Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Гостите вече бяха се събрали, но дона Окана още не излизаше. Край позлатената масичка със сандвичи живописно пиеха, извили гърбове и изпънали задници, кралските гвардейци, прославени с дуелите и сексуалните си похождения. Край камината се кискаха анемични дамички на възраст. Те не блестяха с нищо и затова дона Окана ги беше взела като свои довереници. Те седяха една до друга на ниските канапета, а пред тях шетаха три старчета с тънки, непрекъснато движещи се крака — знаменити контета от епохата на бившето регентство, последни познавачи на отдавна забравени вицове. Всички знаеха, че без тези старчета един салон не е салон. В средата на залата, разкрачил обутите си с кавалерийски ботуши крака, стоеше дон Рипат, верен и неглупав агент на Румата, лейтенант от сивата рота на галантеристите, с великолепни мустаци и без всякакви принципи. Пъхнал големите си червени ръце в кожения пояс, той слушаше дон Тамео, който излагаше новия си проект за ограничаване на селяните за сметка на търговското съсловие и от време на време кимаше с мустак към дон Сера, който се луташе от стена до стена, явно търсейки вратата. В ъгъла, хвърляйки навсякъде предупредителни погледи, двама знаменити художници портретисти дояждаха задушено крокодилско с лук, а до тях, на перваза на прозореца, седеше възрастна жена с черни дрехи — бавачката, която дон Реба беше поставил при дона Окана. Тя гледаше строго пред себе си с неподвижен поглед, като от време на време ненадейно издаваше напред цялото си тяло. Настрани от другите играеха на карти една особа с кралска кръв и секретарят на соанското посолство. Особата шмекеруваше, секретарят търпеливо се усмихваше. В гостната той беше единственият човек, зает с работа — събираше материал за нов дипломатически доклад.
Гвардейците около масичката поздравиха Румата с бодри викове. Румата приятелски им намигна и взе да се здрависва наред с гостите. Поклониха се взаимно със старите контета, подхвърли няколко комплимента на доверениците, които моментално впериха очи в бялото перо над ухото му, потупа особата с кралска кръв по дебелия гръб и се насочи към дон Рипат и дон Тамео. Когато минаваше край нишата на прозореца, бавачката отново направи движение напред и от нея лъхна тежък дъх на винени пари.
Като видя Румата, дон Рипат извади ръце от ремъка и тракна токове, а дон Тамео извика полугласно:
— Вие ли сте, приятелю? Много добре, че дойдохте, вече бях изгубил надежда… «Както лебед с пребито крило към звездите печално зове…» Толкова скучно ми беше… Ако не беше прелюбезният дон Рипат, щях да умра от мъка.
Личеше си, че дон Тамео е започнал да изтрезнява към обяд, но още не беше успял да изтрезнее.
— Така значи? — учуди се Румата. — Цитираме бунтовника Цурен?
Дон Рипат веднага се изпъна и свирепо погледна дон Тамео.
— Е-е… — рече дон Тамео смутен. — Цурен? Защо всъщност?… Разбира се, аз в ироничен смисъл, уверявам ви, благородни донове. Та какво представлява Цурен? Един долен, неблагодарен демагог. И аз исках само да подчертая…
— Че дона Окана я няма тук — поде дон Румата — и вие сте започнали да скучаете без нея.
— Именно това исках да подчертая.
— Ами къде е тя?
— Чакаме я всеки момент — каза дон Рипат, поклони се и се отдръпна.
Доверениците, зяпнали по един и същи начин уста, втренчено гледаха бялото перо. Старите контета превзето се кискаха. Дон Тамео най-после също забеляза перото и взе да трепери.
— Приятелю! — взе да шепне той. — За какво ви е това? Не му е времето, ще влезе дон Реба… Наистина днес не го очакват, но все пак…
— Да не говорим за това — каза Румата, като нетърпеливо се озърташе. Искаше му се всичко да свърши по-скоро. Гвардейците вече се приближаваха с чаши.
— Толкова сте блед… — шепнеше дон Тамео. — Разбирам, любов, страст… Но свети Мика! Държавата над всичко… И най-после, опасно е… Оскърбени чувства…
В лицето му нещо се промени и той взе да се дърпа назад, да отстъпва, да се отдалечава, като непрекъснато се кланяше. Гвардейците наобиколиха Румата. Някои му подаде пълна чаша.
— За честта и за краля! — каза един гвардеец.
— И за любовта — добави друг.
— Покажете й какво значи гвардия, благородни Румата — каза трети.
Румата взе чашата и изведнъж видя дона Окана. Тя стоеше на вратата, махаше си с ветрилото и нежно поклащаше рамена. Да, беше хубава! От разстояние беше дори прекрасна. Тя съвсем не беше по вкуса на Румата, но безспорно беше хубава, тази глупава, сладострастна кокошка. Огромни сини очи без сянка от мисъл и топлота, нежна и опитна уста, разкошно, умело и старателно разголено тяло… Гвардеецът зад Румата явно не можа да се въздържи и доста шумно млясна. Без да се обръща, Румата му напъха в ръцете чашата и с широки крачки се отправи към дона Окана. Всички в гостната извърнаха очи от тях и усилено заговориха за глупости.
