Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

Това бяха дни, когато аз разбрах
какво значи да страдаш, какво значи
да се срамуваш, какво значи да се отчаеш.
Пиер Абелар
Трябва да ви предупредя за следното:
когато изпълнявате задачата си, трябва да
имате оръжие за авторитет. Но при никакви
обстоятелства не ви се разрешава да го
употребявате. При никакви обстоятелства.
Разбрахте ли ме?
Ърнст Хемингуей
ПРОЛОГ
Ложата на Анкиния арбалет беше направена от черна пластмаса, а тетивата бяха от хромова стомана и се изпъваха с едно дръпване на безшумно плъзгащата се ръчка. Антон не признаваше нововъведенията. Той имаше солидно бойно оръжие в стила на маршал Тоц — крал Пиц Първи, обковано с черна мед, с макара, на която се намотаваше шнур от волски жили. А пък Пашка взе пневматична карабина. Понеже беше мързелив и не го биваше в дърводелския занаят, той смяташе арбалетите за детство на човечеството.
Те спряха лодката на северния бряг, където от жълтата пясъчна урва стърчаха разкривени корени от борове. Анка остави кормилното весло и се огледа. Слънцето вече беше се издигнало над гората и всичко беше синьо, зелено и жълто — синя мъглата над езерото, тъмнозелени боровете и жълт отвъдният бряг. А небето беше ясно, белезникавосиньо.
— Нищо няма там — каза Пашка. Младежите седяха, наведени над борда, и гледаха във водата.
— Грамадна щука — уверено каза Антон.
— Ей с такива плавници, нали? — попита Пашка.
Антон не отговори. Анка също погледна във водата, но видя само собственото си отражение.
— Да бяхме се изкъпали — каза Пашка, като потопи ръката си до лакът във водата. — Студена е — съобщи той.
Антон се премести на носа и скочи на брега. Лодката се заклати. Антон се хвана за борда и с очакване погледна Пашка. Тогава Пашка се изправи, сложи веслото на рамо като кобилица и извивайки долната част на тялото си, издекламира:
Стари шкипер Вицлипуцли.
Ти, приятелю, не чу ли?
Погледни, към теб се носят
стадо печени акули.
Антон мълчаливо дръпна лодката.
— Ей, ей! — развика се Пашка и се хвана за борда.
— Защо печени? — попита Анка.
— Не зная — отвърна Пашка. Всички се измъкнаха от лодката. — Но нали е хубаво? Стадо печени акули.
Те започнаха да изтеглят лодката на брега. Краката им затъваха във влажния пясък, целият покрит с изсъхнали борови иглички и шишарки. Лодката беше тежка и хлъзгава, но те я измъкнаха до самата кърма и спряха задъхани.
— Крака си премазах — каза Пашка и взе да си оправя червената превръзка на главата. Той внимаваше възелът на превръзката да бъде точно над дясното ухо, както у дългоносите ирукански пирати. — Животът пет пари не струва, хей! — заяви той.
Анка съсредоточено си смучеше пръста.
— Убоде ли се? — попита Антон.
— Не. Одрасках се. Някой от вас е с такива нокти…
— Я покажи!
Тя го показа.
— Да — каза Антон. — Травма. Е, какво ще правим?
— На ра-а-мо и покрай брега — предложи Пашка.
— Защо тогава трябваше да слизаме от лодката? — каза Антон.
— На лодка и баба знае — обясни Пашка. — А по брега: първо, има тръстики, второ — урви, трето — вирове. С шарани. И сомове има.
— Стада печени сомове — каза Антон.
— А ти къпал ли си се във вир?
— Къпал съм се, разбира се.
— Не съм виждал. Не ми се е случвало да видя.
— Ти много неща не си виждал.
Анка се обърна с гръб към тях, вдигна арбалета и стреля в един бор на двайсетина крачки. Посипа се кора.
— Отлично — каза Пашка и веднага стреля с карабината. Той се целеше в Анкината стрела, но не улучи. — Не спрях дишането — оправда се той.
