Всички гробища са празни. Това винаги ще бъде повтаряно. По-точно гробовете съдържат само стари одежди в процес на разпадане. Стари одежди от плат и стари одежди от плът. Несъмнено безкрайно достойни за уважение, понеже са били последните одежди на тези, които обичаме. Но те самите са другаде. Под тези надгробни плочи не лежи никой, не почива никой.
Да почива в мир - казва винаги свещеникът на погребения. Мирът, за който става дума, не е точно почивка. Това е изместване на смисъла, дължащо се на един твърде буквален превод, първо на гръцки език („eireve'), после на латински(-.р:1"), накрая на френски („paix") от еврейската дума „shalom", чийто смисъл е много по-богат. Това е мир, но също щастие, изобилие от живот. В множество религии обредите, за които се считало, че подсигуряват „почивката" на мъртвите, целели преди всичко да успокоят живите, които само много се страхували да не видят как мъртвите се връщат под формата на неудовлетворени призраци. Това вероятно е спомогнало за изместването на смисъла. На мъртвите се пожелава най-вече да бъдат спокойни, а не толкова да живеят в доволство.
Това обаче не е истинската християнска традиция. Христос на кръста обещава на покаялия се разбойник: Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая." Животът продължава без отлагане. Поради което има молитви за мъртвите. И молитви за светците, за да бъдат те винаги с нас.
Теорията за пълното изчезване на съществото след смъртта и за повторното изграждане или съзидание от Бога в края на всички времена е само една нова измислица в някои протестантски среди.
1. Душата е едно ефирно тяло
Дори в най-доброто католическо богословие въпреки всичко оставаше едни важен недостатъчно разрешен проблем. Наистина, непосредственото начало на задгробния живот се изучаваше, но само на душата, не и на тялото; природата на душата беше схващана като абсолютно нематериална, според гръцката философия. Следователно богословието изучаваше възможността за тази безсмъртна душа не само да продължи да съществува, но и да се пречисти или да се наслаждава вече на Божието съзерцание, възприемано като възнаграждение за праведните във вечността. Следователно те можеха да познаят отсега вечно блаженство, без тяхното тяло. Но те все пак биха възкръснали в последния ден, в края на света. Проблемът следователно бе следният: ако те вече са били напълно щастливи без тялото си, защо е необходимо Възкресението? Ако Възкресението им носеше някакво щастие, значи преди те не са били напълно щастливи.
В действителност в еврейската традиция, която е била също тази на Христос и на неговите апостоли, душата никога не се е схващала като нематериална. Множество нюанси можеха да се проявяват, да се появяват и да изчезват в продължение на толкова векове, но винаги с тази неизменност: душата, не-пхесх, е била тяло, одухотворено, съзнателно, дарено с личността на живия. Едно тяло, направено от друга материя, по-лека, не толкова плътна, по-ефирна. В продължение на много векове се е мислело, че това схващане произтича просто от един вид несъвършенство, от една неспособност, присъща на еврейската мисъл, твърде примитивна, твърде конкретна, за да се издигне до нивото на философската абстракция. Мнозина днес смятат, че по-скоро от вярност към действителността не сме могли да видим по-далеч.
Но ако християните малко постепенно бяха приели идеята за една абсолютно нематериална душа, трябва да се признае, че обратно, голяма част от тях са имали и имат все още твърде принизена представа за Възкресението. Известното пророчество на Езекия за изсушените кости, които той вижда малко по малко отново покрити с плът, нерви, после с кожа и отново оживени от дух, твърде често беше тълкувано в буквалния смисъл като един образ на нашето възкресение. Текстът въпреки това е напълно ясен: това видение е образ на възстановяването на Израел.
Последствието от това е, че мнозина християни си представят нашето възкресение като възстановяване на едно тяло от плът, подобно на това, което имаме сега, малко усъвършенствано, без болести, без умора, без опасност от стомашно разстройство. . .
И така, ние се намираме пред непреодолими трудности. Какво тяло ще си възвърнем? Последното? Всички наши последователни тела с всички атоми, които са ги изграждали поне в един момент? В какво ще се изразява непрекъснатостта?
Следователно, ние се озоваваме пред ново противоречие. Ако нашето възкръснало тяло е съставено от материята на нашето сегашно тяло, как то би могло да избегне законите на тази материя и да се окаже недосегаемо за страданието и разложението?
В действителност всички свидетелства, които днес можем да получим за временната или окончателната смърт, ни връщат към същинското християнско учение: възкръсналото тяло, блаженото тяло, е духовно тяло. Нашите стари одежди могат спокойно, в мир да се разлагат в гробищата, ние никога няма да слезем в гроба с тях.
