Между живота и смъртта: тунелът и сънят ( "Мъртвите ни говорят" )

За да ви предпазя от каквато и да е изненада и обезумяване в момента, когато часът на голямото отпътуване настъпи и за вас, когато вашето броене назад достигне до нулата, аз трябва да ви разкажа също и за преходите, за междинните зони.

   До този момент не направих това, тъй като е твърде трудно да бъде посочено тяхното място. Първо, защото, както изглежда, всички теории са несъвършени и защото зоните се проявяват със значителни при всеки индивид варианти, и може би не винаги се разполагат на едно и също място из пътя.

   Реимънд Муди дълго говори за нещо като тунел. В първия си труд той го различава в момента на декорпорацията – тогава той би бил свързан с излизането от тялото. Във втората си книга „Светлината на отвъдното” обаче Муди привежда множество случаи, в които този тунел се възприема твърде ясно след декорпорацията. Духовното тяло вече се рее в стаята, над тялото от плът и едва тогава умиращият чувства, че е всмукан в този тунел. По-късните проучвания, а именно тези на Ринг и на Сабом, изглежда потвърждават този нов възглед. Тогава тунелът би съответствал не на излизането от тялото, а на прехода от тази плоскост тук, в действителността, към една друга плоскост.

   Нека се изясним. Когато болният само е излязъл от своето тяло от плът, той остава в същата плоскост, в която сме и ние. Той се рее на тавана на стаята със своето духовно тяло, което ние не виждаме, но болният ни вижда. Чрез това духовно тяло той вижда също нашия обикновен свят. Той забелязва цветовете на плафонерката, стрелките на контролните апарати, кока на тила на сестрата, която е надвесена над него. . . Той може да преминава през врати, стени и тавани, но въпреки всичко той вижда само нашия свят. Затова пък тунелът изглежда е белег за пристигането в един друг свят.

   Думите, с които тунелът може да се опише, са почти винаги едни и същи: „дълъг мрачен коридор, като в тръба”, празно, абсолютно тъмно пространство. . . цилиндър без въздух”, „дълбока и мрачна долина”, „нещо като тесен и много, много мрачен проход”, „тунел, съставен от концентрични кръгове”. Спомнете си още веднъж за Долината на Сянката на Смъртта, за която се говори в Библията.

   В този тунел човек хлътва с главоломна бързина, но без усилие. Не се страхувайте, ако чуете шум, дори неприятен, като натрапчив звън или бръмчене.

   Обикновено в края на този тунел човек среща съществото от светлина, а доста често и прекрасна градина. Често също чак след този тунел човек среща тези, които е обичал. Но за това няма правило. Много умиращи са видели как към тях идват техните скъпи покойници, без да са преминали през тунела, без дори да са напуснали тялото си; най-често те дори не престават да виждат стените на своята стая, болничния персонал или посетителите до себе си. Те просто достигат до една друга плоскост в нещо като наслагване на образи. Както вече се видя, Елизабет Кюблер-Рос е била свидетел на много такива случаи, когато се е грижела за умиращи деца. Но същото явление често се наблюдава и при възрастни. Сър Уйлям Барет, професор по физика в Кралския колеж на науките в Дъблин, съставя цял сборник с разкази за такива случаи.

   Имам впечатлението, че в тези последни случаи покойниците извървяват повече от половината път към нашия свят. Умиращият ги вижда, въпреки че се намира на нашата плоскост. Обратно, тунелът съответства на една смяна на плоскостта. Това изглежда се потвърждава от няколко случая, в които умиращият не е единственият, видял посетителите от отвъдното. Така известната английска медицинска сестра Джой Снел можела да вижда, без да изживява този мрачен преход, приятелите или роднините на тези, за които се грижела; така тя разпозпала две близки на агонизиращата жена приятелки, починали преди нея. Младата жена първо извиква: „Изведнъж стана толкова тъмно; не виждам повече нищо” и едва тогава забелязва своите две приятелки, дошли да я посрещнат. Тя им протяга ръце, Джой Снел вижда, че двете приятелки вземат ръцете й в продължение на една минута. После ръцете падат. Младото момиче е мъртво. Приятелките изчакват да завърши формирането на духовното тяло, после и трите напускат стаята.

   Тунелът тук е сведен до този момент на мрак. Но това е достатъчно, за да отбележим пълната смяна на плоскостта, прехода на нещата от този в другия свят. Джой Снел остава в нашия свят, въпреки че вижда двете починали приятелки.

