сряда, 19 май 2010 г.

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

ПЪРВА ГЛАВА
Когато Румата отмина гроба на свети Мика — седми поред и последен на това шосе, беше вече съвсем тъмно. Прехваленият хамахарски жребец, който беше спечелил на карти от дон Тамео, излезе същински боклук. Плувна в пот, подби си краката и се движеше с отвратителен клатушкащ се тръс. Румата го блъскаше с колена в хълбоците, шибаше го с ръкавица между ушите, но конят не се забързваше, само унило клатеше глава. Край пътя се редяха храсти, които приличаха на кълба застинал дим. Непоносимо бръмчаха комари. Тук-таме по мътното небе трепкаха звезди. На вълни — на вълни лъхаше слаб вятър, топъл и студен едновременно, както винаги наесен в тази крайморска страна, където вечерите бяха задушни, прашни и малко студени.
Румата се загърна хубаво с плаща и пусна юздите. Нямаше смисъл да бърза. До полунощ имаше цял час, а Хълцащата гора вече се показваше на хоризонта като черна назъбена ивица. От двете страни се простираха изорани ниви, блещукаха под звездите блата, които воняха на гнилоч, тъмнееха се могили и изгнили дървени крепости от времето на Нахлуването. Далече вляво пламваше и гаснеше мрачно сияние, сигурно гореше някое село, едно от безбройните и еднообразни Лешоядки, Бесилковци, Грабежниковци, преименувани неотдавна с кралски указ в Желано, Благодатно и Ангелско. Тази страна се простираше на стотици мили — от Протока до Сайвата на Хълцащата гора, — покрита с облаци от комари, набраздена на долища, удавена в блата, боледуваща от треска, мор и смрадлива хрема.
На един завой от храстите се отдели тъмна фигура. Конят вдигна глава и уплашено се дръпна встрани. Румата хвана юздите, позапретна по навик дантелата на десния ръкав и сложи ръка върху дръжката ка меча. Взря се. Човекът, който стоеше край пътя, свали шапка.
— Добър вечер, благородни дон — тихо каза той. — Моля да ме извините.
Румата се заслуша и попита:
— Какво има?
Безшумни засади не съществуваха. Скърцането на тетивата издаваше разбойниците, сивите щурмоваци неудържимо се оригваха от изпитата бира, баронските войскари лакомо сумтяха и дрънчаха с железните си оръжия, а монасите, ловци на роби, шумно се чешеха. Но в храстите беше тихо. Човекът явно не беше помагач на разбойници. Пък и не приличаше на помагач, беше нисък, пълен гражданин с евтин плащ.
— Ще ми позволите ли да тичам край вас? — каза той, като се кланяше.
— Тичай — каза Румата, като подръпна юздите. — Можеш да се хванеш за стремето.
Гражданинът тръпна редом с него. Той държеше шапката си, в ръка и на темето му лъщеше доста голяма плешивина. Търговец е, помисли си Румата. Сигурно обикаля бароните и търговците на едро и закупува лен или кълчища. Смел търговец обаче… А пък може и да не е търговец. Може би е книжник. Беглец. Прокуден. Сега нощем по пътищата ги има много такива, повече от търговците… А пък може да е и шпионин.
— Кой си ти и откъде идваш? — попита Румата.
— Казвам се Киун — тъжно каза гражданинът. — Идвам от Арканар.
— Бягаш от Арканар — каза Румата, като се наведе.
— Бягам — тъжно се съгласи гражданинът. Някакъв чудак е, помисли си Румата. Или все пак е шпионин? Трябва да проверя… Ами за какво всъщност е необходимо? Кому е притрябвало? Какъв съм аз, че да го проверявам? Дори не желая да го проверявам. Защо пък просто да не му повярвам? Върви си гражданинът, личи си, че е книжник, бяга, спасява живота си… Чувствува се самотен, страх го е, слаб е, търси закрила… И случайно среща един аристократ. Аристократите поради глупост и високомерие от политика не разбират, но имат дълги мечове и не обичат сивите. Защо пък гражданинът Киун да не намери безкористна защита от един глупав и надут аристократ! И край. Няма да го проверявам. Няма за какво да го проверявам. Ще си договорим, ще си убием времето и ще се разделим като приятели…
— Киун… — рече той. — Познавах един Киун. Търговец на билки и алхимик от Тенекеджийската улица. Да не си негов роднина?
— Уви, да — каза Киун. — Наистина далечен роднина, но те карат наред… до девето коляно.
— И закъде бягаш, Киун?
— Където и да е… Само по-далече. Мнозина бягат в Ирукан. Ще се опитам и аз да стигна в Ирукан.
— Да, така значи — рече Румата. — И ти си въобразяваш, че благородният дон ще те преведе през поста?
Киун не отговори.
— Или може би си мисилш, че благородният дон не знае какво представлява алхимикът Киун от Тенекеджийската улица?
Киун мълчеше. Май не казвам каквото трябва, помисли си Румата. Той се понадигна на стремената и подражавайки на глашатая от Кралския площад, извика:
— Обвинява се и е виновен в непростими престъпления против бога, короната и спокойствието.
Киун мълчеше.
— Ами ако благородният дон безумно обожава дон Реба? Ами ако от все сърце е предан на сивото слово и сивото дело? Или смяташ, че това е невъзможно?
Киун мълчеше. От тъмнината вдясно от пътя изникна пречупен силует на бесилка. Под напречната греда се белееше едно голо тяло, обесено с главата надолу. Е-е, пак нищо не изляза, помисли си Румата. Той дръпна юздата, хвана Киун за рамото и го извърна с лице към себе си.
