четвъртък, 26 януари 2012 г.

Действията на тъмните хакери

Усещам, че трябва да отбележа накратко какви действия напоследък са предприели тъмните хакери . Те отлично знаят , че при едно повишение на вибрациите тяхното царство свършва . Затова са включили целия си възможен арсенал в задачата да спрат процеса . Кодово са го обозначили като "преформатиране на реалността" . В действие е вкарана всякаква технология , с която разполагат . Чрез пси-излъчвателите се вменява несъществуваща вина , страх от смъртта , необяснима агресия , прожектират се най-различни "сънища" с деструктивна насоченост , емитира се неестествен студ и още неща с общ знаменател ниските вибрации . 

За периода в края на 2002 , началото на 2003  за пръв път усетих тъмните хакери как започват да въздействат и това явно беше свързано с тяхната цел да блокират въздействието на идващите енергии от фотонния лъч. Тогава разбрaх, че са изградили нещо като енергиен щит от негативна енергия около цялата планета с цел да не допускат влиянието на енергиите, които идват от фотонния лъч.
Освен това, на територията на България осъзнах, че са се активирали с преформатиране на реалността. На първо време в чисто обективиран триизмерен вид се изрази в започване на кампания  на т. нар. Изискване за законност, което обаче прочетено между редовете веднага трябва да се тълкува като силно ограничение на личността и нейната изява.
Хората като цяло не бяха масово запознати със скрития замисъл и го приеха като нещо нормално. Това беше подготовка за преформатирането.
Освен това в същата линейна 2003 разбрах заедно  с мой добър приятел, че в това време се води война в Плеяди.  Катастрофална война  с големи унищожения, която се отразила и на енергиите, достигащи до земята.

За  периода на 2006-та  осезателно се усеща как  започват да се променят нещата в негативна посока. Забелязва се засилено присъствие на същества от низшия астрал., които започнаха масово да влияят на хората да стaват все по-агресивни. Но въпреки , че както се оказва тази линейна година  е началото на същинското преформатиране, аз усетих това три години по-късно.  Веднъж седях на една поляна и хващайки тревичка, интуитивно усетих, че не е същото усещане каквотo имах преди за тревата. Разбрах, че всъщност тя е преформатирана. В какво се състои преформатирането:  това е вид презапис на самата конфигурация на даден обективиран физически предмет с внасяне на нови компоненти  в неговата структура  не само на физическо ниво, но и на етерно ниво, които променят неговото енерго-информационно поле. В тази връзка си обясних и по-добре защо така държат на синтетиката (ГМО ), защото тя има пряка връзка с това преформатиране, за да се унищожи изначално заложената програма, която предвиждаше естествен преход. Но понеже целта на хакерите е да се задържи или да не се осъществи този преход са решили да направят това брутално действие.  Преформатиране има не само в тревата и заобикалящата действителност, но и при хората. Това го усетих по погледа на очите – чисто интуитивно. При хора, които съм познавал добре  също в тази 2009 година ги усетих колко са променени именно с внасяне на нови компоненти.  А един от най-често използваните, който са пускали чрез излъчвателите е чувството за вина. Чувството за вина се получава  като на подсъзнателно равнище са направили запис за реално или въображаемо събитие, но с някакви изменения, които са угодни на тях, с които вече да се промени и чувството на човека към това събитие и  той се чувства гузен и виновен , след което  започва да отделя негативна енергия, която захранва реалността.  А всъщност тази негативна енергия, която се отделя служи  за захранване и на  въпросния енергиен негативен щит oколо земята , защото освен с технологии той се поддръжа и от негативните емоции и енергии отделени от хората.
И сега тук идва мястото да отбележа за  холограмните армии. Това съм го фиксирал  в София също през 2009. В началото мислех, че са същества от низшия астрал и чак по-късно , след като усетих, че те нямат излъчването на oдушевени същества от астрала, разбрах , че това  са холограмни прожектирани изображения, програмирани да водят битки. София беше разделена на части  и съществата водеха битки помежду си , които влияят върхи нервността и напрежението на хората в града.. А защо са ги пуснали? Защото по този начин като се пресъздават паралелно битки това се отразява на психиките на масовото съзнание и то се  настройва на честота да отделя негативна емоция или енергия, която отново да захранва въпросния щит.
Освен холограмни армии съм фиксирал и други образи , пускани от излъчвателите. Например по магазините съм виждал полицаи, барети – с цел да  наплашат хората, за да  станат по-лесни за обработка. Защото хората не ги виждат и не могат да си обяснят чувството за страх, но  самият образ излъчва такива честоти, хората ги възприемат и съответно започват да се страхуват.
За това не е добре да се ходи на подобни места, тъй като там са проектирани такива образи , които програмират  хората накуп.
Тъмните имат и друг прийом . Те насочват от сателит нанотехнологии с формата на пирамида, които вкарват в тялото и тези пирамиди – чипове, снабдени с програми, които се пускат на тялото и са настроени на ниски честоти . Един вид предаватели, които да улeсняват пусканите команди, които искат да внедрят. Със сигурност имат определен срок на действие , понеже често пъти съм усещал мирис на изгорял кабел, без да има видима причина .
 Както установихме с мой добър приятел , едно от помощните средства да не ти влияят толкова много е пушенето на цигари.
За това и беше подета кампания срещу цигарите!!!! Като вредни!!! Тъй като са се усетили, че това е предпазно средство срещу манипулациите чрез излъчвателите.
Друго добро средство за предпазване е аспирина.  Той  разгражда тези образувания , които правят в тялото и най-вече в мозъка. И обливането с гореща вода на тялото.
 Какво въздействие оказват още тези излъчания? Това  го констатирах на изборите 2009, когато излъчвателите бяха пуснати на макс. Както видях през  целия ден хората се държаха като зомбирани и  водеха едни и същи разговори, като  най-честия въпрос който беше задаван : Ходи ли да гласуваш. И  извода беше, че трябва да се гласува, зада не могат турците да завземат властта. А мен лично ме боля  цялото тяло, все едно някой ме е бил . Което говори , че тези излъчвания са модулирани така, че за всеки да има по нещо -  за тези с по-ниски честоти не ги усещат като болка, а като желание за гласуване. – готовност да се отдадат на вложената команда За тези с по-високи вибрации- болки по тялото. Koeто много прилича на описанието на излъчвателите и усещанията в книгата на Стругацки  - Обитаемият остров.
Други проекции от хакерите, които лично съм установил , това е холограмна примка около шията., която я усещах около гърлената чакра. Трябваше ми доста време  да намеря начин как да я неутрализирам.  Защото това се оказа по-устойчивa програма отколкото една мисъл форма направена от някого.  Призивът ми е – когато усетите нчужда намеса, медитирайте по-задълбочено за да усетите дали е мисъл-форма или проектирана холограма. Тъй като част от преформатирането е имитиране на болестни състояния, които водят до летален изход в 3 Д –то.

сряда, 25 януари 2012 г.

Сънят на смъртта и силата на Любовта ( "Мъртвите ни говорят" )

   Бих искал сега да се спра на един друг вид сън. Този, който обикновено наричат съня на смъртта. Казва се още „да заспиш последния си сън”. Скоро ще видим, че мъртвите не спят. Наистина, в началото има сън, но той в никакъв случай не съвпада с момента, в който ние, живите, имаме впечатлението, че мъртвите заспиват. В действителност, както вече видяхме, когато умиращите затварят очи, те не заспиват, не губят съзнание, те само напускат своето тяло и достигат едно равнище на действителността, където ние нормално не можем да различим какво те правят.

   Точно на това равнище и само малко след тяхната смърт се изживява „сънят”, за който сега бих искал да ви дам разяснения. Опитността на съня също не е абсолютно универсална. Тя обаче изглежда е почти задължителна. Но тук ние напускаме все още досегаемата област от разказа на избегналите смъртта. Тези, които могат да ни опишат този сън, са действително мъртви, окончателно мъртви. Този сън дори като че ли свидетелства в известен смисъл нещо, което затвърждава тяхната окончателна смърт. Преминаването През тунела дава достъп до висшите светове, това вече видяхме, но човек все още може и да се завърне.

   След този сън няма пример някой някога да се е завърнал към земния живот.

   Посланията на убитите през Втората световна война войници към вдовицата и дъщерята на полковник Гаскойн ни представят някои от възможните варианти.

