събота, 5 март 2016 г.

АНГЕЛИ И ПЪРВООБРАЗИ - 2

9. 3. 1959 г. Нощ.
 
Докато лежах в тъмнината със силни вибрации, „виждах“ със затворените си очи специалната тъмнина, а тя ставаше по-светла в една точка, като отиващи си облаци. Накрая бял лъч светлина се провря отнякъде над главата ми. (Все още можех да чувам семейните шумове от работата в къщата и напълно съзнавах време и пространство. Бях все още вкъщи и напълно съзнавах всичко.)
Развълнувах се, но реших да не мърдам. В центъра на белия лъч сякаш израсна планински връх, точно там, където той разбута облаците. Събрах смелост и помолих за фундаментален отговор на най-важния ми въпрос. Не знам защо го направих, но ми се струваше, че трябва да го направя. Звучен, дълбок глас — макар и да не бе глас, и сигурно не съзнателната ми мисъл, докато стоях в напрегнато очакване — отговори:
— Наистина ли си сигурен, че искаш да знаеш? — дойде от светлинния лъч.
Отговорих, че съм сигурен.
— Достатъчно силен ли си, за да чуеш правилните отговори? — Имаше слабо извинение и никаква емоция в тона.
Отговорих, че мисля, че съм сигурен. Изчаках и като че мина доста време, преди гласът да заговори отново.
— Попитай баща си да ти открие голямата тайна.
Започнах да разпитвам какво точно означава това. Но някой от семейството шумно се изкачи по стълбите и запали лампата в хола, извън стаята ми. Още с щракването на светлината белият лъч светлина избледня и се стопи независимо от огромните ми усилия да го задържа. Облаците преминаваха от сиво към черно. Когато облаците напълно се разнесоха, отворих очи. Нямаше никакъв преход от „видението“ към спане и към събуждане. Както стана ясно, аз през цялото време бях буден. (Наистина бе преживяване с движение, но не бе класифицирано като извън тялото.)
Оттогава бях изследвал това в две направления. Опитвах се да пресъздам отново преживяването, но без успех. Второ — написах писмо на материалния си баща, който тогава още бе жив и много се интересуваше от събитията. Поставих въпроса, без да откривам източника. Написа ми загадъчен отговор, в който твърдеше, че има поне петдесет тайни и ме молеше да уточня от коя точно се интересувам. И другият „баща“ все още ми дължи този отговор.
 
15. 3. 1959 г. Нощ.
 
