духовност, веднъж достигната, ще ни отдели окончателно от всяка ограничена форма. Ние самите все още не сме способни да разберем тази индивидуалност, продължаваща да съществува извън видимата обективност. . . но тя ще бъде истинското подобие на Бога.”
   Лист, Ференц Лист, добре известният композитор, уверява в същото мисис Розмари Браун.

     Случаят Розмари Браун
   Тази поредна история, свързана с проява на медиумност, е измежду най-удивителните за века. В живота на забележителната английска дама няма загадки. Тя е родена в една стара къща в Лондон от не особено заможни родители. Цял живот тя живее в тази къща. Учи малко пиано с един квартален учител, но си остава доста посредствена изпълнителка. Изглежда слухът й не е бил особено чувствителен. Тя с мъка различавала творба на Шуберт от тези на Моцарт или Бетховен. Мисис Браун води трудно съществувание на съпруга и майка на две деца. Те били едва на осем и четири години, когато мъжът й починал след дълго боледуване, което вече ги било разорило напълно. Това станало през юни 1961 г.
  Само че Розмари още от най-крехко детство виждала хора, които другите не виждали. Тя била на около седем години н се изтягала в леглото си, в един ъгъл на мансардната стая на родителите си, когато Ференц Лист й се явил за първи път. Той застанал до леглото откъм нозете и и имал вид на старец с дълги бели коси, облечен с нещо като дълга черна роба. Той не се представил, а само казал, че на Земята е бил композитор и пианист, и че щял да се върне по-късно, за да й донесе музика.
В действителност точно това се случило по-късно и то продължило с години. Скоро Лист довел със себе си големия си приятел Шопен, който на свой ред издиктувал своите последни композиции, после и голям брой творби на други композитори от най-различни епохи и стилове, от Монтеверди до Франсис Пулеик. Лист обяснил на мисис Браун, че е събрал в отвъдния свят цяло общество от композитори, съгласили се да се появят на нас, бедните земляни, за да се опитат да ни убедят в съществуването на на нашия отвъден живот. Той мислел, че ако хората били малко повече убедени, че този живот тук е само началото на един вечен живот, те не биха се държали толкова лошо. Лист още на Земята винаги е бил много вярващ. Към края на своя живот той се подготвял за свещеническо звание и вече бил преминал първите му стъпала, низшите чинове. С това се обяснява и робата, която той тогава носел, а също и многобройните църковни композиции.
   Най-големите специалисти от цял свят често са били канени да дадат своето мнение за композициите, получени от мисис Браун. Очевидно дотогава истинският им произход не е бил установен. Всеки път мнението на специалистите било в полза на автентичността. Единствено Шопен би могъл да напише това. То дори била неговата най-хубава творба. Друга била абсолютно типична за Дебюси и т. н.
   И така Ференц Лист често разговарял с мисис Браун за живота в отвъдния свят. Именно той й казал твърде важни неща за прераждането. Ние ще видим това. Лист също и обяснил, че в неговия свят имало много области или различни нива на съзнателност:
   „Последният стадий е едно състояние на небесна съзнателност, в която душата вече не се интересува от външния вид, а от съществото.”
   „Душите в това състояние, уточнява той, губят всякакъв интерес към индивидуалното телесно изображение, чувствайки, че тази външна форма не е необходима. . . Редица от тези твърде еволюирали нива са неопределени, понеже душите там вече нямат необходимост да си осигуряват външна форма.”
   Как тогава те успяват да се разпознаят? - попитала мисис Браун.
   „Съществува един вид възприятие на душата, казал той. Когато една душа е близо до друга, тя я разпознава, като възприема нейното присъствие и може да определи атмосферата на едно лице. Това става за много дълъг срок. То може да отнеме множество години. Също така тук не става въпрос да бъдеш изхвърлен изведнъж от едно състояние на съзнателност в друго толкова различно, че душата да се почувства неудобно и лишена от съставляващия я елемент.”
   След такива текстове човек разбира по-ясно явяването на Св. Тереза дьо Лизийо на Тереза Нюман. Болната видяла само светлината, чула един глас и видяла или усетила нещо, което я хванало за ръката. То е още по-неясно от кълбото от светлина, дошло да отведе болната, която трябвало да бъде оперирана. Но дали това наистина е различно? И не е ли то по-скоро само прост нюанс в проявата, в начина на поява? Тъй като това кълбо от светлина изглежда наистина присъства в множество случаи.

