сряда, 19 май 2010 г.

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

ПЕТА ГЛАВА
Съвсем до скоро дворецът на арканарските крале беше един от най-просветените в Империята. При двореца имаше учени, повечето, разбира се, шарлатани, но имаше и такива като Багир Кисенски, който беше открил сферичността на планетата; придворният знахар Тата, който беше изказал гениалното предположение, че епидемиите се появяват от дребни, незабелижими за човешкото око червеи, разнасяни от вятъра и водата; алхимикът Синда, който подобно на всички алхимици търсеше начин за превръщане на глината в злато, а беше открил закона за запазване на веществото. При арканарския двор имаше и поети, повечето блюдолизци и ласкатели, но имаше и такива като Пепин Славният, автор на историческата трагедия «Походът на север»; Цурен Правдивият, написал над петстотин балади и сонети, на които народът беше съчинил музика; така също и Гур Съчинителят, създал първия в историята на империята светски роман — тъжна история на един принц, който обикнал една прекрасна варварка. В двореца имаше и великолепни артисти, танцьори и певци. Знаменити художници покриваха стените с непомръкващи фрески, славни скулптори украсяваха дворцовите паркове със своите творения. Не може да се каже, че арканарските крале бяха привърженици на просветата или познавачи на изкуствата. Това просто се смяташе за прилично като церемонията на утринното обличане или величествените гвардейци пред главния вход. Аристократичната търпимост стигаше понякога дотам, че някои учени и поети ставаха важни винтчета в държавния апарат. Например само преди половин век ученият алхимик Ботса заемаше сега премахнатия като ненужен пост министър на подземните богатства. Той откри няколко рудника и прослави Арканар с няколко чудесни сплави, чиято тайна отнесе в гроба си. А Пепин Славния съвсем доскоро ръководеше просветата в държавата, докато министерството на историята и литературата, оглавявано от него, не беше сметнато за вредно и разлагащо умовете.
Разбира се, и преди се случваше някой художник или учен, неугоден на кралската фаворитка, тъпа и сладострастна особа, да бъде продаден в чужбина или отровен с арсеник, но едва сега дон Реба се залови с тази работа както трябва. През годините, откакто заемаше поста на всесилен министър за защита на короната, той направи сред хората на арканарската култура такива опустошения, че предизвика недоволството дори сред някои благородни велможи, които заявяваха, че дворецът е станал скучен и че по време на баловете не може да се чуе нищо друго освен глупави клюки.
Багир Кисенски беше обвинен в лудост, което граничеше с държавно престъпление, и хвърлен в тъмница. Румата едва го спаси и го прехвърли в метрополията. Неговата обсерватория изгоря, а оцелелите му ученици се разбягаха кой накъдето види. Придворният знахар Тата заедно с петима други придворни знахари изведнъж се оказа отровител, който по внушение на херцог Ирукански уж заговорничил против личността на краля, при изтезанията си беше признал всичко и беше обесен на Кралския площад. Румата направи опит да го спаси, раздаде тридесет килограма злато, изгуби четири агента (благородни донове, които не знаеха какво вършат), за малко не беше заловен и той, беше ранен при опита да измъкне на сила осъдените, но не можа да направи нищо. Това беше първото му поражение, след което разбра най-после, че дон Реба не е случайна фигура. Когато след една седмица научи, че имат намерение да обвинят алхимика Синда, че бил скрил от хазната тайната на философския камък, Румата, разярен от поражението си, направи в дома на алхимика засада и маскирал лицето си с черна кърпа, сам обезоръжи щурмоваците, дошли за алхимика, нахвърля ги вързани в мазето и още същата нощ изпрати и без това нищо неразбралия Синда в пределите на Соан, където той само вдигна рамена и продължи да търси философския камък, под наблюдението на дон Кондор. Поетът Пепин Славния изведнъж се подстрига за монах и се оттегли в един уединен манастир. Цурен Правдивия, изобличен в престъпна двусмисленост и кокетиране с вкусовете на низшите съсловия, лишен от чест и имущество, се опита да спори, четеше по кръчмите, сега вече открито, разрушителни балади, два пъти беше пребит от патриотични личности и едва тогава се съгласи с убеждаванията на своя голям приятел и ценител дон Румата и замина за метрополията. Румата го запомни завинаги: синкавоблед от пиянство, стои, вкопчил тънките си ръце в дебелите корабни въжета, на палубата на заминаващия кораб и със звънлив, младежки глас декламира високо своя прощален сонет: «Като лист увехнал пада ми в душата». Що се отнася до Гур Съчинителя, след един разговор в кабинета на дон Реба той беше разбрал, че арканарският принц не е можал да обикне една жена от вражески род, сам беше хвърлял на Кралския площад книгите си в огъня и сега, прегърбен, с мъртвешко лице, когато кралят се появеше, стоеше сред тълпата от придворни и при едва доловимия жест на дон Реба излизаше напред и четеше ултрапатриотични стихове, които навяваха тъга и прозявка. Артистите сега играеха все една и съща пиеса — «Гибелта на варварите или маршал Тоц, крал Пиц Първи Арканарски». А певците предпочитаха главно вокалните концерти с оркестър. Останалите живи художници рисуваха фирми. Впрочем двама или трима бяха успели да останат в двореца и рисуваха портрети на краля заедно с дон Реба, който почтително го държи под ръка (разнообразието не се насърчаваше: кралят се рисуваше като двадесетгодишен красавец с ризница, а дон Реба като зрял мъж с внушително лице).