— Вие сте ослепителна — промърмори Румата, като се поклони ниско и издрънча с мечовете. — Позволете ми да падна в краката ви… Да легна като хрътка в краката на голата и равнодушна красавица…
Дона Окана прикри лице с ветрилото и лукаво притвори очи.
— Вие сте много смел, благородни дон — продума тя. — Ние, бедните провинциалистки, не можем да устоим срещу такъв натиск. — Гласът й беше нисък и малко хрипкав. — Уви, не ми остава друго, освен да отворя вратите на крепостта и да пусна победителя…
Румата скръцна със зъби от срам и злоба и се поклони още по-ниско. Дона Окана свали ветрилото и извика:
— Благородни донове, забавлявайте се! Ние с дон Румата сега ще се върнем. Обещах да му покажа новите си ирукански килими…
— Не ни напущайте задълго, чаровнице! — изблея едното старче.
— Прелъстителка! — мазно рече другото. — Фея!
Гвардейците дружно издрънчаха с мечовете. «Наистина, има вкус той…» — ясно каза кралската особа. Дона Окана хвана Румата за ръкава и го повлече след себе си. Когато вече бяха в коридора, Румата чу, че дон Сера заяви с малко ядосан глас: «Не виждам защо благородният дон да не погледне ируканските килими…»
В дъното на коридора дона Окана внезапно спря, прегърна Румата през врата и с хрипкав стон, който трябваше да означава бликнала страст, се впи в устните му. Румата спря да диша. От феята лъхаше силен смесен аромат от немито тяло и есторски одеколони. Устните й бяха горещи, влажни и лепкави от сладкиши. Той направи усилие и се опита да отговори на целувката и явно успя, защото дона Окана отново взе да пъшка и се отпусна в ръцете му със затворени очи. И това продължи цяла вечност. Ще ти дам да се разбереш, развратнице, помисли си Румата и я стисна в прегръдките си. Нещо изпращя, може би корсетът, може би ребро, красавицата болезнено изписка, учудено отвори очи и се задърпа да се освободи. Румата бързо разтвори ръце.
— Отвратителен си… — каза тя с възхищение, дишайки тежко.
— Изгарям от любов — виновно промърмори той.
— И аз. Толкова те чаках! По-бързо…
Тя го помъкна подире си през някакви студени тъмни стаи. Румата извади кърпичката и скришом избърса устата си. Сега хрумването му се струваше съвсем безнадеждно. Необходимо е, мислеше си той. Но малко ли неща са необходими… Няма да се отървеш само с разговори. Свети Мика, защо те тук в двореца никога не се мият? Ама че темперамент. Поне да беше дошел дон Реба… Тя го влачеше мълчаливо, упорито, както мравката влачи мъртва гъсеница. Чувствувайки се като последен идиот, Румата от куртоазия подхвърли някаква глупост за бързите крачета и червените устни, а дона Окана само леко се кискаше. Тя го наблъска в един силно затоплен будоар, наистина целият окичен с килими, хвърли се върху огромния креват, разпери ръце и крака върху възглавниците и започна да ги гледа с влажни хиперастенични очи. Румата стоеше като дърво. В будоара осезаемо миришеше на дървеници.
— Ти си прекрасен — прошепна тя. — Хайде, идвай при мен. Толкова дълго те чаках!…
Румата извърна очи, повдигаше му се. По лицето му, гъделичкайки го отвратително, взеха да се стичат капки пот. Не мога, помисли си той. По дяволите цялата тази информация… Лисица… Маймуна… Но това е противоестествено, мръсно. По-добре мръсотия, отколкото кръв, но това е по-лошо от мръсотията.
— Защо се бавите, благородни дон? — с писклив, треперещ глас завика дона Окана. — Елате де, чакам!
— По д-дяволите… — пресипнало каза Румата.
Тя скочи и тичешком отиде при него.
— Какво става с теб? Пиян ли си?
— Не зная — едва продума той. — Задушавам се.
— Да донесат ли легенче?
— Какво легенче?
— Нищо, нищо… Ще ти мине… — С разтреперани от нетърпение ръце тя започна да разкопчава елечето. — Ти си прекрасен… — задъхано мърмореше тя. — Но си плах като новак. Не бих допуснала никога… Това е прекрасно, кълна се в света Бара!…
Трябваше да я хване за ръцете. Той я гледаше отгоре надолу и виждаше блестящите и разчорлени коси, кръглите и голи рамена, посипани с топчици пудра, мъничките и червени уши. Лошо, помисли си той. Нищо няма да излезе. Жалко, тя сигурно знае нещо… Дон Реба бълнува. Води я на разпити, тя много обича разпитите… Не мога…
— Е? — каза тя раздразнено.
— Вашите килими са прекрасни — високо каза той. — Но трябва да си вървя.
Отначало тя ме разбра, след това лицето й се изкриви.
— Как смееш? — прошепна тя, но той вече напипа вратата с плешките си, изскочи в коридора и бързо излезе. От утре преставам да се мия, помисли си тай. Тук трябва да бъдеш нерез, а не бог.
