петък, 4 март 2016 г.

АНГЕЛИ И ПЪРВООБРАЗИ - 1

Една от най-големите загадки в целия този случай бе, че някой или някои ми помагаха от време на време в моите преживявания. Възможно е всеки път да са били заедно с мен, без да ги зная. Не ги познавам, нито ми е известно защо ми помагаха.
Сигурно не са били ангели-закрилници, въпреки че някоя по-конвенционално мислеща личност би могла да ги изтълкува и по този начин. Те не винаги се отзоваваха, когато се нуждаех от помощ. Нито пък винаги откликваха на молитвите ми. Душевното страдание и плач понякога ми довеждаха един от тях. По-често ми помагаха, когато не бях молил за помощ или отново — когато не знаех, че съм молил. Подкрепата им бе израз по-скоро на техния избор и преднамереност, отколкото на моя.
Рядко бяха „приятелски настроени“, в смисъла, който ние придаваме на това понятие. Определено чувство на разбиране, познание и целенасоченост в действията им спрямо мен обаче имаше. Не долових намерение да ме наранят и бях изпълнен с упование към тях.
Голяма част от помощта бе фино поднесена. Например „ръцете“, които ме поддържаха нагоре по хълма към дома на д-р Бредшоу, очевидно ми помагаха да постигна това, към което се стремях. Не видях кой ми асистира. Въпреки това, преди да бъда подпомогнат, видях някого. Той седеше като йога, облечен бе с дълга роба и носеше шлем на главата. Това ли бе „помощникът“?
В глава 10 облеченият в роба мъж, с натрапчиво познати очи и лице, който откликна на сърцераздирателната ми молба, когато се опитвах да се отърва от „паразитите“, не обърна никакво внимание на емоционалния ми стрес. Макар че очевидно бе дошъл да помогне. Той се появи в резултат на проблема ми. Не ми предложи успокоителни думи, нито пък направи опит да ме успокои или да върне сигурността ми.
Никога не видях помощника, който ме заведе на посещение при д-р Гордън в Място II. Усетих ръцете му и чух неговия глас, нищо повече. Същото се отнася и за помощника, който една седмица по-късно ми направи забележка, че вече съм пътувал при доктора и няма нужда отново да го правя. Приемането на помощта без въпроси е нещо вродено. Рядко ми се е случвало по това време да се обърна, за да разпозная помощника. Изглеждаше съвсем естествено.
Двамата млади мъже, които ме заведоха в апартамента след сеанса, сякаш много не пасват на тази категория. Определено имах чувството, че са дошли само за изпълнението на дадената задача и нищо повече. Това изважда на показ следващото странно нещо. От всички помощници, чиято самоличност бях успял да идентифицирам, само един разпознах за втори път.
По време на посещението при Егню Бансън в Място II някой ме поддържаше в такава поза, че да го виждам. Усещането за нежни, но здрави ръце от двете ми страни бе много силно. Същите ръце, когато ме завъртяха обратно, за да напусна (както на улицата помагат на слепец), не можеха и да бъдат по-живи. Ето още един пример за отклик от страна на помощниците при изпълнение на мое специфично желание.
Когато се паникьосах, скимтях и казвах молитви, прилепен към онази непревземаема бариера по обратния път към дома, никой не помогна. Когато бях съкрушен и изтормозен от такива крайности, помощ пак не идваше. Когато бивах диво завладяван от ставащото, помощ отново не идваше. Още по-точно, дори и да ми помагаха, аз не знаех за това. Каква бе разликата? Как решаваха кога да ми помогнат и кога да ме оставят сам да се справя. Не знам.
И най-вече, кой скромно ме подкрепи да се върна към физическото, когато се скитах из това сякаш необятно блаженство? За тази помощ не знам дали да съм благодарен или тъжен?
Не зная дали да класифицирам „домакина“ (глава 12) като един от тези помощници, макар че той наистина би могъл да е такъв. Той е един от онези, които не бих могъл определено да разпозная, ако имах възможност отново да го срещна. Разликата бе в това, че аз добих впечатление за приятелско чувство от негова страна, но в известна степен той бе по-различен от мен — по-възрастен и образован в друга сфера. Това бе един от малкото случаи, когато изборът бе мой.
Странно, друг път, когато неотклонно съм се нуждаел от помощ, никой не се появяваше. Пример — дивото изживяване, сякаш съм в чуждо физическо тяло (глава 12). Повърхностно погледната, това би могла да бъде и най-сериозната ситуация, изискваща незабавна помощ. Записките ми не показват каквото и да е друго освен отърсване само и единствено чрез моите собствени усилия. И досега няма забележима следа.
Предлагам няколко от многобройните ми съобщения в записките, които могат да илюстрират скрити подробности около помощниците.
 
