сряда, 19 май 2010 г.

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

ВТОРА ГЛАВА
Румата трепна и отвори очи. Вече беше се стъмнило. Под прозорците на улицата ставаше скандал. Някой, явно военен, ревеше: «Мръсник! Ще оближеш с език тази мръсотия! («Добро утро!» — помисли си Румата.) Млък!… Кълна се в гроба на свети Мика, ще ме изкараш от кожата!» Друг глас, груб и прегракнал, боботеше, че на тази улица човек трябва да гледа къде стъпва. «Сутринта валя дъжд, а знаете ли още кога е настилана?…» — «Той ще ми заповяда къде да гледам!…» — «По-добре ме пуснете, благородни дои, не ме дърпайте за ризата» — «Той ще ми заповядва!…» Чу се звънко пляскане. Явно — втори шамар, първият беше събудил Румата. «Я не ме бийте, благородни дон…» — боботеше долу.
Гласът беше познат, кой ли можеше да бъде? Май дон Тамео. Трябва днес да му върне на карти хамахарската кранта обратно. Интересно, дали някога ще се науча да разбирам от коне? Наистина ние, есторските Руматовци, открай време не разбираме от коне. Ние сме познавачи на бойните камили. Добре че в Арканар почти няма камили. Румата с пукане ое протегна, напипа до възглавницата копринения шнур и няколко пъти го дръпна. Вътре в къщата зазвънтяха звънчетата. Хлапето, разбира се, зяпа скандала, помисли си Румата. Можеше да стане и да се облече сам, но пак щяха да се пръснат излишни слухове. Той се заслуша в псувните под прозореца. Ама че силен език. Невероятна ентропия. Да не го заколи дон Тамео… Напоследък в гвардията се бяха появили любители, които заявяваха, че единият меч им служи само за благороден бой, а другия употребяват за уличната паплач, която благодарение грижите на дон Реба страшно се била навъдила в славния Арканар. Впрочем дон Тамео не беше от тях. Страхлив си е нашият дон Тамео, пък е и известен политик…
Отвратително е, когато денят започва с дон Тамео… Румата седна, обхванал с ръце колената си под хубавото мъхнато одеяло. Изпита чувството, че го притиска оловен мрак, искаше му се да наведе глава и да мисли колко слаби и нищожни сме пред обстоятелствата… На Земята такова нещо дори през ум не ни минава. Там сме здрави и самоуверени момчета, учили психологическо кондиционираие и готови на всичко. Имаме отлични нерви: умеем да не извръщаме глава, когато пред очите ни бият и екзекутират някого. Притежаваме нечувано самообладание, способни сме да издържим излиянията и на най-безнадеждните кретени. Забравихме да се гнусим, можем да си служим със съдове, които според обичая се дават на кучетата да ги оближат, а след това се изтриват за красотата с мръсната пола на дрехата. Ние сме велики имперсонатори, дори насън не говорим на езиците на Земята. Имаме безупречно оръжие — базисната теория за феодализма, разработена в тишината на кабинетите и лабораториите, край прашни разкопки и в солидни дискусии…
Едно е жалко, че дон Реба си няма понятие от тази теория. Жалко че психологическата подготовка изчезва от нас като загара, мята се в крайности, принудени сме да се занимаваме с непрекъснато презакаляване: «Стисни зъби и помни, че ти си замаскиран бог, че те не знаят какво правят и почти никой от тях не е виновен и затова си длъжен да бъдеш търпелив и толерантен…» Излиза, че кладенците от хуманизъм, които на Земята ни се струваха бездънни, пресъхват със застрашителна бързина. Свети Мика, там, на Земята, ние бяхме истински хуманисти, хуманизмът беше скелет на натурата ни, в преклонението си пред Човека, в любовта си към Човека, стигнахме до антропоцентризма, а тук изведнъж се улавяме в мисли, че сме обичали не Човека, а само комунаря, земянина, равния на нас… Все по-често се улавяме в мисли като тези: «Стига, та това хора ли са? Нима не са способни да станат хора поне с течение на времето?» И тогава си спомняме за такива като Кира, Будах, Арата Гърбавия, за великолепния барон Пампа и ни хваща срам, а това е също така непривично и неприятно за нас и най-важното, то не ни помага…
Стига за това, помисли си Румата. Поне сутрин не! Дано се провали този дон Тамео!… В душата се е натрупала горчилка и няма къде да я изхвърли човек в тази самота. Точно така, в самота. Дали сме мислили ние, здравите, уверените, че ще изпаднем тук в самота? Никой няма да повярва. Антоне, приятелю, какво става с теб? На запад от теб, на три часа с хеликоптер е добрякът, умният Александър Василиевич, на изток е Пашка, верен и весел приятел, седем години сте седели на един чин. Просто си се размекнал, Тошка. Жалко, разбира се, смятахме, че си по-силен, но с кого не се случва това? Работата е адска, разбираме. Я се върни на Земята, позанимавай се с теория, пък после ще видим…
А Александър Василиевич впрочем е същински догматик. Щом базисната теория не предвижда сивите («Аз, миличък, за петнадесет години работа май не съм забелязвал такива отклонения от теорията…»), значи сивите ми се привиждат. Щом ми се привиждат, значи нервите ми не са в ред и трябва да ме изпратят на почивка. «Добре тогава, обещавам ви да видя сам и да ви съобщя мнението си. Но засега, дон Румата, моля ви, никакви ексцеси…» А Павел, негов приятел от детинство, ерудит, познавач, извор на информация… се зарови безразсъдно в историята на двете планети и лесно доказа, че сивото движение е чисто и просто обикновено движение на гражданите против бароните. «Впрочем тези дни ще се отбия при тебе и ще видя. Честно казано, малко ми е неудобно за Будах…» Благодаря и за това. И стига толкова. Ще се заловя с Будах, щом като вече за нищо друго не съм способен.
