Способностите на духовното тяло ( "Мъртвите ни говорят" )

   Същият механизъм вероятно действа и по време на левитациите. Тялото на славата или астралното, ефирното тяло, отнасящо тялото от плът и каращо го да се рее във въздуха, както се е случвало с толкова хора, преживели временна смърт, които са се оказвали на тавана на операционната зала. Ролан дьо Жувнел изглежда споменава за това, когато пише ла майка си:
   „Левитацията, това не е само едно физическо проявление, това е начало на метаморфозата. Смяна на теглото, която се извършва в тялото.”
   Освен това несъмнено ефирното тяло, което притежаваме всички ние от самото ни зачатие, под въздействието на мощни сили може да изхвърли във въздуха тялото от плът по време на някое демонично обладание. Ето един много кратък откъс от известен и напълно достоверен заклинател: Отец Матийо от Безансон. Ще видите, че стилът му не е на интелектуалец, но също и не става въпрос за простоват или изпаднал в религиозен екстаз човек.
   „Те го бяха хванали здраво (обладания), но още при първото прекръстване, което направих, той им се измъкна. Когато въжетата паднаха, той отпътува в пространството. Накрая те отново го привързаха, както можаха. Проснаха го на земята, като го държаха, притискайки го, не искам да кажа изтезавайки го, това не е точната дума, но движенията са толкова мощни, че трябва да вложиш цялата си сила, за да можеш да се пребориш с това. Тогава извиках моите монахини и те дойдоха всичките, защото това е абсолютно публичен сеанс. Когато той беше положен на земята, проснат по гръб и преди да започна заклинанията, аз им казах:
„Трябва някой да седне върху него. Този товар ще окаже известна съпротива и ще подхванем заклинанието.”
   Ето че след няколко минути те започват всичките да крещят:
   „Отче, Отче, къде отиваме? Къде отиваме?”
Този човек се издигаше в пространството с шест човека върху му. Те не знаеха, че той щеше да спре посред път. Те си казваха: „дано не се издигне до свода”, защото нямаше какво да го спре!
   Той спря, после отново заслиза, все така с хората на гръб, разбира се, без никакъв натиск, и се приземи. Лицата на хората ми бяха мъртвешко бледи. . .”
   Вероятно обаче същата тази способност да можеш незабавно да се окажеш където си пожелаеш, в някои случаи е причината тялото от плът изведнъж да изчезва на едно място и веднага да се появява на друго. В тази връзка се съобщава как Св. Катерина от Сиена, напуснала в детството си града, за да води отшелнически живот, била чудодейно доведена вечерта откъм вътрешната страна на градската крепостна стена. Винаги обаче е лесно да се съмняваш в една история от XIV век.
   В наше време подобни истории се разказват често. Отец Исак от Днонисиевия манастир в Атон трябвало спешно да тръгне от Капиее, столицата на тази манастирска република, за своя манастир. Било през зимата, в планината. Отецът бил застигнат от снежна вихрушка, тъкмо когато едва успял да достигне пределите на един друг манастир, „Симонос Петра”. Представям си много добре мястото. Никакъв подслон. Снегът се трупал, той не можел да се придвижи. Студът бил ужасен. Отецът бил осъден да бъде скоро затрупан. Време за една молитва, за един вик на надежда и той се намерил пред вратата на своя манастир в същия момент, в който вратарят затварял портите.
  Животът на Майка Ивон-Еме дьо Малестроа е пълен с подобни явления. Така тя един ден се измъква от мъченията на Гестапо. Множество свидетели могат да потвърдят това.
   Очевидно тези явления трябва да бъдат съпоставени със случаите на билокация. Там тялото от плът не се пренася. Впрочем понякога е много трудно да се различат двата процеса. Твърдо може да се смята, че става дума наистина за билокация единствено когато сигурни свидетели са видели едно и също лице в един и същи момент на две различни места.
   Майка Ивон-Еме се появява в немските концлагери, за да помогне на затворниците да се измъкнат, впуска се в издирване на оскверненото причастие. Чудото до такава степен нахлува в живота и, че Римската църква енергично се намесва, за да й забрани да говори за това. Тя обаче получава шест медала, между които Кръста на войната с палми, Ордена на почетния легион, който й връчва лично генерал де Гол, Кралския медал, Медала на Съпротивата, Медала на американската независимост.
