сряда, 19 май 2010 г.

Трудно е да бъдеш бог - Аркадий и Борис Стругацки

ШЕСТА ГЛАВА
На дежурството в спалнята на принца се постъпваше в полунощ и Румата реши да се отбие в къщи, за да види дали всичко е в ред и да се преоблече. Вечерният град го порази. Улиците бяха потънали в гробна тишина, кръчмите бяха затворени. По пресечките стояха и дрънчаха железните си оръжия групи щурмоваци с факли в ръце. Те мълчаха и като че ли очакваха нещо. Няколко пъти те приближаваха до Румата, взираха се в него и щом го познаеха, все така мълчаливо му правеха път. Когато до дома му оставаха петдесетина крачки, подире му се помъкна някаква групичка подозрителни личности. Румата спря, удари ножница о ножница и личностите намалиха крачка, но в същия момент в тъмнината изскърца зареждан арбалет. Румата забърза напред, като се притискаше до стените, напипа вратата, завъртя ключа в бравата, като непрекъснато чувствуваше гърба си незащитен и с въздишка на облекчение нахълта в антрето.
В антрето се бяха събрали всички слуги, въоръжени кой с каквото му падне. Оказа се, че вече няколко пъти били правени опити да се изкърти вратата. Това не се хареса на Румата. «Може би не трябва да ходя? — помисли си той. — Дявол го взел принца.»
— Къде е барон Пампа? — попита той.
Уно, възбуден до краен предел, с арбалет на рамо, отвърна, че «баронът се събудил още на обяд, изпил всичкия разсол в къщата и отишел пак да се весели». След това, като зашепна, му съобщи, че Кира много се безпокояла и вече няколко пъти питала за господаря.
— Добре — каза Румата и заповяда на слугите да се строят.
Слугите бяха шестима, без готвачката, хора врели и кипели, свикнали с уличните сбивания. Те, разбира се, няма да се залавят със сивите, ще се изплашат от гнева на всесилния министър, но срещу дрипльовците от нощната армия ще издържат, още повече че тази нощ разбойниците ще търсят лесна плячка. Два арбалета, четири бойни брадви, тежки касапски ножове, железни шапки, вратите са солидни, обковани според обичая с желязо… Или може би все пак да не отива?
Румата се изкачи горе и влезе на пръсти в стаята на Кира. Кира спеше облечена, свита на кравайче върху неоправеното легло. Румата постоя над нея със светилника. Да отива или да не отива? Ужасно не му се ходеше. Той я зави с едно одеяло, целуна я по бузата и се върна в кабинета. Трябва да отиде. Каквото и да става, разузнавачът трябва да бъде в центъра на събитията. И историците ще имат полза. Той се усмихна. Свали от главата си обръча, грижливо изтри с мека гюдерия обектива и отново го сложи. После повика Уно и му поръча да му донесе военния костюм и излъсканата медна каска. Под елечето, направо върху потника, настръхнал от студеното, той навлече металнопластмасова риза, направена като ризница от халки (тукашните ризници предпазваха доста добре от меч и кинжал, но арбалетната стрела ги пробиваше открай докрай). Когато затягаше формения пояс с метални плочки, той каза на Уно:
— Слушай, малкият. На тебе имам най-голямо доверие. Каквото да стане тук, Кира трябва да остане жива и невредима. Нека къщата да изгори, нека разграбят всички пари, но ти ми запази Кира. Изведи я по покривите, през мазетата, както щеш, но я запази. Разбра ли?
— Разбрах — каза Уно. — Не излизайте днес…
— Слушай. Ако след три дни не се върна, вземи Кира и я откарай в сайвата, в Хълцащата гора. Знаеш ли къде е това? Там в Хълцащата гора ще намериш Пияната бърлога, това е една къща, намира се близо до шосето. Като питаш, ще ти я покажат. Само внимавай кого питаш. Там има един човек, казва се отец Кабани. Ще му разкажеш всичко. Разбра ли?