Когато се започне да се говори за „духовното" тяло, според израза на Св. Павел, и да се обяснява, че това тяло въпреки всичко има плътност, съответна на новия свят, в който то трябва да живее, много хора, вярващи или християни, напълно обезумяват, Недодяланата и тежка структура на сегашните тела никак не ги отвращават и те нямат никакво желание да го променят.
Въпреки това един момент от свидетелството на госпожа Иоланд Ек ме впечатли: когато, отпратена на Земята от съществото от светлина, се завърнала в своята обвивка от плът, тя изпитала ужасно чувство. Сравнимо с ефекта, който произвежда нахлузването на студени и подгизнали каучукови ръкавици. Нещо ледено и лепкаво. Впрочем реакцията й на отвращение била толкова рязка, че тя незабавно отново се оказала извън своето тяло. И само с помощта на нейния духовен водач в отвъдното успяла да се завърне в това тяло.
Пиер Моние потвърждава това впечатление. Той ни обяснява, че колкото и жестоко да е било изтезанието на Разпятието, допускането на Христовата намеса в плътта ни, на Въплъщението, било в действителност още по-голямо изпитание и, следователно, още по-голямо доказателство за нашата любов:
„Вие различавате зле жертвоприношението, извършено чрез Въплъщението; и въпреки това страданието на Девствената Чистота, прониквайки в плътта, надминава и най-голямата жертва: тази на страданието върху кръста. . . да бъдеш Изобилие от Красота и да се увиеш в една унизителна материя, с низките изкушения, на които тя подлага душата, това е едно изпитание, което надминава всичко, което можем да мислим или усетим. Самите ние, едва излезли от физическото тяло, тепърва ще отхвърляме с ужас, с отвращение последствията от едно възможно превъплъщение. . . В основата на нашето обожателно размишление е фактът, че Вечността в името на любовта е склонила да се принизи до плътта. . . и оставаме смутени от едно такова състрадание!"
Някои покойници изглеждат дори леко отегчени от нашето бавно придвижване или от ограничения ни слух и зрение. Тогава те ласкаво ни характеризират като „ларви".
Ясно е, че в нашето ново тяло, в нашето духовно тяло трябва да е по-приятно да се живее, отколкото в сегашната ни обвивка от плът. То все пак ще прилича на нея, но в най-голямото й великолепие: децата ще продължат да растат в другия свят да се развиват до ръста на възрастен човек. Обратно, старците ще преоткрият своята младост. За да ни дадат представа за това, повечето от посланиците от отвъдното ни посочват като ориентир тридесетгодишната възраст. Приблизителната възраст, на която умира Христос.
Нашето духовно тяло ще бъде очистено от всякакви несъвършенства. Ако сме имали някой ампутиран крайник, нашето ново тяло ще бъде цяло. Ако сме били оглушали или ослепели, или дори ако сме били такива по рождение, от този момент ние ще виждаме и ще чуваме. Тибетската книга на мъртвите вече знаеше това. Свидетелствата на преживелите временна смърт го потвърждават. Пиер Моние от отвъдния свят ни го повтаря твърде често.
Ще виждаме много по-добре. Ще виждаме еднакво добре и през нощта, и през деня. Или по-точно за нас повече няма да има нощ. Ще виждаме на разстояние, ще бъде достатъчно да съзрем и да поискаме да видим, за да се озовем точно там, където нашият поглед има желание да се задържи за известно време, докато задоволим любопитството си, подобно на ефекта на близкия план в киното, както казват някои. Йохан Кристоф Хампе, чийто труд излезе на немски език в същата година, в която и този на Муди на английски, също съобщава за нови случаи на напускания на тялото. Но той също започва да търси системно в миналото свидетелствата от такива опитности. Така той ни представя обширен откъс от едно съобщение, направено на 26 февруари 1927 г. от сър Окланд Геди, лекар, пред Кралското общество по медицина в Лондон, за собствената му смърт (очевидно временна):
„Постепенно аз разбрах, че мога да видя не само своето тяло и леглото, върху което почивах, но и всичко друго, което се намираше в къщата и градината. После забелязах, че мога да виждам не само това, което се отнасяше до къщата, но също и това, което се намираше в Лондон или в Шотландия, към която все беше насочен погледът ми. От един наставник, когото не познавах и когото нарекох мой настоятел, разбрах, че се намирам напълно свободен в едно временно измерение на пространството, чието „сега" съответства в известна степен на „тук" от обикновеното триизмерно пространство."