Ученият доктор Будах. Кореняк ируканец, голям медик, когото ируканският херцог за малко не удостои с дворянско звание, но размисли и реши да го затвори в една кула. Най-големият специалист в империята по отроволечение. Автор на широкоизвестния трактат «За тревите и другите билки, които тайнствено могат да бъдат причина за скръб, радост и успокоение, а също така за слюнката и соковете на влечугите, паяците и голия глиган Ъ, които притежават същите и много други качества». Без съмнение забележителен човек и интелигент, убеден хуманист и безпаричник — цялото му имущество се състои от един чувал книги. Но кому си притрябвал ти, доктор Будах, в тази мрачна и невежа страна, затънала в кървавото тресавище на заговорите и користолюбието?
Да предположим, че си жив и се намираш в Арканар. Не е изключено, разбира се, да са те заловили варварите, слезли от чукарите на Червения северен хребет. В този случай дон Кондор има намерение да влезе във връзка с нашия приятел Шуштулетидоводус, специалист по история на първобитните култури, който работи сега като маг-епилептик при един вожд с четиридесет и пет срично име. Ако ти все пак си в Арканар, най-вероятно е да са те задигнали нощните работни добичета на Вага Колелото. И дори да не са те задигнали, а просто да са те задържали, защото за тях главната плячка би бил твоят придружвач, благородният, загубил на карти, дон. Но тъй или иначе, те няма да те убият — Вага Колелото е твърде голям скъперник, за да направи такова нещо.
Може да те е задигнал и някой глупак барон. Без всякакъв зъл умисъл, просто от скука и хипертрофирано гостоприемство. Дощяло му се е да погуляе с един благороден събеседник, поставил на пътя свои войскари и е отмъкнал в замъка си твоя придружвач. И ти ще седиш в смрадливата стая на слугите, докато доновете не се напият до оглупяване и не се разделят. В този случай тебе също нищо не те заплашва.
Но някъде в Гниловражие все още има остатъци от неотдавна разбитата селска армия на дон Кси и Перта Гръбнака, които нашият орел дон Реба тихомълком подпомага, защото твърде възможно е да има усложнения с бароните. А те не знаят пощада и по-добре да не мисля за тях. Съществува още дон Сатарина, един от най-знатните имперски аристократи, сто и две годишен, съвсем побъркан. Той е в родова вражда с ируканските херцози и от време на време се активизираше и започваше да лови всички, които пресичаха ируканската граница. Той е много опасен, защото поради пристъпите на холецистит беше способен да издава такива заповеди, че гробарите не успяваха да изкарват труповете от неговите тъмници.
И най-после — главното. Главното, не защото е най-опасно, а защото е най-вероятно. Сивите патрули на дон Реба. Щурмоваците по големите пътища. Може да си попаднал в ръцете им случайно и тогава трябва да разчиташ на съобразителността и хладнокръвието на придружвача. Ами ако дон Реба е заинтересован да си в ръцете му? Дон Реба проявява такива неочаквани интереси… Възможно е шпионите да са му донесли, че ще минеш през Арканар, изпратена е била да те причака група под командата на старателен сив офицер, издънка на дребни феодали, и ти сега лежиш в някой каменен чувал под Веселата кула…
Румата отново нетърпеливо дръпна шнура. Вратата на спалнята се отвори с отвратително скърцане и влезе момчето слуга, слабичко и мрачно. Казваше се Уно и съдбата му можеше да послужи за тема на балада. На прага то се поклони и като тътреше скъсаните си обувки, приближи до кревата и сложи на масичката поднос с писма, кафе и парче ароматична дъвкателна кора за чистене и заздравяване на зъбите. Румата сърдито го погледна.
— Я кажи, моля ти се, ще смажеш ли някога тази врата?
Момчето гледаше в пода, без да отговори. Румата отметна одеялото, спусна голите си крака от леглото и протегна ръце към подноса.
— Ми ли се днес? — попита той.
Момчето пристъпи от крак на крак без да отговори нещо, тръгна из стаята да събира разхвърляните дрехи.
— Струва ми се, че те попитах дали си се мил днес или не? — каза Румата, като разпечатваше първото писмо.
— Греховете с вода не се измиват — промърмори момчето. — Да не съм благородник, та да се мия?
— Какво ти разказвах за микробите? — каза Румата.
Момчето сложи на облегалката на креслото зелените панталони и направи знак с големия пръст, сякаш пъдеше дявола.
— Три пъти през нощта се молих — каза той. — Какво още трябва?
— Глупчо си ти — каза Румата и започна да чете писмото.