— Разбрах. Но по-добре е да не излизате…
— И аз съм съгласен. Не мога: служба… Хайде внимавай…
Той лекичко чукна момчето по носа и се усмихна в отговор на неговата несръчна усмивка. Долу той произнесе кратка насърчителна реч пред слугите, излезе навъя и отново се озова в тъмнината. Зад него издрънчаха мандалата.
Покоите на принца всякога са били охранявани лошо. Може би тъкмо затова никой не правеше атентати на арканарските принцове. А пък особено от сегашния принц никой не се интересуваше. На никого на света не му беше притрябвало това хилаво синеоко момче, което приличаше на всеки друг, но не и на баща си. Хлапето се харесваше на Румата. Възпитанието му се водеше от лошо по-лошо и затова той беше съобразителен, не беше жесток, не можеше да понася — вероятно инстинктивно — дон Реба, обичаше да си пее на висок глас най-различни песнички по стихове на Цурен и да си играе на корабчета. Румата изписваше за него от метрополията книжки с картинки, разказваше му за звездното небе и веднъж за винаги покори момчето с приказката за летящите кораби. За Румата, който рядко се срещаше с деца, десетгодишният принц беше антипод на всички съсловия в тази дива страна. Тъкмо от такива обикновени синеоки хлапета, еднакви във всички съсловия, се раждаше след това и жестокостта, и невежеството, и покорството, а нали в децата нямаше нито следи, нито признаци от тези отвратителни качества. Понякога той си мислеше колко хубаво щеше да бъде, ако от планетата изчезнеха всички хора над десет години.
Принцът вече беше заспал. Румата прие дежурството — постоя заедно със сменяващия се гвардеец край спящото момче, като правеше сложни, налагани от етикета движения с извадени мечове, провери по традиция дали всички прозорци са затворени, дали в целите покои горят светилниците, върна се в хола, изигра със сменящия се гвардеец партия на карти и се заинтересува какво смята благородният дон за онова, което ставаше в града. Благородният дон, човек с много ум, се замисли дълбоко и изказа предположение, че простият народ се готви да празнува празника на свети Мика.
Когато остана сам, Румата премести стола до прозореца, разположи се удобно и започна да наблюдава града. Къщата на принца беше на хълм и денем градът се виждаше оттук чак до морето. Но сега всичко беше потънало в мрак, мяркаха се само разпръснати купчинки огньове — там, където по пресечките стояха щурмоваците с факли и чакаха сигнала. Градът спеше или се преструваше на заспал. Интересно дали жителите чувствуваха, че над тях надвисва ужасно нещо? Или и те като много умният благороден дон смятаха, че някой се готви да празнува празника на свети Мика? Двеста хиляди мъже и жени. Двеста хиляди ковачи, оръжейници, месари, галантеристи, златари, домакини, проститутки, монаси, сарафи, войници, скитници, оцелели книжници се въртяха сега в душните, вмирисани на дървеници легла: спяха, любеха се, пресмятаха наум печалбите, плачеха, скърцаха със зъби от злоба или от обида… Двеста хиляди души! За пришелеца от Земята в тях имаше нещо общо. Сигурно това, че всички те без изключение още не бяха хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, слитъци, от които само кървавите векове ще изстържат някога истинския горд и свободен човек. Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологически те почти всички бяха роби — роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието. И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Той отново бързаше да стане роб — роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство. Ако всички те бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда. Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай те можеха да разчитат само на едно презрително съжаление…
Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че те са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат. Нито една държава не може да се развива без наука — ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешни тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи. Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скърцане на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите тъпаци и невежи така силно мразят.
И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създават изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създават кадри, хора, които мислят и знаят, хора, каито се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психология, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера — атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката неизбежно и парадоксално, против волята си, с това сам си копае гроба. Защото растежът на културата на народа в цялата й широта — от естественонаучните изследвания до способността да се възхищава от голямата музика — е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици… А след това настъпва епоха на гигантски социални сътресения, съпровождана от невиждано преди развитие на науката и свързания с това изключително широк процес на интелектуализация на обществото, епоха, когато сивотата води последните си боеве, които по жестокост връщат човечеството към средновековието, в тези боеве тя претърпява поражение и в свободното от класово потисничество общество тя вече завинаги изчезва като реална сила.
