неделя, 20 март 2016 г.

ДАР ИЛИ БРЕМЕ?

В началото на експериментирането започна да се изявява един страничен ефект. Не бе дейност извън тялото като такава, но се случваше в състояние на дълбока релаксация, преди всякакво отделяне от физическото. Очевидно трябва да бъде класифицирано като „предварително познание“. „Видението“ идваше въпреки волята ми, както си лежах, с успокоено съзнание и възстановено тяло.
Появяваше се съскащ звук, локализиран в предната част на мозъка, и добивах усещането за малка правоъгълна врата, окачена само в единия си край. Долният се люлееше под ъгъл около 45°. При люлеенето се откриваше идеално кръгъл отвор. Веднага след него виждах и предусещах случка или събитие като сън, макар че бях в пълно съзнание и имах чувството за нещо познато. Сънят се появяваше под влиянието на външни фактори. Не можех да окажа никакво въздействие по свое желание. То просто се случваше или бе предизвиквано от някакъв подсъзнателен механизъм.
Първоначално не обърнах особено внимание на феномена, характеризиращ съновидението като освобождаване на материалното от подсъзнанието. Важно събитие силно ме впечатли. Ще го взема направо от записките, защото има голямо значение.
 
5. 7. 1959 г.
 
В ранни зори „клапанът“ отново се отвори и това, което видях, ми направи впечатление само защото бе твърде живо. Бях аз, тъкмо преди да се кача в търговски самолет. До вратата на самолета стоеше и чакаше Д. Д., когото познавам от десет години. Качих се в самолета и седнах. Забелязах, че имаше достатъчно свободни места, и бях сигурен, че приятелят ми ще се качи на борда. Отпред, близо до вратата, забелязах група хора, които разговаряха и се присъединиха към млад негър, който току-що се появи на вратата. Бяха много радостни и очевидно им бе приятно, че негърът също ще пътува. Групата се състоеше от двама по-възрастни негри, бял възрастен мъж и младия негър. Като разбраха, че самолетът тръгва всеки момент, те тръгнаха по пътеката, минаха покрай мен и заеха местата си. Наведох се напред, за да видя дали приятелят ми се е качил и узнах, че жената пред мен бе възбудена. Точно преди старта приятелят ми се качи на борда и седна. Тъкмо мислех да стана и да отида при него, когато самолетът започна да се движи и аз седнах отново. Самолетът тръгна по пистата и трябваше да мине дълго време, преди да се издигне. Почувствах леко напрежение. Накрая се отделихме от пистата и се издигнахме ниско над булевардите (ветровити, покрити с паднали листа). Запазихме ниската си позиция, самолетът се издигна още малко.
Чух след малко стюардесата да говори от уредбата на самолета. Тя съобщи, че след няколко минути пилотът ще вземе решение коя от двете посоки да поеме — едната наляво със заобикаляне или втората — „под електрическите кабели“. Изчаках малко и забелязах, че самолетът пресича познато място (ниско над града). Разбрах, преди още стюардесата да го е съобщила, че поемаме курса „под електрическите кабели“. Когато стюардесата го каза, гласът й бе съвсем тих и твърде притеснен. Можех да усетя и у нея известно напрежение.
Гледайки през прозорчето на самолета, забелязах навсякъде пред нас опънати кабели. Като ги наближи, самолетът мина под тях, летейки твърде ниско. Бях ужасен и непрекъснато се взирах напред, за да съзра някакви отвори в междукабелното пространство, откъдето бихме могли да се проврем. Успях да видя края на кабелите над главите ни и после отдолу се появи слънчева светлина. Започнах леко да се успокоявам, защото ми се стори, че ще успеем. В този момент самолетът изведнъж се спусна, насочвайки се към улиците. Щом стана това, нещо от самолета се счупи съвсем близо до мен и аз скочих (или паднах) на улицата от около метър и осемдесет височина. Озърнах се, за да видя къде съм паднал. Самолетът отново набра височина и мина покрай мен. После рязко зави надясно и пое посоката, която бе абсолютно свободна — между две високи сгради. Големи облаци дим отчасти затъмниха катастрофата.
Първата ми реакция след катастрофата бе да благодаря на Бога, че ми изпрати това чудо, което ме спаси. Втората ми мисъл бе, че семейството ми, което знаеше, че съм хванал този самолет, ще се безпокои за мен и аз съм длъжен да им се обадя. Третата бе, че трябва бързо да открия катастрофиралия самолет, за да се опитам да помогна на другите, макар да знаех, че може би е безполезно. Станах и тръгнах към него и като приближих, видях пламъци през облаците дим. Пилотът (облечен в кожено яке и шапка) ме видя и доста троснато попита откъде-накъде точно аз съм избран да бъда спасен измежду всичките му пътници. И аз си зададох същия въпрос. Тогава клапанът се затвори.
 
