понеделник, 16 януари 2012 г.

Какво направи от своя живот? ( "Мъртвите ни говорят" )

  Тогава обикновено умиращият долавя въпрос от страна на съществото от светлина, въпреки че това е по-скоро директно общуване на мисъл с мисъл, отколкото действително произнесен на глас въпрос. Този въпрос изглежда е по същество един и същ, въпреки че всеки един от временно мъртвите го тълкува по своему:
„Готов ли си да умреш?” или „Какво направи от своя живот?” Като че ли за да помогне на покойника да отговори на този въпрос, ето че тогава пред него се изнизва филмът на неговия живот. Явлението е добре познато. То може да се наблюдава дори без човек да е напуснал тялото си, без да има злополука, под влияние на внезапен шок, на силно вълнение, обикновено обаче свързани със страх от близката смърт. Както свидетелства една млада жена:
   „Веднага щом се появи, съществото от светлина ме попита: „Покажи ми какво направи от своя живот” или нещо подобно. И тозчас започнах да се връщам назад. Питах се какво ми става, тъй като изведнъж се оказах съвсем малка и от този момент започнах да се придвижвам през първите години на моето съществуване, година след година, до настоящия момент. . . Всички тези неща ми се явиха отново в реда, в който ги бях изживяла; те изглеждаха реални. Декорите бяха както когато човек излиза от къщи и вижда нещата напълно релефно и цветно. И всичко това се движеше. . . Аз обаче не преживявах отново сцената такава, каквато я бях видяла с моите детски очи, тук като че ли малкото момиченце, което виждах, бе някой друг, като на кино, едно малко момиченце между другите деца, които играеха в тази стая. Това обаче бях самата аз. Виждах себе си да правя онова, което правех, когато бях малка, всичко ставаше точно като в действителността, спомням си я много добре.”
   Джордж Ричи, младият американски войник, за когото говорихме, разказва за това с почти същите думи; той обяснява, че това същество от светлина, което според него е Христос, знаело всичко за него, всичките му слабости, грешките му и въпреки това го обичало:
   „Когато казвам, че Той знаеше всичко за мен, това ставаше възможно чрез едно достъпно за наблюдение явление. Защото в тази стая, заедно с Неговото лъчисто присъствие, беше влязъл също и всеки един епизод от моето съществуване. . .Всичко, което ми се бе случвало, бе там, естествено, напълно видимо, сегашно и реално, като че ли протичащо пред нас. . . образите се представяха в три измерения, оживени и озвучени.”
   Той, както и много други, посочва, че редът на събитията изглежда вече няма значение:
. . . „Нямах представа дали това се случва преди или след. . . Имаше и други сцени, стотици, хиляди, всичките осветени от тази ярка светлина, в едно съществуване, в което времето изглеждаше спряло. Биха ми били необходими седмици от обикновеното време, за да видя тези събития; аз обаче нямах усещането, че минутите текат.”
                                     