Пишеше му дона Окана, дворцова дама, новата фаворитка на дон Реба. Предлагаше му довечера да посети нея, «нежно страдащата». В постскриптума с обикновени думи беше написано какво всъщност очаква тя от тази среща. Румата не издържа — изчерви се. Погледна крадешком към хлапето и промърмори: «Ами всъщност…» Трябваше да се помисли за това. Противно му беше да ходи, но да не отиде беше глупаво — дона Окана знаеше много. Изпи кафето наведнъж и сложи в устата си дъвкателната кора.
Вторият плик беше от дебела хартия, печатът от червен восък беше размазан; личеше си, че писмото е отваряно. Пишеше му дон Рипат, отявлен кариерист, лейтенант от сивата рота на галантеристите. Разпитваше го за здравето му, изразяваше увереност в победата на сивото дело и го молеше да отсрочи дълга му, като се оправдаваше с глупави мотиви. «Добре, добре…» — промърмори Румата, сложи писмото настрана, взе отново писмото и с интерес го разгледа. Да, бяха започнали да работят по-тънко. Явно по-тънко.
В третото писмо му предлагаха да се дуелира с мечове заради дона Пифа, но се съгласяваха да оттеглят предложението си, ако дон Румата любезно представи доказателства, че той, благородният дон Румата, не е имал и няма нищо общо с дона Пифа. Писмото беше стандартно: основният текст беше писан от калиграф, а в оставените промеждутъци несръчно, с граматически грешки бяха вписани имената и сроковете.
Румата захвърли писмото и почеса изпохапаната си от комари лява ръка.
— Дай да се измия! — заповяда той.
Момчето изчезна зад вратата и скоро се върна, влачейки заднишком по пода дървено корито с вода. После още веднъж излезе тичешком и домъкна празно корито и гърне.
Румата скочи на пода, смъкна презглава старата си пижама с изкусна ръчна бродерия и със звън измъкна от ножниците мечовете, които висяха над възглавницата му. Момчето от предпазливост застана зад креслото. След като се поупражнява десетина минути в нападение и отбрана, Румата запрати мечовете в стената, наведе се над празното корито и заповяда: «Сипвай!» Лошо беше без сапун, но Румата вече беше свикнал. Момчето изливаше гърне след гърне на гърба, на шията, на главата му и мърмореше: «Всички хора като хора, само ние… Къде се е видяло човек да се мие в два съда. В клозета измислил някакво гърне… Всеки ден чиста кърпа… И още не се е помолил, а гол размахва мечовете…»
Като се разтриваше с кърпата, Румата каза поучително:
— Аз работя в двореца, не съм някакъв си въшлив барон. Придворният трябва да бъде чист и да благоухае.
— Негово величество си няма други грижи, освен да ви мирише — възрази му момчето — Всички знаят, че негово величество ден и нощ се моли за нас, грешните. А пък дон Реба изобщо никога не се мие. С ушите си съм го чул, неговият лакей разправяше.
— Добре де, не мърмори — каза Румата, като навличаше найлоновия потник.
Момчето се отнасяше към този потник с неодобрение. За него отдавна вече се носеха слухове сред арканарската прислуга. Но в това отношение Румата не можеше нищо да направи поради естествената човешка гнусливост. Когато си обуваше гащетата, момчето извърна глава и направи суетните движение, сякаш плюеше срещу нечестивия.
Все пак хубаво би било да се изкара на мода бельото, помисли си Румата. Обаче по естествен път това можеше да се направи само чрез жените, а Румата и в това отношение се отличаваше с непозволена за един разузнавач придирчивост. Един кавалер и развейпрах, познавач на столичните обноски и заточен задари дуел по любов, трябваше да има най-малко двадесет любовници. Румата полагаше героични усилия да поддържа реномето си. Половината от агентурата му, вместо да си гледа работата, разпространяваше за него отвратителни слухове, които будеха завист и възхищение сред арканарската гвардейска младеж. Десетки разочаровани дами, при които Румата специално оставаше да чете стихове до късна нощ (трета стража, братска целувка по бузата и скок от балкона в обятията на командира на нощния обход, познат офицер), в надпревара си разказваха за истинския столичен стил на кавалера от метрополията. Румата се крепеше само на суетността на тези глупави и до погнуса развратни жени, но проблемът за бельото си оставаше неразрешен. А колко лесно стана с носните кърпички. Още на първия бал Румата извади от маншета на ръкава си изящна бродирана кърпичка и леко попи устните си. На следващия бал храбрите гвардейци вече бършеха потните си лица с големи и малки парчета разноцветен плат с бродерия и с монограми. А след месец се появиха, преметнали през ръка цели чаршафи, чиито краища елегантно се влачеха по пода.
Румата нахлузи зелените панталони и бялата батистена риза с изпрана яка.
— Някой чака ли ме? — попита той.
— Бръснарят чака — отвърна момчето. — И още двама донове седят в гостната, дон Тамео и дон Сера. Заповядаха ми да им донеса вино и сега играят на карти. Чакат ви за закуска.
