сряда, 25 януари 2012 г.

Сънят на смъртта и силата на Любовта ( "Мъртвите ни говорят" )

   Бих искал сега да се спра на един друг вид сън. Този, който обикновено наричат съня на смъртта. Казва се още „да заспиш последния си сън”. Скоро ще видим, че мъртвите не спят. Наистина, в началото има сън, но той в никакъв случай не съвпада с момента, в който ние, живите, имаме впечатлението, че мъртвите заспиват. В действителност, както вече видяхме, когато умиращите затварят очи, те не заспиват, не губят съзнание, те само напускат своето тяло и достигат едно равнище на действителността, където ние нормално не можем да различим какво те правят.

   Точно на това равнище и само малко след тяхната смърт се изживява „сънят”, за който сега бих искал да ви дам разяснения. Опитността на съня също не е абсолютно универсална. Тя обаче изглежда е почти задължителна. Но тук ние напускаме все още досегаемата област от разказа на избегналите смъртта. Тези, които могат да ни опишат този сън, са действително мъртви, окончателно мъртви. Този сън дори като че ли свидетелства в известен смисъл нещо, което затвърждава тяхната окончателна смърт. Преминаването През тунела дава достъп до висшите светове, това вече видяхме, но човек все още може и да се завърне.

   След този сън няма пример някой някога да се е завърнал към земния живот.

   Посланията на убитите през Втората световна война войници към вдовицата и дъщерята на полковник Гаскойн ни представят някои от възможните варианти.

   Ето например един шотландец, ранен и затворен на остров Крит. Не се погрижили за него и нещастникът след безкрайни мъчения потъва в абсолютен сън:

   „Когато се събудих, болката беше изчезнала, а аз бях навън. Помислих, че съм се измъкнал и се разхождах щастлив от свободата, но бях неспособен да разбера какво се бе случило. . .”

   И така, той е мъртъв, такъв е тук смисълът на неговия първи сън, но тъй като се почувствал жив при своето „събуждане”, той не разбрал това. Войникът върви с мъка, намира се в нещо като мъгла:

   „Обхващаше ме отчаяние. Към мен се приближаваха хора, за да ми помогнат и когато започнахме да се разбираме, бях подтикнат от желанието да се скрия от немците. Това приличаше на мъчение. А после хората дойдоха при мен и аз се пренесох в истинския сън на смъртта – угасването на нашия живот и раждането на един друг.”

   Следователно, както забелязахме, за този, който наистина е мъртъв, „истинският сън на смъртта” не е моментът, в който той затваря очи и в който обкръжаващите го установяват смъртта му. Касае се за един друг вид сън, за сън на духовното тяло. Обърнете внимание също на факта, че хората, които идват, за да му помогнат, без съмнение също са били жители на другия свят.

   Този разказ получаваме от доблестния моряк, който вече ни разказа как е потънал със своя танкер. След като се оказал в „дълбоки води” заедно с много от своите спътници, те започнали да вървят. После те забелязали сред тях един непознат без униформа. Така те пристигат до склоновете на хълм в една великолепна градина:

   „Бях изтощен, умирах за сън и краката ми не ме слушаха. Непознатият ни предложи да си починем. Седнах върху тревата на земята и веднага заспах.”

   Този път събитията протичат много по-просто. В действителност те изживяват това в нещо като вторично състояние. Голямата изненада идва след събуждането. Неговите спътници също като него заспиват и чак след като споделят спомените си и с помощта на непознатия, един обикновен моряк, преминал преди тях в отвъдното, накрая те ще забележат, че са извършили големия преход.

   Ето друг разказ, на един полски пилот, свален над Франция. Същото учудване от липсата на страдание, същото учудване, че се измъква като по чудо от немците, които не го виждат, докато отвеждат помощник-пилота. Същото разочарование от това, че френските селяни, които той моли за помощ, дори не му отговарят.

   „Бях изумен. Не зная дори къде съм. Питам, моля, забравям, че не съм вярващ. Моля за помощ и тя пристига. Един изключително странен, но въпреки това съвсем приличащ на нас човек се приближава до мен. Той ми казва да не се тревожа от промяната: Така щяло да бъде по-добре за мен и аз съм щял да бъда много щастлив в тези земи. Вече не разбирам много добре. Мисля си, че съм затворник. После той ми обяснява, че няма нито затвор, нито затворник в аз отново се чувствам свободен. Тогава той ме отвежда и ми заповядва да заспя. Той докосва очите ми и аз тутакси заспивам.”

   Пиер Моние също говори за своя оздравителен сън.

   „Нещо като бременност, която предхожда новото раждане на душата: но ние ще бъдем там, като ще бдим над този сън с нежността на майката, на бдителната милосърдна сестра, ще очакваме всеки показателен признак на събуждането, готови да му подадем (на духа) ръка, да го успокоим, да му дадем да разбере, че е обкръжен от любов, от доброжелателство и от симпатия. Малко по малко духовните очи се отварят за светлината: първото чувство след това събуждане е примесено със съжаление от непоправимото (смъртта): душата си спомня за всичко това, което е оставила, за тези, които е обичала на Земята и не си дава сметка, че не е разделена от тях. И след като вече намира любимите хора, които я чакат и които разпознава, тя се чувства заобиколена от една насърчителна радост; обкръжението от светлина и спокойствие я стопля, утешава я. Божията доброта позволява споменът за нейните грешки, за нейния грях да не я смущава по време на нейния сън; малко по малко, постепенно виновната душа осъзнава какъв покварен багаж носи със себе си. . .