24. 7. 1959 г.
 
Тъкмо тръгвам за може би първото ни самолетно пътешествие. То ще бъде до Южна Каролина. При мисълта за пътуването нещо ме разтърси. Това ме принуди да спра да мисля. Винаги, когато пътувам със самолет, изпитвам леко неразположение, а вярвам, че се случва с всеки. Не мислех, че нещо ще се случи по време на пътуването до Южна Каролина, но може и грешно да съм изтълкувал. Все пак какво щях да правя, ако подобен инцидент ми се случеше в началото на тези три пътешествия — точен паралел с инцидента от 5. 7. 1959 г.! Щях ли отново да сляза от самолета? Беше ли възможно да разчупя шаблона? Моите писания твърдят, че ще оцелея. Но в този случай оцеляването може би означава преход чрез смърт. Или разглеждам смъртта не като смърт, а че продължавам да „съм жив“. Съвсем честно, не зная какво ще направя. Ето защо — към всички, които ме обичат, а аз се надявам, че те не са малко, в случай че има такъв инцидент и точното тълкуване означава, че аз преживявам преход към смъртта, моля ви, не страдайте за мен. Защото съвсем честно и дълбоко вярвам, че това е само един преход. Колкото и да съжалявам за многото неща, които повече не бих могъл да извърша тук, това е повече страдание, силна носталгия, един вид огромен копнеж, че съм се опитвал да ги направя по доста несръчен начин. Но убеден съм, те отново ще станат актуални, ако си отида „У ДОМА“. Повече от всякога съм уверен, че материалното тяло не е нищо друго, освен една полезна машина за моето „Аз“. Ето защо, след като вече „Аз“ съм си тръгнал, тялото не би означавало нищо. Нито в гроба, нито в гробницата тялото има някакво значение. „Аз“ не съм там.
Още повече — поради моя интерес, ако някакво такова събитие се случи, моето „Аз“ ще се опита да установи връзка с онези, които също толкова са заинтересувани. (Какво би могло да попречи? И то е една сигурна възможност. Вероятно е също „другото място“ да е на по-висш „стадий“ и да ми предложи не точно същите въпроси като тук, а някои по-важни неща там.) Не зная и не мога да обещая.
То ни най-малко няма да е болезнено и освен това може би в тези дни аз съм свръхчувствителен, но просто искам да го имам записано. Така че ако все пак се случи, другите да бъдат поне малко осведомени. Нямам желание да стане това, не чувствам, че съм „готов“ и мисълта, че трябва да премина през него, ме кара да бъда съзерцателен и трезвен. Въпреки че най-малкото съм готов за него.
 
23. 10. 1959 г.
 