Пиер Моние говори за това с присъщата му обстоятелственост:
„Ние не бяхме загубили човешки образ, но ние оставихме на Земята несъвършенствата на нашата плът. . .
. . . нашите очи виждат както някога и приличат на тези, които сте обичали. . . В действителност това е едно възходящо развитие, което се съгласува с главния план, одобрен от Създателя. Това, което дава на нашето ново тяло такива благоприятни възможности за действие, едно чудесно превръщане, а не цялостно обновяване. . . В края на краищата ние си оставаме ние, смъртта е едно пречистване, през което преминава нашето прославено от Христовата любов и от дара на вечния живот тяло, наследило материалното тяло, чиято форма приема и чиято целокупна индивидуалност запазва."
Богословите от началните векове също бяха разбрали това така. Ето измежду многото други един пасаж от Свети Григорий Нисийски (IV век):
„Ти ще видиш тази телесна обвивка, сега разложена от смъртта, изтъкана отново от нейните собствени елементи, не както сегашната дебела и тежка структура, но с по-фина и ефирна нишка, така че твоето любимо тяло ще се появи възстановено в най-голямата му и привлекателна красота."
Въпреки това ни е трудно да уточним дали това значително подобрено зрение е действително толкова остро на всякакво разстояние или това е самото духовно тяло, което се оказва направо и незабавно там, където покойникът пожелае. Трудно е да се каже това според нашите категории. В действителност самото пространство вече не е същото. Това духовно тяло може да се окаже отново в пространството, много далеч от Земята. Това е било добре познато отдавна, но официалната наука е била твърде безсилна да изучава такива явления. Йохан Кристоф Хампе ни представя накратко изобилието от литература по този въпрос, далеч преди труда на Муди. Забелязах някои заглавия, които датират от 1884 година!
Понякога покойниците може да ни позволят да видим това тяло на славата. Пиер Моние, винаги много точен, различава два типа различни проявления. Едното е, че когато формите на покойника ни се явяват много ясни, но прозрачни: „Светлината преминава през тях и сенките на предметите, пред които минава техният образ, се очертават през тях." Тук ние ги виждаме такива, каквито са. В други видения действително има материализация. Но Пиер се отнася с голямо отвращение към такъв род проявления.
Изглежда обаче отвъдното позволява някои изключения, когато те са мотивирани от любовта. Жан Прийор разказва историята на една .майка, която много години след смъртта си успява да се появи много ясно на един пастор от Нант през войната.
Майката позвънила на вратата му, говорила с него, написала в бележника, който той й подал, адреса на своя син. Тя толкова настоявала, заявявайки дори, че младежът е в смъртна опасност, че пасторът се съгласил да потегли посред нощ. Младежът, когото той намерил на посочения адрес, бил напълно здрав. Все пак завързал се разговор. Младежът се изповядал. През нощта той бил убит в една от големите бомбардировки на Нант. . .
Колкото и потресаваща обаче да е тази история, Харолд Шърман представя поне още две по-убедителни свидетелства. Ето го най-необикновеното:
„Арлис Когър, който от дълги години бил собственик и управител на един магазин в Хънтсвил, Арканзас, разказвал, че най-забележителното нещо в живота му била способността, когато съсредоточи вниманието си върху тила на някой свой съученик, да успее да го накара да се обърне и да го погледне. Жена му Ана, с която живял близо 45 години, починала от бъбречна недостатъчност. Той я обичал нежно и му било мъчително да свикне без нея. Една прекрасна нощ, два месеца по-късно, като се събудил, той я намерил в леглото до себе си. Тялото й било топло и твърдо, толкова истинско, че той протегнал ръка и на два пъти я докоснал но челото, след което тя изведнъж изчезнала. Според думите на самия Арлис:
„Това не беше сън. То беше различно. Не съм неврастеник, разумът ми е здрав. Ана действително се беше завърнала от мъртвите. Нищо не може да промени убеждението ми."
Продължението показва, че това било само началото на една серия от 13 завръщалия на духа, посещения, които продължили на различни интервали за период от повече от година. Първия път той не се сетил да запише часа, но след това грижливо си водел бележки. Нямало никаква закономерност. Възможно било да бъде събуден веднага след заспиването си: понякога посред нощ, понякога на разсъмване.