    Витлеемската звезда е пратеник от отвъдното
   Мисля, че в действителност такава е била Витлеемската „звезда”. Днес, благодарение на извършените археологически проучвания в Близкия Изток и по-точно в Дура-Европос, се знае, че първите християни никога не са си представяли ангелите като крилати хора. Въпреки това в езическата древност се привеждат твърде много примери, а в Библията се говори за крилата на ангелите. Но и Библията, както и целият древен Близък Изток, също уподобява звездите на ангели. Ето защо в ранните векове ангелите, които се явяват на овчарите в Коледната нощ или тези, които светците намират до празния гроб на Христос, са представени като звезди. Множество древни текстове на гръцки, древносирийски, арменски ни обясняват, че тази Витлеемска звезда,която е насочвала влъхвите към пещерата, където се е намирал Христос, в действителност е била „ангел”, сиреч пратеник на Господа, пратеник от отвъдното. Това тълкувание е потвърдено по необичаен начин от Пиер Моние.
   Това кълбо от светлина се появява в живота на Света Ана-Мария Тайги (1769-1837). В продължение на 47 години ден и нощ тя виждала едно кълбо от светлина, което й показвало всичките събития в този свят, до най-далечните земи, до най-тайните кабинети. Папите често се допитвали до нея.
   Наполеон I също често виждал до себе си кълбо от светлина. Той го възприемал като нещо одухотворено, проява на щастлива поличба - Св. Григорий Велики видял също един ден в светлинен лъч душата на Жермен, епископ на Капу, когото ангелите отнасяли на небето „в едно огнено кълбо”.
   Тези опитности нямат възраст и не са свързани с една или друга култура. В един текст от VI век срещаме далечен отзвук от такава опитност на духовното тяло в кълбо от светлина, както и от първичния му вид като двойник на тялото от плът, надвиснал над това тяло. Но този текст в действителност ни кара да се върнем още по-назад във времето, в III век, тъй като става дума за осъждане с Указ на Юстиниян от 543 г. на схващания, приписвани на Ориген*:
   „Ако някой казва или мисли, че при Възкресението телата на хората ще бъдат възстановени в сферична форма и ако той не признае, че възкресената ни форма ще бъде вертикална, да бъде анатемосан.”
   Ясно се вижда, че перспективата да се окажем един ден кръгли като балони, без ръце и крака, или безсилни да се изправим, е изглеждала съвсем непоносима за хората, неспособни да си представят свят, напълно различен от нашия и съдържащ при това множество етапи. В действителност, откъснати от целия контекст, който им дава смисъл, тези твърдения стават едновременно неверни, смешни и дори опасни, тъй като чрез тях умовете се хвърлят в смут.
   Не притежаваме никакъв текст от Ориген, позволяващ да се види, че той наистина е поддържал такова схващане. Но вярно е, че веднъж създадено, творчеството му е било до голяма степен унищожено. За нас обаче главното е да знаем, че това е било твърде разпространено схващане, след като заради него човек е могъл да бъде осъден. Впрочем за това имаме и други свидетелства - от Св. Жером, Методий Олимпийски и дори от Плотин от 3 в. преди Христа.
   Освен този въпрос за сферичната форма обаче е била обсъждана и самата природа на тялото от слава. Ако по-голямата част от богословите, следвайки Свети Павел, отбелязвали едновременно продължителността и прехода от едно тяло в друго, някои от тях, като Свети Жером или Епифан, са държали особено на продължителността, други, като Ориген и Евагър, наблягали повече върху прехода.
Истина е, че последният е ужасявал богословите още повече, тъй като мислел, че и самото тяло на славата би трябвало да отстъпи един ден мястото на друго тяло, още по-славно и по-духовно, и така нататък в една серия от последователни кончини, докато накрая и последното духовно тяло на свой ред не изчезне напълно.
   Пратениците от отвъдното не свързват оттатъшното развитие на духовното тяло с една последователност от кончини заедно с всичко болезнено, което тя задължително би причинила. Нищо обаче не позволява да се твърди, че и Евагър е мислел така. Следователно тук, без да разглеждаме учението на Евагър и Ориген като цяло, което би било съвсем друг въпрос и според всичко това, което днес можем да узнаем от връзките с отвъдния свят, се вижда, че двамата философи са имали право.


   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
  За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


Франсоа Брюн

събота, 24 декември 2011 г.

Начало на началата : Бог се Вглежда В своето отражение • Огледалната Вселена - част 2


   Съвременните учени ще ви кажат, че в мигове на най-голяма бол­ка няма никакъв смисъл да си изплаквате очите и да виете до небеса­та, за да изразите чувствата си, защото там няма да намерите никой, който да ви чуе. Единственият начин, по който могат да реагират звездите, е с безразличие. А задачата на човеците е да израснат, да съзреят и да се научат да живеят с това безразличие.
Вселената, която тази книга описва, е съвсем различна, защото е сътворена с мисъл за човека.
В тази апокрифна история Вселената е антропоцентрична, всяка отделна частица от нея е насочена към човечеството. Именно тази Вселена ни е люляла в обятията си през вековете, именно тя ни е изхранвала, тя е подпомогнала развитието на онова уникално нещо, наречено човешко съзнание, и тя ни е насочвала във всеки важен момент от нашия живот. Затова, когато някой от нас се разплаче и завие от болка, Вселената се обръща към него и го обгръща със съчувствие. А когато всеки от нас приближи до поредния кръстопът в своя живот, Вселената затаява дъх и чака да види по кой път ще поемем.
Учените се възторгват от мистерията и чудото на Вселената, раз­казват как всяка отделна нейна частица е свързана с останалите. Оби­чат да изтъкват различни удивителни факти, като например как все­ки от нас съдържа милиони атоми, които някога са се подвизавали в тялото на Юлий Цезар. Обичат да подчертават, че всички ние сме звезден прах - ала само в ра­зочароващия смисъл, че ато­мите, от които сме направе­ни, са изковани в пещите на звезди, избухнали милиони години преди раждането на нашата Слънчева система. Колкото обаче и да се надп­реварват в реториката си за мистериите и чудесата на Вселената, те не са в състо­яние да проумеят едно - че тяхната Вселена е вселена на слепите сили.

Във вселената на наука­та материята превъзхожда съзнанието. Съзнанието е вторично, едва ли не случа­ен продукт на материята, не­съществен и напълно непри­същ на съществуването й. Един учен стига дори дотам, че да го определи като „болест на материята".
Докато във Вселената, в която съзнанието предхожда материя­та, връзката между мисълта и материята е далеч по-близка и нераз­ривна. Тя е жива, дишаща, динамична. Всичко в тази Вселена е живо и притежава някакво съзнание, дори и в по-малка степен, всичко е чувствително и реагира интелигентно на нашите най-изконни, неизказани, истински нужди. Тук материята не само е произлязла от ми­сълта на Бога, но и самото й създаване е с цел осигуряване на под­ходящите условия за разцъфването на човешкото съзнание. Тук именно човешката мисъл, човешкото съзнание са фокусът на целия космос, който ги развива и реагира на нуждите им. Човешкото съз­нание движи материята ако не в същата степен, то най-малкото по същия начин, по който тя се задвижва от мисълта на Бога.
През 1935 г. австрийският физик Ервин Шрьодингер формули­ра прочутата си теза за начина, по който събитията се променят, когато ги наблюдаваме. Така той по същество пренася към сферата на елементарните частици разбиранията и учението на тайните общества.

