Към светлината ( "Мъртвите ни говорят" )

Както вече видяхме, покойниците, застанали на пътя на любовта, ще продължат да напредват по него в голяма степен посредством преданото си служене към нас. Ала докато посвещават голяма част от своята дейност на това да ни помагат, самите те могат на свой ред да получават помощ, и то по много начини. Първо – от по-напредналите от тях духовни водачи, принадлежащи към сфери, по-висши от техните, които им помагат така, както те – на нас. После – от ангелите, духовни водачи, които никога не са живели на Земята и които са извън системата на ангела-хранител. Впрочем, Мехтилде Талер, немската мистичка, която непрекъснато виждала своя ангел-хранител, получавала освен това помощта на един „архангел”, когото също така имала привилегията да вижда. Впрочем, цялата тази низходяща йерархия идеално съответства на Небесната йерархия, видяна от псевдоареонагита Свети Денис през V век. Църковната йерархия (друго произведение от същия автор) е била изградена по подобие на небесната (или поне в идеалния си вариант!) Тогава големият проблем е бил да се научи, не да се измисли априорно, а именно да се научи дали в делата ни всяко издигане от нас към Бога е трябвало също да мине през всички тези междинни посредници. Текстовете на Свети Денис са по-неясни по този въпрос. Това не е проблем за интелектуалци. Молитвата става почти невъзможна, ако не достига направо до Бога. А смятам, че както Ендре фон Иванка добре показва това, според Свети Денис трябва ясно да се различават пътят на наставлението, нли „озарението”, от пътя на любовта, при който съществата, разположени на последното стъпало, въпреки това са в пряка връзка с Бога. В „Диалози с ангела” ангелът наистина твърди, че именно той предава всяка наша мисъл, но изглежда, че този ангел е много особен и е сякаш част от самите нас. Решението като че ли се дава от Ален Тесие, младежа от дома за сираци, който потвърждава напълно Свети Денис, поне по въпроса за мисълта: Ален: „Моли се, както ти казахме вече сто пъти. Възползвай се от случая. Умолявай Бог да дойде в теб. . . Бог се доближава до всеки, който се моли.” Жюлиен: „Или изпраща пратеници, които го представляват?” Ален: „Ти отново се измъкваш! Не: казвам ти Бог, значи Бог. Той сам върши това, защото Той може, дори и ако ти не разбираш.” Нека само уточним, че всъщност, както би казал Свети Денис, Бог не ще трябва да пътува дълго, тъй като той вече се намира дълбоко в сърцата на всяко от своите създания. Ние също така можем много да помогнем за развитието на покойниците. Посредством молитвата, посредством мислите ни, изпълнени с любов. Всички те го казват. Те веднага усещат, че мислим за тях. Нека отново се върнем към диалога между Жюлиен и Ален Тесие: Жюлиен: „Ако се моля за теб, това помага ли ти? Ален: Разбира се. Ти вече го направи и това ми достави радости. . . Жюлиен: Бих искал да ти помогна с всички сили. Моля се за теб, Ален – ти го заслужаваш, и бих искал Бог да ти покаже това. Ален: Да, ти ми помагаш, като говориш така, това става мигновено и е прекрасно. Продължавай.” Ето и други уточнения, които идват от Мишел, синът на Белин, прочут ясновидец. Нека припомним, че преди смъртта си Мишел не е бил вярващ, дълго време се е противопоставял на всякаква мисъл за Бога и е започнал да се развива едва след смъртта на дядо си и под неговото съвсем явно влияние: Мишел: „Всяка молитва разпръсква малки светлинки с различни цветове, които показват откъде е дошла. Представи си, че на гробището те са сребристосини, при вътрешната молитва – розови, а в Божия храм – розовозлатисти. . . Белин: Молитвите спомагат ли за твоето издигане? Мишел: Молитвата е светлина, ето защо някои от нас имат нужда от молитви. . . Всяка светлина донася мир; тя е ликуване и всяка молитва я поражда; аз я виждам малка и розова за приятелите, по-голяма и розова за близките. Силата на пламъка разкрива източника й, от семейството или от близките. . . Белин: Но ти не беше вярващ. . . Мишел: Аз имам свое място в сградата от светлина. Един ден то ще бъде по-добро. Белин: От кого ще дойде това развитие – от теб? От нас? Мишел: Главно от татко. Белин: Защо от мен? Мишел: Защото благодарение на теб хората ще се молят за мен.” Нека отбележим също така, че Пиер Моние потвърждава нееднократно ефикасността на всяка молитва за мъртвите, като това същевременно не отговаря на неговото изначално протестантство. Но трябва също така да се каже, че тази ефикасност сякаш не съответства на значението, което се изтъква много често – прекалено често – от католическата църква, където молитвата се представя като