— Ами ако благородният дон още сега те окачи до този скитник? — каза той, като се взираше в бялото лице с тъмни очни дупки. — Сам. Бързо и ловко. С едно здраво арканарско въже. В името на идеалите. Какво мълчиш, граматико Киун?
Киун мълчеше. Зъбите му тракаха и той леко се гърчеше в ръката на Румата като настъпен гущер. Изведнъж нещо падна с плясък в канавката край пътя и веднага, сякаш за да заглуши плясъка, Киун отчаяно извика:
— Беси ме де! Беси ме, предател!
Румата си пое дъх и пусна Киун.
— Пошегувах се — каза той. — Не се бой!
— Лъжа, лъжа!… — с хълцане мърмореше Киун. — Навсякъде лъжа…
— Стига, не се сърди — каза Румата. — По-добре прибери онова, което хвърли там, ще се намокри…
Киун постоя малко, като се олюляваше и хълцаше, после безцелно потупа с длани по плаща си и влезе в канавката. Румата чакаше, уморено прегърбен на седлото. Значи само така трябва, мислеше си той, значи другояче не бива… Киун излезе от канавката, като криеше в пазвата си някакъв пакет.
— Книги, разбира се — каза Румата.
Киун кимна отрицателно с глава.
— Не — каза той с пресипнал глас. — Само една книга. Моята книга.
— И за какво пишеш?
— Страхувам се, че няма да ви бъде интересно, благородни дон.
Румата въздъхна.
— Хвани се за стремето — каза той. — Тръгваме.
Дълго време те мълчаха.
— Слушай, Киун — каза Румата. — Пошегувах се. Не бой се от мен.
— Славен свят — проговори Киун. — Весел свят. Всички се шегуват. И всички се шегуват по един и същи начин. Дори благородният дон Румата.
Румата се учуди.
— Ти знаеш името ми?
— Зная го — каза Киун. — Познах ви по обръча на челото. Така се зарадвах, когато ви срещнах по пътя…
Сигурно точно това е имал предвид, когато ме нарече предател, помисли си Румата и каза:
— Виж какво, мислех, че си шпионин. Аз винаги убивам шпионите.
— Шпионин… — повтори Киун. — Да, разбира се. В наше време е толкова лесно и доходно да бъдеш шпионин. Нашият орел, благородният дон Реба е загрижен да знае какво говорят и мислят поданиците на краля. Ще ми се да бъда шпионин. Обикновен доносчик в кръчмата «Сива радост». Колко е хубаво, колко почтено. В шест часа вечерта влизам в салона и сядам на масата си. Съдържателят бърза да ми донесе първата чаша. Мога да пия, колкото си искам, за пиенето плаща дон Реба — по-точно, никой не плаща. Сядам, пия си бирата и слушам. Понякога си давам вид, че записвам разговорите и наплашените хорица се струпват около мене, предлагат ми приятелство, пари. В очите им виждам само онова, което искам да видя: кучешка преданост, почтителен страх и възхитителна безсилна омраза. Мога безнаказано да закачам момичетата и да натискам жените пред мъжете им и тези яки мъжаги само подлизурски ще се хилят. Какво прекрасно разсъждение, благородни дон, нали? Чух го от един петнадесетгодишен хлапак, студент в Патриотичното училище…
— И какво му каза ти? — любопитно попита Румата.
— Какво можех да му кажа? Нямаше да разбере. И му разказах, че хората на Вага Колелото, когато хванат доносчик, разпарят корема му и посипват вътрешностите му с пипер… А пияните войници напъхват доносчика в чувал и го удавят в нужника. И това е самата истина, но той не повярва. Каза ми, че в училището такова нещо не са учили. Тогава аз извадих хартия и записах нашия разговор. Трябваше ми за моята книга, а той, горкият, сметна, че ще правя донос и се напика от страх…
Отпред пред храсталака заблещукаха светлинните в кръчмата «Скелет Бако». Киун се спъна и млъкна.
— Какво стана? — попита Румата.
— Там има сив патрул — промърмори Киун.
— Какво от това? — каза Румата. — Я по-добре чуй още едно разсъждение, уважаеми Киун. Ние обичаме и ценим тези прости и груби момчета, нашия боен добитък. Те са ни потребни. Занапред всеки от простолюдието трябва да си свива езика, ако не иска да увисне на бесилката. — Той се разсмя на глас, защото беше казано идеално — в най-добрите традиции на сивите казарми.
Киун настръхна и сгуши глава между раменете си.
— Езикът на простолюдието трябва да си знае мястото. Бог съвсем не му е дал език, за да плещи, а да лиже ботуша на госпорадя си, а на него от веки веков му се полага господар…
При коневърза пред кръчмата стояха оседланите коне на сивия патрул. През отворения прозорец се чуваха невъздържани псувни, тракаха зарове. На вратата, препречил пътя с чудовищното си шкембе, стоеше Скелет Бако със скъсана кожена куртка и запретнати ръкави. В косматата си ръка държеше сатър — личеше, че току-що е рязал кучешко за чорба, изпотил се и излязъл да си отдъхне. На стълбището седеше с клюмнала глава един сив щурмовак, сложил бойната брадва между колената си. Дръжката на брадвата беше изкривила физиономията му настрани. Личеше си, че му беше прилошало от препиване. Когато забеляза конника, той избърса слюнките си и прегракнало изрева:
— С-стой! Кой си ти?… Ти, бла-городни…
Вдигнал глава, Румата мина край него, без дори да го погледне.