По-известни са билокациите на Падре Пио, като най-зрелищната е тази, в която той се появява посред небето, пред пилотската кабина на един командваш американска ескадрила, за да прегради пътя му и да го принуди да се върне обратно по пътя си заедно с цялата ескадрила.
   Удивителните способности на това тяло на славата, което е вече в нас, могат да се проявят по още по-зрелищен начин. Така Ан-Катрин Емерих, водена от своя ангел, пребродила цялата земя. В същото време тя изпитвала в своето тяло и в своята душа умората от пътуването. Когато преминавала покрай страни, народи, цветя, планини, тя научавала техните имена, особеностите на тяхната архитектура и на техните нрави.
Същите явления изпълват живота на английската великомъченица Тереза-Елена Хигинсон, обикновена учителка в едно католическо училище. Тя оставя разпятие на един туземски вожд и след няколко дни го получава обратно. . .
   Кръгозорът ни се разширява още повече, когато Робер дьо Ланжак, един от най-големите мистици на нашето време, ни говори за Божията дейност, която душата чувства в самата себе си и дори в други души. Както обикновено, термините на този мистик са прости и дискретни, но когато човек се запознае малко по-подробно с неговите съчинения, той разбира, че трябва да ги приема буквално: „Не само в себе си душата усеща могъществото на Твоето творение, о, мой Боже, но също навсякъде около нея и до края на световете.” Според добрите автори изглежда, че по време на сън това духовно тяло в нас за малко избягва от своята обвивка от плът. Тогава то може да се разходи доста надалеч в този земен свят или със същия успех да премине на други плоскости, където се случва да срещне за кратък момент мъртвите, които сме обичали и при които скоро ще пристигнем. Може дори да се случи, макар и доста рядко, ние да запазим спомена за това.
Синът  на госпожа М. показвал блестящи резултати в учението. Преди зрелостния си изпит той имал щастието да прекара ваканцията в Сан Франциско. Но психологическите условия там не били толкова добри, колкото той си представял. Една нощ майка му изведнъж се събудила с предчувствието, че синът й се наркоманизира. След като се завърнал във Франция и успешно се дипломирал, този млад човек имал само едно на ум: да отиде да учи в Калифорния. За нещастие и там нещата не се развили според предвижданията. Той пристигнал в Минесота в едно многобройно семейство, в което изобщо не му обръщали внимание. Завръщане във Франция, набързо зачеване в университета „Жюсийо”. Следването било все така увенчано с успех, но здравето на студента започвало да се влошава. Майката предусеща това, отива при него и се опитва да го изтръгне от опасността, която предчувства. През цялата нощ тя се моли на Светата Дева да пази нейния син. На следващия ден тя научава, че той се е хвърлил от един прозорец от седмия етаж.
Много месеци след това, както си спи, майката вижда своя син, облечен с дълга бяла роба. в синьо-бяла диамантена светлина, щастлив на вид. и той изрича тези невероятни думи, напълно неочаквани, абсурдни: „Аз не умрях, както ти мислиш, аз се удавих в Нил”. На сутринта майката се събужда утешена, щастлива. Тя не разбира нищо от думите, които са се запечатали в съзнанието и, но има много живото чувство, вътрешна убеденост, че става дума за нещо повече от обикновен сън.
   Няколко дни по-късно тя поканила на вечеря приятел и му разказала за тази поява на своя син, а приятелят й дал чаканото разяснение: „да се удавиш в Нил” е древен израз за щастлива смърт. Никога майката не би могла да измисли от себе си този израз. Явно наистина нейният син чрез тези загадъчни слова, за чието скорошно разтълкуване той добре е знаел, е бил намерил начина да придаде автентичност на своята неоспорима поява.