   В редица случаи обаче и най-беглото възприятие на неща и хора от другия свят може, без да стига до този момент с пълния мрак, да бъде съпроводено с нещо като вцепенение. Точно така се изразява един бизнесмен, който присъствал на смъртта на своята жена и успял също добре да види както формирането на нейното тяло на славата, така и постепенната поява на три сияйни създания, дошли, за да я придружат:

   „През всичките тези пет часа имах странното чувство, че съм смазан; огромен товар тежеше върху главата ми и крайниците ми, очите ми бяха натежали от сън.”

   Това, струва ми се, е точно същото, което се случва на връх Табор по време на Преображението на Христос пред Петър, Яков и Йоан. Най-верният отзвук за това според мен е съхранен в този текст на Свети Лука:

   „А Петър и ония, които бяха с него, ги беше налегнал сън; но когато се разбудиха (или „бидейки будни”), видяха славата Му и двамата мъже (Мойсей и Илия), които стояха редом до Него.” (Св. Лука, 9, 32)

   Както често се случва, разказът на евангелиста и тук не следва строг ред. Той вече е описал славата на Христос и явяването на Мойсей и Илия. Но изведнъж той си припомня този твърде важен за нас детайл: апостолите „ги беше налегнал сън”. Едва след този „странен сън”, както би казал бизнесменът, с чието свидетелство се запознахме, апостолите могли да видят Исус в славата му и да видят до него Мойсей и Илия. Следователно след като преминали през този оборващ сън, апостолите, без да престават да възприемат нашия свят (и следователно Исус, жив като тях), вече са могли да достигнат, макар и отчасти, света на отвъдното и следователно да видят покойниците (Мойсей и Илия), които разговаряли с Христос. И следователно за времето, за което са могли да възприемат този отвъден свят, те са могли да възприемат славата на Христос, слава, която Христос винаги е притежавал, но която нормално не може да бъде възприета с очите от плът.

   Умиращият обаче успява да зърне другия свят само за миг. Той трябва да го премине надлъж и нашир. Изглежда обаче тук може да има няколко варианта: редица умиращи извършват пътуването на два пъти. Първо излизане от тялото, без да напускат нашия свят, след това преминаване през тунел и пристигане на друга плоскост. Други изглежда изскачат от тялото си, като веднага преминават през тунела и се сливат направо с едно друго равнище на действителността.

   Трябва също да ви предупредя: ако вие извършите, да го наречем „фал-старт”, както се е случвало на някои, не е невъзможно да прекосите отново същия тунел. Муди съобщава за много такива случаи. И накрая един, както изглежда, съвсем рядък случай: една жена твърди, че е срещнала в този тунел, докато вървяла към светлината, свой приятел, когото тя отлично разпознала и който се връщал оттам. Когато те се разминали като в движещи се ескалатори в метростанция, той й обяснил чрез предаване на мисли, че е бил „изпратен” към нашия свят. Същото впрочем се случило и с тази жена, и ние разполагаме с разказа за това. Доколкото могла, тя се информирала за това, което се било случило на този приятел и разбрала, че той е претърпял спиране на сърдечната дейност почти в същия момент, в който тя извършила същата опитност. Очевидно би било твърде интересно да знаем дали този приятел по време на своето завръщане също е имал чувството, че се разминава с тази жена. Но когато Муди съобщил на К. Ринг за това свидетелство, той все още не бил имал възможността да го провери.

   Дали този тунел следователно представлява задължителен преход между два свята? Но на какво пространство отговаря той? Умиращите имат впечатлението, че се движат в него много бързо и, доста често, издигайки се към съществото от светлина. Колкото и да съвпадат обаче тези опитности, не бива да ги възприемаме твърде буквално. Когато човек „влиза” в този тунел, пространството и времето вече не са същите. Ние ще си дадем сметка за това, когато разгледаме (по-нататък в тази книга) новите светове, в които той отвежда.

   Изглежда впрочем, че има поне още един начин да се достигне до висшите светове или може би да се премине този тунел: насън. Много от нашите скъпи покойници ни уверяват, че много често ние отиваме при тях по време на нашия сън. Тогава това са истински кратки срещи след дълга разлъка, сладки разговори, за които за съжаление ние почти винаги губим спомена, когато се събудим.

   Пиер Моние уточнява, че по време на своя сън неговите скъпи родители не го придружават действително до равнището, където той самият обикновено се намира, за да изпълни новата мисия, която Господ в другия свят сега му е поверил. Те се срещат в нещо като междинна зона:
   „Колко приятни са нашите срещи!. . . Тримата заедно прекосяваме една сфера, която става достъпна за вас, когато вашите духове се изтръгват от така тежките вериги на плътта. Наистина, вие не идвате при мен на същата плоскост, където се намира сегашният ми „дом”, но ние имаме способността и радостта да можем да се завръщаме в сферите, които посещават въплътилите се временно освободени духове. В тази свещена наслада от духовното съединяване ви убеждават всички гласове от Отвъдното. . . и въпреки това колко трудно ви е да я приемете! Скъпа Мамо. . . скъпи Татко, често ми се случва да ви придружавам до момента, в който вашият дух се завръща с въздишка на съжаление в своя всекидневен затвор; стремя се да създам у вас предчувствие, впечатление, което да удължи у вас спомена за нашата блажена среща. Успявам понякога отчасти да го постигна, нали, скъпа Майчице?. . .”