   Ето например един шотландец, ранен и затворен на остров Крит. Не се погрижили за него и нещастникът след безкрайни мъчения потъва в абсолютен сън:

   „Когато се събудих, болката беше изчезнала, а аз бях навън. Помислих, че съм се измъкнал и се разхождах щастлив от свободата, но бях неспособен да разбера какво се бе случило. . .”

   И така, той е мъртъв, такъв е тук смисълът на неговия първи сън, но тъй като се почувствал жив при своето „събуждане”, той не разбрал това. Войникът върви с мъка, намира се в нещо като мъгла:

   „Обхващаше ме отчаяние. Към мен се приближаваха хора, за да ми помогнат и когато започнахме да се разбираме, бях подтикнат от желанието да се скрия от немците. Това приличаше на мъчение. А после хората дойдоха при мен и аз се пренесох в истинския сън на смъртта – угасването на нашия живот и раждането на един друг.”

   Следователно, както забелязахме, за този, който наистина е мъртъв, „истинският сън на смъртта” не е моментът, в който той затваря очи и в който обкръжаващите го установяват смъртта му. Касае се за един друг вид сън, за сън на духовното тяло. Обърнете внимание също на факта, че хората, които идват, за да му помогнат, без съмнение също са били жители на другия свят.

   Този разказ получаваме от доблестния моряк, който вече ни разказа как е потънал със своя танкер. След като се оказал в „дълбоки води” заедно с много от своите спътници, те започнали да вървят. После те забелязали сред тях един непознат без униформа. Така те пристигат до склоновете на хълм в една великолепна градина:

   „Бях изтощен, умирах за сън и краката ми не ме слушаха. Непознатият ни предложи да си починем. Седнах върху тревата на земята и веднага заспах.”

   Този път събитията протичат много по-просто. В действителност те изживяват това в нещо като вторично състояние. Голямата изненада идва след събуждането. Неговите спътници също като него заспиват и чак след като споделят спомените си и с помощта на непознатия, един обикновен моряк, преминал преди тях в отвъдното, накрая те ще забележат, че са извършили големия преход.

   Ето друг разказ, на един полски пилот, свален над Франция. Същото учудване от липсата на страдание, същото учудване, че се измъква като по чудо от немците, които не го виждат, докато отвеждат помощник-пилота. Същото разочарование от това, че френските селяни, които той моли за помощ, дори не му отговарят.

   „Бях изумен. Не зная дори къде съм. Питам, моля, забравям, че не съм вярващ. Моля за помощ и тя пристига. Един изключително странен, но въпреки това съвсем приличащ на нас човек се приближава до мен. Той ми казва да не се тревожа от промяната: Така щяло да бъде по-добре за мен и аз съм щял да бъда много щастлив в тези земи. Вече не разбирам много добре. Мисля си, че съм затворник. После той ми обяснява, че няма нито затвор, нито затворник в аз отново се чувствам свободен. Тогава той ме отвежда и ми заповядва да заспя. Той докосва очите ми и аз тутакси заспивам.”

   Пиер Моние също говори за своя оздравителен сън.

   „Нещо като бременност, която предхожда новото раждане на душата: но ние ще бъдем там, като ще бдим над този сън с нежността на майката, на бдителната милосърдна сестра, ще очакваме всеки показателен признак на събуждането, готови да му подадем (на духа) ръка, да го успокоим, да му дадем да разбере, че е обкръжен от любов, от доброжелателство и от симпатия. Малко по малко духовните очи се отварят за светлината: първото чувство след това събуждане е примесено със съжаление от непоправимото (смъртта): душата си спомня за всичко това, което е оставила, за тези, които е обичала на Земята и не си дава сметка, че не е разделена от тях. И след като вече намира любимите хора, които я чакат и които разпознава, тя се чувства заобиколена от една насърчителна радост; обкръжението от светлина и спокойствие я стопля, утешава я. Божията доброта позволява споменът за нейните грешки, за нейния грях да не я смущава по време на нейния сън; малко по малко, постепенно виновната душа осъзнава какъв покварен багаж носи със себе си. . .

. . . Отначало Отецът изпраща вестителите на своята любов да посрещнат детето му. Така душата в своето ново духовно тяло се събужда в една непозната атмосфера, която тя с наслада поема, както дробовете, които, след като са вдишали изпълнен със зарази въздух, се разширяват при полъха на чистия и свеж бриз. Това е едно облекчение, едно силно и неизразимо задоволство, което трае по-дълго или по-кратко в зависимост от Божията воля. Душата, извършила в този момент опитността на една безкрайна и несравнима радост, ще запази силното желание за възвръщането на един такъв спомен, който ние бихме могли да наречем „обладание на променената от любовта душа от един Господ, който единствен може да я утеши”. Ние никога не забравяме това първо впечатление от това, което представлява небесното щастие и то е благодеяние на божествената любов, защото този спомен е най-мощният стимул да ни помогне в еволюцията, независима от постоянното завръщане на това ..сладострастие на духа” (ако тези думи биха могли да се съчетаят).”

       Силата на любовта

   Да, това е същият „механизъм”, ако може така да се нарече, това е същата божествена педагогика, която намираме приложена в живота на толкова мистици. Господ позволява да се усети сладостта от неговото присъствие, напълно различната сила на щастието от неговата любов. После той се оттегля, изчезва, млъква, скрива се. И тогава идва болката, толкова по-силна, колкото по-фантастично е било това щастие. И душата е готова на всичко, за да преоткрие това щастие, готова да премине през всички изпитания, да изтърпи всички мъчения, да се съгласи с всички лишения.

   Това е тази толкова пронизваща болка, това толкова горещо желание, което изразява така добре например Свети Симеон Новият богослов, може би единственият мистик от Източните Църкви, който, макар и малко, ни позволява да проникнем в тайните на неговото сърце:

   „Оставете ме сам, затворен в моята килия; оставете ме сам с единствения приятел на човека, с Господа! Отстранете се, отдалечете се, позволете ми да умра сам пред лика на Господа, който ме е създал. Нека никой да не тропа на вратата ми и да не издава глас; никой от моите роднини и приятели да не ме посещава; никой да не отвръща насила моята мисъл от съзерцанието на Бога, най-добрия и най-красивия. Нека никой да не ми носи пиене и ядене, защото достатъчно ми е да умра пред лика на моя Бог, на милостивия Господ, който слезе на Земята, за да призове грешниците и да ги въведе във Вечния Живот. Не искам повече да виждам светлината на този свят, нито дори слънцето, нищо от това, което е тук-долу. . . Оставете ме да ридая, оплаквайки дните, които съм изгубил да гледам този свят, слънцето и тази натрапчива, злокобна светлина, която не озарява душата. И газя светлина аз, слепецът, живях, като се забавлявах и като се оставях да бъда изкушаван, без изобщо да усетя, че има друга светлина, Светлина за цял живот. . . Той благоволи да се покаже вярвам за мен, нещастника, после изчезва. . . Позволете ми не само да се затворя в моята килия, но дори да издълбая дупка под земята и там да се скрия. Ще живея там, извън целия свят, съзерцавайки моя безсмъртен Господ и моя Създател. . .”

   Тази божествена педагогика е необходима дори в отвъдното, защото, както вече наблегнахме на това на няколко пъти, дори след смъртта си ние ще имаме още много да учим!

   Несъмнено това е един от важните въпроси, в областта на който новите ми проучвания и прочитът на нова литература добавиха много към моите предходни богословски познания. Трябва впрочем да призная, че в началото и дори за един дълъг период тези нови перспективи бяха за мен едно разочарование. Забелязвам, че те са разочарование също за мнозина от тези, на които представих първите резултати от моите нови проучвания.

   Обичайните представи, както в различните християнски вероизповедания, така и в юдейството или исляма, утвърждават, че след нашата смърт, ако човек е живял „праведно”, ако не е бил твърде нечестен и след един може би кратък период на пречистване, върху който мисълта изобщо не се спира, той ще бъде сякаш притеглен в рая, във вечния живот. Трябва да кажем дори, че за много от вярващите, често по-големи мистици от богословите по занятие, ние наистина ще бъдем усвоени от Бога. Не погълнати от Него, дотолкова, че да изчезнем, като че ли никога не сме били, но наистина изтръгнати от този свят и от нас самите, хвърлени в светлината Господна, в котела на неговата Любов и неговото Щастие, въведени в неговия живот, приобщени към неговата божественост.

   Това, което обаче малко по малко открих и което сега отбелязвам, макар че то никак не ме очарова, е че в тази обща, винаги действаща схема, би трябвало малко по-внимателно да се спрем на необходимото малко пречистване. То несъмнено ще трае много по-дълго, отколкото си мислим. Именно така ни караше да тълкуваме учението за Чистилището традиционното католическо обучение, дори ако на практика в подробности действителността не отговаря на обичайните популярни представи.

