Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

ДЕСЕТА ГЛАВА
В Пияната бърлога беше сравнително чисто, подът грижливо изметен, масата изтъркана до бяло, в кьошетата за аромат бяха сложени вързопчета горски треви и лапад. Отец Кабани благоприлично седеше на малката скамейка в ъгъла, трезвен и тих, сложил измитите си ръце на коленете. Докато чакаха Будах да заспи, говореха за дреболии. Будах, седнал на масата до Румата, със снизходителна усмивка слушаше лекомисленото дърдорене на благородните донове и от време на време силно потрепваше от дрямката. Хлътналите му бузи пламтяха от конската доза тетралуминал, която незабелязано беше сложена в питието му. Старецът беше много възбуден и заспиваше трудно. Нетърпеливият дон Гуг свиваше и разпускаше под масата една камилска подкова, обаче запазваше веселия и непринуден израз. Румата ронеше хляб и с уморен интерес наблюдаваше как дон Кондор постепенно се изпълва с жлъч; пазителят на големите печати нервничеше, защото закъсняваше за извънредното нощно заседание на Конференцията на дванадесетте търговци, посветено на преврата в Арканар, на която той трябваше да бъде председател.
— Мои благородни приятели! — звучно каза най-сетне Будах, стана и падна върху Румата.
Румата грижливо го прегърна през рамената.
— Заспа ли? — попита дон Кондор.
— До сутринта няма да се събуди — каза Румата, вдигна Будах на ръце и го отнесе на леглото на отец Кабани. Отец Кабани продума със завист:
— На доктора значи можете да слагате, а на отец Кабани значи не може, вредно било. Лошо се получава!
— Имам четвърт час — каза дон Кондор на руски.
— На мен ми стигат и пет минути — отвърна Румата, едва сдържайки раздразнението си. — И аз толкова много ви говорих за тези неща по-рано, че ми стигат само минути. В пълно съответствие с базисната теория за феодализма — той яростно погледна дон Кондор право в очите — тази най-обикновена проява на гражданите против баронството — той хвърли поглед към дон Гуг — се превърна в провокационна интрига на Светия орден и доведе до превръщането на Арканар в база на феодално-фашистката агресия. Ние тук си блъскаме главите и напразно се опитваме да вкарваме сложната противоречива загадъчна фигура на нашия орел дон Реба в един ред с Ришельо, Некер, Токугава Иеясу, Монко, а той се оказа дребен хулиган и глупак! Той предаде и продаде всичко, което можеше, заплете се в собствените си начинания, уплаши се до смърт и хукна да се спасява при Светия орден. След половин година него ще го заколят, а Орденът ще остане. Просто ме е страх да си представя какви ще бъдат последиците за Задпроливието, а след това и за цялата империя. Във всеки случай цялата двадесетгодишна работа в империята отиде нахалост. При Светия орден трудно може да се работи. Вероятно Будах е последният човек, когото аз спасявам. Няма да има вече кого да спасявам. Свърших.
Дон Гуг най-после счупи подковата и запрати половинките в ъгъла.
— Да, недогледахме — каза той. — А може би не е чак толкова страшно, Антоне!
Румата само го погледна.
— Трябваше да премахнеш дон Реба — каза изведнъж дон Кондор.
— Тоест как така да го «премахна»?
На лицето на дон Кондор пламнаха червени петна.
— Физически! — рязко каза той.
Румата си седна.
— Тоест да го убия?
— Да. Да! Да! Да!!! Да го убиеш! Да го отвлечеш! Да го свалиш! Да го заточиш! Трябваше да действуваш! Не да се съветваш с двама глупаци, които бъкел не разбираха какво става.
— А също бъкел не разбирам.
— Ти поне чувствуваше.
Всички мълчаха.
— Нещо като Барканското клане ли е? — тихичко попита дон Кондор, като гледаше встрани.
— Да, нещо подобно, но по-организирано.
Дон Кондор прехапа устни.
— Сега вече късно ли е да го премахваме — каза той.
— Безсмислено е — каза Румата. — Първо, ще го премахнат без нас, а второ, изобщо не необходимо. Той е поне в ръцете ми.
— По какъв начин?
— Страхува се от мене. Досеща се, че зад мен стои сила. Дори вече ми предлагаше сътрудничество.
— Така ли? — промърмори дон Кондор. — Тогава кяма смисъл.
Дон Гуг каза, леко заеквайки:
— Вие, другари, сериозно ли ги говорите тези неща?
— Кои точно? — попита дон Кондор.
— Ами тези?… Да го убиете, физически да го премахнете… Да не сте побъркани.
— Благородният дон е ударен в петата — тихичко каза Румата.
Дон Кондор бавно отсече:
— При извънредни обстоятелства ефектни са само извънредните мерки.