За да покажа, че тези посещения са изглеждали за Арлис действителни и конкретни до една изключителна степен, ето някои откъси от неговите бележки:
„Първия път беше почти ужасяващо, но не мисля, че тази е точната дума, която може да изрази онова, което усетих. Втората поява, за разлика от първата, бе един щастлив епизод. Ние се прегърнахме и тя изведнъж изчезна, оставяйки ме напълно буден. Това, което най-много ме удиви, бе, че тялото и беше топло. Представете си, че това не бе сън. Аз действително я прегръщах и бях буден. Тази поява не бе като дрзтите. Тя стоеше до леглото. Винаги съм мислел, че ангелите са облечени в бяло. Тя не беше. Носеше дълга, мека, златиста рокля. Протегнах ръка и сграбчих нейната, ръката ми се плъзна по дължината на пръстите й, а те бяха твърди. Ана премина от лявата ми страна към дясната и ми каза нещо. Не мисля, че го каза с гласа си, но бе съвършено ясно. Тя ми каза: „Нещата тук не са такива, каквито би трябвало да бъдат." Разбрах, че тя би искала да бъда с нея, там - горе. Но следващия път тя ми се яви в леглото и когато я попитах дали е щастлива, отговорът и беше просто „да" и аз се почувствах много по-добре.
Не смеех изобщо да се надявам и въпреки това Ана беше отново тук през последната нощ. Беше за кратко, но бе много приятно, когато я прегърнах. Казах й, че би било добре, ако посетеше някое от нашите деца. които не вярваха в нейното завръщане. Тя не отговори. . . но ми даде една прекрасна целувка по устата.
След цели две нощи. . . Един часът без четири минути сутринта. Доколкото мога да знам, аз никога не съм бил в контакт с нея в нейния духовен свят.
Изведнъж чаршафите, които ме покриваха, се вдигнаха над леглото, а там беше Ана. Това трая секунда или дие. но тя бе действително там. Притиснах я до себе си и тя склони глава на рамото ми. Усещах върху бузата си нейните разкошни коси.*'
Тези откъси може понякога да изглеждат малко несвързани поради факта, че са откъснати от контекста си. Но свидетелството е ясно. Харолд Шърман. който посвети почти 70 години на изучаването на паранормалните явления и по-специално на екстрасетивните възприятия (ЕСВ), представя следния откъс:
„В живота на безброй хора е имало множество случаи, които ясно доказват, че любимите ни същества, напуснали този живот, често се завръщат на рождените дати на земни явления."
Арлис Когър сега съобщава това, което е може би върхът на тази серия от посещения на духа на жена му Ана:
„Днес, 6 октомври, е моят 75-и рожден ден и една година от смъртта на Ана. Очаквах, че ще бъда потиснат, но не съм, защото тази нощ Ана дойде. Застана до леглото. Прегърна ме и повдигна торса ми, притисна ме здраво и силно ме целуна но устните. След това ме положи обратно в леглото. Най-удивителна бе нейната сила. Със своето тяло тя повдигна горната част на моето. Със своето физическо тяло тя никога не би могла да направи това. Когато пиша тези думи, в очите ми има сълзи, но те не са от мъка. Сърцето ми е радостно, защото зная, че един ден ние с нея ще бъдем свързани във вечността.
. . . Днес сме 1 ноември 1982 г. Вчера бе 46-ата годишнина от нашата сватба. В един момент между два и три часа сутринта забелязах, че Ана беше с мен в леглото под завивките. Взех я в ръце и и говорих за моята голяма любов към нея, тя като че ли изчезна за няколко мига, после се върна и това се повтори седем пъти в продължение на около 30 минути. Надявам се тя да продължи да идва при мен, докато не се съединя с нея в нейния духовен свят. Наистина не изпитвам никакъв страх от смъртта. Аз знам, че отвъд гроба има друг живот."
Арлис Когър обобщава така своите опитности:
„Тялото на Ана тогава не бе това, което положиха в гроба. То бе по-младо. Имаше способността да преминава през материалните предмети. Върху леглото имаше чаршаф и завивка. Когато ме напускаше, тя просто изчезваше, без завивката върху нея да потрепне макар и слабо. Тялото й бе твърдо при докосване. То бе топло. Ние можехме да разговаряме, дори мисля, без глас. Ана имаше един вид духовно тяло, различно от физическото тяло отпреди. Аз я виждах множество пъти, докато стоеше до леглото ми."
Като доказателство, че тези появи не са били халюцинации, плод на разстроено въображение, материализациите престанали. На 21 декември 1982 г. Харолд Шърман получил от Арлис следната коледна картичка: Ана не е идвала от 31 октомври. Надявам се да дойде през празниците. Молете се за мен тя да се завърне."
Арлис
На този род свидетелства би могло винаги да се възрази, че човечецът може би е сънувал. Но както се видя, появите не винаги са отговаряли на неговото желание. От друга страна, той набляга на твърде правдоподобния характер на тези прояви. Тялото е било здраво и с имало жизнена топлина.