Да, арканарският дворец беше станал скучен. Въпреки това велможите, благородни донове без работа, гвардейските офицери и лекомислените красавици дони — едни от суетност, други по навик, трети от страх — като преди всяка сутрин изпълваха дворцовите зали. Откровено казано, мнозина изобщо не забелязаха промените. В концертите и състезанията на поетите в миналото те най-много ценяха антрактите, през които благородните донове говореха за качествата на ловджийските кучета или си разказваха вицове. Те още бяха способни на не много дълъг диспут зз качествата на съществата от онзи свят, затова пък въпросите за формата на планетата и за причините на епидемиите смятаха направо за неприлични. Сред гвардейските офицери предизвика известна скръб изчезването на художниците, между които имаше майстори в изобразяването на голото тяло…
Румата дойде в двореца малко късно. Утринният прием беше вече започнал. В залите се тълпеше народ, чуваше се ядосаният глас на краля и отекваха мелодичните команди на министъра на церемониите, който ръководеше обличането на краля. Придворните обсъждаха главно нощното произшествие. Някакъв престъпник с лице на ируканец проникнал през нощта в двореца, въоръжен с кама, убил часовоя и нахлул в спалнята на краля, където уж бил обезоръжен лично от дон Реба, арестуван и по пътя за Веселата кула разкъсан на парчета от обезумялата от преданост тълпа патриоти. Това беше вече шестият атентат през последния месец и затова самият факт почти не предизвика интерес. Обсъждаха се само подробностите. Румата научи, че като видял убиеца, негово величество се надигнал от леглото, закрил с тялото си прекрасната дона Мидара и произнесъл историческите думи: «Вън, мерзавецо!» Мнозинството на драго сърце вярваше в историческите думи, защото предполагаше, че кралят е взел убиеца за лакей. И всички бяха единодушни, че дон Реба е винаги нащрек и несравним в ръкопашен бой. Румата с любезни думи се съгласи с това мнение и на свой ред разказа току-що измислената история как дон Реба бил нападнат от дванадесет разбойника, как той трима оставил на място, а останалите накарал да избягат. Историята беше изслушана с голям интерес и одобрение, след което Румата уж случайно подметна, че историята му е била разказана от дон Сера. Изразът на интерес веднага изчезна от лицата на присъствуващите, защото всички знаеха, че дон Сера е знаменит глупак и лъжльо. За дона Окана никой дума не продумваше. Или още не знаеха за станалото, или се правеха, че не знаят.
Като раздаваше любезности и стискаше ръце на дамите, Румата полека-лека се промъкваше в първите редици на натруфената и напарфюмирана, обилно потяща се тълпа. Благородното дворянство тихичко разговаряше. «Точно така, същата кобила. Застъпваше си краката, но бог да ме убие, ако още същата вечер не ми я взе на карти дон Кеу…», «Колкото до бедрата, благородни дон, те имат необикновена форма. Как го беше казал Цурен… М-м-м… планини от хладна пяна… м-м-м не, хълмове студена пяна… С една дума, мощни бедра», «Тогава полекичка отворих прозореца, стиснах кинжала в зъби и представете си, приятелю, усетих, че решетката под мене се огъва…» «Така го цапнах с ефеса на меча по зъбите, че това сиво куче два пъти се преметна презглава. Можете да му се полюбувате, ето го стои там с такъв вид, сякаш има право на това…», «… А дон Тамео повърна на пода, подхлъзна се и падна с глава в камината…» «А монахът й вика: я ми разкажи, красавице, съня си… ха-ха-ха!…»
Ужасно обидно, мислеше си Румата. Ако ме убият сега, това сборище от простаци ще бъде последното нещо, което виждам през живота си. Само внезапност. Ще ме спаси внезапността. Мене и Будах. Да улуча момента и да нападна внезапно. Да го изненадам, да не му дам да отвори уста, да не му позволя да ме убие, изобщо няма за какво да умирам.
Той се промъкна до вратите на спалнята и прихванал с двете ръце мечовете и според етикета леко прегънал крака в коленете, се приближи до кралското ложе. Камердинерите обуваха на краля чорапите. Затаил дъх, министърът на церемониите внимателно следеше сръчните ръце на двамата камердинери. Вдясно от разхвърляното легло стоеше дон Реба и тихо разговаряше с един висок кокалест човек във военна униформа от сиво кадифе. Това беше отец Цупик, един от вождовете на арканарските щурмоваци, полковник от дворцовата охрана. Дон Реба беше опитен придворен. Ако се съдеше по лицето му, ставаше дума най-много за особеностите на кобилата или за добродетелното поведение на кралската племенница. А отец Цупик, като военен и бивш бакалин, не умееше да се владее. Лицето му ставаше мрачно, той хапеше устни, пръстите му се свиваха и разпускаха върху дръжката на меча; в края на краищата той изведнъж мръдна буза, рязко се обърна и нарушавайки всички правила, излезе от спалнята право срещу тълпата вцепенени от такава невъзпитаност придворни. Дон Реба, извинителнно усмихнат, погледна подире му, а Румата проследи с очи тромавата сива фигура и си помисли: «Ето още един покойник». Той знаеше за търканията между дон Реба и сивото ръководство. Историята на кафявия капитан Ернст Рьом беше готова да се повтори.
