четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Картографията на страните от отвъдното ( "Мъртвите ни говорят" )


   Тук нямам предвид паралелните светове, светове в известен смисъл подобни на нашия, в които може би живеят същества, призвани да претърпят същото развитие като нас. Големите посланици, на които имам доверие, ни съобщават, че тези светове съществуват и че един ден всички мислещи и способни да обичат същества ще се обединят в по-висши нива на отвъдното.

   Не, онова, което ни интересува тук, е да научим през колко свята ще трябва да преминем, преди да достигнем до пълното единение с Бога.

                Различните нива на отвъдното

   Много пратеници различават седем нива (планове, сфери – тук всички тези термини са синоними). Така Жорж Морание уточнява, че всяко от нивата на свой ред съдържа седем стъпала. Но, внимание, в неговата система Земята е нулевото ниво, а в края на пътуването не всички достигат до седмото. След петото ниво пътят се раздвоява към шестото или към седмото, като последното е запазено за светците, мисионерите, великите основатели на религии или великите посветени, за всички, които са се отдали на Бога и които според Жорж Морание като следствие от това са се отказали да създадат свое семейство и да продължат рода си. Тогава можем да се запитаме на кое ниво той поставя Мохамед, който е бил далеч от безбрачието с осемнайсетте си жени, а също така и какво място отрежда на православните свещеници, които се женят и въпреки това служат на Бога, както и на редица епископи на примитивната църква в продължение на много векове, като се започне от Свети Павел. Трябва да добавим, че след като първата сфера в неговата система е заета от престъпниците, можем да се надяваме, че мнозина от нас ще успеят да я избегнат, а е възможно да избегнат и втората, изпълнена с хора, все още близки до плътта и тясно свързани със Земята.

   Наистина, Ролан дьо Жувнел говори най-малко два пъти за седемте небеса и обяснява на майка си, че първо трябва „да се прекосят седем зони на вътрешно развитие”. Ала изглежда че тези седем зони не се намират вътре в първото небе, а трябва да се преминат, за да се достигне до него, а това променя всичко. Освен това той говори по-скоро за „символ”, отколкото за точна картография и не е много сигурно дали трябва да разбираме тези „седем небеса” в по-буквален смисъл, отколкото когато говорим за „седмото небе”, за да означим съвършеното щастие.

   Други подкрепят тази неясна идея за седемте небеса, като се позовават на описанието на отвъдното, дадено от Фредерик Майерс. Вече знаем при какви необичайни обстоятелства той ни е предал своите наблюдения. Наистина, и той като Жорж Морание различава седем нива. Ала техните системи не си съответстват. За него ниво 1 съответства на момента на смъртта. Ниво 2 е преходно състояние, в което пред очите ни преминава филмът на нашия живот. Ниво 3, което той нарича „област на илюзията”, е светът веднага след смъртта. Следователно именно това ниво на Ф. Майерс би могло да съответства на първата сфера на Жорж Морание; би могло, но не е така, понеже, както вече видяхме, тази сфера е един наистина пъклен свят за бивши престъпници. Това изобщо не е така в ниво 3 на Майерс. Ако добавим, че Ф. Майерс очевидно не е знаел нищо за крайното раздвояване в две паралелни сфери на Морание, става ясно, че двете системи на представяне нямат нищо общо помежду си освен употребата на числото седем.

   Не смятам, че за момента е възможно да се направи някаква картография на отвъдното. В нея ще трябва да се оставят обширни бели полета, както в някогашните стари карти. Ала дори и без да се задълбочаваме както във времето, така и в пространството, самата картография на нашия мозък не е по-уточнена. Значи. . . търпение.

   Къде се разполагат тези светове, тези нива?

   Ето още една нова трудност. Нека и тук се опитаме да определим онова, което изглежда сигурно, като само споменаваме мимоходом вероятностите.