коленопреклонна молба, която най-накрая смекчава сърцето на Бога. Тук става въпрос по-скоро за отделен случай на ефикасността на всяка мисловна вълна изобщо. Един от много важните белези за развитието на покойниците е преобразуването на техните отношения с другите, и особено, струва ми се, на любовните отношения. За онези, които не са задържани от своята перверзност в страховитите зони, видени от Джордж Ричи при неговото пътуване извън тялото в съпровод на Христос, сексът изчезва, но не и любовта. Тогава любовта ще се изразява по много по-различен и много по-дълбок начин, без вече да има лично притежание, което не изключва привилегированите връзки, и без полови различия, тъй като при тези отношения полът вече няма да играе никаква роля. Ето онова, което Розмари Браун смята, че може да ни каже въз основа на разговорите си по този въпрос с нашите велики композитори от отвъдното, или дори въз основа на прякото наблюдение на тяхното поведение: „Всъщност безтелесните същества като че ли нямат никакво усещане за секса, нито някакъв интерес към този въпрос. След смъртта земната страна на нашето същество е изоставена. Любовта се изразява по много по-цялостен и много по-щастлив начин, под други форми, и става нещо невероятно красиво, позволяващо идеална хармония между съществата, които се обичат. Понеже всички физически прегради са изчезнали, душата, която обича друга душа, може да се слее с нея в пълно единение.” Малко по-нататък тя отново се връща на тази тема и уточнява: „На другия свят няма брак – такъв, какъвто го познаваме тук. Ако някой има много приятели от същия пол, това се смята за напълно нормално. И обратното, ако някой има много приятели от другия пол, това също така се приема. Това са приятелски отношения от по-друг род.” Струва ми се, че вече имаме описание, доближаващо се до тази асексуална връзка, в изживяванията на Робърт Монро извън тялото му. На него дори му се струва, че сексуалната връзка, такава, каквато я познаваме в този свят, е само бледо, дегенерирало подобие на онова, което той е могъл да опознае по време на своите опитности на раздвояване с това, което той нарича с много емпиричния термин свое второ тяло. При тази връзка „Двамата партньори наистина се сливат, не само на някакво повърхностно ниво или на едно-две определени места от тялото, но изцяло, атом по атом, с цялата съвкупност на Второто тяло. Става кратка размяна на електрони между партньорите. В един момент достигате до състоянието на непоносим екстаз, в следващия миг изпитвате спокойствие, съвършена задоволеност, а после всичко свършва.” Ала някои особени изживявания, осъществени дори и в нашето физическо тяло или може би вече в блаженото ни тяло, през и въпреки физическото ни тялото, ни показват още по-добре онова, което би могъл да бъде любовният обмен между много напреднали жители на отвъдното. Като първо свидетелство ще цитирам още веднъж Ален Тесие и Жюлиен. Жюлиен разказва: „Внезапно изпитах усещането за физическо присъствие на Ален; не външно, а вътрешно. Няма думи, за да се изрази това явление. То бе нещо като вълна, която неусетно завладя цялото ми същество. Това продължи десетина секунди, през които трябваше да спра да пиша. Едновременно щастлив и смътно разтревожен, аз запитах веднага, щом можах да сторя това: Ален, какво точно усетих? Ален: – Дойдох да се слея с теб. Ти си усетил Божията любов. . .” След смъртта на сина си и след няколко покъртителни разговора, които той с голяма мъка успял да проведе, Белин се опитал да събере други подобни свидетелства. Така Джордж Лангелан, журналист и писател, му разказал как сключил с баща си нещо като споразумение, според което първият от тях, който почине, ще даде на другия, ако това е възможно, предварително уговорен знак: ще премести фигура върху шахматна дъска. След смъртта на баща си той напразно очаквал това да стане. Но се случило нещо друго, съвсем неочаквано, което ще го оставя сам да разкаже: „Около месец по-късно, докато крачех всред тълпата по улица „Мон-мартр”, улица, по която често бяхме вървели заедно с баща ми, внезапно изпитах прекрасното усещане, че той бе влязъл в мен, също както човек надява удобно палто. . .” Това е било нещо като обладаване, но блажено; контакт между две души, или между две блажени тела, които накрая изгубват всякаква форма. Това е пълната проницаемост, съвършеното единение.






 «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта. Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото... Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот. За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции. Франсоа Брюн