   Ние няма да бъдем изхвърлени към Бога по простата причина, че ние все още не бихме могли да понесем това. По-голямата част от нас все още няма да бъдем готови за нашата смърт. За да можеш да живееш живота Господен, трябва да си се научил да мислиш като Него. Богословството на гръцките Отци от първите векове след Христа, мистиците на Запад и цялата традиция на православните Църкви вече ми бяха дали възможност да разбера това. Само че аз прекалено се надявах, че при смъртта ни, както в приказките, когато лошата магия изгуби своята власт, ние ще се събудим променени, пречистени и че за Христос ще остане само като с магически жезъл да извърши последното Преображение.


   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


   Франсоа Брюн 

Между живота и смъртта: тунелът и сънят ( "Мъртвите ни говорят" )

За да ви предпазя от каквато и да е изненада и обезумяване в момента, когато часът на голямото отпътуване настъпи и за вас, когато вашето броене назад достигне до нулата, аз трябва да ви разкажа също и за преходите, за междинните зони.

   До този момент не направих това, тъй като е твърде трудно да бъде посочено тяхното място. Първо, защото, както изглежда, всички теории са несъвършени и защото зоните се проявяват със значителни при всеки индивид варианти, и може би не винаги се разполагат на едно и също място из пътя.

   Реимънд Муди дълго говори за нещо като тунел. В първия си труд той го различава в момента на декорпорацията – тогава той би бил свързан с излизането от тялото. Във втората си книга „Светлината на отвъдното” обаче Муди привежда множество случаи, в които този тунел се възприема твърде ясно след декорпорацията. Духовното тяло вече се рее в стаята, над тялото от плът и едва тогава умиращият чувства, че е всмукан в този тунел. По-късните проучвания, а именно тези на Ринг и на Сабом, изглежда потвърждават този нов възглед. Тогава тунелът би съответствал не на излизането от тялото, а на прехода от тази плоскост тук, в действителността, към една друга плоскост.

   Нека се изясним. Когато болният само е излязъл от своето тяло от плът, той остава в същата плоскост, в която сме и ние. Той се рее на тавана на стаята със своето духовно тяло, което ние не виждаме, но болният ни вижда. Чрез това духовно тяло той вижда също нашия обикновен свят. Той забелязва цветовете на плафонерката, стрелките на контролните апарати, кока на тила на сестрата, която е надвесена над него. . . Той може да преминава през врати, стени и тавани, но въпреки всичко той вижда само нашия свят. Затова пък тунелът изглежда е белег за пристигането в един друг свят.

   Думите, с които тунелът може да се опише, са почти винаги едни и същи: „дълъг мрачен коридор, като в тръба”, празно, абсолютно тъмно пространство. . . цилиндър без въздух”, „дълбока и мрачна долина”, „нещо като тесен и много, много мрачен проход”, „тунел, съставен от концентрични кръгове”. Спомнете си още веднъж за Долината на Сянката на Смъртта, за която се говори в Библията.

   В този тунел човек хлътва с главоломна бързина, но без усилие. Не се страхувайте, ако чуете шум, дори неприятен, като натрапчив звън или бръмчене.

   Обикновено в края на този тунел човек среща съществото от светлина, а доста често и прекрасна градина. Често също чак след този тунел човек среща тези, които е обичал. Но за това няма правило. Много умиращи са видели как към тях идват техните скъпи покойници, без да са преминали през тунела, без дори да са напуснали тялото си; най-често те дори не престават да виждат стените на своята стая, болничния персонал или посетителите до себе си. Те просто достигат до една друга плоскост в нещо като наслагване на образи. Както вече се видя, Елизабет Кюблер-Рос е била свидетел на много такива случаи, когато се е грижела за умиращи деца. Но същото явление често се наблюдава и при възрастни. Сър Уйлям Барет, професор по физика в Кралския колеж на науките в Дъблин, съставя цял сборник с разкази за такива случаи.

   Имам впечатлението, че в тези последни случаи покойниците извървяват повече от половината път към нашия свят. Умиращият ги вижда, въпреки че се намира на нашата плоскост. Обратно, тунелът съответства на една смяна на плоскостта. Това изглежда се потвърждава от няколко случая, в които умиращият не е единственият, видял посетителите от отвъдното. Така известната английска медицинска сестра Джой Снел можела да вижда, без да изживява този мрачен преход, приятелите или роднините на тези, за които се грижела; така тя разпозпала две близки на агонизиращата жена приятелки, починали преди нея. Младата жена първо извиква: „Изведнъж стана толкова тъмно; не виждам повече нищо” и едва тогава забелязва своите две приятелки, дошли да я посрещнат. Тя им протяга ръце, Джой Снел вижда, че двете приятелки вземат ръцете й в продължение на една минута. После ръцете падат. Младото момиче е мъртво. Приятелките изчакват да завърши формирането на духовното тяло, после и трите напускат стаята.

   Тунелът тук е сведен до този момент на мрак. Но това е достатъчно, за да отбележим пълната смяна на плоскостта, прехода на нещата от този в другия свят. Джой Снел остава в нашия свят, въпреки че вижда двете починали приятелки.

   В редица случаи обаче и най-беглото възприятие на неща и хора от другия свят може, без да стига до този момент с пълния мрак, да бъде съпроводено с нещо като вцепенение. Точно така се изразява един бизнесмен, който присъствал на смъртта на своята жена и успял също добре да види както формирането на нейното тяло на славата, така и постепенната поява на три сияйни създания, дошли, за да я придружат:

   „През всичките тези пет часа имах странното чувство, че съм смазан; огромен товар тежеше върху главата ми и крайниците ми, очите ми бяха натежали от сън.”

   Това, струва ми се, е точно същото, което се случва на връх Табор по време на Преображението на Христос пред Петър, Яков и Йоан. Най-верният отзвук за това според мен е съхранен в този текст на Свети Лука:

   „А Петър и ония, които бяха с него, ги беше налегнал сън; но когато се разбудиха (или „бидейки будни”), видяха славата Му и двамата мъже (Мойсей и Илия), които стояха редом до Него.” (Св. Лука, 9, 32)

   Както често се случва, разказът на евангелиста и тук не следва строг ред. Той вече е описал славата на Христос и явяването на Мойсей и Илия. Но изведнъж той си припомня този твърде важен за нас детайл: апостолите „ги беше налегнал сън”. Едва след този „странен сън”, както би казал бизнесменът, с чието свидетелство се запознахме, апостолите могли да видят Исус в славата му и да видят до него Мойсей и Илия. Следователно след като преминали през този оборващ сън, апостолите, без да престават да възприемат нашия свят (и следователно Исус, жив като тях), вече са могли да достигнат, макар и отчасти, света на отвъдното и следователно да видят покойниците (Мойсей и Илия), които разговаряли с Христос. И следователно за времето, за което са могли да възприемат този отвъден свят, те са могли да възприемат славата на Христос, слава, която Христос винаги е притежавал, но която нормално не може да бъде възприета с очите от плът.

   Умиращият обаче успява да зърне другия свят само за миг. Той трябва да го премине надлъж и нашир. Изглежда обаче тук може да има няколко варианта: редица умиращи извършват пътуването на два пъти. Първо излизане от тялото, без да напускат нашия свят, след това преминаване през тунел и пристигане на друга плоскост. Други изглежда изскачат от тялото си, като веднага преминават през тунела и се сливат направо с едно друго равнище на действителността.

   Трябва също да ви предупредя: ако вие извършите, да го наречем „фал-старт”, както се е случвало на някои, не е невъзможно да прекосите отново същия тунел. Муди съобщава за много такива случаи. И накрая един, както изглежда, съвсем рядък случай: една жена твърди, че е срещнала в този тунел, докато вървяла към светлината, свой приятел, когото тя отлично разпознала и който се връщал оттам. Когато те се разминали като в движещи се ескалатори в метростанция, той й обяснил чрез предаване на мисли, че е бил „изпратен” към нашия свят. Същото впрочем се случило и с тази жена, и ние разполагаме с разказа за това. Доколкото могла, тя се информирала за това, което се било случило на този приятел и разбрала, че той е претърпял спиране на сърдечната дейност почти в същия момент, в който тя извършила същата опитност. Очевидно би било твърде интересно да знаем дали този приятел по време на своето завръщане също е имал чувството, че се разминава с тази жена. Но когато Муди съобщил на К. Ринг за това свидетелство, той все още не бил имал възможността да го провери.