— Скопец! — викна тя подире му. — Баба! На кол ще те набуча!…
Румата отвори някакъв прозорец и скочи в градината. Постоя малко под едно дърво, поглъщайки жадно студения въздух. После се сети за идиотското бяло перо, дръпна го, ядосано го смачка и го захвърли. Пашка също нищо нямаше да направи, помисли си той. Никой не може да го направи. «Сигурен ли си?» — «Да, сигурен съм». «Тогава пукната пара не струвате!» — «Но на мен ми се повдига от това нещо!» — «Експериментът не се интересува от твоите преживявания. Като не можеш, не се залавяй». — «Не съм животно». — «Ако го изисква Експериментът, трябва да станеш животно». — «Експериментът не може да иска такова нещо». «Както виждаш, може». — «А тогава…» — «Какво «тогава»?» Той не знаеше какво тогава. «Тогава… Тогава… Добре, ще смятаме, че аз съм лош историк. — Той сви рамене. — Ще се постараем да станем по-добри. Ще се научим да се превръщаме в свине…»
Когато се върна в къщи, беше към полунощ. Не се съблече, само разкопча токите на презрамката, просна се на дивана в гостната и заспа като пребит.
Събудиха го негодуващите викове на Уно и един добродушен басов рев:
— Вълче такова, махай се, ще ти откъсна ухото!…
— Казва ви се, спи!…
— Марш, не ми се мотай в краката!…
— Казва ви се, не е позволено!
Вратата се разтвори и в гостната нахълта огромният като звера Пех барон Пампа дон Бау, червенобуз, с бели зъби, с щръкнали напред мустаци, с накривено кадифено кепе и с разкошен червен плащ, под който лъщеше медната ризница. След него се влачеше Уно, вкопчил се в десния му крачол.
— Бароне! — възлкикна Румата, сваляйки крака от дивана. — Как попаднахте в града, приятелю? Уно, остави барона на мира!
— Страшно заядливо хлапе — боботеше баронът, като се приближаваше с разтворени обятия. — Ще стане човек. Колко искате за него? Впрочем за това после… Дайте да ви прегърна!
Прегърнаха се. От барона лъхаше приятно на прашен път, на конски пот и на букет от разни вина.
— Виждам, че и вие сте напълно трезвен, приятелю — с огорчение каза той. — Впрочем вие винаги сте били трезвен. Щастливец!
— Седнете, приятелю — каза Румата. — Уно! Донеси ни есторско, но повече!
Баронът вдигна огромната си длан.
— Нито капка!
— Нито капка есторско? Уно, остави есторското, донеси ируканско!
— Изобщо никаки вина! — с мъка каза барокът. — Не пия.
Румата седна.
— Какво се е случило! — разтревожен попита той. — Да не сте болен?
— Здрав съм като бик. Но тези проклети семейни сцени… Накъсо казано, скарах се с баронесата и ето ме тук.
— Скарахте се с баронесата?! Вие?! Стига, бароне, какви са тези странни шеги.
— Представете си. Въртя се като в мъгла. Сто и двадесет мили препусках като в мъгла!
— Приятелю — каза Румата. — Веднага се качваме на конете и заминаваме за Бау.
— Но конят ми още не си е починал! — възрази баронът. — Пък и искам да я накажа!
— Кого?
— Баронесата, дявол го взел! В края на краищата мъж ли съм или не съм?! Била недоволна от пияния Пампа, тогава нека го види какъв е трезвен! По-добре да си изгния тук от влагата, отколкото да се върна в замъка…
Уно каза начумерено:
— Кажете му да не ми дърпа ушите…
— Марш, вълче! — добродушно пробоботи баронът. — И донеси бира. Изпотих си и трябва да си наваксам изгубената течност.
Баронът наваксва изгубената течност половин час и леко се оклюма. В интервалите между глътките той разправи на Румата своите неприятности. Няколко пъти изруга «тези пикници, съседите, които се научиха да идват в замъка. Дойдат още сутринта уж на лов, а после, докато си отвориш устата, всички вече са пияни и секат мебелите. Пръснат се по целия замък, навсякъде цапат, обиждат прислугата, осакатяват кучетата и дават отвратителен пример на младия баронет. После те се разотидат по домовете си, а ти, пиян като пън, оставаш сам, очи с очи с баронесата…»
В края на разказа си баронът съвсем се разстрои и дори понечи да иска есторско, но се сепна и каза:
— Румата, приятелю, да излезем оттук! Избата ви е прекалено богата… Да вървим някъде!
— Но къде?
— Няма значение къде. Може и в «Сива радост»…
— Хм… — каза Румата — Какво ще правим в «Сива радост»?
Баронът помълча известно време, като ожесточено дърпаше мустака си.
— Как какво? — каза най-после. — Чудно ми е дори… Ще поседим, ще си поприказваме…
— В «Сива радост»? — попита Румата със съмнение.
— Да. Разбирам ви — каза баронът. — Тава е ужасно… Но все пак да излезем. Тук през цялото време се изкушавам да поискам есторско!…
— Оседлайте ми коня — каза Румата и отиде в кабинета да си вземе предавателя.
