Джордж Ричи, младият американски войник, който осъществил невероятно пътешествие извън тялото си, е видял множество сцени, които биха могли да съответстват на един първи етап от нещо като чистилище, въпреки че ужасите на гледката го карали да мисли по-скоро за ада.
Ние вече видяхме това чистилище на пияниците, в което покойниците напразно се опитват да грабнат чашите на живите пиячи. Тогава ние се интересувахме от друг аспект на сцената, от начина, по който някои покойници успяват да се вмъкнат целите, със своето ефирно тяло, във физическото тяло на пияните моряци. Но другият аспект е не по-малко интересен – онзи на ужасното лишение, което тези покойници сами са си приготвили по време на земния си живот.
В един друг момент Джордж и Съществото от светлина виждат поред в различни домове покойници, които следват навсякъде от стая в стая живите, като неспирно им повтарят едно и също изречение, което обаче никой не чува: „Съжалявам, татко, не знаех, че това ще причини болка на мама.”. . . „Съжалявам, Нанси. . .” Всеки път Джордж усеща, че тези думи предизвикват в Съществото от светлина огромна вълна от съчувствие. Тогава Джордж усеща вътрешно обяснението:
„Това са самоубийци, приковани към всяко последствие от своята постъпка.”
На друго място Джордж има усещането, че внезапно се е озовал пред „огромно бойно поле; навсякъде хората изглеждаха вкопчени в смъртна схватка, като се извиваха, удряха, стискаха. . .” Това бил ръкопашен бой без оръжия, „само схватки с голи ръце, с крака, със зъби. Никой не изглеждаше ранен. Нямаше нито кръв, нито проснати по земята тела. У дарът, който би трябвало да унищожи противника, го оставяше в същото състояние. . . Така че те се хвърляха едни върху други в трескава и безсилна ярост.” Омразата в чистото й състояние.
„Може би още no-отвратителни от ухапванията и ударите, които те си разменяха, бяха сексуалните извращения, на които някои се отдаваха в трескава пантомима. Навсякъде около нас те напразно опитваха да се отдадат на перверзии, за които никога не бих се сетил. Беше невъзможно да се определи дали виковете на неудовлетвореност, които достигаха до нас, бяха истински звуци или израз на отчаяни мисли.”
И Джордж много добре разбира механизма на сцените, на които присъства:
„Всичко, за което някой си помислеше, незабавно ставаше видимо, дори и най-беглите и най-неволните идеи.”
Джордж също така постепенно усеща присъствието на блестящи същества и разбира, че никой от тези нещастници не е завинаги изоставен.
Изглежда, че Робърт Монро също е прекосил тези мъчителни зони. населени най-вероятно, както той казва, едновременно със заспали живи. с наркомани и с все още малко напреднали покойници:
„Основната мотивация на обитателите на тази област е сексуалното освобождение под всички негови форми.”
Албер Пошар разказва (посредством автоматично писане), че след радостта от освобождението и удоволствието от срещата всеки трябва да измине известен път, твърде различен за различните индивиди. Колкото до него, той трябвало да слезе по усамотена пътека в една твърде мрачна област. Там той първо бил необяснимо нападнат от оси, които заплашвали да го ужилят, но така и не го направили. Един „гръмовит глас” отекнал около него. С помощта на този глас и на вътрешна интуиция той разбрал, че тези оси били всички критики и раздразнения, които той бил понесъл в своя живот, без да ги е прогонил достатъчно бързо от ума си. Но в същото време той разбрал, че ако бил подхранвал тези мисли през целия си живот, сега осите щели да го ужилят.
По-нататък той прекосил една зона на скръбна самота „под един тъмен облак, който се спускаше над мен със страшна тежест”. Тогава вътрешният глас му казал: „Това са всички твои депресии и обезсърчавания, които си понесъл пасивно!”
След смъртта все още всичко е възможно
Благодарение на подобни текстове, както и на много други, които няма нужда повече да цитираме, ясно разбираме този процес на символизиране, който по необходимост приема твърде различни форми според различните случаи. А и в тази област всички ние сме особени случаи.
Онова, което следва от цялата съвкупност, независимо какви са вариантите, е възможността за напредък, за изкупление, за дълбоко преобразяване,
прието и дори желано като освобождение.
Това засяга не само най-малко лошите от покойниците. Изглежда, че разкаянието, връщането към вярата и към Бога се предлага на всички. Тогава ни се описват зловонни зони на тревога и мрак, в които преживяват немощни същества, зазидани в своята самота. Дори и те не са изоставени. Ангелите или най-напредналите покойници „слизат” при тях и неуморно се опитват да им се разкрият, да пробудят вниманието на най-злочестите.
Тук ясно се отдалечаваме от обичайните наставления на римокатолическите катехизиси. При смъртта си никой не е окончателно установен за или против Бога. След смъртта му всичко все още е възможно.
Но ако така се отдалечаваме от катехизисите, то се приближаваме до Писанието. Свети Петър казва ясно, че след смъртта си Христос
„… отиде да проповядва на духовете в тъмницата, които едно време бяха непокорни, когато божието дълго търпение ги чакаше в Ноевите дни, докато се правеше ковчега. . .” (Първо Послание на Петра, 3, 19-20)
Така Христос е отишъл да проповядва на мъртвите, които все още са „непокорни” в момента на своята смърт. Естествено, неговата проповед би била лишена от всякакъв смисъл, ако не можеше да бъде ефикасна. Слизането на Христос в Преизподнята не е записано в Никейско-Константинополското Верую, но е споменато в различни синоди към 358-360 г.; към 500 г. то фигурира в един прочут текст, дълго време приписван на Свети Афанасий, и накрая се фиксира към 950 г. във Веруюто на апостолите. Многобройни църковни събори след това повтарят същата формулировка. Става въпрос за Преизподните, а не за Преизподнята. Тук терминът изобщо не препраща към прокълнатите. Става въпрос просто за „по-долни” места, които обикновено хората са си представяли като намиращи се под земята, също като гробниците. Същевременно трябва да се признае, че в течение на вековете теолозите изобщо не са държали сметка за този основен текст, който повечето от християните повтарят много пъти през своя живот. Дори и днес той смущава всички.