— Върви да извикаш бръснаря. На благородните донове кажи, че скоро ще дойда. И не бъди груб, разговаряй учтиво…
Закуската не беше много богата и оставаше място за близкия обяд. Беше поднесено печено с много подправки в кучешки уши, накиснати в оцет. Пиха газирано ируканско, тежко червено есторско, бяло соанско. Дон Тамео ловко унищожаваше с два кинжала овнешкия крак и се оплакваше от нахалството на низшите съсловия. «Смятам да подам рапорт до негово величество — съобщи той. — Дворянството настоява да се забрани на селяшката и занаятчийската паплач да се показва на публични места и на улиците. Да минават през дворовете и в покрайнините. А в случай, че появяването на селянина е невъзможно, например когато докарва хляб, месо и вино в къщите на благородниците, нека има специално разрешение от Министерството за защита на короната.» — «Умна глава! — възхитено каза дон Сера, като пръскаше слюнка и сок от месото. — А пък вчера в двореца…» И той разказа последната новина. Любимката на дон Реба, дона Окана, настъпила по невнимание краля по болния крак. Негово величество побеснял и обръщайки се към дон Реба, заповядал да се накаже престъпничката за назидание. На което дон Реба, без да му мигне окото, отговорил: «Ще бъде изпълнено, ваше величество. Още нощес!» «Така се смях — каза дон Сера, като въртеше глава, — че от елека ми изхвръкнаха две копчета…»
Протоплазма, помисли си Румата. Протоплазма, която само плюска и се размножава.
— Да, благородни донове — каза той. — Дон Реба е изключително умен човек…
— Охо-хо! — каза дон Сера. — И още какъв! Умна глава…
— Знаменит държавник — каза дон Тамео многозначително и прочувствено.
— Сега дори чудно му става на човек, като си спомни — продължи Румата, приятелски усмихнат — какво се говореше за него само преди година. Спомняте ли си, дон Тамео, как остроумно осмяхте кривите му крака?
— Не си спомням — промърмори той. — Пък и какъв присмехулник съм аз…
— Имаше такова нещо, имаше — каза дон Сера, като с укор клатеше глава.
— Наистина! — възкликна Румата. — Нали бяхте на този разговор, дон Сера. Помня, вие така се смяхте на остроумните думи на дон Тамео, че нещо изхвръкна от тоалета ви…
Дон Сера почервеня и започна дълго и с пелтечене да се оправдава, като непрекъснато лъжеше. Навъсеният дон Тамео се зае със силното есторско и понеже, според думите му, «както беше започнал по-онзи ден, така и досега не може да спре», когато излязоха от къщата, наложи се да го придържат от двете страни.
Денят беше слънчев и ведър. Простият народ се мотаеше между къщите и търсеше да позяпа нещо, хлапетиите пискаха и свиркаха, замерваха се с кал, от прозорците надничаха хубавици — гражданки с шапчици, пъргави слугинчета срамежливо стрелкаха с влажните си очички и настроението започна малко да се повишава. Дон Сера ловко събори един селянин и замалко не се пръсна от смях, като гледаше как селянинът се търкаля в локвата. Дон Томео изведнъж откри, че е сложил презрамките с мечовете наопаки, развика се: «Стойте!» — и започна да се върти на място, като се опитваше да се обърне вътре в презрамките. От елека на дон Сера пак изхвръкна нещо. Румата хвана минаващото тичешком слугинче за розовото ушенце и го помоли да помогне ня дон Тамео да се оправи. Около благородните донове веднага се струпа тълпа зяпачи, те даваха на слугинчето съвети, от които то съвсем почервеня, а от елека на дон Сера заваляха като град закопчалки, копчета и токи. Когато най-после отново тръгнаха, дон Тамео започна на висок глас да съчинява допълнение към рапорта си, в който изтъкваше, че «красивите особи от женски пол не трябва да се причисляват към селяните и простолюдието». В този момент една кола с гърнета прегради пътя им. Дон Сера измъкна и двата меча и заяви, че не подобава на благородните донове да заобикалят някакви си гърнета и че той ще си пробие път през колата. Но докато се целеше, опитвайки се да различи къде завършват стените на къщата и къде започват гърнетата, Румата хвана колелетата и изви колата, като освободи пътя. Зяпачите, които с възхищение наблюдаваха случката, извикаха на Румата три пъти «ура». Благородните донове понечиха да продължат пътя си, но от един прозорец на третия етаж се показа дебел побелял бакалин и започна да говори за золумите на придворните, на които «нашият орел дон Реба скоро ще види сметката». Трябваше да спрат и да прехвърлят в този прозорец всичките гърнета. В последното гърне Румата пусна две жълтици с профила на Пиц Шести и ги подаде на вцепенения собственик на колата.
— Колко му дадохте? — попита дон Тамео, когато си тръгнаха.
— Дреболия — небрежно отвърна Румата. — Две жълтици.
— Кълна се в гроба на свети Мика! — възкликна дон Тамео. — Вие сте богат! Искате ли да ви продам моя хамахарски жребец?
— По-добре е да го спечеля на карти — каза Румата.
— Вярно! — каза дон Сера и спря. — Защо пък да не поиграем!
— Тук ли? — попита Румата.
— Ами защо пък не? — попита дон Сера. — Не виждам защо трима благородни донове да не поиграят на карти там, където им се ще.
В този момент дон Тамео изведнъж падна. Дон Сера се спъна о краката му и също падна.
— Съвсем забравих — каза той. — Време е вече да вървим на пост.
Румата ги вдигна и ги поведе, като ги държеше за лактите. Пред огромната мрачна къща на дон Сатарина той спря.
— Ами дали да не влезем при стария дон? — попита той.