— А ако го беше спрял? — попита Антон. Той гледаше Анка.
Анка със силно движение опъна ръчката на тетивата. Мускулите й бяха отлични. Антон с удоволствие видя как под мургавата кожа се търкулна като твърда топка бицепсът.
Анка много внимателно се прицели и стреля още веднъж. Втората стрела шумно се заби в дънера малко по-ниско от първата.
— Не бива така — каза Анка, отпускайки арбалета си.
— Защо? — попита Антон.
— Защото разваляме дърветата. Вчера един хлапак стреля с лък в едно дърво и аз го накарах да извади стрелата със зъби.
— Пашка — каза Антон. — Я изтичай, ти имаш хубави зъби.
— Единият ми зъб има дупка — отвърна Пашка.
— Добре — каза Анка. — Хайде нещо да правим.
— Не ми се катери по урвите — каза Антон.
— И на мене. Да вървим направо.
— Къде? — попита Пашка.
— Където ни видят очите.
— Е? — каза Антон.
— Значи в сайвата — каза Пашка. — Тошка, да идем на Забравеното шосе. Помниш ли го?
— Как да не го помня.
— Знаеш ли, Анечка… — започна Пашка.
— Не съм ти Анечка — рязко каза Анка. Тя не можеше да понася, когато не я наричаха Анка, а другояче.
Антон беше го запомнил добре. Той бързо каза:
— Забравеното шосе. По него никой не минава. И на картата го няма. И никой не знае накъде води.
— Ами вие ходихте ли там?
— Ходихме, но не успяхме да го изследваме.
— Път отникъде заникъде — изрече Пашка, като се окопити.
— Идеално — каза Анка. Очите й светнаха като черни цепнатинки. — Да вървим. До довечера ще стигнем ли?
— Ти пък! До дванайсет сме там.
Те се закатериха по урвата. На края на урвата Пашка се обърна. Долу се виждаше синьото езеро с жълтеникави голи плитчини, лодката върху пясъка и големи разширяващи се кръгове върху спокойната маслена вода край брега — сигурно беше подскочила онази същата щука. И Пашка почувствува онзи неопределен възторг, който го обземаше винаги, когато с Тошка офейкваха от интерната и пред тях се откриваше цял ден пълна независимост с непозната места с горски ягоди, с горещи безлюдни ливади, със сиви гущери, с ледената вода на непознати извори. И както винаги, дощя му се да извика и да подскочи високо. И незабавно го направи. Антон го погледна засмян и Пашка позна по очите му, че той напълно го разбира. А Анка пъхна два пръста в устата си и силно изсвири.
Гората беше борова и рядка, краката им се плъзгаха по окапалите игли. Между правите дънери падаха полегати слънчеви лъчи и цялата земя беше покрита със златни петна. Ухаеше на смола, на езеро и ягоди; някъде в небето цвърчаха невидими птички.
Анка вървеше отпред, стиснала арбалета под мишница, и от време на време се навеждаше да си откъсне кървави, сякаш лакирани ягоди. Антон вървеше зад нея, нарамил солидното бойно оръжие на маршал Тоц. Колчанът с тежките стрели тъпо го удряше по задника. Той вървеше и поглеждаше Анкината шия, загоряла, почти черна, с изпъкнали прешлени. Понякога се обръщаше да потърси Пашка, но Пашка не се виждаше, само от време на време ту отдясно, ту отляво пламваше на слънцето червената му превръзка. Антон си представи как Пашка безшумно се промъква между боровете с готова за стрелба пушка, проточил напред хищното си мършаво лице с обелен нос. Пашка се промъкваше крадешком през сайвата, а със сайвата шега не бива. Сайвата, драги, може всеки момент да ти зададе въпрос и трябва веднага да й отговориш, помисли си Антон и понечи да се наведе, но пред него беше Анка и тя можеше да се обърне. Щеше да излезе нещо глупаво. Анка се обърна и го попита:
— Вие тихо ли се измъкнахте?
Антон сви рамене.
— Че кой се измъква шумно?