След няколко минути те яздеха един до друг по тясната, потънала в непрогледна тъмнина уличка. Баронът се пооживи малко и на висок глас взе да разправя какъв глиган били хванали с хрътките по-миналия ден, какви прекрасни качества имал младият баронет, за чудото в манастира «Свети Тука», където отец-игуменът бил родил от бедрото си момче с шест пръста… През това време не забравяше да се забавлява: от време на време надаваше вълчи вой, дюдюкаше и шибаше с камшика по спуснатите кепенци.
Когато наближиха «Сива радост», баронът спря коня и дълбоко се замисли. Румата чакаше. Замърсените прозорци на пивницата ярко светеха, конете на коневръза пристъпваха от крак на крак, начервосаните проститутки, насядали една до друга на скамейката под прозореца, лениво си подхвърляха ругатни, двама слуги с усилие вкарваха през широко разтворените врати огромна бъчва, покрита с петна от селитра.
Барнът тъжно каза:
— Сам… Като си помисля, страшно ми става — цяла нощ е пред мене и — сам! И тя там сама…
— Не се ядосвайте толкова, приятелю — каза Румата. — Нали с нея е баронетът, а с вас съм аз.
— Това е съвсем друго — каза баронът. — Нищо не разбирате, приятелю. Вие сте прекалено млад и лекомислен… Сигурно дори ви прави удоволствие да гледате тези мръсници…
— Защо пък не? — възрази му Румата, като с любопитство гледаше барона. — Според мене, те са много приятни момичета…
Баронът поклати глава и саркастично се усмихна.
— На онази там, която стои — каза той високо, — задникът й виси. А онази, която сега се чеше, изобщо няма задник… Това са крави, приятелю, в най-добрия случай — крави. Спомнете си баронесата. Какви ръце, каква грация… Каква осанка, приятелю…
— Да — съгласи се Румата. — Баронесата е прекрасна. Да се махаме оттук.
— Къде? — тъжно кза баронът. — И защо? — На лицето му изведнъж се изписа решителност. — Не, приятелю, никъде няма да мръдна оттук. А вие, както щете. — Той започна да слиза от коня. — Макар че ще ми бъде много обидно, ако ме оставите тук сам.
— Разбира се, ще остана с вас. — каза Румата. — Но…
— Никакво «но» — каза баронът.
Те подхвърлиха поводите на дотичалия слуга, гордо минаха край проститутките и влязоха в салона. Тук не можеше да се диша. Пламъчетата на светилниците едва мъждукаха през мъглата от изпарения като в голяма и много мръсна баня. Около дългите маси пиеха, ядяха, кълняха се, смееха се, плачеха, целуваха се и пееха неприлични песни потни войници с разкопчани мундири, морски скитници с цветни халати, жени с едва прикрити гърди, сиви щурмоваци с брадви между краката, занаятчии с изпокъсани дрипи. Отляво през мъглата се виждаше тезгяхът, където съдържателят, седнал на специално възвишение сред грамадните бъчви, ръководеше рояка крадливи слуги, а отдясно — яркият правоъгълник на входа към чистата половина: за благородни донове, уважавани търговци и сивото офицерство.
— В края на краищата защо пък да не си пийнем? — раздразнено попита барон Пампа, хвана Румата за ръкава и забърза към тезгяха през тесния проход между масите, дращейки гърбовете на седналите с шиповете на поясната гарнитура на ризницата си. При тезгяха измъкна от ръцете на собственика обемист черпак, с който той разливаше вино в чашите, мълчаливо го пресуши до дъно и съобщи, че сега всичко е пропаднало и не остава нищо друго, освен хубавичко да се повеселят. После се обърна към стопанина и гръмогласно попита има ли в заведението място, където благородниците могат прилично и скромно да прекарат времето си, без да се стесняват от съседството на всякаква измет, разни голтаци и крадци. Собственкът го увери, че тъкмо в това заведение има такова място.
— Отлично! — тържествено каза барокът и хвърли на собственика няколко жълтици. — Донесете на мен и на този дон всичко най-хубаво и нека ни прислужва не някоя лигла и стърчиопашка, а почтена възрастна жена.
Собственикът лично придружи благородните донове до чистата половина. Тук имаше малко хора. В единия ъгъл мрачно се веселеше компания сиви офицери — четирима лейтенанти с тесни мундирчета и двама капитани с отличителните знаци на министерството за защита на короната. До прозореца пред голяма кана с тясно гърло скучаеха двама млади аристократи с вкиснати физиономии на крайно разочаровани хора. Близо до тях се бяха разположили група обеднели донове с протрити яки и закърпени плащове. Те пиеха на малки глътки бира и час по час оглеждаха помещението с алчни погледи.