   Дали този тунел следователно представлява задължителен преход между два свята? Но на какво пространство отговаря той? Умиращите имат впечатлението, че се движат в него много бързо и, доста често, издигайки се към съществото от светлина. Колкото и да съвпадат обаче тези опитности, не бива да ги възприемаме твърде буквално. Когато човек „влиза” в този тунел, пространството и времето вече не са същите. Ние ще си дадем сметка за това, когато разгледаме (по-нататък в тази книга) новите светове, в които той отвежда.

   Изглежда впрочем, че има поне още един начин да се достигне до висшите светове или може би да се премине този тунел: насън. Много от нашите скъпи покойници ни уверяват, че много често ние отиваме при тях по време на нашия сън. Тогава това са истински кратки срещи след дълга разлъка, сладки разговори, за които за съжаление ние почти винаги губим спомена, когато се събудим.

   Пиер Моние уточнява, че по време на своя сън неговите скъпи родители не го придружават действително до равнището, където той самият обикновено се намира, за да изпълни новата мисия, която Господ в другия свят сега му е поверил. Те се срещат в нещо като междинна зона:
   „Колко приятни са нашите срещи!. . . Тримата заедно прекосяваме една сфера, която става достъпна за вас, когато вашите духове се изтръгват от така тежките вериги на плътта. Наистина, вие не идвате при мен на същата плоскост, където се намира сегашният ми „дом”, но ние имаме способността и радостта да можем да се завръщаме в сферите, които посещават въплътилите се временно освободени духове. В тази свещена наслада от духовното съединяване ви убеждават всички гласове от Отвъдното. . . и въпреки това колко трудно ви е да я приемете! Скъпа Мамо. . . скъпи Татко, често ми се случва да ви придружавам до момента, в който вашият дух се завръща с въздишка на съжаление в своя всекидневен затвор; стремя се да създам у вас предчувствие, впечатление, което да удължи у вас спомена за нашата блажена среща. Успявам понякога отчасти да го постигна, нали, скъпа Майчице?. . .”

   Поне в един случай щастливият спящ човек е запазил много точния спомен от тази среща и дори е получил някакво доказателство за нейната достоверност. Започналият в съня разговор продължил, когато човекът бил напълно буден. Но трябва да кажем, че човекът бил медиум. Става дума за един от последните контакти на Белин с неговия син, починал двадесетгодишен по време на една злополука. Контактите на известния „ясновидец” Белин с неговия син, както вече ви обясних, винаги са били твърде трудни. През януари и февруари 1972 г. не може дори вече да се говори за диалог. Само впечатлението, че е чул смеха на своя син Мишел или думата „татко”; само това въпреки дългите часове на безплодно слушане и усилия. Уморен и обезкуражен, Белин изоставя опитите и заминава да поотпочине заедно с жена си във Флоренция:

   „Желаехме само спокойствие. Не се опитвах повече да викам Мишел. Честно казано, изобщо не предчувствах какво благодеяние щеше да ми бъде оказано. Една нощ в хотела ни на брега на Арно Мишел ми се яви насън. Не си спомням началото, но той седеше до мен в колата, както толкова често ни се беше случвало, преди да почине; сега обаче не той, а аз управлявах.

   Аз му казах: Мишел, знам, че сънувам, защо става така, че след толкова напразни опити да се свържа с теб едва тази вечер ни беше разрешено да се срещнем и да се видим?
   Мишел ми отговори: Вярваш ли, че наистина сме били разделени? Моята енергия се предаваше на теб и на мама. Винаги е така. Любовта на тези, които остават и които плачат, и които зоват, носи в себе си малко от скъпото същество, което си отива. Една част от него живее в тяхната мисъл, обитава тяхното тяло. “
   Аз: Наистина чувствам, че оттогава живея за двама: за теб и за мама. С мама е същото. Нима това е истина? Това чувство не е ли илюзорно?
   Мишел: Един ден предсказанията на поетите и на любящите сърца ще се сбъднат.

Чух или по-скоро видях неговия смях, тъй като той се обърна към мен и аз също го гледах: той сияеше. Радостта му се предаваше и на мен. Очите му бяха изпълнени със светлина, която проникваше в мен. Това бе нещо като вътрешно сливане. Няма никога да забравя този момент, в който ние се погледнахме лице в лице извън пространството и времето.

   Аз: Мишел, едва успявам да говоря, толкова съм щастлив да те видя така сияещ. Стори ми се изведнъж, че светът не е чак толкова лош, че хората могат, ако искрено желаят, да намерят изход от своите злочестини.

    Мишел ме целуна.

   Аз: При мен идват толкова нещастни и потиснати, сломени от мъка същества. Мнозина са решени на самоубийство. Как да им върна желанието да живеят и тази радост, която изпитвам в този миг?
   Мишел: Можеш да им дадеш сили да плуват срещу течението на живота.

Часът е пет, събуждам се и чувам, че говоря с Мишел. Различавам ясно гласа на моя син.

   Аз: Обясни какво искаш да кажеш; имам още толкова въпроси да ти задам!
   Мишел: Не насилвай истината, татко. Тя идва винаги навреме.
   Аз: Правя всичко възможно, за да чакам. Много от нещата, които ми съобщи, са странни. Така например аз може би все още сънувам и въпреки това ти си тук.
   Мишел: Животът е един вид енергия, смъртта е друг вид, а сънят е някъде между двете.
   Аз: Вярваш ли, че бих могъл да вървя заедно с теб по-нататък в нашите проучвания?
   Мишел: Престани да се измъчваш, татко. Стреми се да не се раздвояваш прекомерно, енергиите, които произвеждаш извън теб, може да не попаднат в своите центрове. Това предизвиква винаги пропадания на паметта.
   Аз: Когато душата на един човек напуска неговото тяло при смъртта му. намира ли тя непокътнати отделилите се блуждаещи частици?
   Мишел: Да. Дори лудостта следва в отвъдното възможно най-хармоничната еволюция. В оттатъшния свят злополуките на душата не тежат повече от една рана или физическа недъгавост. Спирачки са умишлено допуснатите прегрешения на Земята.
   Аз: Спирачки за какво?
   Мишел: Очаквай ме, татко, аз ще се върна.

   Гласът изчезна, но щастливият образ остана.”

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.

Франсоа Брюн 

неделя, 22 януари 2012 г.

Един от моите лични контакти с "мъртви"

Знаете , че неслучайно публикувам книгата на Франсоа Брюн "Мъртвите ни говорят" . Самият аз също съм имал контакти със заминали си , които потвърждават изложените факти там .  Реших да споделя за един от своите лични контакти, които съм имал с "мъртви". Контактът бе преди няколко години със семейна позната, която си бе заминала от това ниво на съществуване през есента на 1989г. Спомням си, че по рано през същата година тя дойде на гости у нас и сподели, че това вероятно ще бъде последното ни виждане. Интересното е, че самата жена бе атеист - не вярваше, че има нещо друго освен материалния свят(което пък бе съвсем нормален светоглед за онова време).
 Когато установих телепатичния контакт с нея видях, че тя беше в някакво сумрачно пространство облечена в бяло. В интерес на истината ме позна веднага, дори ме нарече по име както правеше и приживе. Но разбрах, че все още не може да осъзнае факта, че не е във физическо тяло. Успях да разбера интуитивно, че вече е преминала първия етап, характеризиращ се с пресъздаването на ситуациите в земния й живот. И изведнъж по време на нашия контакт имаше опит за намеса от страна на тъмни същества, които искаха да го прекъснат. Успях да неутрализирам атаката. И накрая я успокоих доколкото бе възможно с мисълта, че това ще й помогне да напусне сумрачното пространство, след което да се отправи към следващите нива.....

понеделник, 16 януари 2012 г.