14. 9. 1958 г.
 
Ранна вечер, изтегнал съм се на дивана, вече съм започнал системата от упражнения за релаксация. Моментални високочестотни вибрации. Експериментира се излизане и връщане във физическото. При един от опитите имах затруднение с връщането. Две ръце подхванаха бедрата ми и ме изтърколиха в правилната поза. Благодарих наум, но не разбрах кой бе.
 
18. 3. 1962 г. Следобед.
 
Е. В. дойде на гости и двамата решихме да си починем преди вечеря. Бе около пет часът следобед. Легнахме в съседни стаи. Почти веднага след това чух гласове. Звучаха, сякаш Е. В. обсъждаше нещо с другиго. В този момент помислих, че го чувам физически да разговаря с някой в хола, оттатък вратата. (Е. В. ме информира, че веднага си е легнал, като преди това не е разговарял с никой и въобще не си спомни събитието.)
След като чух неясния говор, незабавно се издигнах извън тялото си, а гласът започна да говори почти над рамото ми.
— Ако чувстваш, че трябва да знаеш, струва ми се, че трябва да ти кажем.
Казвайки това, някой ме хвана за лакътя и аз тръгнах доброволно. Пътувахме, както изглежда, дълго и накрая спряхме в тъмна стая. Отчетливото ми впечатление бе, че това е или клуб, или общество, или пък някакво централно управление. Отдясно в стаята имаше мълчаливи хора и сякаш знаех, че някъде на горен етаж има и други хора.
Докато стоях и чаках, нещо, прилично на шестнайсетмилиметров прожекционен апарат, бе включено и върху стената забелязах бяла рамка от светлина или пък екран с доста подобна форма на този в кината. С черен ръкопис върху бял фон се появи следната бележка:
„За чисто физически резултати вземете шест капки химикал в стъклена водна чаша.“
Развълнувах се при Тази гледка и се приближих към прожектора, за да върна картината и да прочета отново бележката, така че да съм сигурен, че правилно съм я прочел. Опипвах за копчето за връщане, но не го намирах. (картината по това време бе изчезнала.) Тогава забелязах, че на пода се въргаляше филмова лента и помислих, че съм счупил механизма, докато го опипвах. Това ме изнерви и се втурнах обратно към тялото си, за да се предпазя от неприятности. Върнах се лесно.
 
3. 5. 1960 г. Следобед.
 
Лежах в пълно съзнание. Вибрациите набираха скорост, но единственото усещане бе горещината. Очите ми бяха затворени. Тъкмо щях да се издигна, когато две ръце поднесоха книга пред затворените ми очи. Книгата бе оръфана, многократно разгръщана от всички страни, така че можех да видя, че е книга. После тя бе отворена и аз започнах да чета. Същността на прочетеното бе, че с цел по желание да постигна състоянието, необходимо бе да добия отново чувството за подобно усещане, случвало се в миналото (тоест бе част от спомените ви.) възприех, че това означава да се мисли преди всичко за „усещането“, за подробностите около случая. Имаше няколко илюстрации и постепенно книгата излезе от фокус, докато вибрациите затихваха. Колкото и да се опитвах, не можах да продължа четенето. Накрая се установих във физическото и написах преживяното.
 
Робърт Монро

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.