— Съвсем не виждам защо трима благородни донове да не влязат при стария дон Сатарина — каза дон Сера.
Дон Тамео отвори очи.
— Щом сме на кралска служба — заяви той, — трябва винаги да гледаме бъдещето. Д-дон Сатарина е изминат етап. Напред, благородни донове! Трябва да вървя на пост…
— Напред — съгласи се Румата.
Дон Тамео отново обори глава на гърдите си и вече не се събуди. Дон Сера разказваше за любовните си победи, като свиваше пръст след пръст. Така се довлякоха до двореца. В караулното помещение Румата с облекчение постави дон Тамео на скамейката, а дон Сера седна на масата, небрежно отмести купчина заповеди, подписани от краля, и заяви, че най-после дошло време да си пийнат студено ируканско. Нека стопанинът дотъркаля бъчвата, заповяда той, а тези момчета (той посочи гвардейците от караула, които играеха на карти на другата маса) да дойдат тук. Дойде началникът на караула, лейтенант от гвардейската рота. Той дълго се взира в дон Тамео и оглежда дон Сера; и когато дон Сера го запита «защо увехнаха цветята в градината на любовта», реши, че сега май не бива да ги изпраща на пост. Нека си полежат така.
Румата изгуби от лейтенанта две жълтици и поговори с него за новите формени презрамки и за начините за острене на мечове. Между другото той подметна, че се кани да се отбие при дон Сатарина, който има оръжие, наострено по старинен начин, а беше много огорчен, когато научи, че почтеният велможа съвсем се побъркал: преди месец освободил всичките си пленници, разпуснал дружината, а изключително богатия си арсенал от напитки предал безвъзмездно на хазната. Сто и две годишният старец заявил, че смята да посвети остатъка от живота си на добри дела и сега вероятно няма да я кара дълго.
След като се сбогува с лейтенанта, Румата излезе от двореца и се запъти към пристанището. Той заобикаляше локвите и прескачаше ямите, пълни със зеленясала вода, грубо разблъскваше зазяпалите се хора от простолюдието, намигаше на девойките, на които външността му очевидно правеше голямо впечатление, поздравяваше с поклон дамите в носилките, приятелски се здрависваше с познатите дворяни и нарочно не забелязваше сивите щурмоваци.
Той направи малко отклонение, за да се отбие в Патриотичното училище. Това училище беше основано преди две години със средства на дон Реба, за да се подготвят издънките на дребните феодали и търговци за военни и административни кадри. Сградата беше каменна, съвременна по строеж, без колони и барелефи, с дебели стени, с тесни като бойници прозорци, с полукръгли кули от двете страни на главния вход. В слуай на нужда хората в сградата можеха да се отбраняват доста време.
Румата се изкачи по тесните стъпала на втория етаж, шпорите му задрънчаха по камъка и покрай класните стаи той се отправи към кабинета на директора на училището. От класните стаи се чуваше врява, скандиране. «Какъв е кралят? — Светло величество. Какви са министрите? — Верни, които не знаят какво е съмнение…», «… И бог, нашият създател, каза: «Ще те прокълна». И го прокле…», «… А когато рогът изсвири два пъти, пръснете се по двама във верига и наведете копията…», «… А когато изтезаваният изпадне в безсъзнание, разпитът без престараване да се прекрати…»
Училище, мислеше си Румата. Гнездо на мъдростта. Опора на културата…
Без да почука, той бутна ниската сводеста врата и влезе в кабинета, тъмен и студен като зимник. Иззад огромната маса, отрупана с книжа и пръчки за наказание, насреща му изскочи дълъг, недодялан човек, плешив, с хлътнали очи, стегнат в тесен сив мундир с отличителните знаци на Министерството за защита на короната. Това именно беше директорът на Патриотичното училище, ученият отец Кин, садистът убиец, станал монах, автор на «Трактат за доноса», който беше направил впечатление на дон Реба.
Румата отвърна небрежно на прекалено красноречивия поздрав, седна в креслото и сложи крак върху крак. Отец Кин остана прав, приведен в почтително-внимателна поза.
— Как върви работата? — попита Румата благосклонно. — Едни граматици колим, други учим, а?
Отец Кин отвори широко усмихната уста.
— Граматикът не е враг на краля — каза той. — Враг на краля е граматикът мечтател, граматикът, който се съмнява, невярващият граматик. А ние тук…
— Добре де, добре — каза Румата. — Вярвам. Какво пописваш? Четох трактата ти — полезна книга, но глупава. Как си могъл? Не е хубаво. Директор!…
— Старах се да блесна не с ум — с достойнство отвърна отец Кин. — Единствената ми цел беше да допринеса полза на държавата. Не са ни потребни умни хора. Потребни са ни верни. И ние…
— Добре, добре — каза Румата. — Вярвам. Та пишеш ли нещо ново или не?
— Готвя се да представя на министъра размишление за новата държава, за която вземам като образец Областта на Светия орден.
— Какво си намислил? — учуди се Румата. — Искаш да направиш всички ни монаси?…
Отец Кин стисна ръце и се наведе напред.
— Позволете да ви обясня, благородни дон — разпалено каза той, като облиза устните си. — Същността е в съвсем друго нещо. Същността е в основните принципи на новата държава. Принципите са прости и те са само три: сляпа вяра в непогрешимостта на законите, безпрекословно подчинение на същите, а също така усърдно наблюдение от всеки над всички.