Румата продължаваше да гледа притихналия в мрака град. Някъде там, във воняща стаичка, сгърчен върху жалкото легло, изгаряше в треска осакатеният отец Тара, а брат Нанин седеше край него до еднокраката масичка, пиян, весел и зъл, и завършваше своя «Трактат на слуховете», като с наслада маскираше с шаблонни фрази своя яростен присмех над сивия живот. Някъде там безцелно бродеше из празните разкошни апартаменти Гур Съчинителя и с ужас усещаше, че въпреки всичко от дъното на неговата разкъсана и смазана душа под напора на нещо незнайно се появяват и нахлуват в съзнанието му ярки светове, изпълнени със забележителни хора и покъртителни чувства. И някъде там незнайно как прекарваше нощта прекършеният от преследванията, повален на колене доктор Будах, смазан, но жив… Братя мои, помисли си Румата. Аз съм ваш, ние сме плът от плътта ви! Той изведнъж с огромна сила почувствува, че не е никакъв бог, който пази в дланите си светулчиците наразума, а брат, който помага на брата си, син, който спасява баща си. «Ще убия дон Реба». — «За какво?» — «Той убива моите братя». — «Той не знае какво върши.» — «Той убива бъдещето.» — «Не е виновен, той е син на своя век.» — «Тоест не знае, че е виновен? Но малко ли други неща не знае? Аз, аз зная, че е виновен». — «Ами какво ще направиш с отец Цупик? Отец Цупик би дал мило за драго някой да убие дон Реба. Мълчиш? Мнозина ще трябва да бъдат убити, нали?» — «Не зная, може би мнозина. Един след друг. Всички, които вдигнат ръка против бъдещето». — «Такова нещо вече е имало. Тровеха с отрова, хвърляха саморъчно направени бомби. И нищо не се променяше». — «Не, променяше се. Така се създаваше стратегията на революцията». — «Ти нямаш нужда да създаваш стратегия на революцията. На тебе просто ти се иска да убиваш.» — «Да, иска ми се.» — «Ами умееш ли?» — «Вчера убих дона Окана. Още когато отивах при нея с перо над ухото, знаех, че убивам. Съжалявам само, че убих без полза. Така че вече почти са ме научили.» — «Но нали това е лошо. Опасно. Помниш ли Сергей Кожин? А Джордж Лени? А Сабина Крюгер?» Румата прекара длан по влажното си чело. Ей така мислиш, мислиш, мислиш и в края на краищата измисляш барута…
Румата скочи и отвори прозореца. Купчините огньове в тъмния град се раздвижиха, разпаднаха се и се проточиха във вериги, ту се появяваха, ту изчезваха между невидимите къщи. Над града се появи някакъв звук — далечен многогласен вой. Пламнаха два пожара и озариха съседните покриви. Нещо запламтя в пристанището. Събитията бяха започнали. След няколко часа ще стане ясно какво означава съюзът между сивите и нощната армия, неестественият съюз на бакалите и пладнешките разбойници, ще стане ясно какво цели дон Реба и каква нова провокация е замислил. По-просто казано: кого колят днес. Най-вероятно беше започнало голямо клане, унищожаване на възгордялото се сиво ръководство и между другото, изтребление на намиращите се в града барони и най-неудобните аристократи. Какво ли прави Пампа, помисли си той. Само да не спи, ще се отърве…
Но не успя да довърши мисълта си. Някой с див вик заудря с юмруци по вратата: «Отворете! Дежурният, отворете!» Румата вдигна мандалото. Втурна се полуоблечен, пребледнял от ужас човек, сграбчи Румата за реверите на елечето и разтреперан завика:
— Къде е принцът? Будах отрови краля! Ируканските шпиони вдигнаха бунт в града. Спасявайте принца!