   Едно друго пространство-време

   В тези светове пространството със сигурност не е вече същото. Това води до смущението, проявявано в отговорите. Става въпрос преди всичко за нива на съзнанието. По този въпрос цари съгласие. Всяко от тези „нива” съответства на дадено духовно ниво, на определена степен на вътрешното развитие. На Земята ние всички живеем в един и същи свят, подчинени на едни и същи физически условия и закони на земното притегляне, независимо от личното ни духовно ниво. Обратно, в световете, в които попадаме след преминаването към смъртта, всеки бързо намира съответстващото му ниво. На всяко ниво на развитие на съзнанието отговаря един свят, в който материята, времето, пространството, самото тяло са в хармония с това духовно ниво. От гледна точка на физиката всички описват тези различни състояния на материята с термина „вибрации”. Още на нашето ниво, това на Земята, всичко е вихър от сили. Днес физиците никазват, че е погрешно да си представяме частиците като миниатюрни прашинки. Ние имаме вълнова структура. Всички пратеници на отвъдното, независимо от основните си грижи, независимо от нивото, което те твърдят, че са достигнали, използват този език, било буквално точен или просто съответствуващ на най-добрия възможен образ, за да говорят за нашите настоящи знания.

   Те ни съобщават, че тези различни светове съответстват на специфични скорости на вибрация, съпоставими с различните радиовълни, които ние излъчваме и приемаме. Също както радиовълните могат да се смесват, без при това да се получава интерференция, и тези светове могат да се взаимопроникват, без никога да се срещат.

   Ето защо повечето от тях ни уверяват, че тези светове се намират всред нас. Или пък едновременно на Земята, през и около нея. Наистина, други твърдят, че тези различни светове съответстват на различните планети от нашата Слънчева система. Ако ние не откриваме никакъв живот на тях, то е защото на всяка от тези планети има форми на живот и цивилизации, които остават невидими и неоткриваеми за нас.

   Признавам, че не съм способен да разгранича тези различни мнения, поне засега, а вероятно – и задълго. Склонен съм по-скоро да наблегна на факта, че става въпрос наистина за едно друго пространство, и не зная дали всъщност има някакъв смисъл в желанието тези различни светове да се определят по отношение на нашия.

           Светът е следствие от нашето съзнание

   За сметка на това трябва да се наблегне върху хармонията между онова, което сме, духовното ниво, до което сме достигнали, и света, който ни заобикаля, като започнем от собственото ни тяло. Това е всеобщ закон с огромен обхват, чиито ефекти се откриват на всички нива: това е съзидателната мощ, с която разполагаме, често без да знаем това, благодарение на мисълта (мисълта в широкия смисъл на думата, чувствата, желанията, опасенията ни).

   Тази фантастична мощ става очевидна веднага, щом се напусне този земен свят, посредством смъртта или посредством временното напускане на тялото: проекция на славно тяло извън физическото. Тогава всеки може сам да се увери в реалността на съзидателната мощ на мисълта. Онова, което ни пречи да я оценим по време на земния живот, е, че на първото ниво тази мощ се прилага колективно. Тя е следствие от мисълта на цялото човечество, което определя настоящото физическо състояние на света и нивото на вибрация, достигнато от материята, съставляваща този свят, като се започне от нашето физическо тяло. Хармонията между духовното ниво на съзнанието и света, в който живеем, не произтича от някаква божия намеса, която просто би ни поставила в света, който най-добре подхожда на стадия на духовното ни развитие. Духовното ни ниво също така не може автоматично да ни пренесе в света, който съответства на нашето ниво. Тази хармония се установява от причинно-след-ствена връзка. Нашето съзнание създава състоянието на този свят според духовното ниво, до което е достигнало. Дори времето и пространството, такива, каквито ги изживяваме, са следствие от нашето колективно съзнание; съвременната наука в най-напредналите си изследвания също стига до тази идея:

   „Произходът на събитията (отвъд времето и пространството) обхваща също така и присъщата на нашия ум дейност, така че бъдещият ход на събитията зависи донякъде от тази духовна дейност”.

   В съшия труд Мари-Луиз фон Франц проучва Юнговото понятие за „синхронност” в неговата блажена перспектива, открити от съвременната физика, и достига до твърдението, че малко по малко,

„. . .се налага идеята, че двата свята на материята и на духа биха могли да бъдат нещо повече от две измерения със сходни закони, и да образуват едно психофизично Цяло. Това значи, че всъщност физикът и психологът наблюдават един и същи свят през два различни канала. Ако бъде гледан отвън, този свят ще се разкрива като „материален”, а ако се гледа посредством самовглъбяване – като „психически”. Сам по себе си той вероятно не е нито психически, нито материален, а изцяло трансцендентен”.