Обаче теолозите от първите векове са го възприемали буквално. Те са смятали, че при смъртта си всеки от апостолите е направил същото, а след тях и всички велики светци. А Пиер Моние ни потвърждава това в своите послания до майка си:
„В „Преизподните” все още не е късно да се върнем към вярата и да се изплъзнем от Преизподнята (този път в смисъла на наказание). Дори и отвъд смъртта „Евангелието се проповядва пред виновните, за да бъдат те изтръгнати от царството на Злото и Преизподнята.”
По-нататък Пиер Моние е още по-ясен:
„Вече ти обясних това. Когато апостол Петър ви говори за мисията на неговия духовен учител в обителта на мъртвите, това не е мит, както твърдят някои теолози – безпочвено твърдение, което обърква вярата -това е славното видение на Божията милост към грешниците. Също като напусналият плътта си Исус, и ние, неговите небесни мисионери, отиваме при нашите отчаяни или грешни братя и ги учим на Евангелието. . .”
Голямата великденска икона в православните църкви не е Христос, излизащ от гроба, а Слизането на Христос в преизподнята, или по-точно, в Хадес, което изключва всякакво объркване, тъй като Хадес е обителта на мъртвите: Христос стъпква строшените порти на Хадес и извежда за ръка Адам и Ева от гробовете им. Зад тях, чакаща реда си, стои тълпа от личности, измежду които могат да се разпознаят много светци от Стария Завет. Но в тълпата от безименни могат също така да се видят и някои от онези, които Христос току-що е върнал към вярата посредством проповед, според Посланието на Петър. Може би там могат да се видят фигури, които представляват самите нас, дотолкова, доколкото тази среща с Христос в отвъдното се провежда отново при всяка смърт, отвъд земните време и пространство.
Пиер Моние е разбрал това така:
„Когато Христос излезе жив от гроба, неговият освободен дух посети душите в тяхната бъдеща личност: и наистина, всички души присъстваха пред Христос, тъй като властта на времето бе вече безсилна пред него. Христос погледна всяка от нашите души, и неговият поглед остави в тях едно ново богатство: Любовта. . .”
Изтокът никога не е считал кармата за нещо абсолютно
Впрочем, трябва да се каже, че както в Индия, така и в Тибет законът за кармата никога не е бил схващан по такъв абсолютен начин.
Така в „Бардо Тьодол” се дават указания как именно в момента на смъртта да се изплъзнем от цикъла на преражданията. Достатъчно е да се достигне идеалното просветление, а за това трябва и е достатъчно да се разбере, че всички чудовища, които виждаме, са само проекции на нашия ум. Тъй като има опасност да бъдем изненадани, неподготвени, предлагат ни се няколко последователни възможности. Ако успеете в това, то каквото и да сте вършили, дори и най-долните престъпления, няма да се прераждате! Ще се изплъзнете от вашата карма.
Но нашите тибетски приятели са открили и друг метод. . . обреда поуа, който, както изглежда, е чудотворен. Той може да се използва успоредно с четенето на „Бардо Тьодол” до умиращия, или дори вместо него. Както ще видим, този метод има поне това преимущество, че е по-краткотраен: трябва три пъти да се извика до умиращия сричката „Хик!”, но с много особена интонация. След това едно възклицание, което трябва да се произнесе „Пет!”. Но внимание, произнасяйте това „Пет!” след трите „Хик!” само ако сте сигурни, че „смъртта е предстояща и неизбежна, тъй като „Пет!”, произнесено след „Хик!” неизменно предизвиква смърт.” Така че внимавайте! Можете да си създадете огромни затруднения. Този метод със сигурност води до „избликването на namiies (или душа) от върха на черепа на умиращия и внезапното издигане на тази namiies в Рая на Великото Блаженство.” Няма никакво прераждане, никаква карма! Номерът е изигран. Но внимание, трябва да се учите в продължение на дълги години при опитен наставник да произнасяте тези „Хик!” с точната интонация, която ще ги направи ефикасни. . .
В Индия Шанкара преподавал една твърде подобна техника, в която отново присъства това излизане на душата’от върха на главата, както впрочем и в многобройни разкази за ОГС
Шанкара е великият Учител на абсолютната недвойнственост, „Адвайта Веданта”, живял към 700-750 г. от н.е. При неговата техника няма нужда от намесата на помощник. Трябва сами да я приложим. Предлагам ви неговия метод:
„има сто и един канала, които излизат от сърцето на човека. Един от тях, наречен „сушумна”, е.насочен нагоре, в прсоката на теменната кост. В момента на смъртта трябва да овладеете духа си и да го поддържате здраво установен в сърцето. Посредством този канал, който отива нагоре, и с помощта на слън: цето, се достига безсмъртието.”
Другаде се уточнява, че лъчът, който ни води направо към слънцето, за щастие блести и денем, и нощем. И тук също вече няма карма!
«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.
Франсоа Брюн
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.