— Аз, струва ми се, все пак вдигнах шум — загрижено каза Анка. — Изпуснах каната и изведнъж по коридора се чуха стъпки. Сигурно беше Дева Катя, днес тя е дежурна. Трябваше да скоча в лехата. Как мислиш, Тошка, какви са тия цветя в тази леха?
Антон смръщи чело.
— Под твоя прозорец ли? Не зная. Защо питаш?
— Много упорити цветя. «Нито вятър ги превива, нито буря ги поваля.» Няколко години вече скачаме в тях, а те пет пари не дават.
— Интересно — каза Антон сериозно. Той си спомни, че и под неговия прозорец има леха с цветя, които «нито вятър ги превива, нито буря ги поваля». Но той никога не им беше обръщал внимание.
Анка спря, почака го и му подаде шепа ягоди. Антон си взе само три.
— Вземи си още — каза Анка.
— Благодаря — отвърна Антон. — Обичам да ги бера една по една. А Дева Катя, общо взето, си я бива, нали?
— Зависи — каза Анка. — Когато всяка вечер на един човек му се казва, че краката му са ту кални, ту прашни…
Тя млъкна. Беше му чудно хубаво да върви с нея, да бъдат рамо до рамо из гората, да я докосва с голи лакти и да я гледа — колко е красива, сръчна и необичайно дружелюбна и какви големи сиви очи с черни мигли има.
— Да — каза Антон и протегна ръка да свали една блеснала на слънцето паяжина. — Нали нейните крака никога не са прашни. Разбираш ли, ако и тебе те носят на ръце през локвите, и ти няма да се окаляш…
— Че кой я носи?
— Хенрих от метеорологическата станция. Познаваш го, един здравеняк с бели коси.
— Вярно ли?
— Какво се чудиш? И дечурлигата знаят, че са влюбени.
Те пак млъкнаха. Антон погледна Анка. Очите на Анка бяха като черни цепнатинки.
— И кога я е носил? — попита тя.
— През една лунна нощ — без всякакво желание отвърна Антон. — Но да не вземеш да се раздрънкаш.
Анка се усмихна.
— Никой не те е бил през устата, Тошка — каза тя. — Искаш ли ягоди?
Антон машинално сграбчи ягодите от изцапаната със сок малка длан и ги напъха в устата си. Не обичам дърдорковците, помисли си той. Не мога да понасям плямпалата. Изведнъж намери аргумент.
— И тебе някога ще те влачат на ръце. Приятно ли ще ти бъде, ако хората започнат да плещят за това?
— Откъде ти скимна, че смятам да дрънкам? — разсеяно каза Анка. — Аз изобщо не обичам дърдорковците.
— Слушай, какво си наумила?
— Нищо особено — Анка сви рамене. След малко поверително му съобщи: — Знаеш ли, ужасно ми е омръзнало всяка вечер по два пъти да си мия краката.
Горката Дева Катя, помисли си Антон. Това не ти е сайвата.
Те излязоха на една пътечка. Пътечката водеше надолу и гората ставаше все по-тъмна и по-тъмна. Тук буйно растеше папрат и висока тучна трева. Дънерите на боровете бяха покрити с мъх и бели като пяна лишеи. Но със сайвата шега не бива. Един прегракнал глас, в който нямаше нищо човешко, неочаквано изрева:
— Стой! Хвърляй оръжието — ти, благородни доне и ти, дона.
Когато сайвата пита нещо, трябва веднага да и отговориш. С точно движение Антон събори Анка в папратта, търкулна се и залегна зад един гнил пън. Прегракналото ехо още кънтеше по дънерите на боровете, а пътеката беше вече пуста. Настана тишина.
Антон, легнал настрани, въртеше макарата и опъваше тетивата. Изтрещя изстрел и върху него се посипя смет. Прегракналият нечовешки глас съобщи:
— Донът е улучен в петата.
Антон запъшка и вдигна крак.
— Не в тази, в дясната — поправи го гласът.
Чуваше се как Пашка се киска. Антон предпазливо надникна иззад пъна, но в полутъмната зелена каша нищо не се виждаше.