— …А ако езикът на простолюдието лиже неподходящия ботуш — говореше той високо, — този език трябва да се изтръгне, защото е казано: «Езикът твой е враг мой…»
Киун се криеше зад туловището на коня и вървеше с широка крачка, с крайчеца на окото си Румата видя, че голата му глава лъщи от пот.
— Стой, ти казвам! — ревна щурмовакът.
Чуваше се как се търкаля по стълбите, как брадвата му дрънчи и той псува едновременно бога, дявола и цялата благородна паплач.
Петима са май, помисли си Румата, като подръпваше маншетите си. Пияни касапи. Глупости.
Те отминаха кръчмата и свиха към гората.
— Мога да вървя по-бързо, ако трябва — каза Киун с неестествено твърд глас.
— Глупости! — каза Румата и спря коня. — Би било скучно човек да измине толкова мили и нито веднъж да не се бие. Нима никога не ти се иска да се биеш, Киун? Все разговори, разговори…
— Не — каза Киун. — Никога не изпитвам желание да се бия.
— Тъкмо там е бедата — промърмори Румата, като обръщаше коня и бавно навличаше ръкавиците си.
От завоя изскочиха двама конници и като го видяха, веднага спряха.
— Ей ти, благородни дон! — извика единият. — Я си покажи открития лист.
— Простаци! — с леден глас каза Румата. — Нали сте неграмотни, за какво ви е открит лист?
Той удари коня с коляно и с тръс се насочи към щурмоваците. Страх ги е, помисли си той. Колебаят се… Поне два шамара да им зашия. Не… Нищо няма да излезе. Така ми се ще да излея омразата, натрупана през последното денонощие, но, струва ми се, нищо няма да излезе. Да си останем хуманни, на всички да простим и да бъдем спокойни като богове. Нека те колят и безчинствуват, ние ще бъдем спокойни като богове. Боговете няма закъде да бързат, тях ги чака вечността…
Той се приближи до тях. Щурмоваците неуверено вдигнаха брадвите и се стъписаха.
— Е? — каза Румата.
— Какво значи това? — смутено каза първият щурмовак. — Значи това бил благородният дон Румата?
Вторият щурмовак веднага обърна коня и препусна. Първият продължаваше да отстъпва, отпуснал брадвата.
— Молим за прошка, благородни дон — бързо-бързо говореше той. — Припознахме се. Грешка стана. Държавна работа, винаги може да стане грешчица. Момчетата малко си пийнаха, изгарят от старание… — Той започна да се отдалечава полуобърнат. — Сами разбирате, времето е тежко. Ловим бегълци граматици. Дано благородният дон няма оплаквания…
Румата се обърна гърбом към него.
— Приятен път на благородния дон — с облекчение извика подире му щурмовакът.
Когато той си отиде, Румата тихичко повика:
— Киун.
Никой не се обади.
— Ей, Киун.
Пак никой не се обади. Румата се заслуша и сред бръмченето на комарите долови шумолене на храсти. Киун забързано се промъкваше през полето на запад, нататък, където на двадесетина мили минаваше ируканската граница. Свършено, помисли си Румата. Цялата история свърши. Винаги по един и същи начин. Проверка, предпазливо разменяне на двусмислени приказки… По цели седмици се блъскаш с глупави брътвежи с разни отрепки, а когато срещнеш истински човек, няма време да си поговориш с него. Трябва да го укриеш, да го спасиш, да го изпратиш на безопасно място, а той си отива, без дори да разбере дали е имал работа с приятел или с някой капризен чудак. Пък и ти нищо не си научил за него. Какво иска, какво може, за какво живее…
Той си спомни за Арканар вечер. Солидните каменни къщи на главните улици, веселото фенерче над входа на кръчмата, добродушни, сити търговци пият бира около чисти маси и разсъждават, че светът съвсем не е лош, че цената на хляба намалява, а цената на броните се покачва, че заговорите се разкриват навреме, магьосниците и подозрителните книжници се побиват на кол, а кралят, както винаги, е велик и честит, а дон Реба е безгранично умен и винаги нащрек. «Седнали да измислят!… Светът бил кръгъл. Според мене, дори квадратен да е, няма защо да мътиш ума на хората…» «От учението, от учението идва всичко, братя! Щастието не било в парите, селякът също бил човек, дори нещо повече — обидни стихчета, и бунтът е готов…» «Всички на кол да ги набият, братя… Ако мене питаха, какво щях да правя. Направо щях да питам: «Грамотен ли си! На кол! Стихове ли пишеш? На кол! Таблицата за умножение знаеш? Много знаеш, на кол!», «Бнна, сладурчето ми, още три халби бира и порция задушен заек!» А по уличния калдъръм — ррррп, ррррррп, ррррп — чаткат с подковани ботуши плещести, червендалести младежи със сиви ризи, с тежки брадви на дясното рамо. «Братя! Ето ги нашите защитници! Нима те ще допуснат? Никога! И моят, моят… На десния фланг. До вчера го пердашех. Да, братя, няма го вече размирното време. Стабилен престол, непоклатимо спокойствие и справедливост. Ура, сиви роти! Ура, дон Реба! Слава на нашия крал! Ех, братя, какъв прекрасен живот настана!…»
А по тъмната равнина на Арканарското кралство, озарена от сиянието на пожарите и искрите на борините, по пътища и пътечки, изпохапани от комари, с разкървавени крака, потънали в пот и прах, измъчени, изплашени, смазани от отчаяние, но твърди като стомана в своето единствено убеждение, бягат, вървят, лутат се, заобикалят постовете стотици нещастници, обявени извън закона само защото знаят и искат да лекуват и учат своя изтощен от болести, затънал в невежество народ; защото подобно на богове създават от глина и камък втора природа, за да украсят живота на непознаващия красотата народ; защото проникват в тайните на природата с надежда, че ще поставят тези тайни в служба на своя неопитен, наплашен от древното суеверие народ… Беззащитни, добри, непрактични, далеч изпреварили своя век…
Румата свали ръкавицата, замахна и прасна с нея жребеца между ушите.