Чорапите бяха обути. Подчинявайки се на мелодичната заповед на министъра на церемониите, камердинерите благоговейно, с връхчетата на пръстите си се заловиха с кралските пантофи. В този момент, като ритна камердинерите с крака, кралят толкова рязко се извърна към дон Реба, че коремът му, който приличаше на здраво натъпкан чувал, се претърколи на едното коляно.
— Омръзнаха ми вашите атентати! — истерично записка той. — Атентати! Атентати! Атентати!… Нощем искам да спя, а не да се сражавам с убийци. Защо да не се нареди така, че да правят атентатите денем? Вие сте негоден министър, Реба! Още една такава нощ и ще заповядам да ви удушат! (Дон Реба се поклони, слагайки ръка на сърцето си.) След атентатите ме боли главата!
Той внезапно млъкна и тъпо се втренчи в корема си. Моментът беше подходящ. Камердинерите се забавиха. Преди всичко трябваше да привлече вниманието върху себе си. Румата измъкна от камердинера десния пантоф, клекна на коляно пред краля и започна почтително да наместя пантофа върху дебелия, покрит с коприна крак. Такава беше една от най-древните привилегии на рода на Румата — собственоръчно до обува десния крак на коронованите глави. Кралят тъпо го гледаше. В очите му като пламъче лумна интерес.
— А, Румата! — каза той. — Още ли сте жив? А пък Реба ми обеща да ви удуши! — той се закиска. — Калпав министър е този Реба. Само обещава. Обеща да премахне метежите, а метежите растат. Наблъска някакви сиви простаци в двореца… Аз съм болен, а той избеси всички придворни знахари.
Румата обу пантофа, поклони се и отстъпи две крачки. Той улови погледа на дон Реба, който внимателно го наблюдаваше, и побърза да придаде на лицето си високомерно тъп израз.
— Аз съм съвсем болен — продължаваше кралят, — всичко ме боли. Искам да се оттегля на почивка. Отдавна бих се оттеглил, но без мене всички ще пропаднете, овни…
Надянаха му и втория пантоф. Той стана и веднага изохка, преви се и се хвана за коляното.
— Къде са знахарите? — викаше той. — Къде е добрият ми Тата? Вие го обесихте, глупако, нали? А само като го чуех, ставаше ми по-леко. Мълчете, зная, че е отровител! Плюя на това! Какво от това, че е отровител? Той беше зна-а-а-ахар! Разбрирате ли, убиецо? Знахар! Един ще отрови, друг ще излекува! А вие само тровите! По-добре сам да бяхте се обесили! (Дон Реба се поклони, слагайки ръка на сърцето си, и остана в това положение.) Та вие всички избесихте! Останаха само вашите шарлатани! И поповете, които ме поят със светена вода вместо с лекарства… Кой ще ми направи сироп? Кой ще ми разтрие краката с мехлем?
— Кралю! — с цяло гърло каза Румата и му се стори, че всичко в двореца замря. — Стига да заповядате и най-добрият лекар на Империята ще бъде в двореца след половин час.
Коалят го загледа слисано. Рискът беше страшен. Достатъчно беше дон Реба само да мигне… Румата физически усещаше колко съсредоточени очи го гледат сега през перата на стрелите — той знаеше за какво служат редиците от кръгли черни отдушници под тавана. Дон Реба също го гледаше учтиво и с доброжелателно любопитство.
— Какво значи това? — заядливо попита кралят. — Хайде де, заповядам, хайде де, къде е вашият лекар?
Румата се напрегна целият. Струваше му се, че върховете на стрелите вече се забиват в плешките му.
— Кралю — бързо каза той, — заповядайте на дон Реба да ви доведе знаменития доктор Будах.
Изглежда че дон Реба все пак се смути. Главното беше казано, а Румата беше жив. Кралят извърна очи към министъра за защита на короната.
— Кралю — продължи Румата, вече без да бърза и в необходимия стил. — Тъй като знаех за вашите наистина непоносими страдания и тъй като помня дълга на моя род пред владетелите, аз повиках с писмо от Ирукан знаменития учен лекар доктор Будах. За съжаление обаче пътят на доктор Будах беше пресечен. Сивите войници на уважаемия дон Реба го задържаха миналата седмица и по-сетнешната му съдба е известна само на дон Реба. Предполагам, че лекарят се намира някъде наблизо, най-вероятно във Веселата кула, и се надявам, че странната неприязън на дон Реба още не се е отразила пагубно върху съдбата на доктор Будах.
Румата затаи дъх и млъкна. Като че ли всичко мина отлично. Дръж се, дон Реба. Той погледна към министъра и изстина. Министърът на защитата на короната ни най-малко не беше се смутил. Той кимаше на Румата с приветлив бащински упрек. Румата не беше очаквал такова нещо. Та той е във възторг, помисли си Румата смаян. Затова пък кралят се държеше, както се очакваше.
— Мошеник! — развика се той. — Ще те удуша! Къде е докторът? Къде е докторът, питам ви? Мълчете! Питам ви, къде е докторът?
Дон Реба излезе напред, като приятно се усмихваше.
— Ваше величество — каза той, — вие сте наистина щастлив владетел, щом като имате толкова много верни поданици, че понякога те си пречат в стремежа си да ви услужат. (Кралят го гледаше тъпо.) Няма да скрия, че ми беше известен и благородният замисъл на буйния дон Румата, както ми е известно всичко, което става във вашата страна. Няма да скрия, че аз изпратих нашите сиви войници да посрещнат доктор Будах само за да предпазя почтения възрастен човек от случайности в по-нататъшния му път. Няма да крия също така, че не бързах да доведа Будах Ирукански при ваше величество…
— Но как сте посмял? — с упрек попита кралят.