Какво направи от своя живот? ( "Мъртвите ни говорят" )

  Тогава обикновено умиращият долавя въпрос от страна на съществото от светлина, въпреки че това е по-скоро директно общуване на мисъл с мисъл, отколкото действително произнесен на глас въпрос. Този въпрос изглежда е по същество един и същ, въпреки че всеки един от временно мъртвите го тълкува по своему:
„Готов ли си да умреш?” или „Какво направи от своя живот?” Като че ли за да помогне на покойника да отговори на този въпрос, ето че тогава пред него се изнизва филмът на неговия живот. Явлението е добре познато. То може да се наблюдава дори без човек да е напуснал тялото си, без да има злополука, под влияние на внезапен шок, на силно вълнение, обикновено обаче свързани със страх от близката смърт. Както свидетелства една млада жена:
   „Веднага щом се появи, съществото от светлина ме попита: „Покажи ми какво направи от своя живот” или нещо подобно. И тозчас започнах да се връщам назад. Питах се какво ми става, тъй като изведнъж се оказах съвсем малка и от този момент започнах да се придвижвам през първите години на моето съществуване, година след година, до настоящия момент. . . Всички тези неща ми се явиха отново в реда, в който ги бях изживяла; те изглеждаха реални. Декорите бяха както когато човек излиза от къщи и вижда нещата напълно релефно и цветно. И всичко това се движеше. . . Аз обаче не преживявах отново сцената такава, каквато я бях видяла с моите детски очи, тук като че ли малкото момиченце, което виждах, бе някой друг, като на кино, едно малко момиченце между другите деца, които играеха в тази стая. Това обаче бях самата аз. Виждах себе си да правя онова, което правех, когато бях малка, всичко ставаше точно като в действителността, спомням си я много добре.”
   Джордж Ричи, младият американски войник, за когото говорихме, разказва за това с почти същите думи; той обяснява, че това същество от светлина, което според него е Христос, знаело всичко за него, всичките му слабости, грешките му и въпреки това го обичало:
   „Когато казвам, че Той знаеше всичко за мен, това ставаше възможно чрез едно достъпно за наблюдение явление. Защото в тази стая, заедно с Неговото лъчисто присъствие, беше влязъл също и всеки един епизод от моето съществуване. . .Всичко, което ми се бе случвало, бе там, естествено, напълно видимо, сегашно и реално, като че ли протичащо пред нас. . . образите се представяха в три измерения, оживени и озвучени.”
   Той, както и много други, посочва, че редът на събитията изглежда вече няма значение:
. . . „Нямах представа дали това се случва преди или след. . . Имаше и други сцени, стотици, хиляди, всичките осветени от тази ярка светлина, в едно съществуване, в което времето изглеждаше спряло. Биха ми били необходими седмици от обикновеното време, за да видя тези събития; аз обаче нямах усещането, че минутите текат.”
                                     
                               Филмът на отминалия живот
   Този детайл впрочем е отдавна познат. Свещеникът от Арс виждал целия живот на грешниците, които идвали да се покаят при него, в най-малките детайли и практически мигновено. Това той възприемал като някакво провидение, което дори го смущавало, тъй като той не винаги успявал да удържи своите реакции и му се случвало да види в миналото на хората, които идвали при него, не особено значими простъпки, които обаче били наранили неговия принцип за абсолютна безкомпромисност. Тогава той самият бил принуден да успокоява своите напълно объркани клети покаяници. Тази страна на подобни каризми, тоест на тези паранормални способности, винаги е изглеждала неправдоподобна. Едно такова видение допуска милиони възприятия. Нашият ум не е изчислителна машина. Той не може да записва и да обработва всичко това мигновено. При все това обаче явлението неизменно присъства във всички тези разкази „на границите на смъртта”, в различни варианти. Понякога човек има впечатлението, че всички тези събития са били видени едновременно, в един единствен миг. Понякога - че са се изнизали с изключителна скорост, за части от секундата. Може дори да се случи филмът да не тече изцяло наопаки, а редът на сцените да бъде разбъркан. Както е в едно получено от Й. К. Хампе свидетелство:
  „Тогава започна един фантастичен театър в четири измерения, съставен от безброй образи, които възпроизвеждаха сцени от моя живот. За да дам представа, на времето споменавах за две хиляди, но може в действителност да са били както петстотин, така и десет хиляди сцени. В първите седмици след моята злополука можех да си спомня от 150 до 200 измежду тях. За жалост не можах да съхраня спомена за това чрез магнетофонен запис. Но за най-важното броят е без значение. Всяка сцена беше пълна. Постановчикът беше сглобил така любопитно тази театрална пиеса, че в началото видях последната сцена от своя живот, тоест смъртта ми на пътя близо до Белинзона, докато последната сцена от спектакъла бе първата ми опитност, тоест моето раждане. Всяка сцена се развиваше от начало докрай. Единствено редът на сцените бе обратен. Така в началото преживях моята смърт. Втората сцена бе моят туристически преход в Готар. . .”
   Някои хора виждат всички сцени, други - само най-важните; някои присъстват на своето раждане, за други филмът започва на пет-шест годишна възраст. . . Но нека се върнем към смисъла на тази специфична за всеки един човек проекция чрез разказа на Джордж Ричи:
   „Всеки детайл от това двадесетгодишно съществуване беше изложен, за да бъде видян. Доброто, лошото, силните моменти, извъртанията. Наред с този спектакъл, който обхващаше всичко, се поставяше един въпрос, той се подразбираше във всяка сцена и, както и самите сцени, изглежда произлизаше от живата Светлина до мен:
„Какво направи от своя живот?”
   Явно това не бе въпрос, с който Той целеше да получи информация: това, което бях направил в живота си, беше напълно очевидно. При все това този всеобщ, съвършен и точен призив идваше от Него, а не от мен. Не бих могъл да си спомня и една десета от онова, което Той ми показваше.
„Какво направи от своя живот?”
    Този въпрос изглежда се отнасяше до ценностите, не до деянията: Какво направи в скъпоценното време, което ти беше отпуснато?”
   Тогава Джордж започва да търси в живота си:
   „Не мога да кажа, че имах някакви изключителни грехове, а просто еротични фантазии и потайности също както повечето млади хора. В живота ми нямаше ужасяващи падения, но нямаше и издигания. Само един безконечен, късоглед, креслив интерес към собствената ми личност.”
   Тогава в съзнанието му нахлуват, като че ли за да го оправдаят, спомените за посвещаването му в скаутизма, редовното му присъствие в църквата в неделя и занятията му по медицина. Но пред близостта на Съществото от светлина той не може да лъже себе си и ясно чувства, че е правил всичко това единствено за своя изгода.
   „Разбрах, че самият аз съдя така строго събитията, които ни заобикаляха. Самият аз ги виждах незначителни, егоцентрични, без последствия. Тази присъда не идваше от Славата, която сияеше около мен: към мен не се отправяше нито порицание, нито укор, а само любов. . . Изпълваща света на Неговото присъствие и въпреки това насочена към моята личност. . . Очакваща моя отговор на все още звучащия във въздуха въпрос, изречен от ослепителния му глас:
„Какво от това, което си направил в живота си, можеш да ми покажеш?”’
. . . Въпросът, както и всичко, което идваше от Него, бе свързан с любовта: колко силно си обичал през твоя живот? Обичал ли си другите, както аз обичам теб? Изцяло? Безусловно?
    Тогава в Ричи се надига нещо като негодувание, породено от усещането, че е попаднал в клопка:
..Някой трябваше да ми го каже!”
   И отговорът от Човека от светлина веднага дошъл, отново прониквайки направо в мисълта, отново без укор:
   „Аз ти го казах.’”
  „Но как?”
   Аз ти го казах чрез живота, който водих. Казах ти го чрез смъртта, която изживях.. .”
   Така Джордж Ричи наистина се убеждава, че негов учител е станал самият Христос. Тогава започва едно фантастично просветителско пътуване заедно с Христос.”
Ново ли е всичко това? Без съмнение не! Свети Йоан го бе казал и повтарял:
„Господ е любов, Господ е светлина” (Свети Йоан, I Послание). Ето че изведнъж при прочита на един такъв разказ тези думи стават невероятно конкретни и добиват съвсем нова сила. Трябва също да признаем, че през вековете редица свещенослужители с благословията на Светата Църква бяха направили всичко възможно, за да изпразнят тези думи на Свети Йоан от тяхното съдържание.