Трябва да признаем, че тези факти, макар и редки по отношение на същата степен на материализация, са по-чести, отколкото би могло да се мисли. Но малцина свидетели смеят да говорят за тях.
Професор Вернер Шиблер съобщава за един също недвусмислен случай. Става дума за една жена от Цюрихски окръг, обект на паранормални явления още от своето юношество, но много дискретна и много уравновесена. Нейният съпруг починал през август 1976 г. и две седмици след смъртта му започнала серия от прояви. При третата тя мислела да го помоли да й помогне да открие ключа от един сандък, където се намирали важни документи. Интересно е да се отбележи, че обикновено матернализацията на нейния съпруг се извършвала в спалнята и и че тя била постепенна. Докато в деня, когато той съобщил за този ключ, материализацията вече се била извършила на улицата. Тя го чула как отваря вратата на нейното жилище, как върви в коридора, после как отваря вратата на стаята й; там тя видяла съпруга да отваря чекмеджето на скрина, където той държал обикновено този ключ и чула обичайния шум на паднал ключ в чекмеджето. Тогава жената се надигнала, благодарила му и успяла да го притисне за миг в обятията си. Но в другите случаи тя го виждала да излиза през стената като призрак и дори още по-прозрачен; ликът му и цялото му тяло придобивали плътност пред очите й, дотолкова, че тя успявала да го доведе до помещението, където те сядали за момент, за да побъбрят по-спокойно.
След едногодишно отсъствие той се появил отново, последния път в началото на 1978 г., заедно с брат си, починал през 1969 г. и един трети човек, когото жена му не познавала. Следователно, възможни са материализации на няколко покойника наведнъж! Но те се извършват все още пред един единствен свидетел. Съществува също и обратното, или дори комбинация от двете: множество призраци и множество свидетели, както в известната история за „призрака от полет 401": явленията се вместват между 29 декември 1972 г. и пролетта на 1974 г. Два призрака, този на капитан Боб Лофт и на втория офицер Дон Рито, загинали в самолетна катастрофа по време на полет 401 „Ню Йорк -Маями", се явявали често при същия полет на офицерите, на пътниците, на стюардесите, на механика, изглежда, за да бдят над сигурността на машината.
С какво тяло ни се явяват всички тези покойници? Може би с тяхното истинско ново тяло, което обикновено е невидимо за нас. Ето защо често (видяхме това в историята на тази жена Ана, посетила 13 пъти след смъртта си своя съпруг) покойниците ни се явяват с бликащи от младост лице и тяло. Но обратно, мъртвите могат също така успешно, за да бъдат по-добре разпознати, да си възвръщат временно своите минали несъвършенства: своята възраст, своите очила, своите рани, дори старите си дрехи, с които ги помним.
Това славно, духовно тяло, този двойник в действителност не е истински нов. Той е вече в нас, още от нашето зачатие. Старата средновековна представа или дори тази на съвременните православни църкви не е толкова наивна, когато ни показва душата, излизаща през устата на починалия във формата на малка кукла. Представата е несъвършена, това е вярно. Тялото на славата не е по-малко от тялото на плътта. Но истина е, че то се формира постепенно и бележи навлизането в един нов живот или по-точно в една нова фаза от живота.
Безсмъртието според египтяните
Египтяните са познавали съществуването на този двойник, Ка. Не би трябвало обаче твърде лесно да приемаме, че смъртта не е имала тайни за тях. Много елементарно е да си представяме, че те са знаели всичко, както се твърди в редица трудове. Животът на този двойник е бил свързан според тях със запазването на тялото от плът. С това се обясняват невероятните усилия, които те полагали, за да запазят своята обвивка от плът от разпадане, по също и от грабители. А също така и тяхното безпокойство именно в периоди на политически безредици, когато нищо не е могло да им гарантира със сигурност, че тялото им няма да бъде разрушено.
Възприемането на този Ка като „двойник" впрочем с доста несигурно. Според учените - египтолози това по-скоро е жизненият принцип, автономията на неговото съществуване изглежда доста ограничена. Според някои религиозни течения изглежда безсмъртието е било осигурявано по-скоро от Ба, който съответства повече на нашето понятие за душа и е бил изобразяван като птица.
Но така или иначе вярно е, че египтяните първи измежду западните цивилизации са повярвали във възможността за един истински живот след смъртта, първо единствено за фараона, после за всички хора: „Баща ми не е умрял от смърт, но дух е стана.? този мой татко" или още в текстовете върху саркофазите: „Вдигай се, живият, ти не си мъртъв. Вдигни се, за да живееш, ти не си мъртъв."
«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.
Франсоа Брюн
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.