— Ваше величество, дон Румата е млад и толкова неопитен в политиката, колкото е изключително опитен в благороден бой. На него дори през ум не му минава на каква низост е способен херцог Ирукански в бясната си злоба против ваше величество. Но ние с вас знаем това, нали, ваше величество? (Кралят кимна с глава.) И затова сметнах за необходимо предварително да направя малко разследване. Не бих бързал толкова, но ако вие, ваше величество (поклони се ниско на краля) и дон Румата (кимна към Румата), настоявате толкова, още днес следобед доктор Будах, ваше величество, ще се яви пред вас, за да започне лечението.
— Не сте глупак, дон Реба — каза кралят, като помисли малко. — Разследването е хубаво нещо. То никога не пречи. Проклет ируканец… — Той изписка и отново се хвана за коляното. — Проклет крак! Значи следобед? Ще чакаме, ще чакаме.
И опирайки се на рамото на министъра на церемониите, кралят мина край слисания Румата и влезе в тронната зала. Когато той изчезна сред тълпата придворни, която му правеше път, дон Реба приветливо се усмихна на Румата и го попита:
— Струва ми се, че тази нощ сте дежурен при спалнята на принца? Нали не греша?
Румата мълчаливо се поклони.
Румата се влачеше безцелно по безкрайните тъмни, влажни, вмирисани ка амоняк и гнилоч коридори и пасажи на двореца, край разкошни, окичени с килими стаи, край прашни кабинети с тесни прозорци с решетки, край килери, натъпкани със стари съдове, с олющена позлата. Тук почти нямаше хора. Рядко някой придворен се осмеляваше да посети тези лабиринти в задната частна двореца, където кралските апартаменти неусетно преминаваха в канцелариите на министерството за защита на короната. Тук човек лесно можеше да се заблуди. Всички помнеха случаите, когато един гвардейски патрул, който обикалял двореца околовръст, бил уплашен от дивите викове на един човек, който протягал през решетката на една амбразура изподрасканите си ръце. «Спасете ме! — викал човекът. — Аз съм камер-юнкерът! Не зная как да се измъкна. Два дни нищо не съм ял. Извадете ме оттук!» (Десет дни между министъра на финансите и министъра на двора се беше водила ожесточена преписка, след което беше решено все пак решетката да се разбие и през тези десет дни на нещастния камер-юнкер беше подавано месо и хляб, набучени на върха на една пика.) Освен това тук не беше безопасно. В тесните коридори се сблъскваха пийнали гвардейци, които охраняваха кралската особа, и пийнали щурмоваци, които охраняваха министерството. Биеха се страшно, а като се наситеха, разделяха се и отнасяха ранените. Най-после тук бродеха и умъртвените. За два века в двореца бяха се събрали много такива.
От една дълбока ниша в стената се подаде напред щурмовак часовой с вдигната брадва.
— Забранено е — мрачно заяви той.
— Какво разбираш ти, глупак! — небрежно каза Румата, като го отстрани с ръка.
Той чу, че щурмовакът нерешително тъпче отзад и изведнъж улови мисълта си, че обидните думички и небрежните жестовете са му станали рефлекс, че той вече не играе ролята на благородник простак, а до голяма степен е станал такъв. Представи си се такъв на Земята и му стана гадно и срамно. Защо? Какво стана с мене? Къде изчезна възпитаното и грижливо създадено още от детинство уважение и доверие към себеподобния, към човека, към забележителното същество, наречено «човек»? И нищо вече няма да ми помогне, помисли той с ужас. Та аз истински ги мразя и презирам… Не ги съжалявам, не — мразя ги и ги презирам. Мога, колкото си ща, да оправдавам тъпотата и свирепостта на този момък, покрай когото минах сега, социалните условия, ужасното възпитание, всичко друго, но сега ясно виждам, че той е мой враг, враг на всичко, което обичам, враг на приятелите ми, враг на онова, което смятам най-свято. И го мразя не теоретично, не като «типичен представител», а него самия, него като личност. Мразя лигавата му муцуна, вонята на немитото му тяло, сляпата му вяра, злобата му срещу всичко, което излиза извън рамките на половите функции и гуляя. И сега това недоносче, което шкембестият баща само преди години е пердашил, мъчейки се да го приучи да търгува с развалено брашно и захаросано сладко, този щръкнал дръвник тъпче от крак на крак, пухти и се мъчи да си спомни параграфите от лошо назубрения устав и хич не може да се сети дали трябва да съсече благородния дон с брадвата, да вика «караул» или просто да махне с ръка — тъй или иначе, никой няма да научи. И той ще махне ръка на всичко, ще се върне в нишата си, ще пъхне в устата си парче дъвкателна кора и ще жвака, ще пуска слюнки и ще мляска. И нищо на света не го интересува, и за нищо на света не иска да мисли. Да мисли. Ами с какво е по-добър нашият орел дон Реба? Да, естествено, неговата психология е по-заплетена и рефлексите му по-сложни, но мислите му приличат на тези вмирисани на амоняк и престъпления лабиринти на двореца и той е вече съвсем неописуемо гаден — страшен престъпник и безсрамен паяк. Аз дойдох тук, за да обичам хората, да им помогна да се изправят, да видят небето. Не, аз съм лош разузнавач, помисли си той с разкаяние. И никакъв историк. И кога затънах в тресавището, за което говореше дон Кондор? Нима бог има право на друго чувство освен на жалост?