   Мари-Луиз Мортон ни съобщава на няколко пъти, че този физически свят е „следствие от мисълта на всички”. Мис Алис Мортли или по-скоро „Берта”, е още по-точна.

   Това е един от главните текстове на отвъдното, дошъл при нас посредством автоматично писане през първото десетилетие на нашия век. Приемателката мис Алис Мортли била английска медицинска сестра с много дълбок личен духовен живот. В моментите на самовглъбяване тя приемала мислите на някаква „Берта”, която изобщо не познавала и която била живяла много преди това в Уелс. Пасторът Грожан сметнал нейните послания за толкова ценни, че ги превел на френски език.

   В тях много категорично се утвърждава тази причинно-следствена връзка между духовното състояние на човечеството и физическото състояние на този материален свят. Берта подчертава по-конкретно темпоралния характер на тази причинна връзка, а това ми се струва правилна интерпретация на мита за Първородния грях, такъв, какъвто го откриваме в Библията.

   „Превръщането на времето в една постоянна Вечност би премахнало всякакво погрешно схващане за греха, тегнещ над човешкия род”.

„. . . „Грехопадението” е настоящ факт, а не нещо, което може да се отхвърли в миналото.”

   „Човекът определя качеството на Земята, която обитава. . . Всъщност вие сте оформили вашия остров, Англия, посредством вашите мисли и латентни енергии. Дори промените в климата или природните бедствия намират своята дълбока причина в качеството на живот на човека.”

„. . . Естеството на сезоните се определя от дълбокото съзнание на човека, от присъствието или отсъствието на Бога в неговия съзнателен живот”.

    Тази наистина съзидателна мощ на мисълта може да се открие още по-ясно в следващите етапи; може дори да се каже, че различните светове на отвъдното не само съответстват на различните нива иа съзнанието, но и всъщност са проявите на самите тези нива.

   Един млад войник, убит през 1942 г. от японците, е разбрал много бързо това, макар че неговата формулировка не е толкова абсолютна като тази, която току-що изложих.

   Той умира в боя, в джунглата. Напуснал физическото си тяло, той отначало напразно се опитва да помогне на другарите си. Разбрал колко безплодни са усилията му, той се отказва и тръгва из гората. След няколко крачки се озовава във вълшебно място. Това пак е джунглата, която той е заобичал въпреки обстоятелствата, но вече с неописуема красота, която неговите очи на плътта никога не са можели да видят. Всред това блаженство се появява една блестяща и прекрасна форма, която го приканва да я последва, за да помогне на умиращите му другари. Той за миг се поколебава дали да напусне това вълшебно място. Тогава „Блестящият”, както той нарича фигурата, му обяснява, за да го успокои, че „ще бъде достатъчно да си представи това място и да пожелае да се завърне в него, за да се озове там.” И той се решава да го последва:

   „Последвах го със съжаление. Ние сякаш прелитахме през пространството; или не, не прелитахме: онова, което ни обкръжаваше, се изличаваше и друго идваше на негово място. Джунглата се движеше и се разтваряше, и се появяваше друга джунгла, пълна с хора, които крещяха заповеди и виеха от болка. Отначало това ми се стори нетърпимо, ала „Блестящият” ми каза: „Ела и застани до този човек, той ще се присъедини към нас”. След миг един куршум разкъса корема му и той се сви в краката ни, стенейки. „Блестящият” се наведе над него и докосна главата и очите му. Веднага стоновете му секнаха и видях как душата напуска измъченото му тяло. Той се присъедини към нас, бледен и стреснат, всред гъстата растителност на джунглата. Преди да разбера какво бе станало, вече се бяхме завърнали в прекрасната джунгла; това бе великолепно.”

   По-нататък авторът добавя:

„. . . Разбирам, че няма различни места, всички те просто съответстват на нашите душевни състояния. Така е, както ни учеха, когато бяхме деца: Божието царство е във вас. Лека нощ.”