Дон Гуг мърдаше устни и поглеждаше ту единия, ту другия.
— В-вие… Вие знаете ли докъде ще стигнете така? — продума той. — В-вие разбирате ли докъде ще стигнете така, а?
— Моля ти се, успокой се — каза дон Кондор. — Нищо няма да стане. И стига засега с тези неща. Какво ще правим с Ордена? Предлагам блокада на Арканарска област. Вашето мнение, другари? И по-бързо, че нямам време.
— Аз още нямам никакво мнение — възрази Румата. — А Пашка още по-малко. Трябва да се посъветваме с Базата. Трябва да се ориентираме. А след седмица да се срещнем и решим.
— Съгласен съм — каза дон Кондор и стана. — Да вървим.
Румата метна Будах на рамо и излезе от къщата. Дон Кондор им светеше с фенерче. Те отидоха при хеликоптера и Румата сложи Будах на задната седалка. Дон Кондор, като дрънчеше с меча и се заплиташе в плаща, се покатери на пилотската седалка.
— Няма ли да ме откарате до дома? — попита Румата. — Искам най-после да се наспя.
— Ще те откарам — троснато отвърна дон Кондор. — Но по-бързо, моля ти се.
— Сега ще се върна — каза Румата и изтича в къщата. Дон Гуг все още седеше на масата и загледан пред себе сп, търкаше брадата си. Отец Кабани стоеше до него и говореше:
— Така става винаги, приятелче. Колкото повече се стараеш, по-лошо излиза…
Румата грабна накуп мечовете и презрамките.
— Остани си със здраве, Пашка — каза той. — Не се ядосвай, просто сме уморени и раздразнени.
Дон Гуг поклати глава.
— Внимавай, Антоне — продума той, — внимавай много! За чичо Саша не говоря. Той е тук отдавна, няма тепърва да го променяме. Но ти…
— Спи ми се, нищо друго — каза Румата. — Отец Кабани, ако обичате, вземете конете ми и ги отведете при барон Пампа. Тези дни ще отида при него.
Отвън тихичко избръмчаха перките. Румата махна с ръка и изскочи от къщата. Под ярката светлина на фаровете на хеликоптера гигантските папрати и белите дънери на дърветата изглеждаха странни и страшни. Румата се покатери в кабината и хлопна вратичката.
В кабината миришеше на озон, на кожена тапицерия и одеколон. Дон Кондор вдигна машината и уверено я подкара над Арканарското шосе. Сега не бих могъл така, с лека завист си помисли Румата. Отзад мирно мляскаше насън старият Будах.
— Антоне — каза дон Кондор, — не бих искал… м-м… да бъда нетактичен и недей мисли, че… м-м… се бъркам в личните ти работи.
— Слушам ви — каза Румата. Той веднага се досети за какво става дума.
— Ние сме разузнавачи — каза дон Кондор. — И всичко скъпо, което имаме, трябва да бъде или далече на Земята, или вътре в нас. За да не може да ни се отнеме и да се вземе като заложник.
— За Кира ли говорите? — попита Румата.
— Да, момчето ми. Ако всичко, което зная за дон Реба, е истина, трудна и опасна работа е да го държиш в ръцете си. Разбираш какво искам да ти кажа…
— Да, разбирам — каза Румата. — Ще се помъча да измисля нещо.
* * *
Те лежаха в тъмното и се държаха за ръце. В града беше тихо, само понякога някъде наблизо злобно цвилеха и удряха с копита коне. От време на време Румата се унасяше в дрямка и веднага се събуждаше, защото Кира затайваше дъх — насън той силно й стискаше ръката.
— Сигурно много ти се спи — каза Кира шепнешком. — Спи.
— Не, не, разказвай, слушам те.
— Непрекъснато заспиваш.
— Все пак те слушам. Вярно е, че много съм уморен, но още повече съм се разтъжил за тебе. Жал ми е да спя. Разказвай, много ми е интересно.
Тя благодарно потърка нос о рамото му и го целуна по бузата и отново започна да разказва, че тази вечер дошло едно съседско момче, изпратил го баща й. Баща й бил на легло. Изгонили го от канцеларията и на сбогуване здравата го набили с пръчки. Напоследък той изобщо нищо не ядял, само пиел, станал бил целият син и треперел. Момчето й казало също, че си бил дошъл брат й — ранен, но весел и пиян, с нова униформа. Дал пари на баща си, пийнал си с него и пак заплашвал, че щели всичките да разкатаят. Сега бил лейтенант в някакъв специален отряд, дал клетва за вярност на Ордена и се готвел да приеме църковен сан. Баща й я молел засега в никакъв случай да не идва в къщи. Брат й заплашвал, че ще си разчисти сметките с нея, защото живеела с благородник, червенокоса мръсница…
Да, мислеше си Румата, естествено, няма да си ходи в къщи. И тук също в никакъв случай не бива да остава. Ако с нея се случи нещо… той си представи, че с нея се е случило нещо лошо и целият стана като от камък.
