ВЪЗПЯВАМ ХОЛОГРАФСКОТО ТЯЛО

Едва ли ще познаеш кой съм или
какво искам да ти кажа,
Но все пак ще ти нося здраве*...
Уолт Уитман
Песен за себе си
На един 61-годишен мъж, когото ще наречем Франк, поставят диагнозата рак
на гърлото, която почти винаги означава фатален изход, и му казват, че шансовете да
остане жив са 5%. Теглото му намалява от 59 на 44 кг. Той е крайно изнемощял, едва
си преглъща слюнката и трудно диша. Лекарите спорят дали изобщо да го подлагат
на радиационна терапия, защото е твърде възможно лечението само да увеличи
мъките му, без значимо да увеличи шансовете му за оцеляване. Въпреки всичко те
решават да го подложат на терапията.
След това, за голям късмет на франк, д-р О. Карл Саймънтън, радиационен
онколог и медицински директор на Онкологичния консултантски и изследователски
център в Далас, щата Тексас, е помолен да участва в неговото лечение. Саймънтън
предполага, че самият франк може да повлияе върху хода на своето заболяване. Той
го обучава на няколко техники за релаксация и визуализация, разработени от самия
него и колегите му. От този момент, три пъти на ден, Франк си представя
облъчването, което получава, като състоящо се от милиони малки енергийни куршум-
чета, бомбардиращи неговите клетки. Освен това визуализира своите ракови клетки
като по-слаби и по-объркани от нормалните си клетки и поради това неспособни да
възстановят загубите, които претърпяват. След това той визуализира как неговите
бели кръвни телца, войниците на имунната система, идват, струпват се около
мъртвите и умиращите ракови клетки и ги пренасят към черния дроб и бъбреците, за
да бъдат изхвърлени от тялото.
Резултатите са поразителни и далеч надминават това, което обикновено се
получава в такива случаи, когато пациенти биват лекувани единствено с радиация.
Лечението с радиация върви като по магия. Франк не изпитва почти никой от
негативните странични ефекти - увреждане на кожата и слизестите мембрани, - които
нормално съпровождат подобна терапия. Той възвръща загубеното си тегло и своята
сила - само за два месеца всички признаци на неговия рак изчезват. Саймънтън
смята, че забележителното възстановяване на франк се дължи до голяма степен на
всекидневните упражнения по визуализация.
Саймънтън и колегите му упорито продължават изследванията си и обучават
на техните визуализиращи техники 159 пациенти с рак, смятани за медицински
нелечими. На такива пациенти им се дава живот от 12 месеца. Четири години по-
късно 63 от пациентите са все още живи. От тях 14 не показват признаци на
заболяването, при 12 ракът регресира и при 17 болестта си остава устойчива.
Средната продължителност на живот за групата като цяло е 24,4 месеца, над два
пъти по-дълго от националната норма.
Оттогава Саймънтън провежда поредица подобни изследвания, всички с
положителни резултати. Въпреки тези обещаващи открития работата му все още се
смята за спорна. Критиците му например твърдят, че хората, които участват в
изследванията на Саймънтън, не са „средностатистически" пациенти. Мнозина от тях
са потърсили Саймънтън с нарочната цел да научат неговите техники и това показва,
че те вече имат един извънредно бояк дух. Въпреки това мнозина изследователи
намират резултатите на Саймънтън достатъчно убедителни, за да подкрепят
неговата работа, а самият той основава Раков център „Саймънтън", една
преуспяваща институция за изследвания и лечение в Пасифик Пелисейдс, щата
Калифорния, в която се преподават техники с използване на въображението при
пациенти, борещи се с различни заболявания. Терапевтичната употреба на
въображението завладява въображението на публиката и едно скорошно проучване
показва, че алтернативно лечение на рака се прилага четири пъти по-често.
Как така някакъв си образ, формирал се в ума, може да оказва въздействие
върху нещо толкова страховито като нелечим рак? Не е изненадващо, че
холографската теория за мозъка може да бъде използвана за обяснение и на този
феномен. Психологът Джийн Ахтърбърг, директор по изследванията и рехабилита-
цията в Центъра по здравна наука на Тексаския университет в Далас и един от
учените, които спомагат за доразвиване на техниките с използване на
въображението, прилагани от Саймънтън, смята, че именно холографските
способности на мозъка ни дават ключа към загадката.