Баронът се сгромоляса на свободната маса, погледна под вежди към сивите офицери и промърмори: «Обаче и тук не е без измет…» Но в този момент една едра леличка с престилка донесе първото. Баронът изкряка, измъкна от пояса кинжала си и започна да се весели. Той мълчаливо лапаше солидните парчета еленско, купищата мариновани миди, планини от морски раци, чинии със салати и майонези и ги заливаше с водопади от вино, бира, квас и вино, смесено с бира и медовина. Обеднелите донове по един по двама взеха да се прехвърлят на неговата маса и баронът ги посрещаше с юнашко махване на ръка и уригване.
Изведнъж той престана да яде, втренчи в Румата ококорени очи и пробоботи с груб глас:
— Аз отдавна не съм бил в Арканар, приятелю! И ще ви кажа честно, че тук нещо не ми харесва.
— Какво точно, бароне? — с интерес попита Румата, като оглозгваше едно пилешко крило.
По лицата на бедните донове се изписа почтително внимание.
— Кажете ми, приятелю! — рече баронът, като изтриваше изцапаните си ръце с края на плаща. — Кажете, благородни донове! Откога в столицата на негово величество нашия крал потомците на най-старите родове в Империята не могат крачка да направят, без да се сблъскат с разни там бакали и касапи.
Бедните донове се спогледаха и взеха да се отдръпват. Румата хвърли поглед в ъгъла, където седяха сивите. Сивите бяха престанали да пият и гледаха барона.
— Ще ви кажа каква е работата, благородни донове — продължи барон Пампа. — Всичко това става, защото вие тук сте се уплашили. Търпите ги, защото се страхувате. Ти например се страхуваш! — извика той и се вторачи в най-близкия беден дон. Донът се омърлуши и се отдалечи с бледа усмивка. — Страхливци! — кресна баронът. Мустаците му щръкнаха.
Но от бедните донове нямаше голяма полза. Те явно не искаха да се бият, искаха да си пийнат и да си хапнат.
Тогава баронът преметна крак през пейката, засука десния си мустак и вперил поглед в ъгъла, където седяха сивите офицери, заяви:
— Аз пък от нищо не се боя! Бия сивата паплач, щом ми падне.
— Какво плещи тази бъчва? — с висок глас попита сивият капитан с продълговато лице.
Баронът доволен се усмихна. С трясък се измъкна от масата и се качи на пейката. Румата, вдигнал вежди, се залови с второто крилце.
— Ей вие, сиви типове! — развика се баронът, напъвайки се, сякаш офицерите бяха на километър от него. — Да знаете, че преди три дни барон Пампа дон Бау тегли хубав пердах на вашите. Разбирате ли, приятелю — обърна се той към Румата, — пиехме си с отец Кабани вечерта у нас в замъка. Изведнъж тича моят коняр и ми съобщава, че една шайка сиви разрушава кръчмата «Златната подкова». Моята кръчма, на моята родова земя. Командувам: «На конете!…» — и право там. Кълна се в шпората си, цяла шайка бяха там, двайсет души! Заловили някакви трима души и се напили като свине… Тези бакали дори не умеят да пият… и започнали да пердашат всички и всичко да чупят. Сграбчих едного за краката и майтапът започна! Гоних ги чак до «Тежките мечове»… Няма да повярвате, приятелю, кръв до коляно имаше и колко брадви останаха…
Тук разказът на барона беше прекъснат. Капитанът с продълговатото лице замахна и тежкият метален нож издрънча в нагръдната плоча на баронската ризница.
— Откога чакам — каза баронът и измъкна от ножицата грамадния нож с две дръжки.
С неочаквана пъргавина той скочи на пода, блестящата плоскост на меча разсече въздуха и преряза таванската греда. Баронът изруга. Таванът увисна и по главите се посипа прах.
Всички скочиха на крака. Бедните донове се отдръпнаха до стените. Младите аристократи се покатериха на масата, за да виждат по-добре. Сивите насочиха саби напред, наредиха се в полукръг и със ситни крачки тръгнаха към барона. Само Румата продължаваше да седи и си правеше сметка от коя страна на барона може да стане, за да не го закачи мечът.
Широкото острие зловещо съскаше и описваше блестящи кръгове над главата на барона. Баронът смайваше въображението. Приличаше донякъде на товарен хеликоптер, чиято перка се върти на празен ход.
Сивите го заобиколиха от три страни, но бяха принудени да спрат. Един от тях несполучливо застана с гръб към Румата, Румата се пресегна през масата, сграбчи го за яката, повали го по гръб върху съдовете с остатъци от яденето и го перна със саблен удар под ухото. Сивият затвори очи и затихна. Баронът подвикна:
— Заколете го, благородни Румата, а аз ще довърша останалите!
Ще ги избие всичките, с неудоволствие си помисли Румата.
— Слушайте — каза той на сивите. — Да не си разваляме взаимно веселата нощ. Няма да издържите срещу нас. Хвърлете оръжието и се махайте оттук.
— Как не — сърдито възрази баронът. — Искам да се бия! Нека се бият! Бийте се де, дявол да ви вземе!
С тези думи той тръгна към сивите, като все по-бързо въртеше меча. Сивите отстъпваха, силно пребледнели. Те сигурно никога през живота си не бяха виждали товарен хеликоптер. Румата скочи през масата.