На някакъв етап от детството си повечето деца започват да се питат дали падащото дърво се чува, ако това става в гора, където няма никой, който да го чуе. Та нали, ако никой не го чува, звукът не може да бъде описан по същество като звук?! Тайните общества учат, че разсъждение от този порядък е напълно вярно. Според тях пада­нето на едно дърво в гора, та била тя и най-затънтената на света, е вследствие на някого, отнякъде, от което и да е време. В Космоса не може да се случи нищо, което да не е под въздействието на човешка­та мисъл.
Прочутият теоретичен експеримент на Шрьодингер е свързан с котка, поставена в кутия с радиоактивен материал. Вероятността това вещество да убие котката е 50%. Статистическите вероятности кот­ката да бъде мъртва или да бъде жива са по 50% и това остава така, докато не вдигнем капака на кутията, за да видим какво има вътре. И точно тогава се случва истинското събитие - котката да е мъртва или жива. Поглеждайки към нея, ние или я убиваме, или я спасява­ме. Тайните общества още от зората на времето споделят разбира­нето, че ежедневният ни свят се държи по абсолютно същия начин.
Вероятностите монетата, хвърлена при строги лабораторни ус­ловия, да се приземи с ези или тура, се равняват на 50% и за тайните общества. В този смисъл те споделят законите на вероятностите. Но подчертават, че те са константни тогава и само тогава, когато експериментът се извършва при лабораторни условия. Иначе каза­но, законите на вероятностите важат само при съзнателното изк­лючване на всички елементи на човешката субективност. В нормал­ния ход на живота, когато човешкото щастие и надежди за сбъд­ване на желанията зависят изцяло от заровете на съдбата, зако­ните на вероятностите престават да важат. На тяхно място започват да действат по-мощни и по-неуловими закони.

"Aпокрифната история на света"

Ролан дьо Жувнел: Да градим обителта на нашата вечност ( "Мъртвите ни говорят" )

 Това тяло на славата, този двойник може да бъде усъвършенстван от нас още в този земен живот чрез нашия „духовен живот” към едно по-голямо величие. Ролан дьо Жувнел, един от най-големите мистици в отвъдния свят, повтарял непрестанно това на своята майка. Ролан е син на Бeртран дьо Жувнел, философ, икономист, силна, малко саможива личност, и на Марсел Жувнел, романистка и журналистка. Много прочути имена са свързани с това семейство: Морис Льоблан, Жан Ростан. Морис Метерлинк, Марсел Лербие, Пиер Льоконт дьо Нуи, Морис Барес.  Романистката описвала един малко банален светски Париж. Журналистката не се колебаела да предприема дръзки проучвания в детския затвор на малката Рокет, в Рио де Оро в разгара на войната на испанската Конквиста, в Етиопия, малко преди финалния щурм на италианските войски.
   Интелигентност, смелост, но никаква мистика. Жувнел не изповядвали никаква религия. Бракът им бил граждански.
   Техният син Ролан намерил сам пътя към Господа. Както и госпожа Кюб-лер-Рос показа при толкова деца, Ролан предусетил своя близък край. Доказват го множеството мисли, които той неволно изразил. Ролан се молел в църквите, по-точно в църквата Сен-Рок, намираща се близо до майка му. През 1946 г. той се разболял. Болест на гърлото била диагностицирана вероятно погрешно като паратиф. Подложили го на диета, като така отслабили и последните му съпротивителни сили. Напразно очаквали новото чудодейно лекарство: стрептомицина. Всеки ден баща му или някой приятел на семейството ходел да чака самолетите от Америка. Напразно. На 2 май 1946 г., тогава, когато още не бил навършил 15 години, Ролан с изумление видял при него да идва баба му, починала преди две години, която идвала да го отведе.
   Бертран и Марсел били вече разделени. Госпожа Жувнел се оказала напълно сама. Отчаяние, бунт, мисъл за самоубийство. После - бавно съвземане. Тя поръчва служба за своя син и на нея се причестява. Тогава се появяват знаменията - феерия от цветове в тази църква. Тя ще има щастието да види голяма част от тези знамения. После, под влияние на съветите на една приятелка, накрая тя също опитва да вземе молив, въпреки всичките си колебания. По ръката й преминава тръпка и върху бялата хартия се оформят думи. Денят бил 24 октомври 1946 г. Както и при Пиер Моние, посланията, в началото всекидневни, малко по малко започват да се разреждат. Последното датира от 16 февруари 1969 г. С това просто изречение: „Мамо, човек се храни с онова, което дава на другите.”
   Ролан казвал твърде често на майка си:
   „Отвъдният живот е заложен в съществата още от тяхното рождение; този живот е двойникът, който живее в тялото и който се излюпва при смъртта. . . И тъй като душата се развива като растение, вие трябва да се грижите за вашия вътрешен климат.”
   „Ти не се грижиш достатъчно за това второ лице, което обаче е свързано с теб така тясно, както и сянката ти. Ти трябва да извайваш с пръсти на скулптор физическия строеж на твоя двойник. Никога няма да са достатъчно грижите за усъвършенстване на твоето невидимо същество.”
   „Гледаш прекалено повърхностно на конструкциите на твоя двойник. Камък по камък вие трябва да градите дома на вашето безсмъртие. . .”
   Това духовно тяло, този двойник на нас самите, сияе безспир. Това, което наричат аура. Струва ми се, че по този въпрос няма единомислие сред свидетелствата, нито впрочем и сред специалистите. Някои различават множество аури и им дават твърде научни наименования. Други твърдят, че това е същата аура, която долавят медиумите и която отсега нататък ще може да бъде заснемана благодарение на методите на Кирлиан или Лихтенберг. Други обаче оспорват това.
   Това, което ми направи впечатление при тези свидетелства от отвъдното, е, че нашите духовни тела сияят, както впрочем и всяко нещо, със светлина, която нашите очи от плът не различават. Тази светлина е оцветена и от сегашния момент и в продължение на цялото ни бъдещо развитие при всеки един от нас отговаря на нашето ниво на духовност, на нашите вътрешни заложби. По-голямата част от произведенията, посветени на отвъдното, съставят една малка картина на съответствията между нюансите на аурата и преобладаващите чувства, които тя издава.
   Мистиците често потвърждават съществуването на това явление. Като Ан-Катрин Емерих в своите видения:
   „Аз също така често виждам, когато трябва да бъда посветена в това, движенията на душата, вътрешните страдания, с една дума всички чувства, да се проявяват през гърдите и цялото тяло в хиляди светли или тъмни форми, според различните посоки, с различни нива на забавяне или бързина.”
   Християнската традиция обаче е свързана единствено с последното стъпало на развитието, с бялата светлина със златисти отблясъци. И така, за тази светлина се говори в почти всички жития на светци. За нея изчерпателно се свидетелства още в Стария завет. Нейното най-високо проявление обаче си остава разказът за Преображението на Христос на връх Табор. Тогава одеждите му се появяват „твърде бели, каквито никои белач на земята не може така да избели” (Марко, 9, 3) или още „бели като светлината” (Матей, 17,2), „Лицето Му блести като Слънцето”.
   Всички богослови от началните векове и по-точно от християнския Изток са виждали в ореола най-яркото проявление на нашата бъдеща слава. Впрочем според Св. Йоан Дамаскин  в действителност за момент с нова и изключителна светлина е засиял не Христос, а апостолите Петър, Яков и Йоан, които за момент са били удостоени с честта да видят Христос в славата, която Той винаги е притежавал. Днес ние бихме могли да наблегнем на факта, че тогава те са видели също отдавна починалите Илия и Мойсей, увлечени в разговор с Христос. Това е тялото на славата, двойникът на апостолите, съществуващ при тях още от самото им зачатие, както твърди Ролан дьо Жувнел, този двойник вижда направо през тялото им от плът онова, което тяхното тяло от плът не е могло да види. Апостолите за един кратък миг преминават от една плоскост в друга, от плоскостта на нашата тежаща материя в плоскостта на славата. Както и при проучваните от доктор Муди или от И. К. Хампе хора, напускали тялото си, този преход от една плоскост в друга става в нещо като тунел: това е странният „сън” или по-скоро вцепенението, в което се вкаменяват апостолите в този момент.
   Не е възможно да се опише по-точно тази слава на духовното тяло. Още малко да се нарисува направо. Но именно за да ни даде все пак някакво усещане за нея или за да навее носталгия в нас, християнският Изток е измислил тази толкова особена форма на изкуството: иконата.
   В нея всичко се къпе в златна Божествена светлина. Нито телата, нито предметите оставят някаква сянка. Телата са издължени, сплеснати, почти като призраци.    Лицата са осветени отвътре, отразявайки всички сенки в ореол около лицето. Бялото на окото почти липсва, липсват вежди и сведени клепачи. Те са широко отворени за отвъдното. Те съзерцават невидимото.
   Когато Св. Тереза Авилска или Св. Бернадет в Лурд виждат същата тази  светлина, като отбелязват, че тя е по-ослепителна от слънцето и въпреки това не наранява очите, аз мисля, че става въпрос за същото явление, че техният двойник вижда през тялото им от плът.
 