   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


Франсоа Брюн 

Какво направи от своя живот? - 2-ра част ( "Мъртвите ни говорят" )

  Господ може единствено да обича. Никакво порицание, никакъв укор. Но същевременно и абсолютното изискване да обичаме. Дори ако съществото от светлина не винаги е Христос, изискването е същото. И госпожа Йоланд Ек чула същия този въпрос: „Какво направи ти за другите”? И тя паднала на колене пред могъщото присъствие на съществото от светлина, което стояло пред нея. Но макар и тя също да е християнка, както ми каза, тя не мисли, че това е бил Христос, а само нейният „водач” или още нейният „ангел-храни-тел”.
   Господ е любов, но за да споделим живота му, трябва да се научим да обичаме като Него самия. В това е целият смисъл на нашия живот. Джордж ясно е почувствал, че Човекът от светлина познава всичките му слабости. Но все пак Той го обичал изцяло, безусловно. И Той очаква същото от нас:
   „Бях ли способен да обичам хората, дори онези, които познавах издъно, с техните недостатъци, ето какво ме попита Той”, разказва един около четиридесетгодишен човек, оцелял след автомобилна злополука.
„. . . Той ми показа всичко, което бях правила, след което ме попита дали съм доволна от себе си. . . Интересуваше го любовта; в това е целият въпрос. Този вид любов, която ми вдъхва желание да я даря там, където я няма”, опитва се да обясни една жена, претърпяла сърдечна криза по време на операция.
   Една друга млада жена забелязва, че докато протичал филмът на нейния живот, тя вече не виждала Съществото от светлина. Но тя все така чувствала присъствието му и била в пряка мислена връзка с него.
   „Той не се опитваше да се осведоми за това, което бях правила, тъй като го знаеше отлично; той избираше някои откъси от моето съществуване и ги възкресяваше пред мен, за да ги възвърне в паметта ми.
   През цялото това време той не пропускаше нито един случай да подчертае пред мен значението на любовта. . . Той ми каза, че би трябвало да мисля повече за другите, че би трябвало да постъпвам по най-добрия начин. Но това в никакъв случай не приличаше на обвинение; дори когато ми припомняше моментите, в които съм била егоистка, той искаше да ми покаже, че и съм извлякла поука от това.”
Оттук лесно ще бъдат разбрани и твърденията, които на пръв поглед биха изглеждали противоречиви. Някой ще каже, че от всички сцени, които са му били показани, са лъхали мир и хармония, дори и в тези, в които традиционният и религиозният морал биха могли да видят грях и дори смъртен грях. Затова един пък друг човек - лекар с твърде рационално мислене - в същите обстоятелства „почувствал изключителната вина от най-низките лоши постъпки.”
   Несъмнено тези несъответствия се дължат от една страна на обстоятелството, че единственият съдник тук е любовта и че понякога църквата или църквите са съзирали тежки прегрешения там, където не ги е имало. От друга страна, може би педагогиката на любовта на съществото от светлина се приспособява към потребностите и способностите на всеки от нас. Но в края на краищата единствено значима е любовта.
   Ето какво „водачът” или понякога самият Христос посочва на онези, които трябва да се завърнат, за да довършат своята мисия на Земята. Но свидетелствата на тези, които завинаги са напуснали този свят, обстойно и в детайли потвърждават това основно послание, заедно с всичко, което то включва и заедно с последиците от него.
   Несъмнено вече сте забелязали също и че в крайна сметка присъдата се произнася от нас самите. Джордж Ричи го потвърждава в откъса, който цитирах. Но в тази присъда все пак известен дял има и съществото от светлина. Понякога, както видяхме, когато филмът на живота съдържа само отделни сцени, те биват подбирани от него. Когато ние се опитваме вътрешно да избегнем истината за нас самите, той веднага ни осветява. Ето още едно свидетелство за това:
   „Бях изгарян от срам поради един куп неща, които бях правил, защото сега виждах всичко в съвсем друга светлина; блясъкът ми откриваше кое е било лошо, в кои моменти съм постъпвал зле. И всичко това бе твърде реално.”
   Всичко това съответства много точно на най-традиционното учение за онова, което се нарича личният съд, който се провежда веднага след смъртта. Най-често се обяснява, че най-вероятно душата сама се осъжда, но с помощта на светлините, изпратени от Бога. Ако някои все още си представят, преди да са извършили тази опитност, че това осъждане става пред трон и брадат съдия, нека те не бързат да набеждават Църквите. Както и ако те все още вярват в Дядо Коледа и че бебетата ги носят щъркелите, нека потърсят причината за това в себе си.
   Този съд изглежда изпълнява две ясни цели. Първо - да позволи на покойника сам добре да си даде сметка за духовното ниво, което е достигнал, за да може да избере и да приеме измежду пътищата, които се разкриват след този живот тук онзи, който ще бъде за него наистина най-добрият. След това, за да позволи на покойника да започне малко по малко необходимото пречистване. Това, разбира се, ще бъде дълъг процес, който той ще трябва да следва на етапи. В главното обаче механизмът ще бъде винаги един и същ, и при редица временни кончини той вече се е проявил:
„. . . Виждах не само всичко, което бях правил, но даже и отраженията на моите действия върху други лица. Те не просто се изобразяваха като филм върху екран, защото аз преживявах всичко това, то бе съпроводено от чувство. . . Открих, че са запазени дори моите мисли. Всичките ми мисли бяха там. Нашите мисли никога не се губят. . .”
   За всичко това намираме пълно потвърждение при окончателните кончини. Както казва Пиер Моние:
   „Първата плоскост, на която душите отсядат след смъртта, е в известен смисъл едно място за „подбор”, но духовете остават тук само докато тяхното материално тяло ги задържа в една обкръжаваща действителност, която прилича на земната. Другите души ги съветват и поддържат много по-еволюирали духове, които ги учат да се издигат до най-чистите сфери.” Ала онези, които не са достатъчно еволюирали, за да могат да напуснат тази примитивна плоскост, не остават сами.
   „На тях също, както на останалите, им е съдено да се развиват: за тях се извършва напрегната и активна мисионерска работа. Трябва да знаете и да запомните, че тези души не са щастливи; те са сломени от спомена за своите грешки. . . (имам предвид само грешките, за които те са отговорни поради съзнателното си коравосърдечие). Веднага след освобождаването им от плътта Христос ще посети тези „заключени духове”.
   (Припомнете си събитията след Възкресението на Христос до слизането му в Преизподнята - според I Послание на Свети Петър, глава 3,19 и Посланието на Свети Павел към Галатяните, глава 6, 1).
   Това се представя също както филма на живота ни. На 27 октомври 1919 г. Пиер Моние го описва на майка си:
   „Виждаме как пред нас се представят в завършен вид последствията от нашите деяния и от нашето земно влияние. Тогава ние получаваме едно, ако мога така да се изразя, „кинематографично” образование, което ни трогва, което ни просвещава и ни изпълва с угризения или признателност. Ние придобиваме също способността да следваме духовната посока на излъчените от нас импулси и да ги придружаваме предварително до крайната точка на тяхното пътуване. . . Какъв урок, скъпа Мамо!”
   Да, те често казват това, ние ще проследим и последните последствия, щастливи или нещастни, от всички наши деяния, от всички наши мисли. И тогава, както казва още един временно починал: „Така бих искал да не съм правил нещата, които бях правил, бих искал да се върна назад, за да ги променя.”
   Но нека самите ние повече не се измъчваме. Пиер Моние подчертава дебело в откъса една съществена отклика: ние сме отговорни единствено за грешките, извършени вследствие едно съзнателно коравосърдечие. В книгата си „За да стане човекът Бог” аз често наблягам на тази отклика.
   Отново давам думата на Пиер Моние, защото той ни отвежда към Разкритието на самия смисъл на цялото наше съществувание, както върху тази земя, така и в следващите етапи. Нещо повече, неговото свидетелство прави връзка между разказите от временните и окончателните кончини:
   „Когато внезапната и скоропостижна смърт връхлита човека от Земята, през съзнанието му преминава цялото му съществуване в най-малки детайли; това е прелюдията към близкото духовно бъдеще. . . много бързо съзнанието за неговото духовно съществуване, което е било душата му през неговите земни дни, се проявява под формата на много точни спомени; съжаленията, угризенията, после също удовлетворението от извършеното добро. . . Трябва да мислите за това, понеже тази опитност е неизбежна за вашата душа, също както самата смърт. Това е логичното следствие от преминаването от едно условие в друго и вашият живот в небесните сфери зависи от него. . .”
   На 6 август 1920 г. Пиер Моние разяснява на майка си как това пречистване продължава през различните етапи:
   „Нахлуват маса спомени. . . те преминават пред физическия ми поглед като многобройни и оживени картини, и ме карат отново да изпитвам отминалите вълнения. Откакто пристигнах в сферата, която сега обитавам, аз установих, че имам по-голяма способност да запомням; тя идва от това, че нашите души, все по-свободни и загрижени за чистотата си, трябва да дирят с повече усърдие всички духовни движения, за които те ще трябва да дадат сметка. В началото на нашия преход тази работа се извършва, ако мога така да се изразя, наедро; но след това тя трябва да бъде довършена по-пълно и качествено: ето защо и най-малките детайли в нахлулите спомени добиват важност. Това може да ти обясни защо ми е по-лесно да си спомня сега нещата от земното минало, отколкото тези от времето, когато започнах да ти изпращам моето послание. . . Когато настъпи мигът и когато постигнем развитието, необходимо, за да получим благодеянието на абсолютното разтваряне на нашата душа пред абсолютната цялост, ние отново изживяваме и най-малките факти чрез личния спомен, за да изпитаме задоволство или покаяние за нашия живот.”
   Трябва още да добавим, че понякога Пиер Моние говори за нещо като крайна равносметка, когато изпитанието на човешката общност достигне своя край. Вярно е, тогава той използва библейския термин за Страшния съд и говори за „трибунал” и за „трон”. Но дори тогава нищо не показва, че тези термини трябва да бъдат схващани буквално. Има неща, които могат да бъдат внушени само поетично. Това трябва да се разбере.
   Въпреки това за най-важното и по този въпрос аз му имам доверие. Първо защото една част от неговите вече отдавнашни твърдения сега са доказани надълго и нашироко, и независимо от каквато и да е религиозна принадлежност. Също защото когато той мисли, че трябва да допълни или дори да се противопостави на учението на традиционните Църкви, той не се колебае да го направи. И накрая, защото логиката на този Страшен съд остава винаги една и съща, тази на любовта:
Тогава душите, които твърдо са отказали да отхвърлят самите себе си, своята гордост, своя егоизъм, с една дума, отказали са да обичат, ще бъдат изоставени в огъня на угризенията и срама. . . те ще се самоунищожат: „Това ще бъде втората смърт”. . .
   Последното милосърдие на Господ към тях ще бъде да ги остави да се завърнат в небитието. Следователно вечен ад няма и тази теза се разминава с традиционното учение. Но Пиер Моние и мнозина други решително потвърждават наличието на тази втора смърт.