   Това духовно тяло е в непрекъснато развитие. Вече видяхме, че то се формира само постепенно. В началото то може да бъде сравнено с едно кълбо от светеща пара. Това се вижда много ясно например в следващия разказ, в който декорпорацията не се извършва нито след автомобилна злополука, нито по време на операция. Става дума за един болен, комуто предстои операция. Той е в болничната стая няколко дни преди операцията. Една нощ болният е известен по много мистериозен начин за своята близка смърт:
   ,,Видях в ъгъла на стаята, малко под тавана, да се появява светлина. Това беше светлинно кълбо, нещо като неголям глобус, бих изчислил диаметъра му на не повече от 20-30 сантиметра, не повече. . . Видях към мен да се протяга ръка, която като че ли излизаше от тази светлина и светлината ми каза: „Ела с мен, искам нещо да ти покажа.” Веднага и без никакво колебание на свой ред протегнах ръка, за да сграбча ръката, която виждах; като направих това, имах чувството, че ме изтеглят нагоре и че напускам тялото си. Погледнах зад себе си и видях тялото си на леглото, докато аз се издигах към тавана на стаята.
   Когато напуснах тялото си, аз бях приел формата на светлината. . . Това не беше тяло: само лека мъглица, пара. . . Тази духовна субстанция нямаше структурата на едно тяло, тя бе повече или по-малко сферична, но притежаваше и нещо, което би могло да се нарече ръка. Дадох си сметка за това, защото, когато светлината от високото ми протегна своята ръка, аз я улових с моята. . ."
   Този случай впрочем е още измежду тези, в които, за да се погрижи за едно дете, болният получава отсрочка от дълги години до навършване пълнолетие на детето.
Трябва да се отбележи, че тази ръка се появява само когато трябва да бъде даден някакъв знак. Тереза Нюман ни дава на два пъти твърде подобно описание, когато Св. Тереза дьо Лизийо се намесва, за да я излекува, първия път от нейната парализа и втория, от злокачествен апендицит:
   „Изведнъж застана ярка светлина и пред мен всичко заблестя величествено. Не мога да ти опиша каква светлина... И нещо ме хвана за дясната ми ръка, и аз седнах в леглото. . . Гласът подхвана : „ Сега ти можеш да седиш, ти можеш също да ходиш.” Отново нещо ме хвана за ръката и аз бавно седнах в леглото си.”
   Денят бил 17 май 1925 г. Вторият разказ на немската великомъченица споменава за това първо оздравяване.
   „Видях светлината, една дясна ръка и отново чух сладкия глас. . .”
   Тук не откриваме формата на кълбо. Впрочем няма и истинско тяло, иначе би се уточнило: „нещо ме хвана за ръката”.
   Дали впрочем кълбото не е само една първа фаза преди пълното оформяне на тялото на славата? Това не е сигурно.
   Ролан дьо Жувнел ни запознава с едно развитие, особено бързо при него. Той силно набляга на това непрекъснато развитие. Всеки етап е свързан и с викове на радост, на възторг. Ролан умира на 2 май 1946 г. На 18 декември 1949 г. той съобщава на майка си:
„Мамо, трябва да отбележиш този ден и час с кръстче. Днес ти вече изобщо не можеш да си представиш зоните, до които току-що достигнах, аз съм на една плоскост, на която твоят свят вече не прилича по нищо на моя. . . Това, което вече няма нито тяло, нито образ, нито каквото и да е осезателно, се изплъзва от човешките разбирания; и така, престани да мислиш за Господ чрез образи.”
   Извисяването обаче продължава дълго след това, то продължава без съмнение винаги. На 12 май 1952 г. Ролан предава това фантастично, необикновено, удивително послание, което би трябвало да разтърси света повече от танците на нашите космонавти върху Луната:
"Там, където съм аз, няма нито форми, нито контури, нито изрази, нито думи; има Безкрайност в Безкрайността. Оттатък реките и равнините, оттатък хълмовете и върховете, оттатък слънцето и луната, там, където нямат достъп нито човешкият крак, нито човешкият дух, е „Всичко” във „Всичкото”.
   Пиер Моние също свидетелства за това непрекъснато развитие на нашето духовно тяло. Той го прави с присъщия си стил, съответстващ на семейството му в средата му, служейки си с думите на Св. Павел:
   „Вие ще живеете вечно, в обвивка, все по-идеализираща се от една непрекъснато растяща духовност, които ще ви води „от слава към слава”.
   Изглежда Пиер все още не е достигнал последния етап на това развитие, за това не се споменава дори в последните послания . Но неговите духовни учители в отвъдния свят вече му бяха говорили за това: „Нашите учители ни учат, че абсолютната и съществената духовност, веднъж достигната, ще ни отдели окончателно от всяка ограничена форма. Ние самите все още не сме способни да разберем тази индивидуалност, продължаваща да съществува извън видимата обективност. . . но тя ще бъде истинското подобие на Бога.”