— Дий, кранто! — каза той по руски.
Беше вече полунощ, когато влезе в гората.
* * *
Сега никой не можеше да каже точно откъде беше произлязло това странно име — Хълцащата гора. Съществуваше официално предание, че преди триста години железните роти на маршал Тоц, по-късно пръв Арканарски крал, си пробивал път през сайвата, преследвайки отстъпващите орди на меднокожите варвари и тук през почивките варели от кората на белите дървета питие, което предизвиквало неудържимо хълцане. Според преданието, маршал Тоц, обикаляйки една сутрин лагера, намръщил аристократическия си нос и казал: «Наистина непоносимо. Цялата гора хълца и се е вмирисала на пиво.» Оттогава уж гората започнала да се нарича Хълцаща.
Тъй или иначе, това беше съвсем обикновена гора. В нея растяха огромни дървета с твърди бели дънери, каквито не се бяха запазили никъде в империята — нито в Ируканското херцогство, нито пък в търговската република Соан, която отдавна вече беше превърнала всичките си гори в кораби. Говореше се, че имало много такива гори зад Червената северна верига в страната на варварите, но какви ли не неща се разказваха за страната на варварите…
През гората минаваше път, прокаран преди около два века. Пътят водеше към сребърните рудници и според феодалното право принадлежеше на бароните Пампа, потомци на един от сподвижниците на маршал Тоц. Ленното право на бароните Пампа струваше на арканарските крале дванайсет товара чисто сребро годишно, затова всеки нов крал, щом се възкачеше на престола, събираше армия и потегляше да превзема замъка Бау, където живееха бароните. Стените на замъка бяха яки, бароните храбри и всеки поход излизаше по трийсет товара сребро. След завръщането на разбитата армия арканарските крале всеки път отново потвърждаваха ленното право на бароните Пампа наред с другите привилегии, като например да си чоплят носа на кралската трапеза, да ходят на лов западно от Арканар и да се обръщат към принцовете направо по име, без да изреждат титлите и званията им.
Хълцащата гора беше пълна с неразгадани тайни. Денем по пътя на юг се точеха обози с обогатена руда, а нощем пътят беше пуст, защото малцина смелчацн се решаваха да минат по него при звездна светлина. Говореше се, че нощем от Дървото-баща се обаждала птицата Сиу, която никой не беше виждал и не можеше да види, защото беше необикновена птица. Говореше се, че големите космати паяци скачали от клоните върху шиите на конете и мигновено им прегризвали жилите, задавяйки се с кръв. Говореше се, че из гората скитал огромният древен звяр Пех, покрит с люспи, който дава потомство веднъж на дванадесет години и влачи подире си дванадесет опашки, от които блика отровна пот. А някой бил видял как посред бял ден пресякъл пътя прокълнатият от свети Мика глиган Ъ — едно свирепо животно, неуязвимо за желязо, но лесно пробивано с кост.
Тук можеше да се срещне и роб беглец със смолесто клеймо между плещите, мълчалив и безпощаден като косматия паяк кръвопиец. И прегърбен до земята магьосник, който събира тайни гъби за магьосническите си отвари, с които може да стане невидим, да се превърне в някое животно или да си направи втора сянка. Скитаха нощем край пътя и момчетата на Вага Колелото, и бегълци от сребърните рудници с черни длани и бели, прозрачни лица. Знахарите се събираха тук за своите нощни бдения, а буйните ловци на барон Пампа печеха по редките поляни крадени волове, набучени цели на шишове.
А почти в средата на гората, наоколо една миля от пътя, под грамадно, изсъхнало от старост дърво, се намираше схлупена колиба от грамадни греди, заобиколена със стена от дебели колове. Тя си стоеше тук от незапомнени времена, вратата й беше винаги затворена, а пред полуизгнилото преддверие стърчаха разкривени идоли, изрязани от цели дънери. Тази колиба беше едва ли не най-опасното място в Хълцащата гора. Говореше се, че тъкмо тук веднъж на дванадесет години идвал древният Пех, за да роди потомъка си, и пак тук, пъхвайки се под колибата, той издъхвал, така че мазето под колибата било пълно с черна отрова. А когато отровата потечала навън, щял да настъпи краят на всичко. Говореше се, че в бурни нощи идолите сами се откопавали от земята, излизали на пътя и давали знаци. Говореше се също така, че понякога от мъртвите прозорци пламвала нечовешка светлина, чували се звуци и димът от комина се издигал като стълб чак до небето.
Наскоро непиещият селски идиот Ирма Куката от махала Благовонно (или просто казано — Смърдан) от глупост една вечер се залутал към колибата и надникнал през прозореца. В къщи се върнал напълно побъркан, а като се поокопитил малко, разказал, че в колибата светела ярка светлина и край грубата маса седял с крака на скамейката човек и пиел от бъчва, която държал с една ръка. Лицето на човека стигало чак до пояса и цялото било на петна. Ясно е, че това е бил самият свети Мика, преди да приеме вярата, многоженец, пияница и богохулник. Човек можел да го гледа само като надвие страха си. От прозорчето лъхал приятен упоителен мирис и по околните дървета се движели сенки. От цялата околност идвали хора да слушат разказа на смахнатия. Но всичко свършило с пристигането на щурмоваците, които му вързали ръцете отзад и го откарали в град Арканар. Въпреки това хората не престанаха да говорят за колибата и вече я наричаха не другояче, а Пияната бърлога.