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


Франсоа Брюн

сряда, 11 януари 2012 г.

Начало на началата Бог се Вглежда В своето отражение • Огледалната Вселена - част 6




ПОНЯКОГА НЕЩАТА СЕ ОБЪРКВАТ И животът изглежда безсмислен. Но в други моменти смисълът на живота, на нещата, които вършим, се набива от пръв поглед. Например има мигове, когато животът ни сякаш взема погрешен завой - провал на важен изпит, загуба на работа или край на любовна връзка, но ето че не след дълго и най-неочаквано намираме истинското си призвание или срещаме истинската любов. И всичко това - вследствие на този привидно погрешен житейски завой. Друг път става така, че внезапно се отказваме да се качим на определен самолет, а после този самолет катастрофира.
При подобни обстоятелства не можем да не стигнем до заключението, че „някой там горе" се грижи за нас, следи всяка наша стъпка и ни направлява. Вследствие на това е възможно да се сдобием с по-наситено усещане за крехкостта на живота, за това, колко различно и необратимо биха се развили нещата, ако не е бил онзи неуловим, почти мистичен подтик, който ни е накарал да вземем точно това решение.
В същия ред на мисли със своята земна, научно ориентирана част бихме могли да разгледаме определено съвпадение като случайно събиране на сходни събития, но дълбоко в себе си да имаме усещането, че съвпадението в никакъв случай не е въпрос на случайност. При преживяване на някакво съвпадение повечето от нас долавят лек намек, макар и обикновено мимолетен, за наличието на важен модел от значения, скрит дълбоко в хаотичната плетеница на нашето ежедневие.А понякога, точно когато си мислят, че вече няма никаква надежда, хората установяват, че от другата страна на отчаянието ги очаква щастие; или че странната, изпепеляваща омраза всъщност крие кълновете на любовта. По причини, на които ще се спрем по-нататък, в съвремието ни въпросите за щастието са неразривно свързани с понятието за сексуалната любов, поради което често именно преживяването на влюбване ни зарежда с усещането, че „това е било писано".
НАПОСЛЕДЪК РЕДИЦА ВОДЕЩИ УЧЕНИ твърдят, че науката е на път да обясни всичко в живота и във Вселената. Подобни твърдения се чуват преди всичко във връзка с прочутата „струнна теория" на физиката, от чието формулиране се очаква да осветли всички сили на природата, обединявайки законите на гравитацията с физиката на квантовия свят. Тогава сме щели да имаме възможността да свържем разумните закони, които управляват видимите от нас обекти, със съвсем различното поведение на обектите от сферата на елементарните частици.

Щом веднъж струнната теория бъде окончателно формулирана, ще разберем всичко, което има да се разбира за структурата, произхода и бъдещето на Космоса. И така ще сме обяснили всичко, което има да се обясни, защото - както твърди науката -няма нищо друго.
На фона на всичко това, и преди да започнем да навлизаме в тайните на скритото познание, се налага да направим едно ясно разграничение. То касае думата „смисъл" - смисълът във връзка с въпросите за значението на живота и смисълът според гледището на учените.
Момче си урежда среща с момиче, обаче момичето му погажда номер. Момчето е обидено и бясно. Иска да разбере болката, която го е сполетяла. Когато накрая успява да се добере до момичето и започва да го разпитва, основният му въпрос, разбира се, е ЗАЩО?
„Защото изпуснах автобуса" - казва тя.
„Защото се наложи да остана до късно на работа."
„Защото бях заета с други мисли и не забелязах колко е часът."
„Защото съм нещастна за нещо."
Той обаче продължава да настоява и продължава да задава въпроса ЗАЩО, и ето че накрая получава онова, което сам си търси:
„Защото не искам да те виждам повече!"
Когато задаваме въпроса ЗАЩО, той може да бъде приет по два различни начина: или като изискващ първите, уклончивите отговори на момичето, което го прави равнозначен на въпроса КАК, тоест, изискващ отговори, предоставящи последователността от причина и следствие, от удрянето на атом в друг атом, или ЗАЩО да бъде приет по начина, който изисква момчето, което е по същество опит за измъкване истината за НАМЕРЕНИЕТО.
По аналогия, когато задаваме въпроса за смисъла на живота и Вселената, всъщност нямаме желание да научим КАК се е случило това в рамките на причинно-следствените връзки между подходящите елементи и условия, довели до образуването на материята, звездите, планетите, органичните вещества и т.н. Обратното, стремежът ни е да се запознаем с НАМЕРЕНИЕТО зад всичко това.
Следователно, големите въпроси от типа „ЗАЩО" - ЗАЩО е животът? ЗАЩО е Вселената? - в рамките на най-елементарните философски разграничения не биха могли да получат подходящите си отговори от учените или, ако трябва да бъдем по-точни, от учени, действащи в ролята си на учени. Ако попитаме: „ЗАЩО сме тук?", по-вероятно е да бъдем засипани с отговори, които - подобно на уклончивите отговори на момичето - са напълно правдоподобни, в смисъл че са граматически верни отговори на въпроса, но които оставят в устата ни известен горчив привкус, тъй като не отговарят на въпроса ни по начина, който дълбоко в себе си очакваме.
Истината е, че всички ние притежаваме дълбоко стаен, вероятно неизкореним копнеж да получим отговори на този въпрос на ниво НАМЕРЕНИЕ. А учените, които не са в състояние да схванат тази разлика, независимо колко брилянтни са те като учени, във философски план са бавноразвиващи се.
Няма съмнение, че всеки от нас би могъл да вземе решение да придаде цел и смисъл на части от своя живот. Ако избера да играя футбол, ритането на топката в мрежата безспорно е голяма цел. Ала животът ни като цяло, от раждането до смъртта, не би могъл да има значение без мисъл, съществувала преди него - мисъл, която да му предаде смисъл.Същото е валидно и за Вселената.
Когато слушаме учените как определят Вселената като „смислена", „прекрасна" или „загадъчна", трябва да имаме предвид, че те най-вероятно използват тези епитети с известна доза интелектуална нечестност. Една атеистична Вселена би могла да бъде смислена, прекрасна или загадъчна единствено във вторичен и доста разочароващ смисъл - в същия смисъл, по който за обикновения факир на сцената се говори, че правел „магии". И наистина, когато се стигне до великите въпроси за живота и смъртта, всички сложни уравнения на науката не са нищо повече от трудни и твърде витиевати начини за изричане на простичката фраза: „Просто не знаем."

"Апокрифната история на света"

понеделник, 9 януари 2012 г.