   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.



Франсоа Брюн 

НАШЕТО НОВО ТЯЛО В ДРУГИЯ ЖИВОТ ( "Мъртвите ни говорят" )

 Всички гробища са празни. Това винаги ще бъде повтаряно. По-точно гробовете съдържат само стари одежди в процес на разпадане. Стари одежди от плат и стари одежди от плът. Несъмнено безкрайно достойни за уважение, понеже са били последните одежди на тези, които обичаме. Но те самите са другаде. Под тези надгробни плочи не лежи никой, не почива никой.
   Да почива в мир - казва винаги свещеникът на погребения. Мирът, за който става дума, не е точно почивка. Това е изместване на смисъла, дължащо се на един твърде буквален превод, първо на гръцки език („eireve'), после на латински(-.р:1"), накрая на френски („paix") от еврейската дума „shalom", чийто смисъл е много по-богат. Това е мир, но също щастие, изобилие от живот. В множество религии обредите, за които се считало, че подсигуряват „почивката" на мъртвите, целели преди всичко да успокоят живите, които само много се страхували да не видят как мъртвите се връщат под формата на неудовлетворени призраци. Това вероятно е спомогнало за изместването на смисъла. На мъртвите се пожелава най-вече да бъдат спокойни, а не толкова да живеят в доволство.
   Това обаче не е истинската християнска традиция. Христос на кръста обещава на покаялия се разбойник: Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая." Животът продължава без отлагане. Поради което има молитви за мъртвите. И молитви за светците, за да бъдат те винаги с нас.
   Теорията за пълното изчезване на съществото след смъртта и за повторното изграждане или съзидание от Бога в края на всички времена е само една нова измислица в някои протестантски среди.