Зад гърба му се чу забързано топуркане на ботуши по коридора. Румата се обърна и кръстоса ръце върху дръжките на мечовете. Към него тичаше дон Рипат, придържайки сабята си до хълбока.
— Дон Румата!… Дон Румата!… — завика той още отдалеч с пресипнал шепот.
Румата пусна мечовете. Дон Рипат дотича до него, озърна се и едва чуто прошепна на ухото му:
— Вече цял час ви търся. В двореца е Вага Колелото! Разговаря с дон Реба в лилавите покои.
Румата за миг дори замижа. След това, като предпазливо се отдръпна, каза с учтиво учудване:
— Имате предвид знаменития разбойник? Нали уж бил екзекутиран или пък изобщо не съществувал?
Лейтенантът облиза сухите си устни.
— Съществува. В двореца е… Мислех, че това ще ви интересува.
— Драги ми дон Рипат — убедително каза Румата, — мене ме интересуват слухове. Клюки. Вицове… Животът е толкова скучен… Вие изглежда неправилно ме разбирате… (Лейтенантът го гледаше с безумни очи). Помислете си сам — какво ме интересуват мръсните връзки на дон Реба, когото впрочем твърде много уважавам, за да го съдя?… И после извинявайте, бързам… Чака ме дама.
Дон Рипат отново облиза устните си, несръчно се поклони и полуобърнат си тръгна. На Румата изведнъж му хрумна една щастлива мисъл.
— А, тъкмо се сетих, приятелю — приятелски подвикна той. — Харесва ли ви интрижката, която направихме тази сутрин с дон Реба?
Дон Рипат на драго сърце се спря.
— Ние сме много доволни — каза той.
— Нали беше много мило?
— Беше великолепно! Сивото офицерство много се радва, че най-после открито застанахте на наша страна. Такъв умен човек сте, дон Румата, пък другарувате с бароните, с благородните дегенерати…
— Драги ми Рипат! — високомерно каза Румата, като се извръщаше, за да си тръгне. — Вие забравяте, че от висотата на моя произход не се вижда никаква разлика дори между краля и вас. Довиждане.
Той с широка крачка закрачи по коридорите, като уверено свиваше в напречните пасажи и мълчаливо отстраняваше часовите. Още не си представяше ясно какво се кани да направи, но разбираше, че това е чуден и рядък късмет. Той трябваше да чуе разговора между двамата паяци. Ненапразно дон Реба беше обещал за живия Вага четиринадесет пъти повече, отколкото за мъртвия Вага…
Иззад лилавите завеси срещу него излязоха двама сиви лейтенанти с голи саби.
— Здравейте, приятели — каза дон Румата, като спря между тях. — Министърът в кабинета си ли е?
— Министърът е зает, дон Румата — каза единият лейтенант.
— Ще почакам — каза Румата и мина през завесите.
Тук беше непрогледно тъмно. Румата пипнешком се промъкваше между кресла, маси и чугунени светилници. Няколко пъти ясно чу нечие пъхтене над ухото си и го лъхна силен мирис на чесън и спирт. След това видя тъничка ивица светлина, дочу познатото гъгниво тенорче на уважаемия Вага и спря. В същия миг едно острие на копие предпазливо го натисна между плешките. «По-кротко, дръвник! — каза той ядосано, но тихо. — Аз съм, дон Румата.» Копието се отдръпна. Румата премести креслото към ивицата светлина, седна, изпъна краката си и се прозя така, че да се чуе. После започна да наблюдава.
Паяците бяха се срещнали. Дон Реба седеше в напрегната поза, опрял лакти на масата и сплел пръстите си. Вдясно от него върху купчина книжа имаше тежък метален нож с дървена дръжка. Върху лицето на министъра имаше любезна, макар и малко вдървена усмивка. Уважаемият Вага седеше на дивана гърбом към Румата. Той приличаше на стар, малко чудат велможа, който през последните тридесет години не е излизал от извънградския си дворец.
— Моите апапи са готови — говореше той, — на бърза ръка ще им свият саомите. Ама бутнете двайсет дълги кемера. Много е гот да резнем сурите. А мангизите са кът. Само така ще стане заварката. Това ни е условието…
Дон Реба се попипа по бръснатата брадичка.
— Много ще ни оскубете — замислено каза той.
Вага вдигна рамене.
— Това ни е условието. Каква ни е авантата да се маризим заради вас. Таф ли си?
— Таф съм — решително каза министърът на защитата на короната.
— Това се искаше — каза Вага и стана.
Румата, който слушаше смаян тази галиматия, видя на лицето на Вага пухкави мустаци и остра побеляла брадичка. Истински придворен от времето на бившото регентство.
— Приятно ми беше, че си поговорихме. — каза Вага.
Дон Реба също стана.
— Разговорът с вас ми достави голямо удоволствие — каза той. — За пръв път виждам такъв смел човек като вас, уважаеми…
— И аз — с отегчен глас каза Вага. — Аз също съм възхитен и се гордея със смелостта на първия министър на нашето кралство.