— Хм — каза Румата. — И защо?
— Как «защо»?
— Все пак си глупав — каза Румата. — Добре де, вярвам. Но за какво бях дошел?… Да! Утре ще приемеш двама нови преподаватели. Казват се: отец Тара, много почтен старец, занимава се с… космография, и брат Нанин, също верен човек, силен е в историята. Те са мои хора и ги приеми учтиво. Ето ти гаранцията. — Той хвърли на масата една звънтяща кесия. — Твоят дял тук е пет жълтици… Ясно ли ти е?
— Да, благородни дон — каза отец Кин.
Румата се прозя и се озърна.
— Добре че си разбрал — каза той. — Баща ми, кой знае защо, много обичаше тези хора и ми завеща да подредя живота им. Но обясни ми, учени човече, откъде в един благороден дон може да има такава привързаност към един граматик?
— Възможно е да имат някакви особени заслуги? — предположи отец Кин.
— За какво намекваш? — подозрително попита Румата. — Защо пък не? Да… Някаква там хубавичка дъщеря или сестра… Ти, разбира се, тук нямаш вино?
Отец Кин виновно разпери ръце. Румата взе от масата едно от листчетата и известно време го държа пред очите си.
— «Сподпомагание»… — прочете той. — Умници! — Той изпусна листчето на пода и стана. — Внимавай твоята учена паплач тук да не ги обижда. Аз някога ще ги навестя и ако науча… — Той стисна юмрук под носа на отец Кин. — Хайде, хайде, не бой се, няма…
Отец Кин почтително се ухили. Румата му кимна и тръгна към вратата, драскайки пода с шпорите.
На улица «Премногоблагодарности» той се отби в оръжейния магазин, купи си нови халки за ножницата, опита чифт кинжали (хвърли ги към стената, изпробва ги на дланта си — не му харесаха), после поседна на тезгяха и си поговори със съдържателя, отец Гаук. Отец Гаук имаше тъжни добри очи и мънички бледи ръце, покрити с неизмити мастилени петна. Румата поспори малко с него за стиховете на Цурен, чу интересен коментар към стиха «Като лист увехнал пада ми в душата…», помоли го да му прочете нещо ново и като повъздиша заедно с автора над неизказано тъжните строфи, преди тръгване издекламира: «Да бъдеш или да не бъдеш» в свой превод на ирукански.
— Свети Мика! — извика разпаленият отец Гаук. — Чии са тези стихове?
— Мои — каза Румата и излезе.
Той се отби в «Сива радост», изпи чаша арканарски киселаш, плесна лекичко стопанката по бузата, с леко движение на меча преобърна масичката на щатния доносчик, който пулеше в него тъпите си очи, после отиде навътре в един ъгъл и намери там дрипаво брадато човече с мастилница на шията.
— Здравей, брат Нанин — каза той. — Колко молби написа днес?
Брат Нанин стеснително се усмихна. Показаха се дребните му развалени зъби.
— Сега се пишат малко молби, благородни дон — каза той. — Едни смятат, че е безполезно да се подават молби, а други пък разчитат, че в скоро време ще си вземат нужното и без молби.
Румата се наведе над ухото му и му разказа, че работата с Патриотичното училище е уредена.
— Ето ти две жълтици — каза той накрая. — Облечи се, стегни се. И бъди по-предпазлив… поне в първите дни. Отец Кин е опасен човек.
— Ще му прочета своя «Трактат за слуховете» — весело каза брат Нанин. — Благодаря, благородни дон.
— Човек всичко може да направи в паметна баща си! — каза Румата. — А сега ми кажи къде да намеря отец Тара?
Брат Нанин престана да се усмихва я смутено замига.
— Вчера тук стана сбиване — каза той. — А отец Тара беше малко попрепил. И отгоре на това е червенокос… Счупиха му ребро.
Румата кресна от досада.
— Ама че нещастие! — каза той. — И защо толкова много пиете?
— Понякога е трудно човек да се въздържи — тъжно каза брат Нанин.
— Вярно е — каза Румата. — Добре тогава, ето ти още две жълтици, пази го.
Брат Нанин се наведе и го хвана за ръката. Румата отстъпи назад.
— Хайде, хайде — каза той. — Това не е най-добрата ти шега, брат Нанин. Сбогом.
* * *
Никъде другаде в Арканар не миришеше както в пристанището. Миришеше на солена вода, на гнила тиня, смола, дим, развалена сланина, от кръчмите дъхтеше на загоряло, на печена риба, на прокиснала бира. В задушния въздух се носеха дебели разноезични псувни. По кея, в тесните проходи между складовете и около кръчмите се тълпяха хиляди хора с чудноват вид: разпасани моряци, надути търговци, мрачни рибари, търговци на роби, търговци на жени, начервосани проститутки, пияни войници, някакви тъмни личности, накичени с оръжие, фантастични дрипльовци със златни гривни на мръсните си лапи. Всички бяха възбудени и озлобени. По заповед на дон Реба вече трети ден нито един кораб, нито една лодка не можеше да напусне пристанището. По кейовете сиви щурмоваци подмятаха ръждиви касапски брадви и нахално и злобно поглеждаха тълпата. На задържаните кораби на групи от по пет-шест човека бяха наклякали широкоплещести, меднокожи хора, облечени с рунтави кожуси и с медни шлемове — наемници варвари, негодни в ръкопашен бой, но страшни ей така, от разстояние, със своите дълги тръби, които стреляха отровни бодли. А зад гората от мачти на открит рейд се чернееха неподвижни дългите бойни галери на кралския флот. От време на време те пущаха червени огненодимни струи, които подпалваха морето — там горяха нефт за поддържане на страха.