   Лист, Ференц Лист, добре известният композитор, уверява в същото мисис Розмари Браун.

     Случаят Розмари Браун
   Тази поредна история, свързана с проява на медиумност, е измежду най-удивителните за века. В живота на забележителната английска дама няма загадки. Тя е родена в една стара къща в Лондон от не особено заможни родители. Цял живот тя живее в тази къща. Учи малко пиано с един квартален учител, но си остава доста посредствена изпълнителка. Изглежда слухът й не е бил особено чувствителен. Тя с мъка различавала творба на Шуберт от тези на Моцарт или Бетховен. Мисис Браун води трудно съществувание на съпруга и майка на две деца. Те били едва на осем и четири години, когато мъжът й починал след дълго боледуване, което вече ги било разорило напълно. Това станало през юни 1961 г.
  Само че Розмари още от най-крехко детство виждала хора, които другите не виждали. Тя била на около седем години н се изтягала в леглото си, в един ъгъл на мансардната стая на родителите си, когато Ференц Лист й се явил за първи път. Той застанал до леглото откъм нозете и и имал вид на старец с дълги бели коси, облечен с нещо като дълга черна роба. Той не се представил, а само казал, че на Земята е бил композитор и пианист, и че щял да се върне по-късно, за да й донесе музика.
В действителност точно това се случило по-късно и то продължило с години. Скоро Лист довел със себе си големия си приятел Шопен, който на свой ред издиктувал своите последни композиции, после и голям брой творби на други композитори от най-различни епохи и стилове, от Монтеверди до Франсис Пулеик. Лист обяснил на мисис Браун, че е събрал в отвъдния свят цяло общество от композитори, съгласили се да се появят на нас, бедните земляни, за да се опитат да ни убедят в съществуването на на нашия отвъден живот. Той мислел, че ако хората били малко повече убедени, че този живот тук е само началото на един вечен живот, те не биха се държали толкова лошо. Лист още на Земята винаги е бил много вярващ. Към края на своя живот той се подготвял за свещеническо звание и вече бил преминал първите му стъпала, низшите чинове. С това се обяснява и робата, която той тогава носел, а също и многобройните църковни композиции.
   Най-големите специалисти от цял свят често са били канени да дадат своето мнение за композициите, получени от мисис Браун. Очевидно дотогава истинският им произход не е бил установен. Всеки път мнението на специалистите било в полза на автентичността. Единствено Шопен би могъл да напише това. То дори била неговата най-хубава творба. Друга била абсолютно типична за Дебюси и т. н.
   И така Ференц Лист често разговарял с мисис Браун за живота в отвъдния свят. Именно той й казал твърде важни неща за прераждането. Ние ще видим това. Лист също и обяснил, че в неговия свят имало много области или различни нива на съзнателност:
   „Последният стадий е едно състояние на небесна съзнателност, в която душата вече не се интересува от външния вид, а от съществото.”
   „Душите в това състояние, уточнява той, губят всякакъв интерес към индивидуалното телесно изображение, чувствайки, че тази външна форма не е необходима. . . Редица от тези твърде еволюирали нива са неопределени, понеже душите там вече нямат необходимост да си осигуряват външна форма.”
   Как тогава те успяват да се разпознаят? - попитала мисис Браун.
   „Съществува един вид възприятие на душата, казал той. Когато една душа е близо до друга, тя я разпознава, като възприема нейното присъствие и може да определи атмосферата на едно лице. Това става за много дълъг срок. То може да отнеме множество години. Също така тук не става въпрос да бъдеш изхвърлен изведнъж от едно състояние на съзнателност в друго толкова различно, че душата да се почувства неудобно и лишена от съставляващия я елемент.”
   След такива текстове човек разбира по-ясно явяването на Св. Тереза дьо Лизийо на Тереза Нюман. Болната видяла само светлината, чула един глас и видяла или усетила нещо, което я хванало за ръката. То е още по-неясно от кълбото от светлина, дошло да отведе болната, която трябвало да бъде оперирана. Но дали това наистина е различно? И не е ли то по-скоро само прост нюанс в проявата, в начина на поява? Тъй като това кълбо от светлина изглежда наистина присъства в множество случаи.