Написаното тук е дванадесет седмици след предишното. Четири от тях прекарах в болница, останалите — за възстановяване вкъщи.
Но нека започна от самото начало. Предишните записки ме завариха ангажиран с нещо, което изглежда бе проблем с поличбата и определението на оживяването. В сравнение със „съня“ ето тук как действа.
Познание 1: Започнах пътуването, както бях отбелязал, до Южна Каролина. Първият сигнал за нещо сходно дойде, когато се качих в автобуса, който взима пътниците от летищния терминал в Ню Йорк и ги отвежда до летището в Нюарк. Влязох и седнах вдясно на втората седалка отпред. Както си седях, бях обзет от чувство за нещо познато. Това бе положението ми по отношение на входната врата, както и начинът на разположение на парапета на вратата и екрана на вратата. Щом напълно разпознах това „взаимно разположение“, застанах нащрек. Бях го разтълкувал в „предварителното познание“ за самолета. Не бе самолетът, бе рейсът за летището.
Познание 2: Четирима мъже се качиха в автобуса, тримата в тъмни костюми, единият в светъл. Те се смееха и се шегуваха. (върнете се към предишното тълкуване — точно преди като „негър и бял“.)
Познание 3: Една жена седна точно пред мен. Почувства се доста неудобно и се ядоса. Въпреки че не бе заради мен, а заради носача, който влачеше един от пакетите й отвън.
Познание 4: Впечатлението за моя приятел Д. Д., който изчака последния момент, за да се качи. Погледнах навън, където шофьорът на автобуса чакаше близо до вратата за някои закъснели пътници, които биха се появили в последната минута. Лицето и тялото му веднага ми напомниха за приятеля ми, все едно че бяха братя. Скоро ще пристигне и фотографското доказателство за това. (Съзнанието, когато не може да идентифицира правилно, се хваща за най-близкото до него нещо от преживяванията на паметта.) После той се качи, затвори вратата, бе последният, който влезе, и се плъзна на шофьорската седалка, която бе почти право срещу мен.
Познание 5: Като хвана обиколния път за Джърси, автобусът „летеше ниско и бавно“. Така поне бихте могли да си го представите, ако сравните движението с летенето на самолет. Обиколният път минава над повечето улици и кръстовища в предградията. Като погледнах към разкопаните улици и неравни булеварди, над които се движехме, моментното чувство за познатото и разпознаването се появи отново. Само че не бе самолетът (собственото ми тълкуване), а автобусът.
Познание 6: На летището бях съвсем нащрек заради предишните знаци. Имаше закъснение в пристигането на самолета, затова чаках във фоайето. Щом седнах на седалката, чух женски глас да говори за струпването на големи маси хора от изток и запад към компанията „Пан Американ“. Фалшивият тон на звука отново ми се стори съвсем познат (изток — запад, ляво — дясно).
Познание 7: Когато самолетът накрая се напълни, веднага започнах да се двоумя дали да летя с него. Не от страх, а поради несигурност за какво „оцеляване“ ставаше дума. Накрая прецених, че то бе неминуемо и ако изчакам втория полет, само би продължило случката. Качих се на борда и започнахме да се движим по пистата за отлитане. Тогава стюардесата обяви по вътрешната уредба, че ще летим на височина две хиляди метра. Това потвърди ниския курс на летене. Най-после полетяхме и веднага се натъкнахме на светкавична буря с прекалено много светкавици. Това потвърди впечатлението ми за минаване под електрическите кабели. Дълго не успявах да си обясня този символ.
По средата на бурята пилотът реши да смени направлението и се измъкнахме от бурята, като кацнахме без инциденти в Северна Каролина. (Тази промяна не бе обявена от стюардесата.) След кацането реших, че съм направил грешно тълкуване на катастрофата, и мигновено забравих за всичко това.
Четири дни по-късно, в средата на тих, приятелски разговор в един кабинет, получих нещо, което по-късно бе диагностицирано като сърдечен удар (запушване на кръвоносен съд), и бях приет в болница. Не вярвах, че е сърдечен удар, и дори нямах идея за това, докато не ми го казаха след сериозни изследвания, включително и електрокардиограма. Необходимо бе да ме убеждават доста и имаше причина. При всяко медицинско изследване, което някога ми е било правено, включително и двете през последните седмици, извършени от лекари на застрахователното дружество, сърцето ми определено бе преслушвано много внимателно със стетоскоп и заключението винаги бе: „Не трябва никога да се тревожите за сърцето си“ и „Нещото, от което няма да умрете, е сърцето.“ Съзнанието ми бе напълно настроено против тази възможност. Изглежда трудно бих могъл съзнателно да възприема такова предварително заключение. Сърдечният удар ми струваше невъзможен. Затова мозъкът ми бе избрал катастрофа, която бе възможна според паметта ми, тоест самолетна катастрофа. (Паметта избира най-близкото подобно.) По този начин сърдечният удар се бе изявил под формата на самолетна катастрофа, което бе приемливо като една възможност.
Четирите седмици в болницата бяха улеснени от прилагането на сугестивна терапия, записана върху магнетофонна лента. Тя правеше чудеса с моя дух и сякаш ускоряваше възстановяването ми. В болницата не ми се случиха преживявания от психическо естество, което накрая отдадох на успокоителните, които ми даваха всеки три часа. В домашна обстановка възстановяването ми следваше стандартна процедура и до днес не са се появили обезпокоителни симптоми.
Не е необходимо да споделям, че оттогава съвсем целенасочено наблюдавах кога „клапанът“ ще се отвори пак. Всеки път, когато видението се появеше, то съвсем точно съвпадаше със събития, които се случваха дни, месеци или години по-късно.
Примери за подобни събития включват визуално описание на интериора на къща заедно с боята по стените и обзавеждането, която беше избрана от жена ми за нас в един южен град. Веднага го познах и бе идентично с описанието, направено в записките две години по-рано. Най-необикновеното бе, че по времето на предварителното познание ние нямахме никакви планове или намерения да се преместим на юг.
Друг пример бе, че пет минути преди започването на предаване на записана програма клапанът се отвори и аз „видях“, че лентата напълно се скъса, а макарата й се въртеше диво. След около десет минути, по време на предаването, лентата наистина се скъса. Никога по-рано по време на предаване такова скъсване не бе ставало, затова тази случка не бе обикновена. Още повече, аз сам бях монтирал всички части и знаех, че те са здраво свързани. Скъсването бе причинено от монтажна част, направена от някой друг, който бе използвал преди това лентата.
Трети пример: В кабинета ми клапанът се отвори, за да открие червен светлинен надпис с думите „Налягане на маслото“. Един час по-късно, както си шофирах почти нова кола, червената сигнална светлина „Налягане на маслото“ светна. Това отново не бе подсъзнателна тревога. Колата бе изминала по-малко от осемстотин километра, откакто бе купена и току-що бе минала на преглед. При новите коли има теч на масло и това е нещо, за което никой не се безпокои.
Имаше още осемнадесет такива случая и всички те бяха лични инциденти с различна степен на риск, предварително видени чрез клапана и по-късно случващи се точно по начина, както е било забелязано. Това позволяваше да се правят съвсем дребни грешки при тълкуването.
До днес формулата за последователността вече е установена:
H (Hissing Sound) + V (Valve-opening sensation)
= F (Future event vision)
H — Съскащ звук, V — клапан, отварящ усещането, F видение за бъдещо събитие.
С предпоставката, че тази формула е приложена и доказана двайсет и два пъти, какво да кажем за останалите случаи, отбелязани в записките, където F — видението за бъдещото събитие, все още не бе дошло? Без повече да коментирам, ще ви предложа няколко случая, където формулата не бе доказана, както в тази бележка.
 