Той се обърна гърбом към дон Реба и тръгна към изхода, опирайки се на жезъла. Дон Реба, без да сваля от него замисления си поглед, разсеяно сложи ръка върху дръжката на ножа. В същия миг зад гърба на Румата някой започна силно да диша и покрай ухото му към процепа между завесите се провря дългата кафява цев на една тръба за духане. Дон Реба постоя една секунда, сякаш се ослушваше, след това седна, дръпна чекмеджето на масата, извади купчина книжа и се унесе в четене. Зад гърба на Румата някой плюна, тръбичката се измъкна. Всичко беше ясно. Паяците се бяха договорили. Румата стана и настъпвайки нечии крака, взе да се промъква към изхода от лилавите покои.
Кралят обядваше в огромна зала с два реда прозорци. Върху тридесетметровата маса се сервираше за сто души: кралят, дон Реба, лицата от кралския род (двадесетина пълнокръвни личности, лапачи и пиячи), министрите на двора и церемониите, група традиционно канени родови аристократи (между тях и Румата), дузина случайно намиращи се в столицата барони и дръвници баронети и на самия край на масата най-различен аристократичен дребосък, успял с най-различни средства да получи покана на кралската трапеза. Когато връчваха на тях поканата и номера на стола, ги предупреждаваха: «Седете неподвижно, кралят не обича хората да се въртят! Дръжте ръцете си на масата, кралят не обича хората да си крият ръцете под масата! Не се озъртайте, кралят не обича да се озъртат!» На всеки такъв обяд се изпояждаше огромно количество фина храна, изпиваха се езера отлежали вина, счупваха се и се повреждаха купища съдове от знаменития есторски порцелан. В един от докладите си до краля министърът на финансите се беше похвалил, че един-единствен обяд на негово величество струва колкото субсидията на Соанската академия на науките за половин година.
Докато чакаше министъра на церемониите под звуците на тръбите да провъзгласи трикратно «На масата!», Румата стоеше сред група придворни и за десети път слушаше разказа на дон Тамео за кралския обяд, на който той, дон Тамео, имал честта да присъствува преди половин година.
— …Намирам стола си, всички стоим, влиза кралят, сяда, сядаме и ние. Обядът си върви по реда. И изведнъж, представете си, драги донове, усещам, че под мене е мокро… Мокро! Не се решавам нито да се обърна, нито да мръдна, нито да пипна. Обаче издебвам един момент и пъхам ръка под себе си и какво мислите? Наистина мокро! Помирисвам пръстите — не, на нищо особено не мирише. Ама че история! А през това време обядът свършва, всички стават, а аз, представете си, благородни донове, малко се страхувам да стана… Виждам, че към мене идва кралят — кралят! — но продължавам да си седя като някакъв барон селяндур, който не знае етикета. Негово величество идва при мене, снизходително се усмихва и слага ръка на рамото ми. «Драги ми дон Тамео — казва той, — ние вече станахме и отиваме да гледаме балет, а вие още седите. Какво става, да не сте преяли?» — «Ваше величество — викам аз, — главата ми отсечете, но под мене е мокро». Негово величество взе да се смее и ми заповяда да стана. Станах аз, а наоколо всички се кикотят. Благородни донове, през целия обяд съм седял върху една ромова торта. Негово величество започна да се смее още по-силно. «Реба, Реба — каза най-после той, — пак вашите шеги! Я изчистете благородния дон, вие сте му изцапали седалището!» Заливайки се от смях, дон Реба извади кинжала си и започна да остъргва тортата от панталоните ми. Представяте ли си в какво състояние се намирах, благородни донове? Няма да крия, че се тресях от страх при мисълта, че дон Реба е унизен пред всички и ще ми отмъсти. За щастие, размина ми се. Уверявам ви, благородни донове, че това е най-щастливото впечатление през живота мн. Как само се смееше кралят! Колко доволен беше негово величество.
Придворните се смееха на висок глас. Впрочем тези шеги бяха нещо обикновено на кралската трапеза. Поканените се слагаха да седнат върху пастети, на столове с претъркани крака, върху гъши яйца. Слагаха се дори върху намазани с отрова игли. Кралят обичаше да го забавляват. Румата изведнъж си помисли: интересно как бих постъпил аз на мястото на този идиот? Страх ме е, че кралят ще трябва да си търси друг министър на защитата, а Институтът ще трябва да изпрати в Арканар друг човек. Изобщо трябва да бъда нащрек. Като нашия орел дон Реба…
Затръбиха тръби, министърът на церемониите мелодично се провикна, кралят влезе, леко накуцвайки, и всички започнаха да сядат. По ъглите на залата, опрени на двуръчните си мечове, неподвижно стояха дежурните гвардейци. На Румата му се паднаха мълчаливи съседи. Отдясно креслото се изпълваше от тресящото се туловище на навъсения гладник дон Пифа, съпруг на известна красавица, отляво тъпо гледаше в празната чиния Гур Съчинителя. Гостите стихнаха, втренчили очи в краля. Кралят напъха в яката си сивата салфетка, огледа ястията и грабна един кокоши крак. Щом той заби зъби в него, стотина лъжици със звън се спуснаха в чиниите и стотина ръце се протегнаха към ястията. Залата се изпълни с мляскане и звуци от смучене, забълбука вино. Мустаците на неподвижните гвардейци с мечове с две дръжки лакомо се разшаваха. Някога на Руната му се повдигаше от тези обеди. Но вече беше свикнал.