В този момент се чу остро изсвирване и шум, сякаш падна дърво.
— Уау… — сподавено завика Пашка. — Милост! Милост! Не ме убивайте!
Антон веднага скочи. Насреща му из папрата заднишком излезе Пашка. Ръцете му бяха вдигнати над главата. Анкинмят глас попита:
— Тошка, виждаш ли го?
— Като на длан — одобрително отвърна Антон. — Не се обръщай! — викна той на Пашка. — Ръцете на тила!
Пашка покорно сложи ръце на тила и заяви:
— Нищо няма да кажа.
— Какво трябва да правим с него, Тошка? — попита Анка.
— Сега ще видиш — каза Антон и седна удобно на пъна, като сложи арбалета на колене. — Името! — изджавка той с гласа на Хекса Ирукански.
Пашка направи с гръб знак на презрение и неподчинение. Антон стреля. Тежката стрела с трясък се заби в клона над главата на Пашка.
— Охо! — извика Анкиният глас.
— Казвам се Бон Саранча — призна си Пашка с половин уста. — «И тука сигурно ще падне той — един от тези, дето бяха с него».
— Известен насилник и убиец — поясни Антон. — Но той никога нищо не прави даром. Кой те изпрати?
— Изпрати ме дон Сатарина Безпощадният — излъга Пашка.
Антон презрително каза:
— Ей тази ръка сложи край на смрадливия живот на дон Сатарнна преди две години в оброчището «Тежките мечове».
— Дай аз да му забия една стрела — предложи Анка.
— Съвсем забравих — бързо каза Пашка. — Изпрати ме всъщност Арата Красивият. Обеща ми сто жълтици за главите ви.
Антон се плесна по коленете.
— Ама че лъжец! — възкликна той. — Нима Арата ще се залавя с негодник като тебе.
— Все пак да му забия ли една стрела? — кръвожадно попита Анка.
Антон демонично се закикоти.
— Впрочем — каза Пашка — простреляна е дясната ти пета. Време е кръвта ти да изтече.
— А, друг път! — възрази Антон. — Първо, аз непрекъснато дъвча кора от бяло дърво и второ, прекрасните варварки вече превързаха раната ми.
Папратите се размърдаха и Анка излезе на пътечката. На бузата й имаше драскотина, а коленете й бяха изцапани с кал и зеленило.
— Време е да го хвърлим в блатото — заяви тя. — Когато врагът не се предава, той се унищожава.
Пашка пусна ръцете си.
— Ти изобщо не играеш по правилата — каза той на Антон. — Според тебе, все излиза, че Гекса е добър човек.
— Много разбираш! — каза Антон и също излезе на пътеката. — Сайвата не се шегува, мръсен наемнико.
Анка върна на Пашка карабината.
— Вие винаги ли така се стреляте? — попита тя със завист.
— Ами как? — учуди се Пашка. — Да не вземем да крещим: «Кх-кх. Бум-бум?» В играта трябва да има елемент на риск.
Антон нехайно каза:
— Например често си играем на Вилхелм Тел.
— Редуваме се — добави Пашка. — Веднъж аз стоя с ябълката, друг път той.
— Така ли? — бавно каза тя. — Интересно ще бъде да ви погледам.
— С удоволствие — ехидно каза Антон. — Но няма ябълка.
Пашка се усмихваше до ушите. Тогава Анка смъкна от главата му пиратската кърпа и бързо я направи на триъгълен възел.
— Ябълката е просто условност — каза тя. — Ето ви отлична мишена. Да поиграем на Внлхелм Тел.
Антон взе червения възел и внимателно го огледа. После хвърли поглед към Анка — очите й приличаха на цепнатинки. А Пашка се забавляваше — беше му весело. Антон му подаде възела.
— «От трийсет крачки карта ще улуча — с равен глас каза той. — Разбира се, с познати пистолети».
— «Наистина ли? — каза Анка и се обърна към Пашка: — И ти ли, друже мой, от трийсет крачки карта ще улучиш?»
Пашка наместваше шапката на главата си.