Беше министърът на двора, глупав и крайно предан човек. Той блъсна Румата и се хвърли в спалнята на принца. Жените запискаха. А през вратата вече нахълтваха, вдигнали ръждясали брадви, потните муцунести щурмоваци със сиви рубашки. Румата извади меча.
— Назад! — студено каза той.
Зад гърба му от спалнята се чу късо задавено охкане. Лоша работа, помисли си Румата. Нищо не разбирам. Той отскочи в ъгъла и се загради с масата. Тежко дишащите щурмоваци изпълниха стаята. Събраха се петнадесеттина души. Отпред се промъкна лейтенант с тясна сива униформа и извадена сабя.
— Дон Румата? — каза той задъхан. — Арестуван сте. Предайте си мечовете.
Румата язвително се разсмя.
— Вземете ги — каза той, като хвърли поглед към прозореца.
— Хванете го! — кресна офицерът. Петнадесет охранени мечоци с брадви не са твърде много за човек, владеещ бойни хватки, които ще станат известни тук едва след три века. Тълпата се юрна и се отдръпна. На пода останаха няколко брадви, двама щурмоваци се сгърчиха и предпазливо притискайки до коремите изкълчените си ръце, се промъкнаха в задните редици. Румата владееше съвършено ветрилната защита, когато пред нападателите като плътна блестяща завеса се върти стоманата и изглежда невъзможно човек да пробие тази завеса. Щурмоваците, задъхани, нерешително се споглеждаха. От тях се носеше остър мирис на бира и лук.
Румата отмести масата и покрай стената предпазливо тръгна към прозореца. Някой от задните редици хвърли нож, но не улучи, Румата пак се засмя, сложи крак на рамката на прозореца и каза:
— Ако се пъхнете още веднъж, ще режа ръце. Вие ме познавате…
Познаваха го. Много добре го познаваха и нито един не се помръдна от мястото си въпреки псувните и подканянията на офицера, който впрочем също се държеше твърде предпазливо. Румата се изправи на рамката, като продължаваше да заплашва с мечовете и в същия момент от тъмнината, от двора, в гърба го удари тежко копие. Ударът беше страшен. Той не проби металнопластмасовата ризница, но го бутна от рамката и го събори на пода. Румата не изпусна мечовете, но от тях вече нямаше никаква полза. Цялата паплач се хвърли върху него. Сигурнно заедно те тежаха повече от тон, но си пречеха и той успя да се изправи на крака. Той удари някого с юмрук във влажните устни, друг извряка под мишницата му като заек, удряше с лакти, с юмруци, с рамена (отдавна не беше се чувствувал толкова свободно), но не можа да ги отърси от себе си. С огромно усилие, влачейки грамадата от тела, той тръгна към вратата, като по пътя се навеждаше и откъсваше вкопчилите се в краката му щурмоваци. После усети болезнен удар в рамото и падна по гръб, под него се мятаха притиснатите, но отново стана, нанасяйки с всичка сила къси удари, от които щурмоваците, размахвайки ръце и крака, тежко се удряха в стените; пред него вече се мяркаше полузакритото лице на лейтенанта, вдигнал пред себе си изпразнения арбалет, но в този момент вратата широко се отвори и насреща му нахълтаха нови потни муцуни. Хвърлиха върху него мрежа, стегнаха на краката му въжета и го повалиха.
Той веднага престана да се брани, пестеше силите си. Известно време го тъпкаха с ботуши, като съсредоточено, мълчаливо и сладострастно пъшкаха. После го грабнаха за краката и го повлякоха. Когато го мъкнеха покрай разтворената врата на спалнята, той успя да види министъра на двора, закован с копие на стената, и купчината окървавени чаршафи на кревата. «Та това е преврат — помисли си той. — Горкото момче…» Помъкнаха го по стъпалата и тогава той загуби съзнание

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.