— Спиш ли? — попита Кира.
Той се събуди и разтвори ръка.
— Не, не… А друго какво си правила?
— Ами подредих ти стаите. Ужасен хаос е при тебе. Намерих една книга, съчинена от отец Гур. Разказва се как един благороден принц обикнал прекрасна, но дива девойка отвъд планините. Тя била съвсем дива и мислела, че той е бог. Н въпреки това много го обичала. После ги разделили и тя умряла от мъка.
— Това е забележителна книга — каза Румата.
— Аз дори плаках, все ми се струваше, че е за нас с тебе.
— Да, за нас е. И изобщо за всички хора, които се обичат. Но нас няма да ни разделят.
Най-безопасно би било на Земята, помисли си той. Но какво ще правиш там без мен? И какво ще правя аз тук сам? Мога да помоля Анка да ти бъде приятелка. Но какво ще правя аз тук без теб? Не, на Земята ще отлетим заедно. Аз ще карам кораба, а ти ще седиш до мен и аз всичко ще ти обясня. За да не се страхуваш от нищо. За да обикнеш Земята и никога да не тъгуваш за своята страшна родина, защото това не е твоята родина. Защото твоята родина те отритна. Защото ти си се родила хиляда години преди своето време. Добра, вярна, самоотвержена, безкористна. Такива като тебе са се раждали през всички епохи от кървавата история на нашите планети. Светли и чисти души, които не познават омразата, не приемат жестокостта. Жертви. Безполезни жертви. Много по-безполезнк от Гур Съчинителя или Галилей. Защото такива като тебе дори не са борци. За да бъдат борци, трябва да мразят. А вие тъкмо това не умеете. Така както и ние сега…
… Румата пак задряма и веднага видя Кира, че стои на края на плоския покрив на Съвета с дегравиатор на пояса и веселата, присмехулна Анка нетърпеливо я бута към хиляда и петстотин метровата пропаст.
— Румата — казва Кира. — Страх ме е.
— От какво, малка моя?
— Все мълчиш, мълчиш. Страхувам се…
Румата я притегли до себе си.
— Добре — каза той. — Сега аз ще говоря, а ти внимателно ме слушай. Далече, много далече зад сайвата се издига страшен, непристъпен замък. В него живее веселият, добър и смешен барон Пампа, най-добрият барон в Арканар. Той има красива и нежна жена, която много обича трезвия Пампа и не може да понася пияния…
Той млъкна и се ослуша. Чу чаткане на много копита по улицата и шумно дишане на много хора и коне. «Тук ли беше?» — попита груб глас под прозореца, «Май тук…» — «Сто-ой». По стълбите на преддверието затопуркаха токове и веднага след това няколко юмрука заудряха по воатата. Кира трепна и се притисна до Румата.
— Чакай, малка моя — каза той и отметна одеялото.
— За мен идват — каза Кира шепнешком. — Знаех си аз!
Румата с мъка се освободи от ръцете на Кира и се спусна към прозореца. «В името господне! — ревяха отдолу. — Отваряй! Ако счупим вратата, по-лошо ще бъде.» Румата вдигна щората и в стаята нахлу познатата танцуваща светлина на факлите. Долу топуркаха много конници — мрачни черни хора с островърхи качулки. Румата няколко секунди гледа надолу, после огледа черчевето на прозореца. Според тукашния обичай, то беше заковано неподвижно в рамката. Румата напипа в тъмнината меча и удари с дръжката стъклото. Парчетата се посипаха със звън.
— Ей, вие! — кресна той. — Да не ви е омръзнал животът?
Ударите във вратата стихнаха.
— Все ще забъркат каша — тихо каза някой долу. — Стопанинът си бил в къщи.
— Ами какво ни интересува?
— Интересува ни, защото с меча по-добър от него няма.
— А пък викаха, че бил заминал и нямало да се върне до сутринта.
— Уплашихте ли се?
— Не сме се уплашили, но за него нямаме никакво нареждане. Да не би да го убием…
— Ще го вържем. Ще го осакатим и ще го вържем. Ей, кой е там с арбалетите?
— Да не ни осакати той…
— Нищо, няма да ни осакати. Всички знаят, че е дал обет да не убива.
— Ще ви избия като кучета — каза Румата със страшен глас.
Кяра се притисна до него. Той чуваше как сърцето й лудо бие. Отдолу се чу прегракнала команда: «Чупете, братя! В името господне!» Румата се обърна и погледна Кира в лицето. Тя го гледаше като преди, с ужас и надежда. В сухите й очи танцуваха отблясъците от факлите.