Докато се справяше с кинжала с една овнешка плешка, той се обърна надясно и веднага изви глава: дон Пифа целият се беше надвесил над печения глиган и работеше като земекопна машина. След него кости не оставаха. Румата спря дишането и наведнъж пресуши чаша ируканско. После погледна крадешком наляво. Гур Съчинителя вяло ровеше с лъжицата в чинийката със салата.
— Какво ново пишете, отец Гур? — попита Румата тихо.
Гур трепна.
— Да пиша?… Не зная… Много неща.
— Стихове?
— Да… стихове…
— Вашите стихове са отвратителни, отец Гур. (Гур учудено го погледна.) Да-да, вие не сте поет.
— Не съм поет… Понякога си мисля какъв ли съм? И от какво се страхувам? Не зная.
— Гледайте в чинията си и продължавайте да ядете. Аз ще ви кажа какъв сте. Вие сте гениален съчинител, откривател на нов и изключително плодотворен път в литературата. (На бузите на Гур бавно се появи руменина). След сто години, а може и по-рано по вашите стъпки ще тръгнат десетки съчинители.
— Пазил ги господ! — изпусна се Гур.
— Сега ще ви кажа от какво се страхувате.
— Страхувам се от здрача.
— От мрака, искате да кажете?
— И от мрака. В мрака робуваме на призраците. Но аз най-много се страхувам от здрача, защото в здрача всички стават еднакво сиви.
— Отлично казано, отец Гур. Впрочем може ли още да се намери вашето съчинение?
— Не зная… И не ме интересува.
— За всеки случай знайте, че един екземпляр се намира в метрополията, в императорската библиотека. Другият се пази в Музея на редките неща в Соан. Третият е в мене.
Гур с разтреперана ръка сложи в устата си лъжица желе.
— Аз… не зная… — Той тъжно погледна Румата с големите си хлътнали очи. — Ще ми се да го прочета… да го препрочета…
— С удоволствие ще ви го дам назаем…
— И после?…
— После ще ми го върнете.
— И после ще ви го върнат! — рязко каза Гур.
Румата поклати глава.
— Дон Реба страшно ви е наплашил, отец Гур.
— Наплашил… Случвало ли ви се е някога да изгаряте собствените си деца? Какво знаете вие за страха, благородни дон!…
— Прекланям ви се за онова, което сте преживели, отец Гур. Но от все сърце ви осъждам, че се предадохте.
Гур Съчинителят изведнъж взе да шепне толкова тихо че Румата едва го чуваше през мляскането и глъчката.
— А за какво беше всичко? Какво е правда?… Принц Ханр наистина е обичал прекрасната меднокожа Яиневнивора… Имали са деца… Аз познавам внука им. Тя наистина е била отровена… Но на мен ми обясниха, че това е лъжа… Обясниха ми, че истина е това, което сега е полезно за краля… Всичко друго е лъжа и престъпление. Цял живот съм писал лъжа… И едва сега пиша истината…
Изведнъж той стана и високо и напевно извика:
Велик и славен като вечност
е кралят с име Благородство!
И виж, самата безконечност
отстъпва свойто първородство!
Кралят престана да дъвче и тъпо впери поглед в него. Гостите сгушиха глави в раменете си. Само дон Реба се усмихна и няколко пъти беззвучно плесна с ръце. Кралят изплю на покривката костите и каза:
— Безконечност ли?… Вярно. Правилно, отстъпи… Браво. Можеш да ядеш.
Млягкането и разговорите започнаха отново. Гур си седна.
— Леко и приятно е да говориш истината пред краля — пресипнало каза той.
Румата не отговори.
— Аз ще ви дам екземпляра от вашата книга, отец Гур — каза той. — Но с едно условие. Незабавно ще започнете да пишете следващата книга.
— Не — каза Гур. — Късно е! Нека пише Киун. Аз съм отровен. И изобщо тези неща вече не ме интересуват. Сега искам само едно — да се науча да пия. И не мога… Боли ме стомахът…
Още едно поражение, помисля си Румата. Закъснях.
— Слушайте, Реба — каза изведнъж кралят. — Ами къде е лекарят? Обещахте да ми доведете лекаря след обяда.
— Тук е, ваше величество — каза дон Реба. — Заповядате да го повикам ли?
— Дали заповядам? Разбира се! Ако и вас така ви болеше коляното, щяхте да квичите като свиня!… Доведете го тук веднага.
Румата се облегна на облегалката на стола и се приготви да гледа. Дон Реба вдигна ръка над главата си и щракна с пръсти. Вратата се отвори и в залата с непрекъснати поклони влезе прегърбен възрастен човек с дългопола мантия, украсена с рисунки на сребърни паяци, звезди и змии. Той държеше под мишница плоска продълговата чанта. Румата беше изненадан, той си представяше Будах съвсем друг. Невъзможно беше мъдрецът и хуманистът, авторът на всеобхватния «Трактакт за отровите» да има такива шарещи безцветни очнчки, разтреперани от страх устни, такава жалка и мазна усмивка. Но той си спомни Гур Съчинителя. Вероятно следствието над подозирания ирукански шпионин си струваше един литературен разговор в кабинета на дон Реба. Да хванеш Реба за ухото, помисли си той с удоволствие. Да го отмъкнеш в затвора. Да кажеш на палачите: «Ето ви един ирукански шпионин, преоблечен като нашия славен министър, кралят заповяда да разберете от него къде е истинският министър, гледайте си работата и горко ви, ако той умре, преди да е минала една седмица…» Той дори закри лицето си с ръка, за да не го види никой. Какво страшно нещо е омразата…
— Хайде, хайде, лекарю, ела тук — каза кралят. — Какъв си кльощав, братле! Хайде, клякай, клякай ти казвам.