   Извадих този откъс от посланията, получени от вдовицата и дъщерята на полковник Гаскойн, тъй като в разказите от отвъдното рядко се открива такова точно описание на смяната на нивото, подобно на постепенното размиване на образа и замяната му с друг при кинотехниката. От това свидетелство оставаме с впечатлението, че не хората се местят, а декорът се изменя.

   Същевременно самите покойници чувстват, че наистина пътуват, и имат усещането за скорост, както в прочутия тунел, за който вече говорихме по повод на ЕГС. . . Впрочем, двете усещания не са задължително противоречиви. При отсъствието на неподвижен ориентир никога не е съвсем ясно кой точно се движи. Просто вместо прякото преминаване от едно място в друго, много покойници имат усещането, че прекосяват междинни места. Ала може би това се дължи на факта, че в джунглата нашият храбър войник все още не е бил достигнал до области, много „отдалечени” от нашата.

   Един от корабокрушенците на „Титаник” през 1912 г. е успял да предаде на дъщеря си посредством медиум разказа за своите преживявания в отвъдното. Корабокрушенецът се казвал Уйлям Стед. По времето на катастрофата дъщеря му е ръководила актьорска трупа, наета от нея да играе Шекспир. Един от актьорите, Гудмън, със сигурност е имал дарба на медиум. През самата нощ на корабокрушението той усетил какво става в океана и й съобщил за това, без да посочва името на кораба. Той също така й казал, че един неин много близък роднина й изпраща чрез него своите последни поздрави. Петнадесет дни след смъртта на баща си мис Стед успява да влезе в пряка връзка с него в продължение на двадесетина минути и дори да го види по време на сеанс при медиуми. Контактите под различна форма се умножават и от 1917 г. нататък Уйлям Стед започва да диктува на Гудмън известен брой послания. Посланията, изпращани от 1921 до 1922 г., образуват разказа за смъртта му и за неговото развитие в отвъдното.

   Той първо разказва за своето смайване от това, че внезапно се е озовал редом с хора, за които е знаел, че са отдавна мъртви:

   „По това разбрах за първи път настъпилата промяна. Разбрах го внезапно и се изплаших. След известно смущение се опитах да се овладея. Объркването ми трая само миг и разбрах с възхита, че всичко, което бях научил, бе истина. О, ако в този момент можех да телефонирам и да изпратя тази новина до всички вестници! Такава бе първата ми мисъл. После в мен се надигна реакция на безпокойство. Помислих си за моите близки. Те още не знаеха нищо. Какво да им кажа за себе си? Как да им го предам? Телефонът ми вече не работеше. Виждах всичко на Земята, тъй като все още бях много близко до нашата планета. Виждах потъналия кораб, корабокрушенците, и това ми вдъхна енергия: имах силата да им се притека на помощ. . . и от отчаян аз станах способен да помагам. За кратко време всичко свърши и сега само чакахме края на крушението. Като че ли очаквахме някакво заминаване. Накрая оцелелите бяха спасени, а удавените – живи. Тогава вторите, тоест ние, всички заедно променихме местонахождението и посоката си на движение. И тогава за всички нас започна едно странно пътуване, а и самата ни група беше странна: никой не знаеше къде отиваме. В тази сцена имаше неизразим трагизъм. Много от нас, разбирайки какво бе станало, бяха обзети от ужасно безпокойство, както за семействата си, които бяха оставили, така и за съдбата, която ги очакваше. „Кой ще бди над нас? – казваха те. – Ще ни заведат ли при всевишния? И какво ще бъде неговото решение?” Други изглеждаха безразлични към всичко, духовно отсъстващи. Наистина това бе едно странно стадо от човешки души, очакващи своето влизане в новия свят.

   Всичко стана само за няколко минути, и ето че стотици мъртви тела заплаваха по водата; стотици души бяха отнесени във въздуха – живи; а много от тях бяха дори твърде живи. И наистина, мнозина, вече разбрали, че са мъртви, бяха полудели от гняв заради това, че нямат сили да спасят ценните си предмети. Те се бореха да спасят предметите, които на Земята са имали за тях голяма стойност. Гледката на корабокрушението бе страховита. Но тя бе нищо в сравнение с тази на душите, изтръгнати противно на тяхната воля от телата им. Сцената бе покъртителна. Очаквахме да се съберем всички. . . и когато всичко свърши, потеглихме към други хоризонти.