Както беше отбелязано, всички преживявания са в крайна сметка просто
неврофизиологически процеси, протичащи в мозъка. Според холографския модел
причината да преживяваме някои неща, например емоциите, като вътрешни
реалности, а други, примерно песните на птиците и лаенето на кучетата, като външни
реалности, се крие в обстоятелството, къде мозъкът ги разполага, когато ги създава
като вътрешна холограма, която ние преживяваме като реалност. Както видяхме
обаче, мозъкът не може винаги да прави разлика между това, което е „отвън", и това,
което той смята, че е „отвън", и поради това хората с ампутирани крайници понякога
изпитват усещания за илюзорен крайник. Казано по друг начин, в един мозък, който
действа холографски, припомняният образ на нещо може да има по-голямо влияние
върху сетивата, отколкото самото нещо.
Той може да има и еднакво мощен ефект върху физиологията на тялото,
състояние, преживявано непосредствено от всеки, който понякога е усещал как
пулсът му се ускорява, след като си е представял как притиска любимата в
прегръдката си. Или всеки, който е усещал как му се изпотяват дланите, след като е
извикал във въображението си спомена за някакво необичайно плашещо
преживяване. На пръв поглед фактът, че тялото не може винаги да прави разлика
между въобразено и реално събитие, може да изглежда странен, но като се вземе
предвид холографският модел - който твърди, че всички преживявания, били те
реални или въобразени, се свеждат до един и същ език на холографски
организираните вълнови форми, - ситуацията става много по-малко озадачаваща.
Или както казва Ахтърбърг: „Когато образите се разглеждат в светлината на
холографската идея, тяхното всемогъщо въздействие върху функционирането на
тялото е съвсем логично. Образът, поведението и физиологическите изменения,
които ги съпътстват, са единен аспект на един и същи феномен."Бом използва своята идея за неявния ред, или по-дълбокото и нелокално
равнище на съществуване, от което възниква цялата наша вселена, за да изрази
повторно гледището си: „Всяко действие започва от едно намерение в неявния ред.
Въобразяването е вече създаването на формата; то вече има намерението и
зародишите на всички движения, които е необходимо да бъдат извършени. А това
засяга тялото и т. н., така че, когато сътворяването се осъществява по този начин от
по-фините нива на неявния ред, то преминава през тях, докато се прояви в явния
ред." С други думи, в неявния ред, както и в самия мозък, въображение и реалност
са в крайна сметка неразделими и затова не трябва да ни изненадва, че образите в
ума могат в крайна сметка да се проявят като реалности във физическото тяло.
Ахтърбърг намира, че физиологическите ефекти, добивани с помощта на
въображението, са не само мощни, но могат да бъдат и извънредно точни. Например
терминът бяло кръвно телце в действителност обозначава голям брой различни
видове клетки. В едно изследване Ахтърбърг решава да види какво ще стане, ако
може да тренира хора да повишат броя само на един определен тип бели кръвни
телца в своето тяло. За да го направи, тя обучава група колеги студенти как да си
представят една клетка, известна като неутрофил, главната съставка в общата маса
на белите кръвни телца. Обучава втора група да си представят Т-клетки, един по-
специализиран вид бели кръвни телца. В края на изследването групата, която се
научила да си представя неутрофила, имала забележимо нарастване на броя на
неутрофили в телата си, но никаква промяна в Т-клетките. Групата, която се учила да
си представя Т-клетки, имала забележимо нарастване на броя на този вид клетки, но
броят на неутрофилите си оставал същият.
Ахтърбърг казва също, че вярата е от решаващо значение за здравето на
индивида. Както посочва тя, действително всеки, който е имал контакт със света на
медицината, знае поне една история за пациент, изпратен да си умре вкъщи, но тъй
като той „смята" друго, смайва своите лекари с пълно оздравяване. В нейната
блестяща книга Въображение в лечението тя описва няколко нейни срещи с подобни
случаи. В един от тях жена била в кома, парализирана и с поставена диагноза
масивен мозъчен тумор. Тя претърпява хирургическа операция за „смаляване" на
нейния тумор (отстраняване до степента, в която е безопасно), но тъй като се смята,
че е близо до смъртта, жената е изпратена у дома, без да бъде подложена на
радиационна или химиотерапия.
Вместо незабавно да умре, жената от ден на ден укрепва. Като неин
наблюдаващ терапевт Ахтърбърг е в състояние да проследи напредъка й и към края
на шестнадесетия месец жената не показва признаци на рак. Защо? Въпреки че е
природно интелигентна, тя е само умерено образована и реално не знае какво е
значението на думата тумор - или на смъртната присъда, която тя изрича. Затова тя
не смята, че ще умира и преодолява своя рак със същата увереност и
непоколебимост, които използва за преодоляване на всяка друга болест в нейния
живот, казва Ахтърбърг. Когато Ахтърбърг я вижда за последен път, жената повече не
показва и следа от парализа, захвърлила е бандажите за краката и бастуна и дори
два пъти е танцувала.