Нещастният Будах започнала прикляка. Лицето му се изкриви от ужас.
— Още, още — гъгнеше кралят. — Още веднъж! Още! Не те болят коленцата, излекувал си май своите коленна. Я си покажи зъбите! Да-а, бива си ги. Де и аз да имах такива… И ръцете ти ги бива, яки са. Здрав си, здрав си, нищо че си кльощав… Хайде де, пиленце, лекувай ме, какво стоиш…
— Ва-ваше величество… ако об-бичате, покажете си крачето… Крачето… — чу Румата и вдигна очи.
Лекарят стоеше на колене пред краля и внимателно мачкаше крака му.
— Е… е! — каза кралят. — Какво правиш! Не ме пипай! Ако ме лекуваш, лекувай ме!
— Всичко ми е ясно, ваше величество — промърмори лекарят и взе бързо да рови в чантата си.
Гостите престанаха да дъвчат. Аристократите от отдалечения край на масата дори се понадигнаха и проточиха шии, изгаряйки от любопитство.
Будах извади от чантата няколко каменни шишенца, отпуши ги и миришейки ги едно по едно, ги нареди на масата. После взе чашата на краля и я наля до половината с вино. След като направи и с двете си ръце някакви знаци над чашата и прошепна заклинанията си, бързо изля във виното всичките шишенца. Из залата се разнесе остър мирис на нишадърен спирт. Кралят сви устни, надникна в чашата и като изкриви нос, погледна към дон Реба. Министърът се усмихна насърчително. Придворните затаиха дъх.
Какво прави той — учудено си помисли Румата — нали старецът има подагра. Каква каша забърка там? В трактата ясно е казано: подпухналите стави да се разтриват с отвара от тридневна отрова от бялата змия Ку. Може би това нещо е за разтриване?
— За разтриване ли е? — попита кралят, като предпазливо кимна към чашата.
— Съвсем не, ваше величество — каза Будах. Той вече беше се поокопитил. — Взема се вътрешно.
— Вътрешно-о? — Кралят се наду и се отпусна на стола. — Не желая вътрешно. Разтривай ме.
— Както кажете, ваше величество — покорно каза Будах. — Но трябва да ви предупредя, че от разтриването няма да има никаква полза.
— Кой знае защо, всички разтриват — с погнуса каза кралят, — а ти непременно трябва да излееш тази мръсотия в мене.
— Ваше величество — каза Будах, като гордо се изправи, — това лекарство е познато само на мен! Аз излекувах с него чичото на херцог Ирукански. А пък що се отнася до разтривачите, ваше величество, нали те не ви излекуваха…
Кралят погледна дон Реба. Дон Реба насърчително му се усмихна.
— Мръсник си ти — каза кралят на лекаря с ядосан глас. — Селяндур! Крастав кльощавец! — Той взе чашата… — Като те прасна с чашата по зъбите… — Той надникна в нея. — Ами ако ми се повдигне?
— Ще трябва да повторите, ваше величество — тъжно каза Будах.
— Добре тогава, бог на помощ! — каза кралят и поднесе чашата към устата си, но изведнъж толкова рязко я дръпна, че изля от нея на покривката. — Я най-напред пийни ти! Познавам ви аз вас, ируканците, вие продадохте свети Мика на варварите! Пий, ти казвам!
Будах с обидена физиономия взе чашата и пийна няколко глътки.
— Е, как е? — попита кралят.
— Горчи, ваше величество — със сподавен глас каза Будах. — Но трябва да се пие.
— Тря-абва, тря-абва… — сърдито измърмори кралят. — И аз зная, че трябва. Дай тук. Я виж, докопа се и излочи половината чаша…
Той обърна чашата наведнъж. Около масата се понесоха съчувствени въздишки и изведнъж всичко стихна. Кралят стоеше неподвижен със зяпнали уста. От очите му рукнаха сълзи. Той бавно почервеня, след това посиня. Протегна ръка над масата и припряно защрака с пръсти. Дон Реба бързо му пъхна една солена краставичка. Кралят мълчаливо запрати краставичката в дон Реба и отново протегна ръка.
— Вино… — просъска той.
Някой се спусна и му подаде каната. Кралят бясно въртеше очи и шумно гълташе. Червените струи се стичаха по бялото му елече. Когато каната се изпразни, кралят я запрати в Будах, но не улучи.
— Мръсник! — каза той с неочакван басов глас. — Защо ме уби? Малко ви бесиха! Да пукнеш дано!
Той млъкна и попипа коляното си.
— Боли! — прогъгна с предишния си глас. — Пак боли!
— Ваше величество — каза Будах. — За да оздравеете напълно, трябва да пиете разтвора всеки ден най-малко една седмица…
В гърлото на краля нещо изписка.
— Вън! — изквича той. — Всички вън!
Придворните запрекатуряха столовете и на тълпа хукнаха към вратата.
— Въ-ъ-ън! — диво ревеше кралят, събаряйки съдовете от масата.
Румата изскочи от залата, шмугна се зад някаква завеса и започна да се киска. Зад съседната завеса също се кискаха — истерично, задъхано, пискливо.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.