                                         1. Душата е едно ефирно тяло

    Дори в най-доброто католическо богословие въпреки всичко оставаше едни важен недостатъчно разрешен проблем. Наистина, непосредственото начало на задгробния живот се изучаваше, но само на душата, не и на тялото; природата на душата беше схващана като абсолютно нематериална, според гръцката философия. Следователно богословието изучаваше възможността за тази безсмъртна душа не само да продължи да съществува, но и да се пречисти или да се наслаждава вече на Божието съзерцание, възприемано като възнаграждение за праведните във вечността. Следователно те можеха да познаят отсега вечно блаженство, без тяхното тяло. Но те все пак биха възкръснали в последния ден, в края на света. Проблемът следователно бе следният: ако те вече са били напълно щастливи без тялото си, защо е необходимо Възкресението? Ако Възкресението им носеше някакво щастие, значи преди те не са били напълно щастливи.
   В действителност в еврейската традиция, която е била също тази на Христос и на неговите апостоли, душата никога не се е схващала като нематериална. Множество нюанси можеха да се проявяват, да се появяват и да изчезват в продължение на толкова векове, но винаги с тази неизменност: душата, не-пхесх, е била тяло, одухотворено, съзнателно, дарено с личността на живия. Едно тяло, направено от друга материя, по-лека, не толкова плътна, по-ефирна. В продължение на много векове се е мислело, че това схващане произтича просто от един вид несъвършенство, от една неспособност, присъща на еврейската мисъл, твърде примитивна, твърде конкретна, за да се издигне до нивото на философската абстракция. Мнозина днес смятат, че по-скоро от вярност към действителността не сме могли да видим по-далеч.
   Но ако християните малко постепенно бяха приели идеята за една абсолютно нематериална душа, трябва да се признае, че обратно, голяма част от тях са имали и имат все още твърде принизена представа за Възкресението. Известното пророчество на Езекия за изсушените кости, които той вижда малко по малко отново покрити с плът, нерви, после с кожа и отново оживени от дух, твърде често беше тълкувано в буквалния смисъл като един образ на нашето възкресение. Текстът въпреки това е напълно ясен: това видение е образ на възстановяването на Израел.
Последствието от това е, че мнозина християни си представят нашето възкресение като възстановяване на едно тяло от плът, подобно на това, което имаме сега, малко усъвършенствано, без болести, без умора, без опасност от стомашно разстройство. . .
И така, ние се намираме пред непреодолими трудности. Какво тяло ще си възвърнем? Последното? Всички наши последователни тела с всички атоми, които са ги изграждали поне в един момент? В какво ще се изразява непрекъснатостта?
Следователно, ние се озоваваме пред ново противоречие. Ако нашето възкръснало тяло е съставено от материята на нашето сегашно тяло, как то би могло да избегне законите на тази материя и да се окаже недосегаемо за страданието и разложението?
   В действителност всички свидетелства, които днес можем да получим за временната или окончателната смърт, ни връщат към същинското християнско учение: възкръсналото тяло, блаженото тяло, е духовно тяло. Нашите стари одежди могат спокойно, в мир да се разлагат в гробищата, ние никога няма да слезем в гроба с тях.
   Когато се започне да се говори за „духовното" тяло, според израза на Св. Павел, и да се обяснява, че това тяло въпреки всичко има плътност, съответна на новия свят, в който то трябва да живее, много хора, вярващи или християни, напълно обезумяват, Недодяланата и тежка структура на сегашните тела никак не ги отвращават и те нямат никакво желание да го променят.
   Въпреки това един момент от свидетелството на госпожа Иоланд Ек ме впечатли: когато, отпратена на Земята от съществото от светлина, се завърнала в своята обвивка от плът, тя изпитала ужасно чувство. Сравнимо с ефекта, който произвежда нахлузването на студени и подгизнали каучукови ръкавици. Нещо ледено и лепкаво. Впрочем реакцията й на отвращение била толкова рязка, че тя незабавно отново се оказала извън своето тяло. И само с помощта на нейния духовен водач в отвъдното успяла да се завърне в това тяло.
   Пиер Моние потвърждава това впечатление. Той ни обяснява, че колкото и жестоко да е било изтезанието на Разпятието, допускането на Христовата намеса в плътта ни, на Въплъщението, било в действителност още по-голямо изпитание и, следователно, още по-голямо доказателство за нашата любов:
   „Вие различавате зле жертвоприношението, извършено чрез Въплъщението; и въпреки това страданието на Девствената Чистота, прониквайки в плътта, надминава и най-голямата жертва: тази на страданието върху кръста. . . да бъдеш Изобилие от Красота и да се увиеш в една унизителна материя, с низките изкушения, на които тя подлага душата, това е едно изпитание, което надминава всичко, което можем да мислим или усетим. Самите ние, едва излезли от физическото тяло, тепърва ще отхвърляме с ужас, с отвращение последствията от едно възможно превъплъщение. . . В основата на нашето обожателно размишление е фактът, че Вечността в името на любовта е склонила да се принизи до плътта. . . и оставаме смутени от едно такова състрадание!"
   Някои покойници изглеждат дори леко отегчени от нашето бавно придвижване или от ограничения ни слух и зрение. Тогава те ласкаво ни характеризират като „ларви".
Ясно е, че в нашето ново тяло, в нашето духовно тяло трябва да е по-приятно да се живее, отколкото в сегашната ни обвивка от плът. То все пак ще прилича на нея, но в най-голямото й великолепие: децата ще продължат да растат в другия свят да се развиват до ръста на възрастен човек. Обратно, старците ще преоткрият своята младост. За да ни дадат представа за това, повечето от посланиците от отвъдното ни посочват като ориентир тридесетгодишната възраст. Приблизителната възраст, на която умира Христос.
   Нашето духовно тяло ще бъде очистено от всякакви несъвършенства. Ако сме имали някой ампутиран крайник, нашето ново тяло ще бъде цяло. Ако сме били оглушали или ослепели, или дори ако сме били такива по рождение, от този момент ние ще виждаме и ще чуваме. Тибетската книга на мъртвите вече знаеше това. Свидетелствата на преживелите временна смърт го потвърждават. Пиер Моние от отвъдния свят ни го повтаря твърде често.
   Ще виждаме много по-добре. Ще виждаме еднакво добре и през нощта, и през деня. Или по-точно за нас повече няма да има нощ. Ще виждаме на разстояние, ще бъде достатъчно да съзрем и да поискаме да видим, за да се озовем точно там, където нашият поглед има желание да се задържи за известно време, докато задоволим любопитството си, подобно на ефекта на близкия план в киното, както казват някои. Йохан Кристоф Хампе, чийто труд излезе на немски език в същата година, в която и този на Муди на английски, също съобщава за нови случаи на напускания на тялото. Но той също започва да търси системно в миналото свидетелствата от такива опитности. Така той ни представя обширен откъс от едно съобщение, направено на 26 февруари 1927 г. от сър Окланд Геди, лекар, пред Кралското общество по медицина в Лондон, за собствената му смърт (очевидно временна):
   „Постепенно аз разбрах, че мога да видя не само своето тяло и леглото, върху което почивах, но и всичко друго, което се намираше в къщата и градината. После забелязах, че мога да виждам не само това, което се отнасяше до къщата, но също и това, което се намираше в Лондон или в Шотландия, към която все беше насочен погледът ми. От един наставник, когото не познавах и когото нарекох мой настоятел, разбрах, че се намирам напълно свободен в едно временно измерение на пространството, чието „сега" съответства в известна степен на „тук" от обикновеното триизмерно пространство."
   Пиер Моние говори за това с присъщата му обстоятелственост:
   „Ние не бяхме загубили човешки образ, но ние оставихме на Земята несъвършенствата на нашата плът. . .
. . . нашите очи виждат както някога и приличат на тези, които сте обичали. . . В действителност това е едно възходящо развитие, което се съгласува с главния план, одобрен от Създателя. Това, което дава на нашето ново тяло такива благоприятни възможности за действие, едно чудесно превръщане, а не цялостно обновяване. . . В края на краищата ние си оставаме ние, смъртта е едно пречистване, през което преминава нашето прославено от Христовата любов и от дара на вечния живот тяло, наследило материалното тяло, чиято форма приема и чиято целокупна индивидуалност запазва."
   Богословите от началните векове също бяха разбрали това така. Ето измежду многото други един пасаж от Свети Григорий Нисийски (IV век):
   „Ти ще видиш тази телесна обвивка, сега разложена от смъртта, изтъкана отново от нейните собствени елементи, не както сегашната дебела и тежка структура, но с по-фина и ефирна нишка, така че твоето любимо тяло ще се появи възстановено в най-голямата му и привлекателна красота."
   Въпреки това ни е трудно да уточним дали това значително подобрено зрение е действително толкова остро на всякакво разстояние или това е самото духовно тяло, което се оказва направо и незабавно там, където покойникът пожелае. Трудно е да се каже това според нашите категории. В действителност самото пространство вече не е същото. Това духовно тяло може да се окаже отново в пространството, много далеч от Земята. Това е било добре познато отдавна, но официалната наука е била твърде безсилна да изучава такива явления. Йохан Кристоф Хампе ни представя накратко изобилието от литература по този въпрос, далеч преди труда на Муди. Забелязах някои заглавия, които датират от 1884 година!
   Понякога покойниците може да ни позволят да видим това тяло на славата. Пиер Моние, винаги много точен, различава два типа различни проявления. Едното е, че когато формите на покойника ни се явяват много ясни, но прозрачни: „Светлината преминава през тях и сенките на предметите, пред които минава техният образ, се очертават през тях." Тук ние ги виждаме такива, каквито са. В други видения действително има материализация. Но Пиер се отнася с голямо отвращение към такъв род проявления.