— «Все някога ще се опитам — каза той и зъбите му лъснаха. — На времето не стрелях лошо».
Антон се обърна и тръгна по пътечката, като броеше на глас крачките:
— Петнайсет… шестнайсет… седемнайсет…
Пашка каза нещо — Антон не го чу и Анка се разсмя високо. Някак си твърде високо.
— Трийсет — каза Антон и се обърна.
От трийсет крачки Пашка изглеждаше съвсем мъничък. Червеното триъгълно възелче стърчеше на главата му като шапка на палячо. Пашка се усмихваше. Все още не играеше. Антон се наведе и започна бавно да изпъва тетивата.
— Благославям те, татко Внлхелм! — викна Пашка. — И ти благодаря за всичко, каквото и да се случи.
Антон постави стрелата и се изправи. Пашка и Анка го гледаха. Те стояха един до друг. Пътеката приличаше на тъмен и влажен коридор между високи зелени стени. Антон вдигна арбалета. Бойното оръжие на маршал Тоц стана необичайно тежко. Ръцете ми треперят, помисли си Антон. Лошо. Глупаво. Той си спомни как през зимата с Пашка цял час замерваха със снежни топки една чугунена топка върху стълба на оградата. Хвърляха от двадесет крачки, от петнадесет, от десет и все не можеха да улучат. А после, когато им омръзна и си тръгнаха, Пашка небрежно и без да гледа, хвърли последната топка и улучи. Антон с всичка сила притисна приклада към рамото си. Анка стои много близо, помисли си той. Понечи да й викне да се дръпне, но разбра, че ще бъде глупаво. По-високо… Още по-високо… Още… Изведнъж го обхвана увереността, че дори да се обърне гърбом към тях, тежката цял фунт стрела ще се забие в челото на Пашка, между веселите зелени очи. Отвори очи и погледна Пашка. Пашка вече не се усмихваше. А Анка бавно-бавно вдигаше ръка с разперени пръсти и лицето й беше напрегнато и много старо. Тогава Антон вдигна арбалета още по-внсоко и натисна спусъка. Не видя къде отиде стрелата.
— Не улучих — каза той много високо.
И тръгна с вдървени крака по пътечката. Пашка избърса с червения възел лицето си, тръсна го, за да го разгъне, и започна да връзва кърпата на главата си. Анка се наведе и взе арбалета си. Ако тя ме прасне с това нещо по главата, ще й кажа благодаря, помисли си Антон. Но Анка дори не го погледна.
Тя се обърна към Пашка и попита:
— Тръгваме ли?
— Сега — каза Пашка.
Той погледна Антон и мълчаливо почука с пръст по челото си.
— А ти вече беше се изплашил — каза Антон.
Пашка още веднъж почука с пръст по челото и тръгна след Анка. Антон се влачеше подире им и се мъчеше да потисне съмненията си.
И какво всъщност направих, с огорчение си мислеше той. Какво се надуха? Пашка, разбирам, уплаши се. Само че още не се знае кой повече се уплаши — Вилхелм-бащата или Тел-синът. Анка пък за какво се сърди? Сигурно се е уплашила за Пашка. Ами аз какво трябваше да правя? Влача се подире им като роднина. Ще се махна. Ще свия сега наляво, там има хубаво блато. Може да хвана някоя сова. Но той дори не забави крачката си. Това значи завинаги, помисли си той. Беше чел, че често се случва така.
Излязоха на изоставеното шосе дори по-рано, отколкото предполагаха. Слънцето се беше издигнало високо, беше горещо. Боровите игли бодяха във вратовете им. Шосето беше бетонно, от два реда сиворъждивн плочи. Между плочите растеше гъста суха трева. Канавките бяха гъсто обрасли с прашни репеи. Над шосето бръмчаха и прелитаха бръмбари и един от тях нахално чукна Антон право по челото. Беше тихо и задушно.
— Я вижте! — каза Пашка.
Над пътя беше опънат тел и точно на средата висенн тенекиен диск с олющена боя. По всичко личеше, че на диска е нарисуван жълт правоъгълник върху червен фон.