   Поне в един случай щастливият спящ човек е запазил много точния спомен от тази среща и дори е получил някакво доказателство за нейната достоверност. Започналият в съня разговор продължил, когато човекът бил напълно буден. Но трябва да кажем, че човекът бил медиум. Става дума за един от последните контакти на Белин с неговия син, починал двадесетгодишен по време на една злополука. Контактите на известния „ясновидец” Белин с неговия син, както вече ви обясних, винаги са били твърде трудни. През януари и февруари 1972 г. не може дори вече да се говори за диалог. Само впечатлението, че е чул смеха на своя син Мишел или думата „татко”; само това въпреки дългите часове на безплодно слушане и усилия. Уморен и обезкуражен, Белин изоставя опитите и заминава да поотпочине заедно с жена си във Флоренция:

   „Желаехме само спокойствие. Не се опитвах повече да викам Мишел. Честно казано, изобщо не предчувствах какво благодеяние щеше да ми бъде оказано. Една нощ в хотела ни на брега на Арно Мишел ми се яви насън. Не си спомням началото, но той седеше до мен в колата, както толкова често ни се беше случвало, преди да почине; сега обаче не той, а аз управлявах.

   Аз му казах: Мишел, знам, че сънувам, защо става така, че след толкова напразни опити да се свържа с теб едва тази вечер ни беше разрешено да се срещнем и да се видим?
   Мишел ми отговори: Вярваш ли, че наистина сме били разделени? Моята енергия се предаваше на теб и на мама. Винаги е така. Любовта на тези, които остават и които плачат, и които зоват, носи в себе си малко от скъпото същество, което си отива. Една част от него живее в тяхната мисъл, обитава тяхното тяло. “
   Аз: Наистина чувствам, че оттогава живея за двама: за теб и за мама. С мама е същото. Нима това е истина? Това чувство не е ли илюзорно?
   Мишел: Един ден предсказанията на поетите и на любящите сърца ще се сбъднат.

Чух или по-скоро видях неговия смях, тъй като той се обърна към мен и аз също го гледах: той сияеше. Радостта му се предаваше и на мен. Очите му бяха изпълнени със светлина, която проникваше в мен. Това бе нещо като вътрешно сливане. Няма никога да забравя този момент, в който ние се погледнахме лице в лице извън пространството и времето.

   Аз: Мишел, едва успявам да говоря, толкова съм щастлив да те видя така сияещ. Стори ми се изведнъж, че светът не е чак толкова лош, че хората могат, ако искрено желаят, да намерят изход от своите злочестини.

    Мишел ме целуна.

   Аз: При мен идват толкова нещастни и потиснати, сломени от мъка същества. Мнозина са решени на самоубийство. Как да им върна желанието да живеят и тази радост, която изпитвам в този миг?
   Мишел: Можеш да им дадеш сили да плуват срещу течението на живота.

Часът е пет, събуждам се и чувам, че говоря с Мишел. Различавам ясно гласа на моя син.

   Аз: Обясни какво искаш да кажеш; имам още толкова въпроси да ти задам!
   Мишел: Не насилвай истината, татко. Тя идва винаги навреме.
   Аз: Правя всичко възможно, за да чакам. Много от нещата, които ми съобщи, са странни. Така например аз може би все още сънувам и въпреки това ти си тук.
   Мишел: Животът е един вид енергия, смъртта е друг вид, а сънят е някъде между двете.
   Аз: Вярваш ли, че бих могъл да вървя заедно с теб по-нататък в нашите проучвания?
   Мишел: Престани да се измъчваш, татко. Стреми се да не се раздвояваш прекомерно, енергиите, които произвеждаш извън теб, може да не попаднат в своите центрове. Това предизвиква винаги пропадания на паметта.
   Аз: Когато душата на един човек напуска неговото тяло при смъртта му. намира ли тя непокътнати отделилите се блуждаещи частици?
   Мишел: Да. Дори лудостта следва в отвъдното възможно най-хармоничната еволюция. В оттатъшния свят злополуките на душата не тежат повече от една рана или физическа недъгавост. Спирачки са умишлено допуснатите прегрешения на Земята.
   Аз: Спирачки за какво?
   Мишел: Очаквай ме, татко, аз ще се върна.

   Гласът изчезна, но щастливият образ остана.”

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.
Франсоа Брюн