— Чакайте, приятелю — каза той. — Няма за какво да се караме с тези хора. На вас не ви харесва тяхното присъствие, нали? Те ще си отидат.
— Без оръжие няма да си отидем — мрачно заяви един от лейтенантите. — Ще загазим. Аз съм от патрула.
— Дявол ви взел, вървете си с оръжието — разреши им Румата. — Сабите в ножниците, ръце на тила и минавайте един по един. И без подлости. Кокалите ще ви строша.
— Но как ще излезем? — сърдито попита капитанът с дългото лице. — Този дон ни прегражда пътя!
— И ще го преграждам — заинати се баронът.
Младите аристократи подигравателно се засмяха.
— Добре тогава — каза Румата. — Аз ще държа барока, а вие протичайте, но по-бързо — не мога дълго да го държа! Ей там, на вратите, махнете се!… Бароне — каза той като обгърна Пампа през огромния кръст. — Струва ми се, приятелю, че забравихте едно важно обстоятелство. Вашите деди са употребявали този славен меч само за благороден бой, защото е казано: «Не вади меч в пивница».
Баронът продължаваше да върти меча, но на лицето му се появи нещо като мисъл.
— Ами аз нямам друг меч — нерешително каза той.
— Толкова по-добре!… — многозначително каза Румата.
— Така ли мислите? — Баронът все още се колебаеше.
— Вие знаете по-добре от мене!…
— Да — каза баронът. — Прав сте. — Той погледна нагоре, към ръката си, която бясно въртеше меча. — Няма да повярвате, скъпи Румата, но мога да издържа така три-четири часа и да не се уморя… Ах, защо сега не ме види тя?
— Аз ще й разкажа — обеща му Румата.
Баронът въздъхна и свали меча. Сивите побягнаха сгушени покрай него. Баронът ги изпрати с поглед.
— Не зная, не зная… — нерешително каза той. — Какво смятате, правилно ли постъпих, като не ги изпратих с ритници по задниците?
— Съвсем правилно — увери го Румата.
— Добре тогава — каза баронът, като пъхаше меча в ножницата. — Щом не успяхме да се побием, сега вече имаме право мъничко да си пийнем и хапнем.
Той хвана за краката и смъкна от масата сивия лейтенант, който продължаваше да лежи в безсъзнание и със звучен глас гракна:
— Ей, стопанке! Вино и ядене!
Младите аристократи се приближиха и учтиво го поздравиха с победата:
— Дребна работа, дребна работа — добродушно каза баронът. — Шестима дръгливи бабаити, страхливи като всички бакали. В «Златната подкова» пръснах двайсетина такива… Голям късмет имах — обърна се той към Румата, — че тогава не си носех бойния меч. Можех да се заплесна и да го извадя. И макар «Златната подкова» да не е заведение, а само кръчма…
— Някои точно така казват — рече Румата. — «Не вади меч в кръчма».
Стопанката донесе нови чинии с месо и нови кани с вино. Баронът запретна ръкави и се залови за работа.
— Кои бяха онези трима пленници, които освободихте в «Златната подкова»? — попита Румата.
— Да съм освободил ли? — Баронът спря да дъвче и втренчено погледна в Румата. — Но, благородни прителю, аз вероятно не съм се изразил достатъчно точно. Никого не съм освобождавал. Те бяха арестувани, а това си е работа на държавата… Откъде накъде ще взема да ги освобождавам? Някакъв дон, вероятно голям страхливец, един старец книжник и слугата му… — Той сви рамене.
— Да, разбира се — тъжно каза Румата.
Баронът изведнъж почервеня и страшно ококори очи.
— Какво?! Пак ли?! — ревна той.
Румата се обърна. На вратата стоеше дон Рипат. Баронът се размърда, взе да събаря скамейки и чинии. Дон Рипат многозначително погледна Румата в очите и излезе.
— Моля да ме извините, бароне — каза Румата и стана. — Кралска служба…
— А… — разочаровано рече баронът. — Съчувствувам ви… За нищо на света не бих се хванал на служба!
Дон Рипат чакаше зад самата врата.
— Какво ново? — попита Румата.
— Преди два часа — сериозно съобщи дон Рипат — по заповед на министъра на защитата дон Реба арестувах и отведох във Веселата кула дона Окана.
— Да — каза Румата.
— Официално беше обвинена в шпионаж. Но… — Дон Рипат се запъна и наведе очи. — Мисля… Струва ми се…
— Разбирам — каза Румата.
Дон Рипат вдигна към него виновни очи.
— Бях безсилен… — започна той.
— Това не е ваша работа — пресипнало каза Румата.
Очите на дон Рипат отново станаха оловни. Румата му кимна и се върна на масата. Баронът довършваше чинията с пълнени сепни.
— Есторско! — каза Румата. — И да донесат още! — Той се изкашля. — Ще се веселим. Дявол да го вземе, ще се веселим.