След като се промъкна през гъсталаците от гигантска папрат, Румата слезе от коня пред вратата на Пияната бърлога и завърза поводите за един от идолите. В колибата светеше, вратата беше отворена и висеше на една панта. Отец Кабани седеше на масата в пълна апатия. В стаята силно миришеше на спирт, на масата между оглозганите кости и парчета варена ряпа стърчеше огромна пръстена чаша.
— Добър вечер, отец Кабани — каза Румата, като прекрачваше прага.
— Поздравявам ви — обади се отец Кабани с прегракнал като боен рог глас.
Шпорите на Румата издрънчаха, той приближи до масата, хвърли на скамейката ръкавиците си и отново погледна отец Кабани. Отец Кабани седеше неподвижно, подпрял подпухналото си лице с ръце. Косматите му прошарени вежди висяха над бузите като суха трева над урва. От ноздрите на покрития с едри пори нос при всяко издишване със свирене излиташе въздух, пропит с алкохол.
— Аз сам го измислих! — каза той изведнъж, като с усилие вдигна дясната вежда и погледна Румата с мътното си око. — Сам! Защо?… — Той измъкна изпод бузата дясната си ръка и започна да върти косматия си пръст. — И все пак не съм виновен… Хем го измислих… и хем не съм виновен, а?!… Така е — не съм виновен… И изобщо ние не измисляме, а дявол знае какво…
Румата разкопча колана си и измъкна презглава презрамките с мечовете.
— Хайде, хайде! — каза той.
— Сандък! — кресна отец Кабани и задълго замълча, като правеше странни движения с бузите си.
Румата, без да сваля поглед от него, прехвърли през пейката краката си, обути във високи прашни кавалерийски ботуши, седна и сложи мечовете до себе си.
— Сандък… — повтори отец Кабанн с отпаднал глас. — Приказваме си, че измисляме. Всъщност всичко много отдавна е измислено. Някой много отдавна всичко е измислил, сложил е всичко в сандък, превъртял на капака дупка и си отишъл… Отишъл да спи… Тогава какво? Идва отец Кабани, затваря очи, пъха ръка в дупката. — Отец Кабани погледна ръката си. — Хо-оп! Измислил. Аз, казва, съм измислил това… А който не вярва, той е глупак… Пъхам ръката — хоп! Какво? Бодлива тел. За какво? Да си ограждам обора от вълци… Юнак! Пъхам ръката — хоп! Какво? Хитро нещо — нарича се машинка за мелене на месо. За какво? Екстра кайма… Юнак! Пъхам ръка — хоп! Какво? Горяща вода… За какво? Да си разпалвам суровите дърва… А?
Отец Кабани млъкна и започна да се навежда напред, сякаш някой го беше хванал за врата и го натискаше. Румата взе чашата, надникна в нея, после изля няколко капки върху опакото на ръката си. Капките бяха лилави и миришеха на фузелово масло. Румата грижливо избърса ръката си с дантелена кърпичка. Върху кърпичката останаха мазни петна. Рошавата глава на отец Кабани се допря до масата и веднага се дръпна.
— Който е сложил всичко в сандъка, той е знаел за кого е измислено… Бодлива тел срещу вълци?! Аз, глупакът, казвам — срещу вълци… Рудниците, рудниците трябва да се заградят с тази бодлива тел… За да не бягат от рудниците престъпниците. А аз не искам. Аз самият съм престъпник. А мене питали ли са ме? Питали са ме! Бодлива тел, викат. Срещу вълци, викат… Добре, юнак, викат. Ще заградим рудниците… Самят дон Реба ги загради. И мелачката ми задигна. Юнак, вика! Пипе имаш, вика!… И сега значи във Веселата кула екстра кайма прави… Екстра работи, вика…
Зная, мислеше си Румата. Всичко зная. И как си викал в кабинета на дон Реба, и как си пълзял в краката му, как си го молил: «Върни ми я, не ми я вземай!» Но късно. Завъртя се твоята мелачка…
Отец Кабани грабна чашата и залепи до нея косматата си муцуна. Той гълташе отровната смес и ръмжеше като глигана Ъ. След това бутна чашата на масата и взе да дъвче парче ряпа. По бузите му пълзяха сълзи.
— Горяща вода! — обяви той най-после с пресипнал глас. — За разпалване на огньове и правене на весели фокуси. Но каква горяща вода е, щом може да се пие? Ако я смесиш с бирата, цена няма да има. Не я давам. Сам ще си я изпия… И пия. Денем пия. Нощем. Целият подпухнах. И постоянно падам. Няма да повярваш, дон Румата, одеве се приближих до огледалото и се уплаших… Гледам — пазил ме господ, — къде е отец Кабани?! Същински октопод — целият съм станал на цветни петна. Ту червен, ту син. И аз съм измислил вода за фокуси…
Отец Кабани плю на масата и размърда крак под скамейката, взе да го разритва. После изведнъж попита:
— Какъв ден сме днес?
— Утре сме Ката Праведника — каза Румата.
— Ами защо няма слънце?
— Защото е нощ.
— Пак нощ… — тъжно каза отец Кабани и заби нос в огризките.