— Какво е това? — без особен интерес попита Анка.
— Пътен знак — каза Пашка. — «Влизането забранено».
— «Тухла» — поясни Антон.
— И за какво служи? — попита Анка.
— Значи нататък не може да се пътува — каза Пашка.
— Тогава за какво е шосето?
Пашка вдигна рамена.
— Това е много старо шосе — каза той.
— Анизотропно шосе — заяви Антон. Анка стоеше гърбом към него. — Движението е разрешено само в една посока.
— Умни са били прадедите ни — замислено каза Пашка. — Пътуваш си стотина-двеста километра и изведнъж — прас! — «стоп». Нито можеш да продължиш, нито има от кого да поискаш разрешение.
— Представяш ли си какво може да има зад този знак? — каза Анка. Тя се озърна. Наоколо на много километри се простираше безлюдна гора и нямаше кого да попитат какво има зад този знак. — Ами ако това изобщо не е «стоп» — каза тя. — Боята съвсем се е олющила…
Тогава Антон внимателно се прицели и стреля. Идеално щеше да бъде, ако стрелата прекъснеше жицата и знакът паднеше пред краката на Анка. Но стрелата улучи горната част на знака, проби ръждивата тенекия и по земята се посипа само изсъхнала боя.
— Глупак — каза Анка, без да се обръща.
Това беше първата дума, която тя каза на Антон след играта на Вилхелм Тел. Антон престорено се усмихна.
— «And enterprises of great pitch and moment — произнесе той, — with this regard their crent turn away and loose the name of action».*1
Верният Пашка се развика:
— Приятели, тук е минала кола! След бурята е минала! Ето, тревата е смачкана. И ето…
Върви му на Пашка, помисли си Антон. Той взе да разглежда следите на шосето и също видя смачканата трева и черната ивица от гумите на мястото, където пред една дупка шофьорът беше ударил спирачките.
— Аха! — каза Пашка. — Изскочил е изпод знака.
За всички беше ясно, че е така, но Антон възрази:
— Нищо подобно, идвал е от другата страна.
Пашка го погледна с учудени очи.
— Да не би да си ослепял?
— Идвал е от другата страна — упорито повтори Антон. — Да вървим по следата.
— Глупости дрънкаш! — възмути се Пашка. — Първо, никой свестен шофьор няма да мине под «стоп». Второ, гледай: ето ти дупката, ето ти следата от спирачката… Тогава откъде е идвал?
— Какво ме интересуват твоите свестни шофьори. Аз лично не съм свестен и ще мина под знака.
— Върви, където щеш! — каза той, като леко заекна. — Глупчо! Съвсем си се побъркал от жегата.
Антон се обърна и загледан право пред себе си, мина под знака. Искаше му се само едно: да намери напред някой вдигнат във въздуха мост и да стане нужда да се прехвърля оттатък. Какво ме интересува този свестен — мислеше си той. — Да вървят, където щат… с нейния Пашенка. Спомни си как Анка сряза Павел, когато я нарече Анечка, и малко му поолекна. Обърна се.
Веднага съзря Пашка: Бон Саранча, свит на две, вървеше по следите на тайнствената кола. Ръждивият диск над шосето лекичко се поклащаше и през дупчицата прозираше синьото небе. А край канавката седеше Анка, опряла лакти на голите си колена и сложила брада на свитите си юмруци.
* * *
… Когато се връщаха, вече се здрачаваше. Момчетата гребяха, а Анка седеше на кормилото. Над черната гора се издигаше червената луна и жабите яростно крякаха.
— Всичко беше замислено така хубаво — тъжно каза Анка. — Е, какви сте…
Момчетата не отговориха. После Пашка тихичко попита:
— Тошка, ами какво имаше там, зад знака?
— Разрушен мост — отвърна Антон. — И скелет на фашист, прикован с вериги за картечницата. — Помисли малко и добави: — Картечницата цялата се беше забила в земята…
— М-да… — каза Пашка. — Случва се. А пък аз помогнах на един да поправи колата си