Ахтърбърг подкрепя твърдението си чрез наблюдението, че хората със
забавено умствено развитие и емоционално неуравновесените - които не могат да
разберат смъртната присъда, произнасяна от обществото с диагнозата рак, - също
имат значително по-ниска заболеваемост от рак. Четиригодишно наблюдение в
Тексас показва, че само около 4% от смъртните случаи в тези две групи са от рак,
докато нормата в щата се движи от 15 до 18 процента. Любопитно е, че няма
регистриран случай на левкемия между 1925 и 1978 г. в тези две групи. Изследвания
показват подобни резултати в Съединените щати като цяло, както и в различни други
страни, сред които Англия, Гърция и Румъния.
Поради тези и други открития Ахтърбърг е на мнение, че при заболяване, дори
при обикновена хрема, човек трябва да се подсили с колкото е възможно повече
„невронни холограми" на здравето - във формата на вярвания, образи на добро
живеене и хармония, както и образи на активизирани конкретни имунни функции. Тя
смята, че ние трябва също да изгоним всякакви вярвания и образи, които имат
негативно последствие за здравето ни и да разберем, че нашите телесни холограми
са нещо повече от просто образи. Те съдържат други видове информация,
включително интелектуални разбирания и тълкувания, съзнателни и несъзнателни
предразсъдъци, страхове, надежди, тревоги и т. н.
Препоръката на Ахтърбърг, че ние трябва да се отървем от негативните
образи, се приема добре, защото има данни, че въображението може да причини
заболяване по същия начин, по който може да лекува. В Любов, медицина и чудеса
Бърни Сийгъл казва, че често се е натъквал на случаи, в които умствените образи,
използвани от пациентите, за да опишат себе си или своя живот, изглежда играят
роля в причиняването на техните заболявания. Сред примерите е една пациентка,
претърпяла операция за изрязване на гърдите, която му разказва, че тя „усещала
потребност да свали нещо от гърдите си", както и пациент с множествен миелом на
гръбначния си стълб, който му казва, че „винаги се е смятал за безгръбначен", а също
и мъж с карцином на ларинкса, чийто баща го наказвал като дете с постоянно
хващане за гърлото и му заповядвал „млъкни!".
Понякога връзката между образа и болестта е толкова впечатляваща, че е
трудно да разберем защо тя не е явна за страдащия от нея човек, както в случая с
един психотерапевт, който претърпява операция в спешното отделение. При нея му
изрязват няколко фута безжизнени черва и след това той казва на Сийгъл: „Радвам
се, че вие сте моят хирург. Аз бях подложен на акредитация на моите качества като
преподавател. Не можех да се оправям с всичките лайняни тъпотии, които изникваха,
или да смеля боклука в моя живот." Случаи като този убеждават Сийгъл, че почти
всички болести възникват поне в някаква степен в ума, но той не мисли, че това ги
прави психосоматични или нереални. Той предпочита да ги нарича соматозначими,
термин изкован от Бом, за да обобщи по-добре връзката, и извлечен от гръцката дума
сома, която означава тяло. Това, че всички болести могат да произлизат от ума, не
смущава Сийгъл. Той го разглежда по-скоро като знак за огромна надежда,
индикатор, че щом имаме силата да причиним болест, то имаме също мощта да
сътворим и добро здраве.
Връзката между образ и болест е толкова силна, че въображението може да
бъде използвано дори за прогнозиране на перспективите за оживяване на пациента.
В друг забележителен експеримент Саймънтън, съпругата му - психоложката
Стефани Матюс-Саймънтън - и психологът Г. франк Лоулис изследват поредица от
кръвни проби на 126 пациенти с напреднал рак. След това те подлагат пациентите на
също толкова обстойни психологически тестове, включително упражнения, в които ги
карат да обрисуват своя образ, раковото си заболяване, своето лечение и имунната
си система. Кръвните проби дават някаква информация за състоянието на пациента,
но не водят до някакви по-големи разкрития. Обаче резултатите от психологическите
тестове, особено обрисуваните образи, дават енциклопедична информация относно
здравния статус на пациента. Всъщност просто чрез анализ на тези обрисувани
образи Ахтърбърг по-късно постига 95% точност в предсказването кой ще умре след
няколко месеца и кой ще победи своята болест или ще навлезе в период на
ремисия