Румата отмина митническата канцелария, където пред затворените врати се бяха струпали мрачните морски вълци, които напразно очакваха разрешение за потегляне, промъкна се през кресливата тълпа, която търгуваше с каквото й падне (от робини и черен бисер до наркотици и дресирани паяци), тръгна към кейовете, хвърли поглед на наредените в редица за назидание на най-големия припек подпухнали трупове в моряшки куртки и като описа кръг през едно, затрупано с вехтории празно място, навлезе в смрадливите улички на пристанищния квартал. Тук беше тихо. По вратите на мизерните вертепи дремеха полуголи проститутки, на една пресечка лежеше пиян войник с разбита муцуна и извадени джобове, покрай стените се промъкваха подозрителни фигури с бледи физиономии на нощни птици.
Румата идваше тук за пръв пъти отначало се учуди, че не прави впечатление на никого: хората, които срещаше, гледаха с помътнели погледи или край него, или някак си през него, макар че се отдръпваха, за да му направят път. Но когато сви на ъгъла, случайно се обърна и успя да зебележи как десетина-петнадесет разнокалибрени глави, мъжки и женски, космати и плешиви, моментално се шмугнаха във врати, в прозорци, в преддверия. Тогава той почувствува странната атмосфера на това гадно място, атмосфера не толкова на вражда и опасност, а на някакво мръсно, користно любопитство.
Той бутна с рамо вратата и влезе в един от вертепите, където в полутъмното салонче на тезгяха дремеше дългоносо старче с лице на мумия. По масите беше пусто. Румата безшумно се приближи до тезгяха и тъкмо се прицели да чукне стареца по дългия нос, когато изведнъж забеляза, че спящият старец изобщо не спи, а през големите си, притворени клепачи внимателно го наблюдава. Румата хвърли на тезгяха малка сребърна монета и очите на старчето веднага широко се отвориха.
— Какво ще обича благородният дон? — сериозно попита той. — Трева? Енфие? Момиче?
— Не се преструвай — каза Румата. — Ти знаеш за какво идвам тук.
— Я, та това бил дон Румата! — с необичайно учудване извика старецът. — Гледам аз, гледам — нещо познато…
След като каза това, той отново притвори клепачи. Всичко беше ясно. Румата заобиколи тезгяха и през тясна врата се вмъкна в съседната стаичка. Тук беше тясно, тъмно и вонеше на вкиснато. В средата зад високо писалище, наведен над книжата, седеше сбръчкан възрастен човек с плоска черна шапчица. На писалището мъждукаше кандилце и в полумрака се виждаха само лицата на хората, които неподвижно седяха до стените. Придържайки мечовете си, Румата също напипа едно столче до стената и седна. Тук си имаше свои закони и свой етикет. Никой не обърна внимание на новодошлия, щом е дошел човекът, значи трябвало е да дойде, а ако не е трябвало, достатъчно е едно мигване и човекът ще изчезне. Търси го после, ако си нямаш работа, по целия свят… Сбърченият старец старателно скърцаше с перото, хората край стените бяха неподвижни. От време на време ту един, ту друг провлечено въздъхваше. По стените с леко тапкане тичаха невидими гущери мухоловци.
Неподвижните хора край стените бяха главатари на банди — някои от тях Румата отдавна познаваше по физиономия. Самите тези тъпи животни струваха малко. Тяхната психология не беше по-сложна от психологията на един среден бакалин. Те бяха прости, безпощадни и добре си служеха с ножовете и късите тояги. Но човекът при писалището…
Наричаха го Вага Колелото и той беше всемогъщ, не познаваше конкуренти като главатар на всички престъпни сили в Задпроливието — от Питанските блата в Западен Ирукан до морските граници на търговската република Соан. Беше прокълнат и от трите официални църкви в Империята заради безкрайното му високомерие, защото се беше нарекъл по-малък брат на царствуващите особи. Разполагаше с нощна армия от около десетина хиляди души, с богатство от няколкостотин хиляди жълтици, а агентурата му проникваше и в най-съкровените места на държавния апарат. През последните двадесет години четири пъти го бяха екзекутирали и всеки път пред голямо сборище народ; според официалната версия, в момента той лежеше в три от най-мрачните тъмници на Империята, а дон Реба нееднократно беше издавал декрети «относно възмутителното разпространяване от страна на престъпниците и други злоумишленици на легенди за така наречения Вага Колелото, който в действителност не съществува и следователно е легендарен». А според слуховете, същият този дон Реба викал при себе си някои барони, които имаха силни дружини, и им предлагал възнаграждение от петстотин жълтици за мъртвия Вага и седем хиляди жълтици за живия. На времето самият Румата трябваше да пръсне доста сили и жълтици, за да влезе в контакт с този човек. Вага предизвикваше у него силна погнуса, но понякога беше много полезен, буквално незаменим. Освен това Румата като учен много се интересуваше от Вага. Той беше един от най-интересните експонати в неговата колекция от средновековни чудовища, личност, която очевидно нямаше никакво минало…
Вага най-после остави перото, изправи се и каза дрезгаво:
— Така значи, деца мои. Две хиляди и петстотин жълтици за три дни. А разходите са само хилядо деветстотин деветдесет и шест. Петстотин мънички и кръгли жълтички за три дни. Не е лошо, деца мои, не е лошо…
Никой не помръдна. Вага се отдели от писалището, седна в ъгъла и силно разтърка сухите си длани.