Известно време Румата го гледа, като си свиркаше през зъби. После стана от масата и отиде в килера. В килера между купчината ряпа и купчината талаш блещукаха стъклените тръбички на тромавия спиртоварен апарат на отец Кабани — чудно творение на инженер по рождение, химик по инстинкт и майстор стъклар. Румата обиколи два пъти «адската машина», след това напипа в тъмнината един лост и няколко пъти замахна и удари, където му падне. В килера се разнесе дрънчене, звънтене, бълбукане. В носа го удари отвратителна миризма на прокиснало джибре.
Счупеното стъкло захруска под ботушите. Румата отиде в отсрещния ъгъл и запали електрическото фенерче. Там под камара вехтории в солидна силикатна каса се намираше миниатюрен походен синтезатор «Мидас». Румата разхвърля вехториите, набра на диска комбинация от цифри и вдигна капака на касата. Дори на бялата електрическа светлина сред разхвърляния боклук синтезаторът изглеждаше странно. Румата хвърли в приемния отвор няколко лопати стърготини и синтезаторът тихичко запя, като автоматично включи индикаторното табло. С върха на ботуша бутна до изходния улей една ръждясала кофа. И веднага с тънък звън върху смачканото тенекиено дъно се посипаха жълтите колелца с аристократическия профил на Пиц Шести, крал на Арканар.
Румата пренесе отец Кабани върху скърцащите нарове, смъкна му ботушите, обърна го на десния хълбок и го зави с проскубаната кожа на някакво отдавна изчезнало животно. Докато завиваше отец Кабани, онзи за миг се събуди, но не можеше да се помръдне, нито разбираше нещо. Промърмори само няколко стиха от забранения светски романс: «Аз съм цвете алено и нежно в твоите длани нежни», след което шумно захърка.
Румата разчисти масата, измете пода и избърса стъклото на единствения прозорец, почерняло от мръсотия и химическите експерименти, които отец Кабани беше правил на перваза. Зад олющената печка намери буре със спирт и го изля в една миша дупка. След това напои хамахарския жребец, сипа му овес от торбата на седлото, изми се и седна да чака, загледан в димното пламъче на маслената лампа. Шеста година вече той живееше този странен, двоен живот и на пръв поглед съвсем беше свикнал с него, но от време на време, като сега например, изведнъж го обземаше мисълта, че всъщност няма никаква организирана варварщина и настъпваща сивота, а се разиграва странно театрално представление, в което той, Румата, играе главната роля, че ей сега след някоя негова сполучлива реплика ще гръмнат ръкопляскания и ценителите от Института за експериментална история с възхищение ще се развикат от ложите: «Идеално, Антоне! Идеално! Юначага си, Тошка!» Той дори се озърна, но препълнената зала липсваше, имаше само почернели, обрасли с мъх стени от голи греди, омацани с наслоена чернилка.
На двора хамахарският жребец изцвили и зачатка с копита. Чу се ниско равно бръмчене, което му беше страшно познато, но тук звучеше просто невероятно. Румата се вслуша със зяпнали уста. Бръмченето спря, пламъчето над светилника се разлюля и пламна по-ярко. Румата взе да се надига и в същия момент от нощния мрак в стаята влезе дон Кондор, главен съдия и пазител на големите държавни печати на търговската република Соан, вицепрезидент на Конфедерацията на дванадесетте ангросисти и носител на имперския орден на Милосърдната десница.
Румата скокна и за малко не събори скамейката. Беше готов да се хвърли към него, да го прегърне, да го разцелува по двете бузи, но краката му по силата на етикета сами се превиха в колената, шпорите тържествено издрънчаха, дясната му ръка описа широк полукръг от сърцето встрани, а главата му се сведе така, че брадата му потъна в кълчищено-дантелената яка. Дон Кондор свали кадифената си барета с обикновено пътническо перо и бързо, сякаш се бранеше от комари, махна на Румата, а после хвърли баретата на масата и с две ръце разкопча до шията закопчалките на плаща си. Плащът бавно се свличаше от гърба му, а той вече седеше на скамейката, разкрачил крака, опрял лявата си ръка на хълбока, а със свободната си дясна ръка хванал ефеса на позлатения си меч, забит в изгнилите дъски на пода. Той беше дребен и слаб, с големи изпъкнали очи на тясно бледо лице. Черните му коси бяха прибрани също както при Румата с масивен златен обръч с голям зелен камък на челото.
— Сам ли сте, дон Румата? — попита той отсечено.
— Да, благородни дон — тъжно отвърна Румата.
Отец Кабани изведнъж високо и трезво каза: «Благородни дон Реба… Вие сте хиена и нищо друго.» Дон Кондор не се обърна.
— Аз долетях — каза той.
— Да се надяваме, че не са ви видели — каза Румата.
— Една легенда повече или по-малко няма значение — раздразнено каза дон Кондор. — Нямам време да пътувам с кон. Какво се е случило с Будах? Къде изчезна? Но, дон Румата, седнете, моля ви се. Боли ме шията.
Румата послушно седна на скамейката.
— Будах изчезна — каза той. — Чаках го на оброчището «Тежките мечове». Но дойде само един едноок дрипльо, каза паролата и ми предаде торба с книги. Чаках още два дни, след това влязох във връзка с дон Гуг и дон Гуг ми съобщи, че е изпратил Будах чак до границата и че Будах се придружавал от някакъв благороден дон, на когото можело да се вярва, защото бил изгубил на карти всичко до грош и се продал на дон Гуг телом и духом. Следователно Будах е изчезнал някъде тук, в Арканар. Това е всичко, което зная.