   Изглежда обаче отвъдното позволява някои изключения, когато те са мотивирани от любовта. Жан Прийор разказва историята на една .майка, която много години след смъртта си успява да се появи много ясно на един пастор от Нант през войната.
Майката позвънила на вратата му, говорила с него, написала в бележника, който той й подал, адреса на своя син. Тя толкова настоявала, заявявайки дори, че младежът е в смъртна опасност, че пасторът се съгласил да потегли посред нощ. Младежът, когото той намерил на посочения адрес, бил напълно здрав. Все пак завързал се разговор. Младежът се изповядал. През нощта той бил убит в една от големите бомбардировки на Нант. . .
   Колкото и потресаваща обаче да е тази история,  Харолд Шърман представя поне още две по-убедителни свидетелства. Ето го най-необикновеното:
  „Арлис Когър, който от дълги години бил собственик и управител на един магазин в Хънтсвил, Арканзас, разказвал, че най-забележителното нещо в живота му била способността, когато съсредоточи вниманието си върху тила на някой свой съученик, да успее да го накара да се обърне и да го погледне. Жена му Ана, с която живял близо 45 години, починала от бъбречна недостатъчност. Той я обичал нежно и му било мъчително да свикне без нея. Една прекрасна нощ, два месеца по-късно, като се събудил, той я намерил в леглото до себе си. Тялото й било топло и твърдо, толкова истинско, че той протегнал ръка и на два пъти я докоснал но челото, след което тя изведнъж изчезнала. Според думите на самия Арлис:
   „Това не беше сън. То беше различно. Не съм неврастеник, разумът ми е здрав. Ана действително се беше завърнала от мъртвите. Нищо не може да промени убеждението ми."
   Продължението показва, че това било само началото на една серия от 13 завръщалия на духа, посещения, които продължили на различни интервали за период от повече от година. Първия път той не се сетил да запише часа, но след това грижливо си водел бележки. Нямало никаква закономерност. Възможно било да бъде събуден веднага след заспиването си: понякога посред нощ, понякога на разсъмване.
   За да покажа, че тези посещения са изглеждали за Арлис действителни и конкретни до една изключителна степен, ето някои откъси от неговите бележки:
„Първия път беше почти ужасяващо, но не мисля, че тази е точната дума, която може да изрази онова, което усетих. Втората поява, за разлика от първата, бе един щастлив епизод. Ние се прегърнахме и тя изведнъж изчезна, оставяйки ме напълно буден. Това, което най-много ме удиви, бе, че тялото и беше топло. Представете си, че това не бе сън. Аз действително я прегръщах и бях буден. Тази поява не бе като дрзтите. Тя стоеше до леглото. Винаги съм мислел, че ангелите са облечени в бяло. Тя не беше. Носеше дълга, мека, златиста рокля. Протегнах ръка и сграбчих нейната, ръката ми се плъзна по дължината на пръстите й, а те бяха твърди. Ана премина от лявата ми страна към дясната и ми каза нещо. Не мисля, че го каза с гласа си, но бе съвършено ясно. Тя ми каза: „Нещата тук не са такива, каквито би трябвало да бъдат." Разбрах, че тя би искала да бъда с нея, там - горе. Но следващия път тя ми се яви в леглото и когато я попитах дали е щастлива, отговорът и беше просто „да" и аз се почувствах много по-добре.
  Не смеех изобщо да се надявам и въпреки това Ана беше отново тук през последната нощ. Беше за кратко, но бе много приятно, когато я прегърнах. Казах й, че би било добре, ако посетеше някое от нашите деца. които не вярваха в нейното завръщане. Тя не отговори. . . но ми даде една прекрасна целувка по устата.
След цели две нощи. . . Един часът без четири минути сутринта. Доколкото мога да знам, аз никога не съм бил в контакт с нея в нейния духовен свят.
   Изведнъж чаршафите, които ме покриваха, се вдигнаха над леглото, а там беше Ана. Това трая секунда или дие. но тя бе действително там. Притиснах я до себе си и тя склони глава на рамото ми. Усещах върху бузата си нейните разкошни коси.*'
   Тези откъси може понякога да изглеждат малко несвързани поради факта, че са откъснати от контекста си. Но свидетелството е ясно. Харолд Шърман. който посвети почти 70 години на изучаването на паранормалните явления и по-специално на екстрасетивните възприятия (ЕСВ), представя следния откъс:
    „В живота на безброй хора е имало множество случаи, които ясно доказват, че любимите ни същества, напуснали този живот, често се завръщат на рождените дати на земни явления."
   Арлис Когър сега съобщава това, което е може би върхът на тази серия от посещения на духа на жена му Ана:
   „Днес, 6 октомври, е моят 75-и рожден ден и една година от смъртта на Ана. Очаквах, че ще бъда потиснат, но не съм, защото тази нощ Ана дойде. Застана до леглото. Прегърна ме и повдигна торса ми, притисна ме здраво и силно ме целуна но устните. След това ме положи обратно в леглото. Най-удивителна бе нейната сила. Със своето тяло тя повдигна горната част на моето. Със своето физическо тяло тя никога не би могла да направи това. Когато пиша тези думи, в очите ми има сълзи, но те не са от мъка. Сърцето ми е радостно, защото зная, че един ден ние с нея ще бъдем свързани във вечността.
. . . Днес сме 1 ноември 1982 г. Вчера бе 46-ата годишнина от нашата сватба. В един момент между два и три часа сутринта забелязах, че Ана беше с мен в леглото под завивките. Взех я в ръце и и говорих за моята голяма любов към нея, тя като че ли изчезна за няколко мига, после се върна и това се повтори седем пъти в продължение на около 30 минути. Надявам се тя да продължи да идва при мен, докато не се съединя с нея в нейния духовен свят. Наистина не изпитвам никакъв страх от смъртта. Аз знам, че отвъд гроба има друг живот."
   Арлис Когър обобщава така своите опитности:
   „Тялото на Ана тогава не бе това, което положиха в гроба. То бе по-младо. Имаше способността да преминава през материалните предмети. Върху леглото имаше чаршаф и завивка. Когато ме напускаше, тя просто изчезваше, без завивката върху нея да потрепне макар и слабо. Тялото й бе твърдо при докосване. То бе топло. Ние можехме да разговаряме, дори мисля, без глас. Ана имаше един вид духовно тяло, различно от физическото тяло отпреди. Аз я виждах множество пъти, докато стоеше до леглото ми."
   Като доказателство, че тези появи не са били халюцинации, плод на разстроено въображение, материализациите престанали. На 21 декември 1982 г. Харолд Шърман получил от Арлис следната коледна картичка: Ана не е идвала от 31 октомври. Надявам се да дойде през празниците. Молете се за мен тя да се завърне."
Арлис
   На този род свидетелства би могло винаги да се възрази, че човечецът може би е сънувал. Но както се видя, появите не винаги са отговаряли на неговото желание. От друга страна, той набляга на твърде правдоподобния характер на тези прояви. Тялото е било здраво и с имало жизнена топлина.
   Трябва да признаем, че тези факти, макар и редки по отношение на същата степен на материализация, са по-чести, отколкото би могло да се мисли. Но малцина свидетели смеят да говорят за тях.
   Професор Вернер Шиблер съобщава за един също недвусмислен случай. Става дума за една жена от Цюрихски окръг, обект на паранормални явления още от своето юношество, но много дискретна и много уравновесена. Нейният съпруг починал през август 1976 г. и две седмици след смъртта му започнала серия от прояви. При третата тя мислела да го помоли да й помогне да открие ключа от един сандък, където се намирали важни документи. Интересно е да се отбележи, че обикновено матернализацията на нейния съпруг се извършвала в спалнята и и че тя била постепенна. Докато в деня, когато той съобщил за този ключ, материализацията вече се била извършила на улицата. Тя го чула как отваря вратата на нейното жилище, как върви в коридора, после как отваря вратата на стаята й; там тя видяла съпруга да отваря чекмеджето на скрина, където той държал обикновено този ключ и чула обичайния шум на паднал ключ в чекмеджето. Тогава жената се надигнала, благодарила му и успяла да го притисне за миг в обятията си. Но в другите случаи тя го виждала да излиза през стената като призрак и дори още по-прозрачен; ликът му и цялото му тяло придобивали плътност пред очите й, дотолкова, че тя успявала да го доведе до помещението, където те сядали за момент, за да побъбрят по-спокойно.
След едногодишно отсъствие той се появил отново, последния път в началото на 1978 г., заедно с брат си, починал през 1969 г. и един трети човек, когото жена му не познавала. Следователно, възможни са материализации на няколко покойника наведнъж! Но те се извършват все още пред един единствен свидетел. Съществува също и обратното, или дори комбинация от двете: множество призраци и множество свидетели, както в известната история за „призрака от полет 401": явленията се вместват между 29 декември 1972 г. и пролетта на 1974 г. Два призрака, този на капитан Боб Лофт и на втория офицер Дон Рито, загинали в самолетна катастрофа по време на полет 401 „Ню Йорк -Маями", се явявали често при същия полет на офицерите, на пътниците, на стюардесите, на механика, изглежда, за да бдят над сигурността на машината.
   С какво тяло ни се явяват всички тези покойници? Може би с тяхното истинско ново тяло, което обикновено е невидимо за нас. Ето защо често (видяхме това в историята на тази жена Ана, посетила 13 пъти след смъртта си своя съпруг) покойниците ни се явяват с бликащи от младост лице и тяло. Но обратно, мъртвите могат също така успешно, за да бъдат по-добре разпознати, да си възвръщат временно своите минали несъвършенства: своята възраст, своите очила, своите рани, дори старите си дрехи, с които ги помним.
   Това славно, духовно тяло, този двойник в действителност не е истински нов. Той е вече в нас, още от нашето зачатие. Старата средновековна представа или дори тази на съвременните православни църкви не е толкова наивна, когато ни показва душата, излизаща през устата на починалия във формата на малка кукла. Представата е несъвършена, това е вярно. Тялото на славата не е по-малко от тялото на плътта. Но истина е, че то се формира постепенно и бележи навлизането в един нов живот или по-точно в една нова фаза от живота.