… Когато Румата дойде на себе си, откри, че се намира сред едно обширно празно място. Разсъмваше се, далече някъде с пресипнали гласове кукуригаха петли часомери. Грачеха врани, които на огромно ято кръжаха над някаква неприятна купчина наблизо, миришеше на влага и гнило. Мъглата в главата му бързо се разпръскваше и отново се връщаше познатото състояние на пронизителна бистрота и яснота на възприятията, на езика му приятно се топеше ментовата горчилка. Смъдяха го силно пръстите на дясната ръка. Румата приближи до очите си стиснатия юмрук. Кожата на ставите беше одрана, а в юмрука си стискаше празна ампула от каспарамид, могъщо средство против алкохолно отравяне, с което Земята от предпазливост снабдяваше разузнавачите си на изостаналите планети. Изглежда чак тук, на празното място, преди окончателно да изпадне в свинско състояние, той несъзнателно почти инстинктивно беше излял в устата си цялото съдържание на ампулата.
Местността му беше позната — точно пред него се чернееше кулата на изгорялата обсерватория, а по-вляво в полумрака се мяркаха тънките като минарета стражави кули на кралския дворец. Румата пое дълбоко влажен студен въздух и си тръгна към къщи.
Барон Пампа се повесели тази нощ славно. Придружен от групата бедни донове, които бързо губеха човешкия си облик, той направи гигантско турне из арканароките кръчми, пропи всичко, дори разкошния си пояс, унищожи невероятно количество алкохол и мезета, пътем предизвика най-малко осем побоя. Във всеки случай Румата можа да си спомни ясно осем боя, в които се беше намесил, да разтървава биещите се и да не допусне да стане убийство. От тази мъгла излизаха ту хищни муцуни с ножове в зъбите, ту глупаво-тъжното лице на последния беден дон, когото барон Пампа се опита да продаде в робство на пристанището, ту разяреният дългокос ируканец, който злобно настояваше благородните донове да му върнат конете.
Първоначално той продължаваше да си бъде разузнавач. Пиеше наравно с барона: ируканско, есторско, соанско, арканарско, но пред всяка нова поръчка вино крадешком слагаше под езика си таблетка каспарамид. Той още запазваше способността си да разсъждава и по навик отбелязваше струпванията на сиви патрули по пресечките и при мостовете, постът от конници варвари на соанското шосе, където баронът сигурно щеше да бъде застрелян, ако Румата не знаеше наречието на варварите. Той ясно помнеше колко го беше учудила мисълта, че неподвижните редици от странни войници с дълги черни плащове с качулки, строени пред Патриотичното училище, са манастирска дружина. Какво търси тук църквата — помисли си той тогава. — Откога църквата в Арканар взе да се меси в светските работи?
Той се напиваше бавно, но все пак се напи някак си изведнъж, със скок; и когато в един момент на проясняване видя пред себе си разрязана дъбова маса в съвсем непозната стая, голия меч в ръцете си и ръкопляскащите бедни донове наоколо, изведнъж му се мярна мисълта, че е време да си върви. Но беше късно. Беше го завладяла вълна от бяс и отвратителна, непристойна радост, че се е освободил от всичко човешко. Той продължаваше да си бъде жител на Земята, разузнавач, наследник на пламенни и железни хора, които не щадяха себе си и не щадяха никого в името на великата цел. Той не можа да стане Румата Есторскн, плът от плътта на двадесет поколения войнствени прадеди, прославени с грабеж и пиянство. Но не беше вече комунар. Нямаше вече задължения пред Експеримента. Занимаваха го само задълженията му пред самия себе си. Той вече нямаше съмнения. Всичко му беше ясно, абсолютно всичко. Точно знаеше кой е виновен за всичко и знаеше точно какво иска: да сече наляво и надясно, да пали, да хвърля по стъпалата на двореца върху копията и вилите на ревящата тълпа…
Румата трепна и измъкна мечовете от ножниците. Остриетата бяха нащърбени, но чисти. Помнеше, че беше се бил с някого, но с кого? И как беше свършил боят?…
… Пропиха конете. Бедните донове изчезнаха някъде. Румата — и това помнеше — довлече барона в къщи. Пампа дон Бау беше бодър, напълно трезвен и готов да продължи веселбата — само дето не можеше да се държи на крака. Освен това, кой знае защо, той смяташе, че току-що се е разделил с милата баронеса и сега е на поход срещу своя стар враг барон Каска. («Представете си, приятелю, този негодник родил от бедрото си хлапе с шест пръста и го кръстил Пампа…») «Слънцето залязва — заяви той, гледайки гоблена, изобразяващ изгрева на слънцето. — Бихме могли цяла нощ да гуляем, благородни донове, но бойните подвизи искат сън. Нито капка вино по време на поход. Освен това баронесата ще се сърди.»
Какво? Легло ли? Нашето легло е чулът на бойния кон. И като каза това, смъкна от стената злополучния гоблен, зави се с него презглава и с трясък се стовари в ъгъла под светилника. Румата нареди на Уно да сложи до барона кофа с разсол и каче с кисели краставички. Лицето на хлапето беше сърдито и сънливо. «Ама сте се натряскали — мърмореше то. — Очите са ви станали разногледи…» — «Мълчи глупак» — каза му тогава Румата… После стана нещо. Нещо много лошо, което го накара да бяга през целия град до този пущинак. Нещо много, много лошо, непростимо, срамно…
Спомни си го, когато вече наближаваше дома си и щом си го спомни, спря.