— Има с какво да ви зарадвам, деца мои — каза той. — Настъпват добри времена, плодоносни. Но ще трябва да поработите. Ох, здравата да поработите. Моят по-стар брат, арканарският крал, е решил да изтреби всички учени хора в нашето кралство. Е, той по-добре ги разбира тези работи. Пък и какви сме ние, та да обсъждаме височайшите му решения? Обаче можем и трябва да извлечем полза от това негово решение. И доколкото сме негови верни поданици, ще му услужим. Но доколкото сме негови нощни поданици, няма да изпуснем и своя малък пай. Той няма да забележи и няма да ни се сърди. И?
Никой не се помръдна.
— Стори ми се, Пига въздъхна. Вярно ли е, Пига, сине мой?
В тъмнината някой се размърда и изкашля.
— Не съм въздъхвал, Вага — каза груб глас. — Как може…
— Не може, Пига, не може. Правилно. Сега всички трябва да ме слушате със затаен дъх. Всички ще се разотидете оттук и ще се заловите с тежка работа и тогава няма да има кой да ви посъветва. Моят по-стар брат, негово величество, чрез своя министър дон Реба обеща за главата на някои избягали и укриващи се учени доста пари. Ние трябва да му доставим тези глави и да зарадваме стареца. А, от друга страна, някои учени хора искат да се скрият от гнева на моя по-стар брат и за тази цел няма да пожалят средства. В името на милосърдието и за да облекчим душата на моя по-стар брат от бремето на излишните злодейства, ще помогнем на тези хора. Впрочем впоследствие, ако и тези глави потрябват на негово величество, той ще ги получи. Евтино, съвсем евтино…
Вага млъкна и наведе глава. По бузите му изведнъж потекоха бавни старчески сълзи.
— Остарявам аз, деца мои — каза той с хълцане. — Ръцете ми треперят, краката ми вече не държат и паметта започна да ми изневерява. Забравих, съвсем забравих, че между нас в тази задушна и тясна килийка се измъчва един благороден дон, който никак не се интересува от нашите дребни сметки. Ще се оттегля вече, трябва ми покой. А сега деца мои, нека се извиним пред благородния дон…
Той се изправи и с пъшкане се поклони. Останалите също станаха и също се поклониха, но с явна нерешителност и дори с уплаха. Румата буквално чуваше как пукат тъпите им, примитивни мозъци в напразно усилие да уловят смисъла на думите и постъпките на прегърбеното старче.
Работата, разбира се, беше ясна. Разбойникът използуваше още една възможност да съобщи на дон Румата, че в предвиждащия се погром нощната армия смята да действува заедно със сивите. А сега, когато беше дошло време да дава конкретни указания, да споменава имена и срокове на операцията, присъствието на благородния дон, меко казано, ставаше затруднително и на благородния дон се предлагаше да изложи накратко какво иска и да се измита. Загадъчно старче. Страшно. И за какво е дошло в града? Вага не можеше да понася града.
— Прав си, уважаеми Вага — каза Румата. — Аз нямам време. Обаче аз трябва да се извиня, защото те безпокоя за съвсем дребна работа. — Той продължаваше да седи и всички го слушаха прави. — Така стана, че ми трябва твоят съвет… Можеш да седнеш.
— Ето за какво става дума — продължи Румата. — Преди три дни трябваше да се срещна в оброчището «Тежките мечове» с един приятел, благороден дон от Ирукан. Но не се срещнахме. Той изчезна. Зная положително, че е минал ируканската граница благополучно. Може би ти знаеш по-нататъшната му съдба?
Вага дълго не отговаряше. Бандитите пъшкаха и въздишаха. После Вага се изкашля.
— Не, благородни дон — каза той. — Нищо не знаем за такова нещо.
Румата веднага стана.
— Благодаря ти, уважаеми — каза той, закрачи към средата на стаята и остави на писалището кесия с десетина жълтици. — Напущам те с молба: ако научиш нещо, съобщи ми. — Той докосна с ръка шапката си. — Сбогом.
На прага се спря и небрежно подхвърли.
— Ти тук говори нещо за учените хора. Сега ми хрумна една мисъл. Чувствувам, че благодарение усилията на краля след месец в Арканар няма да се намери един свестен книжовник. А аз трябва да основа в метрополията университет, дал съм обет, защото се излекувах от черната чума. Ако обичаш, когато наловиш книжници, съобщи най-напред на мене, а след това на дон Реба. Може би ще подбера няколко за университета.
— Няма да ти излезе евтино — с мазен глас го предупреди Вага. — Стоката е рядка, не се задържа.
— Честта е по-скъпа — високомерно каза Румата и излезе.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.