                               Филмът на отминалия живот
   Този детайл впрочем е отдавна познат. Свещеникът от Арс виждал целия живот на грешниците, които идвали да се покаят при него, в най-малките детайли и практически мигновено. Това той възприемал като някакво провидение, което дори го смущавало, тъй като той не винаги успявал да удържи своите реакции и му се случвало да види в миналото на хората, които идвали при него, не особено значими простъпки, които обаче били наранили неговия принцип за абсолютна безкомпромисност. Тогава той самият бил принуден да успокоява своите напълно объркани клети покаяници. Тази страна на подобни каризми, тоест на тези паранормални способности, винаги е изглеждала неправдоподобна. Едно такова видение допуска милиони възприятия. Нашият ум не е изчислителна машина. Той не може да записва и да обработва всичко това мигновено. При все това обаче явлението неизменно присъства във всички тези разкази „на границите на смъртта”, в различни варианти. Понякога човек има впечатлението, че всички тези събития са били видени едновременно, в един единствен миг. Понякога - че са се изнизали с изключителна скорост, за части от секундата. Може дори да се случи филмът да не тече изцяло наопаки, а редът на сцените да бъде разбъркан. Както е в едно получено от Й. К. Хампе свидетелство:
  „Тогава започна един фантастичен театър в четири измерения, съставен от безброй образи, които възпроизвеждаха сцени от моя живот. За да дам представа, на времето споменавах за две хиляди, но може в действителност да са били както петстотин, така и десет хиляди сцени. В първите седмици след моята злополука можех да си спомня от 150 до 200 измежду тях. За жалост не можах да съхраня спомена за това чрез магнетофонен запис. Но за най-важното броят е без значение. Всяка сцена беше пълна. Постановчикът беше сглобил така любопитно тази театрална пиеса, че в началото видях последната сцена от своя живот, тоест смъртта ми на пътя близо до Белинзона, докато последната сцена от спектакъла бе първата ми опитност, тоест моето раждане. Всяка сцена се развиваше от начало докрай. Единствено редът на сцените бе обратен. Така в началото преживях моята смърт. Втората сцена бе моят туристически преход в Готар. . .”
   Някои хора виждат всички сцени, други - само най-важните; някои присъстват на своето раждане, за други филмът започва на пет-шест годишна възраст. . . Но нека се върнем към смисъла на тази специфична за всеки един човек проекция чрез разказа на Джордж Ричи:
   „Всеки детайл от това двадесетгодишно съществуване беше изложен, за да бъде видян. Доброто, лошото, силните моменти, извъртанията. Наред с този спектакъл, който обхващаше всичко, се поставяше един въпрос, той се подразбираше във всяка сцена и, както и самите сцени, изглежда произлизаше от живата Светлина до мен:
„Какво направи от своя живот?”
   Явно това не бе въпрос, с който Той целеше да получи информация: това, което бях направил в живота си, беше напълно очевидно. При все това този всеобщ, съвършен и точен призив идваше от Него, а не от мен. Не бих могъл да си спомня и една десета от онова, което Той ми показваше.
„Какво направи от своя живот?”
    Този въпрос изглежда се отнасяше до ценностите, не до деянията: Какво направи в скъпоценното време, което ти беше отпуснато?”
   Тогава Джордж започва да търси в живота си:
   „Не мога да кажа, че имах някакви изключителни грехове, а просто еротични фантазии и потайности също както повечето млади хора. В живота ми нямаше ужасяващи падения, но нямаше и издигания. Само един безконечен, късоглед, креслив интерес към собствената ми личност.”
   Тогава в съзнанието му нахлуват, като че ли за да го оправдаят, спомените за посвещаването му в скаутизма, редовното му присъствие в църквата в неделя и занятията му по медицина. Но пред близостта на Съществото от светлина той не може да лъже себе си и ясно чувства, че е правил всичко това единствено за своя изгода.
   „Разбрах, че самият аз съдя така строго събитията, които ни заобикаляха. Самият аз ги виждах незначителни, егоцентрични, без последствия. Тази присъда не идваше от Славата, която сияеше около мен: към мен не се отправяше нито порицание, нито укор, а само любов. . . Изпълваща света на Неговото присъствие и въпреки това насочена към моята личност. . . Очакваща моя отговор на все още звучащия във въздуха въпрос, изречен от ослепителния му глас:
„Какво от това, което си направил в живота си, можеш да ми покажеш?”’
. . . Въпросът, както и всичко, което идваше от Него, бе свързан с любовта: колко силно си обичал през твоя живот? Обичал ли си другите, както аз обичам теб? Изцяло? Безусловно?
    Тогава в Ричи се надига нещо като негодувание, породено от усещането, че е попаднал в клопка:
..Някой трябваше да ми го каже!”
   И отговорът от Човека от светлина веднага дошъл, отново прониквайки направо в мисълта, отново без укор:
   „Аз ти го казах.’”
  „Но как?”
   Аз ти го казах чрез живота, който водих. Казах ти го чрез смъртта, която изживях.. .”
   Така Джордж Ричи наистина се убеждава, че негов учител е станал самият Христос. Тогава започва едно фантастично просветителско пътуване заедно с Христос.”
Ново ли е всичко това? Без съмнение не! Свети Йоан го бе казал и повтарял:
„Господ е любов, Господ е светлина” (Свети Йоан, I Послание). Ето че изведнъж при прочита на един такъв разказ тези думи стават невероятно конкретни и добиват съвсем нова сила. Трябва също да признаем, че през вековете редица свещенослужители с благословията на Светата Църква бяха направили всичко възможно, за да изпразнят тези думи на Свети Йоан от тяхното съдържание.


   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


Франсоа Брюн 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.