Той блъсна Уно настрана и се изкачи по стълбите, отвори широко вратата и нахълта при нея като господар и в светлината на кандилото видя бялото й лице, големите й очи, изпълнени с ужас и отвращение, и в тези очи видя себе си — залитащ, с увиснала влажна уста, с ожулени юмруци, с мръсни дрехи, нахален и подъл простак със синя кръв. И този поглед го блъсна назад, към стълбището, надолу, към антрето, навън, на тъмната улица и все по-далеч, по-далеч, по-далеч, колкото се може по-далеч…
Със стиснати зъби и чувствувайки, че вътре в него всичко е изстинало и се е вледенило, той полекичка отвори вратата и на пръсти влезе в антрето. В ъгъла, като гигантско морско млекопитаещо, мирно спеше и пухтеше баронът. «Кой там? — викна Уно, който дремеше на скамейката с арбалет на колената. «Тихо — шепнешком каза Румата. — Хайде в кухнята. Дай бъчва с вода, оцет, чиста кърпа, бързо!»
Той дълго, яростно и с рядка наслада се облива с вода и се три с оцет, смъквайки от себе си нощната мръсотия. За разлика от друг път Уно мълчаливо шеташе около него. И едва след това, когато помагаше на дона да закопчае идиотските лилави панталони с токи отзад, навъсено му съобщи:
— Нощес, след като офейкахте, Кира слиза и пита идвал ли си е донът или не, изглежда е сметнала, че й се е присънило. Казах й, че откакто вечерта сте отишли на караул, не сте се връщали…
Румата се извърна и тежко въздъхна. Не му стана по-леко. По-лошо дори.
— …А аз цяла нощ седях с арбалета над барона, страх ме беше, че както си е пиян, ще рече да се качи горе.
— Благодаря ти, малкия — с усилие каза Румата.
Навлече си обувките, излезе в антрето, постоя малко пред тъмното метално огледало. Каспирамидът действуваше идеално. В огледалото се виждаше един фин, благороден дон с малко удължено след уморителното нощно дежурство лице, но съвсем благоприличие. Влажните коси, прихванати от златния обръч, плавно и красиво падаха от двете страни на лицето. Румата машинално оправи обектива над веждите си. Хубави сцени са наблюдавали днес от Земята, мрачно си помисли той.
По това време се беше разсъмнало. През прашните прозорци надникна слънцето. Затракаха кепенци. Вън си подвикваха сънливи гласове. «Спахте ли добре, брат Кирис?» — «Благодарение на бога, спокойно, брат Тика. Слава богу, нощта мина.» — «А пък някой искаше да влезе у нас през прозорците. Казват, че благородният дон Румата гулял през нощта.» — «Говори се, че имал гост». — «Ами това сега гуляй ли е? Помня, по времето на младия крал веднъж така гуляха, че не видяха кога изгориха половина град.» — «Да ви кажа аз, брат Тика. Да благодарим на бога, че имаме за съсед такъв дон. Веднъж през годината гуляе, пък и то ни се вижда много…»
Румата се изкачи горе, почука и влезе в кабинета. Кира седеше в креслото както вчера. Тя вдигна очи и със страх и тревога го погледна в лицето.
— Добро утро, мъничка моя — каза той, отиде при нея, целуна я по ръцете и седна в креслото срещу нея.
Тя продължаваше да го гледа изпитателно, след това попита:
— Умори ли се?
— Да, мъничко. И трябва пак да вървя.
— Да ти приготвя ли нещо?
— Благодаря, не трябва. Уно ще ми приготви. Само якичката ми напръскай с парфюм.
Румата чувствуваше, че между тях започва да се издига стена от лъжа. Отначало тъничка, след това все по-дебела и по-яка. За цял живот, тъжно си помисли той. Притворил очи, той седеше, а тя пръскаше с разни парфюми широката му яка, бузите, челото, косите. После тя каза:
— Дори няма да ме попиташ как съм спала.
— Как, миличката ми?
— Сънувах сън. Разбираш ли, страшен сън, много страшен сън.
Стената стана дебела като крепостна.
— На ново място винаги е така — каза Румата фалшиво. — Пък сигурно и баронът е вдигал голям шум долу.
— Да поръчам ли закуска? — попита тя.
— Поръчай.
— Ами какво вино обичаш сутрин?
Румата отвори очи.
— Поръчай вода — каза той. — Сутрин не пия.
Тя излезе и той чу как със спокоен звънлив глас разговаряше с Уно. После се върна и седна на облегалката на креслото му и започна да му разказва съня си, а той я слушаше, вдигаше вежди и усещаше, че от минута на минута стената става все по-дебела и по-непоклатима и че тя завинаги го отделя от единствения човек, който наистина му беше скъп в този грозен свят. И тогава той с всичка сила удари с цялото си тяло стената.
— Кира — каза той. — Това не беше сън.
И нищо особено не се случи.
— Бедният ми — каза Кира. — Почакай, сега ще ти донеса разсол…