Машината на серийното време

Британският конструктор на авиационна техника Уилям Дън уверено пътува в миналото и бъдещето. През 1927 г. той публикува книгата „Експерименти с времето“, определена като пълна измислица от Айнщайн. Но след като поразмисля, ученият поднася искрените си извинения на Дън, подкрепени с одобрително предисловие към второто, разширено издание. Не е лесно да се разбере какво е впечатлило известния физик. Въпреки това можем да се опитаме да адаптираме сложните постулати на Дън, отнасящи се за времето, пространството и мястото на човека в тях...

Не Дън след Айнщайн, а Айнщайн след Дън казва, че границите между миналото, настоящето и бъдещето са илюзия. Именно от собствените си пророчески сънища Дън черпи фактическото обосноваване на концепцията за серийното време, чиито крайъгълен камък става изводът, че човешкият мозък е отговорен за това, което се случва в дадения момент. И когато мозъкът е зациклен върху моментните събития, миналото и бъдещето нямат никакво значение.

Според съмишлениците си Дън доставя от миналите и бъдещите времена убедителни доказателства за това, че „пътуванията дотам и обратно“ не са плод на измислици и фантазии. Как успява в това прославеният конструктор, следва от фразата: „Установих оптималното разположение на стотици огледални панели, които първо наркотизират мозъка ми, след това съответно самия мен, като ме оттласкват от настоящето към други времена и пространства“.

Гари Прайс – основател и ръководител на лабораторията за парапсихологически изследвания на Лондонския университет, изявява желание също да „се повози“ на машината на времето. Дън се съгласява, след което Прайс коренно променя „концепцията за призраците“, като нарича привиденията „спътници в пътешествията във времето...“

Прайс получава сведения за предстоящи важни събития от духа на Дън, като се среща с него на т. нар. Мост на вечността, определен в класификацията на авиоконструктора като платформа на машината на времето. Но за момента, когато ще умре, той узнава по-рано – когато престава да бие сърцето на Дън. „Спях дълбоко и бях събуден от ослепителна светлина, която преминаваше дори през щорите на прозореца. Станах от леглото, разходих се из стаята, като осъзнах, че мога да отблъсна от себе си плътните светлинни потоци така, сякаш изтръсквам снега от дланите си“, спомня си Прайс.

В реалността на последвалото развитие на събитията, разбира се, можем и да не вярваме. Но Прайс твърди обратното. Защото е изхвърлен на моста на вечното време през отворения от порива на вятъра прозорец. За миг се рее сякаш в безтегловност над слабо осветените квартали и попада в подобие на сребриста мъгла. Там го очаква Дън – оптимистичен както винаги. Казва, че се оттегля в света на вечно живите, откъдето ще ръководи него и други приемници, като ги очакват поразяващи въображението изживявания при изучаване на времето и пространството.

„Малко ме разтревожи патосът в думите на учителя, който винаги се е отличавал със сух педантизъм на мисленето, неспособност за ласкателства и похвали дори при успехи в съвместните ни експерименти“, пише Прайс.

Духът казва, че земният живот е предостатъчен за продължаване на опитите с машината на времето и за да се довърши експериментът, който самият той не успява да доведе до успешен край на изоставеното летище Берчъм Нютон в Норфолк. И изпреварвайки евентуалните въпроси, духът, губещ сили и разпадащ се в пространството, едва чуто казва, че летището е идеално място за срещи с него.

Веднага след погребението на Уилям Дън Прайс незабавно се отправя към летището. В резултат през 1936 г. издателство The crankiness публикува книгата му „Машината на серийното време“, която убеждава жадуващите за чудеса мечтатели, че смъртта не съществува. Нейната алтернатива е машината на времето, която дава възможност „повторно да се усвои собственият живот, като  по желание се посещава миналото и бъдещето“.

Летището Бърчъм Нютон, построено през 1914 г., се използва по предназначение до ВСВ, когато от него излитат на бойни акции английските летци и техните съюзници – канадци и австралийци. През 1946 г. светлините на пистите тържествено са угасени завинаги. Офицерската столова и общежитието са превърнати в хотел. Празният производствено-технически комплекс е зает от Националната кралска студия за документални филми, чийто персонал веднага се сблъсква с всевъзможни странности – масови случаи на включване на светлините по пистите, които са демонтирани след закриването на летището, безшумни полети на самолети – модели от началото на века и 30-те години. Случват се и изненадващи срещи с хора в униформи на летци, както разказва репортерът на ВВС Мери Бамбри, която разследва случаите с летци, които не са се завърнали от мисия.