— Малко знаете — каза дон Кондор.
— Работата не е в Будах — възрази Румата. — Ако е жив, ще го намеря и ще го отърва. Тези неща ми идват отръки. Но аз исках да говоря с вас за друго. Искам още веднъж да ви обърна внимание, че положението в Арканар излиза от рамките на базисната теория… — На лицето на дон Кондор се появи кисел израз. — Моля ви, изслушайте ме — твърдо каза Румата. — Чувствувам, че по радиото никога няма да се разберем с вас. А в Арканар всичко се промени. Появи се нов, систематично действуващ фактор. И като че ли дон Реба съзнателно насъсква против учените цялата сивота в кралството. Всичко, което поне мъничко се издига над средното сиво равнище, се оказва под заплаха. Чуйте ме, дон Кондор, това не са емоции, а факти. Ако си умен, образован, ако се съмняваш и говориш не като другите, дори ако не пиеш вино, вече си застрашен. Всеки кръчмар има право да те пребие дори до смърт. Стотици и хиляди хора са обявени извън закона. Щурмоваците ги ловят и бесят покрай пътищата. Голи, нагоре с краката… Вчера на моята улица стъпкаха един старец, защото научили, че е грамотен. Тъпкали го цели два часа, тъпи, с потни, зверски муцуни… — Румата се овладя и завърши спокойно: — С една дума, скоро в Арканар няма да остане нито един грамотен човек. Както в областта на Светия орден след Барканското клане.
Прехапал устни, дон Кондор вторачено го гледаше.
— Не ми харесваш, Антоне — каза той по руски.
— И на мене много неща не ми харесват, Александър Василевич — каза Румата. — Не ми харесва, че със самото поставяне на проблема сами си вързахме ръцете и краката. Не ми харесва, че той се нарича Проблем за безкръвното въздействие. Защото при моите условия това е научно обосновано бездействие. Зная всичките ви възражения. И аз познавам теорията. Но тук няма никакви теории, тук има типично фашистка практика, тук зверовете всеки миг убиват хора. Тук всичко е безполезно. Не достигат знания, а златото губи цената си, защото закъснява.
— Антоне — каза дон Кондор. — Не се горещи. Вярвам, че положението в Арканар е изключително, но съм убеден, че ти нямаш нито едно конструктивно предложение.
— Да — съгласи се Румата, — нямам конструктивни предложения. Но ми е много трудно да се владея.
— Антоне — каза дон Кондор. — Тук, на цялата планета, ние сме двеста и петдесет души. Всички се владеят и за всички това е много трудно. Най-опитните живеят тук вече двадесет и две години. Долетяха само като наблюдатели. Забранено им беше изобщо да предприемат, каквото и да било. Представи си само за миг: забранено изобщо. Те не биха имали право дори да спасят Будах. Дори Будах да бъде тъпкан с крака пред очите им.
— Не бива да говорите с мене като с дете — каза Румата.
— Вие сте нетърпелив като дете — рече дон Кондор. — А трябва да бъдете много търпелив.
Румата горчиво се усмихна.
— А докато ние изчакваме — каза той, — докато се примерваме и прицелваме, зверовете всеки ден, всеки час ще унищожават хора.
— Антоне — каза дон Кондор. — Във вселената има хиляди планети, където още не сме стигнали и където историята си върви по своя път.
— Но тук вече сме пристигнали!
— Да, пристигнали сме. Но за да помогнем на това човечество, а не да задоволяваме справедливия си гняв. Ако си слаб, отивай си. Върни се в къщи. В края на краищата ти наистина не си дете и знаеше какво ще видиш тук.
Румата мълчеше. Дон Кондор, някак си омекнал и изведнъж остарял, влачейки меча си за ефеса като тояга, се разходи покрай масата, като печално клатеше глава.
— Всичко разбирам — каза той. — Всички тези неща вече съм ги преживял. Имаше време, когато това чувство за безсилие и собствена подлост ми се струваше най-страшно. Някои, по-слабите, се побъркваха от това, ние ги изпращахме на Земята и сега ги лекуват. Трябваха ми петнадесет години, приятелче, за да разбера кое е най-страшното. Антоне, най-страшното е да загубиш човешкия си лик. Да омърсиш душата си, да се озлобиш. Ние тук, Антоне, сме богове и трябва да бъдем по-умни от боговете от легендите, които тукашните хора създават горе-долу по свой образ и подобие. А ние вървим по крайчеца на тресавището. Стъпиш ли накриво, отиваш в калта и цял живот не можеш да се измиеш. Горан Ирукански е писал в «История на пришествието»: «Когато бог слезе от небето и излезе пред народа от Питанските блата, краката му бяха покрити с кал».
— И за което Горан беше изгорен — мрачно каза Румата.
— Да, изгориха го. А това беше казано за нас. Аз съм тук петнадесет години. Аз, приятелю, престанах дори да сънувам Земята. Когато веднъж ровех книжата си, намерих снимка на жена и дълго не можах да се сетя коя е тя. Понякога изведнъж със страх разбирам, че отдавна вече не съм сътрудник на Института, а експонат от музея на този Институт, главен съдия на търговска феодална република, и в музея има зала, където трябва да ме сложат. Това е най-страшното — да се вживееш в ролята си. Във всеки от нас благородният престъпник се бори с комунаря. И всичко около нас помага на престъпника, а комунарят е сам-самичък — до земята има хиляди години и хиляди парсека*2. Дон Кондор помълча малко, като гледаше колената си. — Това е, Антоне — каза той със затвърдяващ глас. — Да си останем комунари.