     Безсмъртието според египтяните
    Египтяните са познавали съществуването на този двойник, Ка. Не би трябвало обаче твърде лесно да приемаме, че смъртта не е имала тайни за тях. Много елементарно е да си представяме, че те са знаели всичко, както се твърди в редица трудове. Животът на този двойник е бил свързан според тях със запазването на тялото от плът. С това се обясняват невероятните усилия, които те полагали, за да запазят своята обвивка от плът от разпадане, по също и от грабители. А също така и тяхното безпокойство именно в периоди на политически безредици, когато нищо не е могло да им гарантира със сигурност, че тялото им няма да бъде разрушено.
Възприемането на този Ка като „двойник" впрочем с доста несигурно. Според учените - египтолози това по-скоро е жизненият принцип, автономията на неговото съществуване изглежда доста ограничена. Според някои религиозни течения изглежда безсмъртието е било осигурявано по-скоро от Ба, който съответства повече на нашето понятие за душа и е бил изобразяван като птица.
   Но така или иначе вярно е, че египтяните първи измежду  западните цивилизации са повярвали във възможността за един истински живот след смъртта, първо единствено за фараона, после за всички хора: „Баща ми не е умрял от смърт, но дух е стана.? този мой татко" или още в текстовете върху саркофазите: „Вдигай се, живият, ти не си мъртъв. Вдигни се, за да живееш, ти не си мъртъв."