Мисис Бамбри дълго се рови в архивите на ВВС и се убеждава, че имената и фамилиите, с които при среща с нея се представят „мъгливите пилоти“, действително фигурират в списъците на личния състав на ескадрили и полкове, базирани на летището в периода на бойното му ползване. Нещо повече, Мери се познава лично с Прайс  и получава примамливото предложение да участва в експеримент със серийното време. Тя се съгласява с ентусиазъм, без да мисли, надявайки се да подготви серия материали за човека, който вярва, че е покорил времето и е „хванал Бога за брадата“.

Първото предаване, подготвено за Лондонското бюро на ВВС с помощта на модерния за онова време магнитофон, не оставя съмнение, че мисис Бамбри е уверена, че нищо не може да се опре на Гари Прайс. Но след малко повече от месец той умира от инфаркт. След което Бамбри изучава неговите „летищни дневници“ с описание на експериментите, извършени по неговите указания.

След това тя се отправя в самостоятелно плаване по „реката на времето“, като наяве се среща с Прайс и Дън и определя контактите с тях като „приемственост на поколенията на безсмъртните пътешественици във времето“.

Мери Бамбри се настанява в хотела на територията на бившето летище. В цикъла радиопредавания за ВВС тя акцентира върху това, че отправяйки се в миналото практически всеки ден, тя стартира на крилата на времето точно в 17 часа и завършва разходката си точно в 17.30 часа, след което усеща силно главоболие. Обикновено „пътуванията“ стават в присъствието на много свидетели, които заедно с нея 5-10 минути чуват типичните звуци на летището – рева на моторите на излитащите и кацащите самолети, понякога гласовете на персонала, обсъждащи специфични технически въпроси. И много, много рядко отчетливо и силно се „транслират“ откъси от радиообмена на летците, чиито самолети попадат в извънредни и трагични обстоятелства.

От всеки рейд в миналото мисис Бамбри, чието обширно наследство няма документални аналози, донася фотографски свидетелства за контактите – около 1500 метра 35-милиметрова експонирана черно-бяла лента.

Машината на времето, която умее да управлява мисис Бамбри, е сравнена с безкрайно оръдейно дуло, в което със скорост, превишаваща 2 пъти скоростта на светлината, тя пътува „безболезнено и удобно“. Точките на нейните спирки се определят от някаква външна воля. Чия е тя, Мери не знае, но „чувства, усеща точно, че и се „предписва“ да попада само във възлите на извънредни и с ужасни последствия обстоятелства“. Благодарение на това историците на авиацията получават възможност да узнаят истинските причини за необратимите последствия от произшествията в небето.

Интересна е например катастрофата на самолета „Епсън“, на чийто борд попада Бамбри малко преди гибелта на екипажа. Успява да използва фотокамерата и наблюдава как тримата летци – Пат Съливан, Дъсти Милър и Джери Арнолд, „без да осъзнават, че са загинали, продължават в призрачно състояние да висят над отломките на машината, която благодарение на мъжеството си все пак успяват да отклонят от сградите на селището, над което падат“.

„Без страх и упрек завършвам земния си път, защото зная, че милиарди и милиарди други земляни, родили се и починали на нашата планета, продължават да търсят истината в нетленното. Зная, че нашата задача е да познаваме и да съзидаваме. На всекиго е дадено да върви по този безкраен път“ – това казва през 1958 г. Мери Бамбри на колегата си от ВВС Леон Хайк. Разговорът се провежда късно през нощта в пустинята Сахара. На сутринта Хайк напуска палатката на Мери и чува зад гърба си изстрел...

Когато членовете на снимачната група пристигат, откриват, че жената е мъртва. Убиецът е стрелял през брезента с карабина, от упор. Престъпникът не е открит. Вечно обвитата в тайна мисис Бамбри, увенчана с титлата на единствения достоверен пътешественик във времето, отнася поредната си тайна във вечността...

По материали от Интернет