. . . Отначало Отецът изпраща вестителите на своята любов да посрещнат детето му. Така душата в своето ново духовно тяло се събужда в една непозната атмосфера, която тя с наслада поема, както дробовете, които, след като са вдишали изпълнен със зарази въздух, се разширяват при полъха на чистия и свеж бриз. Това е едно облекчение, едно силно и неизразимо задоволство, което трае по-дълго или по-кратко в зависимост от Божията воля. Душата, извършила в този момент опитността на една безкрайна и несравнима радост, ще запази силното желание за възвръщането на един такъв спомен, който ние бихме могли да наречем „обладание на променената от любовта душа от един Господ, който единствен може да я утеши”. Ние никога не забравяме това първо впечатление от това, което представлява небесното щастие и то е благодеяние на божествената любов, защото този спомен е най-мощният стимул да ни помогне в еволюцията, независима от постоянното завръщане на това ..сладострастие на духа” (ако тези думи биха могли да се съчетаят).”

       Силата на любовта

   Да, това е същият „механизъм”, ако може така да се нарече, това е същата божествена педагогика, която намираме приложена в живота на толкова мистици. Господ позволява да се усети сладостта от неговото присъствие, напълно различната сила на щастието от неговата любов. После той се оттегля, изчезва, млъква, скрива се. И тогава идва болката, толкова по-силна, колкото по-фантастично е било това щастие. И душата е готова на всичко, за да преоткрие това щастие, готова да премине през всички изпитания, да изтърпи всички мъчения, да се съгласи с всички лишения.

   Това е тази толкова пронизваща болка, това толкова горещо желание, което изразява така добре например Свети Симеон Новият богослов, може би единственият мистик от Източните Църкви, който, макар и малко, ни позволява да проникнем в тайните на неговото сърце:

   „Оставете ме сам, затворен в моята килия; оставете ме сам с единствения приятел на човека, с Господа! Отстранете се, отдалечете се, позволете ми да умра сам пред лика на Господа, който ме е създал. Нека никой да не тропа на вратата ми и да не издава глас; никой от моите роднини и приятели да не ме посещава; никой да не отвръща насила моята мисъл от съзерцанието на Бога, най-добрия и най-красивия. Нека никой да не ми носи пиене и ядене, защото достатъчно ми е да умра пред лика на моя Бог, на милостивия Господ, който слезе на Земята, за да призове грешниците и да ги въведе във Вечния Живот. Не искам повече да виждам светлината на този свят, нито дори слънцето, нищо от това, което е тук-долу. . . Оставете ме да ридая, оплаквайки дните, които съм изгубил да гледам този свят, слънцето и тази натрапчива, злокобна светлина, която не озарява душата. И газя светлина аз, слепецът, живях, като се забавлявах и като се оставях да бъда изкушаван, без изобщо да усетя, че има друга светлина, Светлина за цял живот. . . Той благоволи да се покаже вярвам за мен, нещастника, после изчезва. . . Позволете ми не само да се затворя в моята килия, но дори да издълбая дупка под земята и там да се скрия. Ще живея там, извън целия свят, съзерцавайки моя безсмъртен Господ и моя Създател. . .”

   Тази божествена педагогика е необходима дори в отвъдното, защото, както вече наблегнахме на това на няколко пъти, дори след смъртта си ние ще имаме още много да учим!

   Несъмнено това е един от важните въпроси, в областта на който новите ми проучвания и прочитът на нова литература добавиха много към моите предходни богословски познания. Трябва впрочем да призная, че в началото и дори за един дълъг период тези нови перспективи бяха за мен едно разочарование. Забелязвам, че те са разочарование също за мнозина от тези, на които представих първите резултати от моите нови проучвания.

   Обичайните представи, както в различните християнски вероизповедания, така и в юдейството или исляма, утвърждават, че след нашата смърт, ако човек е живял „праведно”, ако не е бил твърде нечестен и след един може би кратък период на пречистване, върху който мисълта изобщо не се спира, той ще бъде сякаш притеглен в рая, във вечния живот. Трябва да кажем дори, че за много от вярващите, често по-големи мистици от богословите по занятие, ние наистина ще бъдем усвоени от Бога. Не погълнати от Него, дотолкова, че да изчезнем, като че ли никога не сме били, но наистина изтръгнати от този свят и от нас самите, хвърлени в светлината Господна, в котела на неговата Любов и неговото Щастие, въведени в неговия живот, приобщени към неговата божественост.

   Това, което обаче малко по малко открих и което сега отбелязвам, макар че то никак не ме очарова, е че в тази обща, винаги действаща схема, би трябвало малко по-внимателно да се спрем на необходимото малко пречистване. То несъмнено ще трае много по-дълго, отколкото си мислим. Именно така ни караше да тълкуваме учението за Чистилището традиционното католическо обучение, дори ако на практика в подробности действителността не отговаря на обичайните популярни представи.

   Ние няма да бъдем изхвърлени към Бога по простата причина, че ние все още не бихме могли да понесем това. По-голямата част от нас все още няма да бъдем готови за нашата смърт. За да можеш да живееш живота Господен, трябва да си се научил да мислиш като Него. Богословството на гръцките Отци от първите векове след Христа, мистиците на Запад и цялата традиция на православните Църкви вече ми бяха дали възможност да разбера това. Само че аз прекалено се надявах, че при смъртта ни, както в приказките, когато лошата магия изгуби своята власт, ние ще се събудим променени, пречистени и че за Христос ще остане само като с магически жезъл да извърши последното Преображение.


   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


   Франсоа Брюн 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.