3. 11. 1961 г.
 
Свистене на въздух/клапан: Стоя съвсем сам вкъщи. Небето почти изцяло е ясно, с малки, разкъсани облачета от север. Виждам група самолети да се появява точно над облаците. Те се приближават и забелязвам, че не са типични самолети или ракети. Не приличат на никои от самолетите, които познавам. Не се виждат крила и всяка машина е с гигантски размери, напречно — около деветстотин метра. Всяка е оформена като връх на стрела, има формата на буквата V. Но корпусът им не прилича въобще на известните ни самолети. Формата на буквата V не е подемна повърхност, но приютява пътниците върху две или три палуби. Те се движат величествено над мен и аз чувствам, че изтръпвам от благоговение пред могъщата сила, която представляват. В същото време изпитвам и страх, защото по някаква причина усещам, че те не са дело на човешка ръка.
 
20. 10. 1962 г.
 
Свистене на въздух/вентил: Заедно с други хора съм на една улица в покрайнините. Поглеждайки нагоре, забелязвам нещо като самолети през една голяма пролука в облаците. Заглеждам се по-внимателно и си давам сметка, че в никакъв случай не приличат на тези, видени от мен досега. Очевидно бяха задвижвани от нещо по-различно от витло или реактивна сила. (впечатлението идва от уникалната форма на ракета, но не химическа.) Три от самолетите се гмурнаха ниско надолу, за да направят обратен завой, и успях да забележа, че отстрани са черни и имат квадратни бели прозорчета. За крила и дума не можеше да става. И трите преминаха доста ниско над една близка до мен улица. Къщите и сградите рухнаха, но не от бомби, а от нещо, което самите машини излъчиха. За безопасност всички ние се хвърлихме към най-близката яма.
 
12. 6. 1963 г.
 
Свистене на въздух/вентил: Семейството ми и аз попаднахме в ситуация, когато всички жители на града, където живеехме, се опитваха да го напуснат. Нямаше бензин, електричеството бе изключено. Между всички витаеше силното чувство за опасност. Сякаш причината не бе в атомна война, нито пък се дължеше на радиоактивно замърсяване. Витаеше чувство за смърт и разруха на цивилизацията. Доколкото знаехме, то се дължеше на нещо, случило се в един миг, извън способността на човека да контролира явленията.
 
11. 4. 1964 г.
 
Свистене на въздух/вентил: Семейството ми и аз се намираме в огромен град, където се знае, че съществува огромна опасност. Всеки се опитва да напусне. Напускам нещо като апартамент, за да потърся за всички ни някакъв изход. По улиците цари смут и паника. Задръстени са от струпани коли като гигантски мравуняк, който е бил разтурен.
 
Има твърде много такива преживявания — лични, общи, специфични, местни, световни. Само времето ще донесе потвърждение. Надявам се, че някои от тях са халюцинации.

Робърт Монро

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.