Опитвайки се да продължа, ето какво ми се случи. Още щом легнах и започнах релаксиращата процедура, си повтарях наум думите: „Татко, води ме. Татко, кажи ми голямата тайна.“ След няколко минути стана пълно затъмнение и открих, че стоя насред стая с големи процепи между гредите на тавана. Напуснах къщата и пресякох една платформа, която бе до нещо като конвейер (като влак), спрях и се обърнах. Някой ме бе повикал.
Висока, слаба, доста тъмнокожа жена, с дълга права дреха или роба стоеше почти зад гърба ми. Първото ми впечатление бе, че тя е негърка с дребни и равни черти, черна коса и равно подстригани кичури по челото. (От описанието разбрах, че би трябвало да е от Близкия изток или от Египет; но не и ориенталка, поради формата на очите.)
Каза ми, че нещо съм сгрешил или по-скоро изводът е бил направен по неправилен начин. Попитах я какъв е той, а тя отговори, че ще ми покаже. После започнахме да се движим, завихме зад ъгъла на огромна сграда. Влязохме върху голям вътрешен двор, който бе павиран. Спряхме и сякаш наблюдавахме триизмерен, цветен филм. Картината бе с естествена големина.
Група хора стоеше вляво и създаваше впечатлението, че е представител на някаква власт. Вдясно, на двора пред къщата лежеше тъмнокосо момиче на около дванайсет-тринайсет години. Тя по някакъв начин изглеждаше съкрушена или безпомощна. Аз участвах в тази сцена и едновременно с това се намирах в близост до жената и наблюдавах. Можех да виждам всяко действие, което „Аз“ на сцената изпълнявах, всяка емоция.
Мъжете от властта казаха, че „Аз“ на сцената съм бил длъжен да извърша един доста болезнен за момичето обред. Той („Аз“ на сцената) чувстваше, че не трябва да го прави. И момичето му каза да не го извършва. Той се върна обратно при групата от властта, за да се предпази от изпълнение на техните заповеди. Представителите на властта бяха много колебливи по отношение на това мръсно дело, особено ги спираха сълзите на момичето. Те обаче настояваха, че ако той не извърши този обред (религиозен?), съвсем скоро ще пристигнат другите и ще свършат тази работа. Добавиха, че и за момичето ще бъде по-добре, ако той, а не другите, изпълни това.
Съвсем колебливо „Аз“ на сцената се обърнах и последвах заповедите им. След няколко минути жената ме изведе от двора и двамата отново застанахме върху платформата. (Загубих контакт с „Аз“ на сцената в момента, когато се обърнахме.)
— Сега разбираш ли? — попита тя.
Започнах объркано да твърдя, че не разбирам. Тя ме гледаше, без да отвръща поглед, много тъжно и накрая се отдалечи. Не знаейки как да постъпя, помислих за физическото, пътувах дълго назад и се прибрах. Настаних се в материалното и дълго време мислих за случилото се. Коя бе тази жена? Каква бе голямата тайна? Като оглеждам историята на моя живот тук, започвам да разбирам.
 
18. 8. 1961 г. Следобед.
 
Книгата и ръцете се явиха отново. Този път в кабинета ми. Часът е три следобед. Времето е влажно и вали, ако това има някакво значение. Имам вибрации, но съм в пълно съзнание, буден. Правих неколкократни проверки и изпитания, като си отварях очите и поглеждах към часовника. Времето течеше така, както се чувстваше, че би трябвало да бъде.
И отново онези ръце поставиха книгата пред затворените ми очи. Книгата бе многократно преобръщана, разпокъсана и държана в различни положения, за да се разбере дали схващам, че това е книга. Помислих да направя опит да видя заглавието й в края на книгата и тутакси корицата бе обърната към мен, за да мога да я видя, но или написаното бе твърде дребно, или пък аз бях силно късоглед. Колкото и да се опитвах, не можах да прочета нищо.
Накрая се предадох и книгата бе разгърната, а аз успях да видя две напечатани страници. Отново се опитах да чета, но не бе на фокус. Най-после предложих наум да уловя само една буква и тогава може би щях да мога да прочета и другото. В отговор една буква изскочи от реда си. Едва я бях видял и тя отлетя. Проверявах и препроверявах внимателно и с голям труд успях да хвана четири думи: „Събудете нещастни същества чрез…“ Опитах се многократно да прочета повече, но очевидно се концентрирах твърде трудно, така че ставаше съвсем недостижимо. Забелязах огромните бели облаци, движещи се на вълни над главата ми и това ме разсея. Дъждът бе спрял. Небето се изчистваше. Прииска ми се да изляза и да се зария високо в небето, над планини и долини. Щом го помислих, започнах бавно да се издигам навън.
Ръцете затвориха книгата и една съвсем толерантна, добронамерена и приятелска мисъл изплува в съзнанието ми: „И все пак, ако реенето е толкова хубаво, направи го.“ Сякаш учителка за момент се е отказала да продължава да поддържа вниманието на дете, което трудно се концентрира.
Зареях се през вратата високо в небето и прекарах чудесно между облаците. Върнах се обратно без инциденти. Когато се настаних във физическото си тяло, облаците наистина си бяха там, точно както ги бях усетил по време на преживяването ми, макар че валеше, когато започвах експеримента.
Някой ден, може би, помощниците ми ще се разкрият и аз подозирам, че отговорът ще бъде изненадващ.

Робърт Монро

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.