Срещата с едно същество от светлина ( "Мъртвите ни говорят" )

  Един друг и при това много важен епизод никога не бе разглеждан с необходимото внимание от великите пионери в този род изследвания. Ернесто Боцано не го отбелязва в съставения от него опис на дванадесетте главни момента, които се срещат в различна степен при почти всички случаи. Причината от една страна е може би в това, че тази среща не се различава твърде рязко от предходния тип срещи.    Както е например в разказа на един загинал по време на Втората световна война в Либия войник, чието послание, както много други, бе получено по метода на автоматичното писане от вдовицата и дъщерята на полковник Гаскойн: този войник се намира заедно с други покойници на бойното поле, но изведнъж забелязва, че до тях има друг човек:
   „Непознатият не носеше униформа и известно време аз размишлявах как един цивилен е могъл да дойде тук. Приличаше на арабин. Когато се обърна към мен и ме погледна, аз се почувствах сякаш възроден от него. Коленичих и като дете промълвих с благоговение:
   Христос.
   Не съм Христос, а само един от неговите вестители - рече човекът, пред когото бях коленичил. - Той ви зове - каза ми той.
   Той ме зовеше!
   • Но защо? - попитах с треперещ глас.
   Той вдигна погледа си към другите, но аз самият не видях нищо друго, освен една славна светлина. Тя изпълваше главата ми и там възпламеняваше нещо, което ме задържаше на това място. После гласът прозвуча отново:
   • Чрез вашето жертвоприношение вие достигнахте върха на славата.-
После не си спомням нищо.”
   Вече видяхме, че умиращите не винаги са били посрещани отначало в отвъдното от познати. Особено при случаите на война или злополука. Разказът, който току-що приведохме, започва малко като онази история за починалия моряк, който беше дошъл да помогне на другите, когато те на свой ред бяха претърпели корабокрушение. Тук този либийски войник забелязва първо само един непознат. Единствената причина за учудването е: „Непознатият не носеше униформа”. Но по-нататък в разказа, когато този непознат го погледнал: „Почувствах се сякаш възроден от него”. Изразът е много красив и изключително силен, и човек разбира, че едно такова впечатление веднага е навело този войник на мисълта за Христос. Непознатият обаче бил само един от неговите „вестители”. Да не забравяме, че гръцката дума „ангелос”, откъдето е произлязла френската дума „ангел”, сама по себе си не означава нищо друго, освен „вестител”. Споменаването на светлината става едва по-късно, като че ли тя се появява чак в някакъв трети етап, без да е била излъчена направо от вестителя.
   В резюмето на паралелното им проучване в САЩ и Индия Озис и Харалдсон също споменават за подобни срещи с „религиозна фигура”, ако използваме техния израз.
„Разпознаването на религиозната фигура постави също известни проблеми при възрастните. В действителност голям брой пациенти бяха видели човек, облечен в бяло и с ореол от светлина, който им бе донесъл необясним покой и душевен уют, и в който те вярваха, че са разпознали, в различните случаи: ангел, Господ или, при индусите, Кришна, Шива и Дева. Затова пък в много редки случаи пациентът не изпитва необходимост да разбере коя е била появилата му се религиозна фигура.”
   Голям брой свидетелства за тази светлина могат да бъдат открити в двете произведения на доктор Муди:
   „Светлина, в началото бледа, но чийто блясък много бързо нараства до „свръхземен”, без обаче да заслепява. Но най-важното е - продължава доктор Муди - че нито един измежду моите пациенти не изрази и най-малкото съмнение в това, че се отнася за едно същество, същество от светлина. И което е по-важно, това същество е една Личност, то притежава ясно определена личност. Топлината и любовта към умиращия, които извират от това същество, далеч надхвърлят всякаква възможност за описание.”
   „Повтарят се непрекъснато едни и същи изрази: „Представете си една светлина от пълно разбирателство и съвършена любов”, „Любовта, която извираше от светлината, е невъобразима, неописуема”.
   В действителност, както читателят вече е забелязал, във всички тези опитности има едновременно нещо общо и много варианти. В други свидетелства умиращият чува единствено глас и усеща нечие присъствие. Понякога тази светлина е нещо като светлинно кълбо, понякога това е облечен в бяло човек, самият той сияещ или само обгърнат от светлина. Изглежда, че опитността се формира според потребностите или заложбите на всеки. Възможно е също така в някои случаи наистина при нас да е идвал Христос.
   Пиер Моние твърди това и аз имам всички основания да му вярвам. Възможно е също понякога това да е бил само някой от неговите ангели или дори някой починал човек, чиято духовна еволюция обаче е доста напреднала, след като излъчва такава светлина. Понякога тази светлина остава без точна форма, каквито ще бъдат нашите тела в края на тяхната еволюция. Автомонтьорът Том Сойър, премазан в собствения си гараж от един малък камион, който поправял, дори изживява много вълнуваща опитност на сливане с тази светлина:
   „В началото като звезда, точка на хоризонта. После като едно слънце.” Едно огромно, гигантско слънце, чийто изключителен блясък обаче не го смущавал. Напротив, удоволствие било да го наблюдаваш. Колкото повече се приближавал към тази златисто-бяла светлина, толкова повече имал усещането, че разпознава природата й. Като че ли от дълбините на паметта му изплувал един много много стар спомен, запълващ малко по малко цялото поле на неговото съзнание. Това било прелестно в пълния смисъл на думата, защото. . . това бил спомен за любов. Впрочем - възможно ли е? - този странна светлина изглеждала самата тя съставена изключително от любов. Веществото „чиста любов”, ето какво сега изпълвало този свят. . .
   Колкото повече се приближавал към светлината, толкова повече желанието се усилвало и когато наи-накрая той проникнал в нея, това бил един неописуем екстаз, защото тогава неговото внимание и неговото вълнение се усилили, както казва той, „хилядократно”. . .
   Когато разказва това, Том Сойър се разплаква на всяко второ изречение. Както самият той казва, това е опитността за една абсолютна, безкрайна любов.
   Й. К. Хампе привежда подобно свидетелство: „И тогава видях великата светлина, бяла лъчиста светлина, с ослепителна, свръхземна сила. Тя обливаше цялото ми същество и ме пренесе в екстаз на върховна, неописуема извисеност, като ме направи едно съвършено цяло с божественото същество.”
   Ще приключим описанието на това същество от светлина с един цитат от разказа на Джордж Ричи, онзи млад американски войник, повален от треска след изтощително учение, който напуснал тялото си. Малко по малко светлината на стаята се променила, станала изключително блестяща, като изпълнила цялата стая, без да може да се види откъде идва:
   „Всичките лампи във взвода не биха могли да дадат такава светлина. Както и всичките лампи в цялата вселена!”
   Но изведнъж той открива светлинния източник:
   „Това бе Той.
   Той бе твърде блестящ, за да можеше да бъде наблюдаван право в лицето. Тогава видях, че това не е светлина, а един Човек, който бе влязъл в стаята, или по-точно Човек, направен от светлина. . . Понечих да се изправя и докато се надигах, бях пронизан от тази изумителна убеденост: „Пред теб е Синът Божи”.
   Мисълта се оформи като че ли отново вътре в мен, но това не бе умозаключение. То бе един вид познание, незабавно и пълно. Научих и други неща за Него. Първо: Той бе възможно най-мъжественото същество, което някога бях срещал. Ако Той беше Синът Божи, Неговото име беше Христос. Но. . . това не бе Христос от книгите ми по вероучение. Онзи Христос бе мил, любезен, отзивчив и може би малко немощен. Това Лице тук бе персонифицираното Могъщество, по-старо от времето и въпреки това по-настоящо от когото и да било.
   Освен всичко друго аз знаех със същата мистериозна вътрешна убеденост, че този Човек ме обичаше. И още, че могъществото, което излъчваше това Присъствие, бе една абсолютна любов. Една изумителна любов. Любов,каквато не бях срещал и в най-необикновените си сънища. . .”
   Без да претендирам, че се отнася за същото явление, не мога да се въздържа да отбележа, че един от критериите на автентичните мистични опитности е тази вътрешна убеденост, това идващо постепенно отвътре с напредването на опитността просветление за смисъла на всичко, което се случва.
   Трябва да отбележим по повод на нашия автомонтьор, който се разплаква всеки път, когато разказва своята история, че това е съдбата на мнозина от онези, които са преживели малко по-силно опитността на Божията любов. Това явление дори си има име, то е „дарът на сълзите”, добре известен в източнохристиянската традиция.

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
    Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


Франсоа Брюн