    Витлеемската звезда е пратеник от отвъдното
   Мисля, че в действителност такава е била Витлеемската „звезда”. Днес, благодарение на извършените археологически проучвания в Близкия Изток и по-точно в Дура-Европос, се знае, че първите християни никога не са си представяли ангелите като крилати хора. Въпреки това в езическата древност се привеждат твърде много примери, а в Библията се говори за крилата на ангелите. Но и Библията, както и целият древен Близък Изток, също уподобява звездите на ангели. Ето защо в ранните векове ангелите, които се явяват на овчарите в Коледната нощ или тези, които светците намират до празния гроб на Христос, са представени като звезди. Множество древни текстове на гръцки, древносирийски, арменски ни обясняват, че тази Витлеемска звезда,която е насочвала влъхвите към пещерата, където се е намирал Христос, в действителност е била „ангел”, сиреч пратеник на Господа, пратеник от отвъдното. Това тълкувание е потвърдено по необичаен начин от Пиер Моние.
   Това кълбо от светлина се появява в живота на Света Ана-Мария Тайги (1769-1837). В продължение на 47 години ден и нощ тя виждала едно кълбо от светлина, което й показвало всичките събития в този свят, до най-далечните земи, до най-тайните кабинети. Папите често се допитвали до нея.
   Наполеон I също често виждал до себе си кълбо от светлина. Той го възприемал като нещо одухотворено, проява на щастлива поличба - Св. Григорий Велики видял също един ден в светлинен лъч душата на Жермен, епископ на Капу, когото ангелите отнасяли на небето „в едно огнено кълбо”.
   Тези опитности нямат възраст и не са свързани с една или друга култура. В един текст от VI век срещаме далечен отзвук от такава опитност на духовното тяло в кълбо от светлина, както и от първичния му вид като двойник на тялото от плът, надвиснал над това тяло. Но този текст в действителност ни кара да се върнем още по-назад във времето, в III век, тъй като става дума за осъждане с Указ на Юстиниян от 543 г. на схващания, приписвани на Ориген*:
   „Ако някой казва или мисли, че при Възкресението телата на хората ще бъдат възстановени в сферична форма и ако той не признае, че възкресената ни форма ще бъде вертикална, да бъде анатемосан.”
   Ясно се вижда, че перспективата да се окажем един ден кръгли като балони, без ръце и крака, или безсилни да се изправим, е изглеждала съвсем непоносима за хората, неспособни да си представят свят, напълно различен от нашия и съдържащ при това множество етапи. В действителност, откъснати от целия контекст, който им дава смисъл, тези твърдения стават едновременно неверни, смешни и дори опасни, тъй като чрез тях умовете се хвърлят в смут.
   Не притежаваме никакъв текст от Ориген, позволяващ да се види, че той наистина е поддържал такова схващане. Но вярно е, че веднъж създадено, творчеството му е било до голяма степен унищожено. За нас обаче главното е да знаем, че това е било твърде разпространено схващане, след като заради него човек е могъл да бъде осъден. Впрочем за това имаме и други свидетелства - от Св. Жером, Методий Олимпийски и дори от Плотин от 3 в. преди Христа.
   Освен този въпрос за сферичната форма обаче е била обсъждана и самата природа на тялото от слава. Ако по-голямата част от богословите, следвайки Свети Павел, отбелязвали едновременно продължителността и прехода от едно тяло в друго, някои от тях, като Свети Жером или Епифан, са държали особено на продължителността, други, като Ориген и Евагър, наблягали повече върху прехода.
Истина е, че последният е ужасявал богословите още повече, тъй като мислел, че и самото тяло на славата би трябвало да отстъпи един ден мястото на друго тяло, още по-славно и по-духовно, и така нататък в една серия от последователни кончини, докато накрая и последното духовно тяло на свой ред не изчезне напълно.
   Пратениците от отвъдното не свързват оттатъшното развитие на духовното тяло с една последователност от кончини заедно с всичко болезнено, което тя задължително би причинила. Нищо обаче не позволява да се твърди, че и Евагър е мислел така. Следователно тук, без да разглеждаме учението на Евагър и Ориген като цяло, което би било съвсем друг въпрос и според всичко това, което днес можем да узнаем от връзките с отвъдния свят, се вижда, че двамата философи са имали право.


   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
  За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.

Франсоа Брюн