   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


Франсоа Брюн 

сряда, 21 декември 2011 г.

Начало на началата : Бог се Вглежда В своето отражение • Огледалната Вселена - част 1


  НЯМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ изобщо никакво време. Времето не е нищо друго, освен мярка за преместването на обектите в пространството, и както ще ви каже всеки учен, мистик или луд, в началото е прост­ранството не е имало никакви обекти.
Една година е мярка за една обиколка на Земята около Слънце­то. Едно денонощие е мярка за едно завъртане на Земята около соб­ствената й ос. И тъй като сами по себе си нито Земята, нито Слънце­то не ги е имало в началото, авторите на Библията въобще не са искали да кажат, че всичко е било създадено в рамките на седем дни - в обичайния смисъл на думата „ден", тоест „денонощие".
Но въпреки това първоначално отсъствие на материя, време и пространство, нещо трябва да се е случило, за да задвижи всичко. Казано иначе, нещо трябва да се е случило в нищото. Обаче тъй като, когато нещо се е случило за първи път, не е имало нищо, спо­койно можем да заключим, че това първо случване трябва да е било доста по-различно от всички останали случвания и събития, които сме свикнали да обясняваме чрез законите на физиката.
Дали би имало смисъл да допуснем, че това първо случване е било по-скоро мисловно, отколкото физично събитие? Идеята, че мисловните събития генерират физични ефекти, може и да изглеж­да на пръв поглед контрапродуктивна, но истината е, че това е факт, който всички ние преживяваме всеки ден. Например, когато съм осе­нен от идея от рода на: „Просто трябва да протегна ръка и да погаля бузата й!", знам, че в този момент в мозъка ми светва импулс, нещо прищраква и изпраща електрически ток по нерва на ръката ми, при­нуждавайки я да се вдигне.
Възможно ли е този ежедневен пример да ни подсказва нещо за произхода на вселенския Космос?
Да, в началото също трябва да е имало импулс, който да задви­жи нещата. Но откъде е дошъл той? Кой не се е дивил като дете на утайката на дъното на чашата, сякаш тя се е промъкнала там от дру­го измерение? В историята, която държите в ръцете си, ще видите как за огромен брой от най-великите личности на света раждането на Вселената, мистериозният преход от нематерия към материя, се обяснява точно по такъв начин. Защото те са зърнали импулса, кой­то се промъква от друго измерение в нашето. И са формулирали това друго измерение като мисълта на Бога, Божия промисъл.
   Докато сте все още на прага - и преди да сте поели риска да изгу­бите прекалено много време с тази апокрифна история, съм длъжен да ви предупредя, че възнамерявам да ви убедя да се замислите за нещо, което може и да е правилно по стандартите на мистика и на лудия, но което нито един учен не би приел. Ако трябва да бъдем честни, на учения това никак, ама никак няма да му хареса.
За най-напредничавите мислители на нашето време - академици като Ричард Доукинс, професор по публично тълкуване на науката в Оксфорд, както и за други войнстващи материалисти, присвоили си ролята на регулатори и управници на научния мироглед, „мисълта за Бога" не е нищо повече от белокос старец с дълга брада, кацнал на пухкав облак. По тяхно мнение това е същата грешка, която пра­вят децата и примитивните племена, приемайки, че Господ е като тях - антропоморфна заблуда. Подчертават, че дори и да приемем, че Бог наистина съществува, защо непременно трябва да бъде като нас? И защо „Неговата" мисъл да бъде като нашата?
Истината е, че те са прави. Разбира се, че няма причина Бог да бъде като нас... освен ако не е обратното. С други думи, единствена­та причина Божият промисъл да бъде като нашата мисъл е нашата да е направена по подобие на Неговата - тоест, ако Бог ни е сътво­рил по Негов образ и подобие.
Точно това се случва в тази наша книга, тъй като в тази история всичко е на обратно, наопаки. Тук всичко е с краката нагоре и с хастара навън. На страниците, които следват, ще бъдете подканени да помислите за последното от нещата, които стражите на консенсуса искат от вас да мислите. Ще бъдете изкусени да допуснете в главите си забранени мисли и да вкусите философии, които интелектуални­те лидери на нашата епоха определят като еретични, налудничави и идиотски.
Бързам да ви успокоя, че въобще не възнамерявам да ви въвли­чам в какъвто и да било академичен дебат, нито да се опитвам да ви убеждавам посредством какъвто и да било логически способ, че ня­коя от тези забранени идеи е единствено правата. Официалните ар­гументи „за" и „против" могат да бъдат прочетени във всеки стан­дартен академичен труд. Единственото, което целя да сторя, е да ви помоля да събудите въображението си. Бих искал от вас да си пред­ставите какво ли би било, ако погледнете на света и неговата исто­рия от позиция, която е толкова отдалечена от всичко, на което са ви учили в училище, че просто не можете да си представите!
Многоуважаваните ни най-напредничави мислители биха били буквално ужасени и автоматично биха ви препоръчали дори да не се спирате на подобни идеи, а какво остава - да размишлявате върху тях. Открай време се полагат организирани и целенасочени усилия за окончателното изтриване от вселената на паметта на подобни идеи, дори и на най-дребното зрънце от тях. Съвременният интелектуа­лен елит е убеден, че ако допуснем даже само трошица от тези идеи отново във въображението си, рискуваме да бъдем повлечени об­ратно към първобитната, атавистична форма на съзнание, която е била в началото - мисловната слуз, излизането от която ни е стру­вало милиони години.


 Та какво, в крайна сметка, се е случило в началото на началата, преди началото на времето? Кое е първичното мисловно събитие? Според нашата история Бог се е втренчил в себе си. Вгледал се е във въображаемото огледало и е видял бъдещето. Представил си е същества точно като Себе си. Представил си е свободни, творчески личности, способни да обичат толкова интелигентно и да мислят толкова грижовно, че да постигнат пълна вътрешна трансформация - за себе си и за другите. Тези същества биха могли да разширят съзнанието си дотолкова, че да обгърнат необятността на Космоса, а в дълбините на сърцата си да разпознават тайните и на най-неуло­вимите ходове. Понякога любовта у тях би била потисната, друг път биха открили по-голямо щастие от другата страна на отчаяние­то, а защо не и от другата страна на лудостта.

"Апокрифната история на света"