— Какво, малка моя — каза той нежно. — Уплаши ли се? От тази ли сбирщина се уплаши? Върви се обличай. Нямаме вече работа тук… — Той забързано навличаше металнопластмасовата ризница. — Сега ще ги прогоня и ще си отидем. Ще отидем при Пампа.
Тя стоеше до прозореца и гледаше надолу. Червените блясъци подскачаха по лицето й. Долу трещеше и ехтеше. Сърцето на Румата се сви от жал и нежност. Ще ги пропъдя като кучета, помисли си той. Наведе се и взе да търси втория меч, а когато отново се изправя, Кира вече не стоеше до прозореца. Тя бавно се свличаше на пода, вкопчила се за пердето.
— Кира! — извика той.
Една арбалетна стрела беше пробила гърлото й, друга стърчеше от гърдите й. Той я взе на ръце и я пренесе на кревата. «Кира…» — повика я той. Тя изхърка и се изпъна. «Кира…» — каза той. Тя не отговори. Той постоя малко над нея, после взе мечовете, бавно слезе по стълбите в антрето и зачака да падне вратата…
ЕПИЛОГ
— А после? — попита Анка.
Пашка отмести очи, потупа няколко пъти с длан по коляното си, наведе се и протегна ръка да откъсне ягодите до краката си. Анка чакаше.
— После… — промърмори той. — Никой изобщо не знае какво е станало после, Анка. Той оставил предавателя в къщи и когато къщата пламнала, на патрулния дирижабъл разбрали, че става нещо лошо и веднага се отправили към Арканар. За всеки случай хвърлили над града блокчета със сънотворен газ. Къщата вече догаряла. Отначало се объркали, не знаели къде да го търсят, но после видели… Той се запъна. — С една дума, виждало се накъде отива.
Пашка млъкна и взе да хвърля ягодите една по една в устата си.
— Е? — тихичко каза Анка.
— Отишли в двореца… И там го намерили.
— Как?
— Ами… спял. И всички наоколо… също… лежели… Някои спели, а други… така… Намерили там и дон Реба… — Пашка бързо погледна Анка и отново отмести очи. — Взели Антон, разбира се, откарали го в Базата… Разбираш ли, Анка, той нищо не разказва. Сега той изобщо говори малко.
Анка стоеше много бледа и изправена гледаше над главата на Пашка към полянката пред къщичката. Боровете шумяха и леко се поклащаха, по синьото небе бавно плуваха облаци.
— А какво стана с момичето? — попита тя.
— Не зная — сухо каза Пашка.
— Слушай, Паша — каза Анка. — Може би не биваше да идвам тук?
— Не, защо? Мисля, че той ще ти се зарадва…
— А на мен все ми се струва, че той се крие някъде в храстите, наблюдава ни и чака аз да си отида.
Пашка се усмихна.
— Ами! — каза той. — Антон няма да стои в храстите. Просто не знае, че си тук. Както винаги, лови някъде риба.
— А с тебе как се държи?
— Нищо особено. Търпи ме. Но ти си друго нещо…
Те помълчаха.
— Анка — каза Пашка. — Помниш ли анизотропното шосе?
Анка смръщи чело.
— Какво шосе?
— Еднопосочното. Там висеше «стоп»-а. Помниш ли, бяхме тримата?
— Помня. Антон каза, че било еднопосочно.
— Антон тогава мина под «стоп»-а, а когато се върна, каза, че намерил вдигнат във въздуха мост и скелет на фашист, прикован с верига за картечницата.
— Не помня — каза Анка. — И какво от това?
— Аз сега често си спомням това шосе — каза Пашка. — Като че ли има някаква връзка… Шосето беше еднопосочно като историята. Назад не може да се върви. А той тръгна. И се натъкна на прикования скелет.
— Не те разбирам. Какво общо има тук прикованият скелет?
— Не зная — призна си Пашка. — Така ми се струва.
Анка каза:
— Ти не му позволявай много да мисли. Постоянно му говори нещо. Някакви глупости. За да спори.
Пашка въздъхна.
— И сам го зная. Но какво го интересуват моите глупости?… Ще послуша, ще се усмихне и ще каже: «Ти, Паша, поседи тук, а аз ще ида да поскитам». И ще отиде. А аз седя… В началото като глупак ходех незабелязано след него, а сега само седя и чакам.
Анка изведнъж се изправи. Пашка се обърна и също стана. Анка със затаен дъх гледаше как през полянката към тях идва Антон — огромен, широкоплещест, със светло, незагоряло лице. Нищо в него не беше се променило, той винаги си е бил малко мрачен. Анка тръгна насреща му.
— Анка — каза той нежно. — Анка, скъпа моя…
Той протегна към нея огромните си ръце. Тя плахо се устреми към него и веднага се дръпна. На пръстите му имаше… Но това не беше кръв, а просто сок от ягоди.