Той не разбира. Пък и как може да разбере? На него му провървя, той не знае какво значи сив терор, какво значи дон Реба. Всичко, на което е бил свидетел през петнайсетте години работа на тази планета, тъй или иначе се побира в рамките на базисната теория. И когато аз му говоря за фашизъм, за сиви щурмоваци, за засилването на еснафщината, той приема това като емоционални изрази. «Не се шегувайте с терминологията, Антоне. Терминологичната бърканица има опасни последици.» Той съвсем не може да разбере, че нормалното равнище на средновековното варварство е щастливо минало за Арканар. За него дон Реба е нещо като херцог Ришельо, умен и далновиден политик, който защищава абсолютизма от феодалния сепаратизъм. Само аз на цялата планета виждам страшната сянка, която все повече покрива страната, но тъкмо аз не мога да разбера чия е тази сянка и защо… И как ще мога да го убедя, когато по очите му виждам, че е готов всеки момент да ме изпрати на Земята да се лекувам.
— Какво прави уважаемият Синда? — попита той.
Дон Киндор престана да го пронизва с поглед и измънка: «Благодаря, добре е». После каза:
— В края на краищата ясно трябва да разбереш, че нито ти, нито аз, никой от нас няма да види реално осезаеми плодове от работата си. Ние не сме физици, ние сме историци. За нас единицата време не е секундата, а векът и нашите дела не са дори сеитба, ние само подготвяме почвата за сеитба. А пък понякога от Земята пристигат… ентусиасти, дявол ги взел… Спринтьори на къси разстояния…
Румата се усмихна горчиво и без особена нужда взе да опъва ботушите си. Спринтьори. Да, имаше спринтьори.
Преди десет години Стефан Орловски или дон Канада, командир на арбалетната рота на негово императорско величество, по време на публичното мъчение на осемнадесетте есторски вещици заповяда на войниците си да открият огън по палачите, съсече имперския съдия и двама съдебни пристави и беше набучен на копията на дворцовата охрана. Гърчейки се в предсмъртни мъки, той крещеше: «Нали сте хора! Бийте ги, бийте ги!» Но сред рева на тълпата: «На кладата! На кладата!» — малцина го чуваха.
Почти по същото време в другото полукълбо Карл Розенберг, един от най-големите познавачи на селските войни в Германия и Франция, известен още като търговеца на вълна Пани-Па, вдигна въстание на муриските селяни, завзе с щурм два града и когато се опита да прекрати грабежите, беше убит със стрела в тила. Той беше още жив, когато пристигнаха с хеликоптер да го вземат, но не можеше да говори и само гледаше виновно и учудено с големите си сини очи, от които непрекъснато течаха сълзи…
А малко преди пристигането на Румата великолепно законспирираният довереник на кайсанския тиранин (Джереми Тафнат, специалист по история на аграрните реформи) изведнъж ни в клин, ни в ръкав направи дворцов преврат, узурпира властта и в продължение на два месеца правеше опити да въведе Златен век. Той упорито не отговаряше на яростните запитвания на съседите и Земята, заслужено си спечели слава на луд, щастливо избягна осем атентата и най-после беше задигнат от аварийната команда на сътрудниците от Института и с подводница прехвърлен в островната база край Южния полюс.
— Представи си само! — промърмори Румата. — Досега цялата Земя си въобразяваше, че с най-сложните проблеми се занимава нула-физиката…
Дон Кондор вдигна глава.
— О, най-после! — каза той тихо.
Зачаткаха копита, злобно и пискливо зацвили хамахарският жребец, чу се енергично проклятие със силен ирукански акцент. На вратата се показа дон Гуг, старши камердинер на негова светлост херцог Ирукански, дебел, червендалест, с юнашки засукани мустаци, с усмивка до ушите, с малки весели очички под буклите на кестенявата перука. И Румата отново понечи да се хвърли и го прегърне, защото това беше Пашка, но дон Гуг изведнъж се изпъна, на пълничката му физиономия се появи сладникаво любезно изражение, той леко се прегъна в кръста, притисна шапката до гърдите си и сви устните си на фунийка. Румата мимоходом погледна Александър Василиевич. Александър Василиевич беше изчезнал. На скамейката седеше Главният съдия и Пазителят на големите печати — разкрачил крака, сложил лявата си ръка на хълбока, а с дясната хванал ефеса на позлатения си меч.
— Много закъсняхте, дон Гуг — каза той с неприятен глас.
— Много се извинявам! — извика дон Гуг, като плавно се приближаваше към масата. — Кълна се в рахита иа моя херцог, че имаше съвършено непредвидени обстоятелства. Четири пъти ме спираха патрулите на негово величество арканарския крал и два пъти се бих с някакви простаци. — Той грациозно вдигна лявата си ръка, омотана с окървавен парцал. — Но да попитам, благородни донове, чий е този хеликоптер зад къщата?
— Хеликоптерът е мой — свадливо каза дон Кондор. — Аз нямам време да се бия по пътищата.
Дон Гуг приятно се усмихна и като яхна скамейката като кон, каза:
— Значи, благородни донове, принудени сме да констатираме, че многоученият доктор Будах тайнствено е изчезнал някъде между ируканската граница и оброчището «Тежките мечове»…
Отец Кабани изведнъж се размърда в постелята си.
— Дон Реба — дебело каза той, без да се събужда.
— Оставете Будах на мене — отчаяно каза Румата — и се опитайте все пак да ме разберете…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.