   Това бе едно интригуващо пътешествие, много повече, отколкото бихме могли да си представим. Ние се изкачвахме вертикално в пространството с невероятна бързина. Движехме се в група, сякаш се намирахме върху много обширна платформа, изтласквана във въздуха с гигантска мощ и скорост; и въпреки това не изпитвахме никакъв страх за нашата безопасност. Изпитвахме чувство за устойчивост. Не зная колко време продължи нашето пътуване, нито на какво разстояние от Земята се намирахме при пристигането си. Ала това бе едно наистина вълшебно пристигане. Беше също както когато човек напуска скуката на британската зима, за да пристигне под сияйния блясък на средиземноморското небе. В тази нова страна всичко бе прекрасно и лъчезарно. Успяхме да я видим отдалеч, докато се приближавахме към нея; онези от нас, които имаха някакви познания по този въпрос, смятаха, че ни бяха изпратили в това гостоприемно място заради рязката ни раздяла със земния живот. Нещастният новопосветен чувства облекчение при пристигането си. Изпълваше ни чувство на гордост, когато разбрахме, че всичко бе леко, блестящо, и въпреки това също толкова материално и устойчиво във всяко отношение, както и онова, което напуснахме на този свят.

   Пристигането ни зарадва много приятели и роднини, които ни бяха много скъпи, докато бяхме на Земята. При нашето пристигане всички ние, които идвахме от корабокрушението, бяхме отделени. Можехме отново свободно да разполагаме със себе си, макар че всеки от нас беше придружаван от личен приятел, починал преди много години”.

   Този път, както видяхме, има ясно усещане за изминато в пространството разстояние. Новата страна дори се вижда дълго преди да се пристигне в нея. Впрочем възможно е това пътуване да се възприема по-добре, когато е между нашия свят и следващите етапи, отколкото между самите тези етапи. Във всички случаи преходът е много по-ясно изразен на това ниво.

   Ролан дьо Жувнел разказва едно подобно преживяване. Ще цитирам един дълъг откъс и от неговите думи. Междувременно трябва да отбележим както подобията, така и различията:

   „Когато напускаме земята, веднага пристигаме в нещо като затворено кълбо. След последния ни човешки дъх вече не чуваме нищо. Носим се из облаците без посока на движение, загубили чувството си за ориентация, все така без да разпознаваме нищо. Това е първият ни етап.

   После малко по малко се научаваме да различаваме божествените потоци; и пред нас се откриват небесните пътища.

   Първият слой, който се намира над Земята и през който трябва да преминем, е подобен на цяло небе, което трябва да се прекоси. Това пространство е набраздено от комети. Ние всички сме объркани от загадката на тази вселена. Без или почти без криле ние се носим в ефира, несръчни като малки птиченца. С мъка се насочваме към по-горни течения, които не винаги успяваме да достигнем, и падаме обратно. Накрая пред нас се появяват все по-светли лъчи и ние разпознаваме славни пътища, по които трябва да се тръгне, за да се стигне до Бога”.

   Като се вземе предвид винаги образният и поетичен стил на Ролан дьо Жувнел, можем да се запитаме дали всичко това не трябва да се приема в преносен смисъл. Ала това не ми се вярва, тъй като той говори и друг път по този въпрос, и почти със същите думи. Същевременно твърде възможно е самото духовно пътуване да поражда по много конкретен начин собствените си образи. Вероятно въпросът дали думите трябва да се приемат в буквален или преносен смисъл не е от значение: вероятно и двата смисъла са верни едновременно. Духовното преживяване само се превъплъщава в образи, разстояния, усещане за скорост или за препятствия, наистина преодолени и духовно, и физически, от всяко същество.

   Когато говори за изгасването на светлината при здрачаване, Ролан дьо Жувнел добавя:

   „Тази агония на деня в сянката е копие на онова, което усещаме в момента на смъртта. Земята се превръща в тъмнина; вече не различаваме сътворението, преминаваме през зона на мрак, сравнима с нощта. Носим се в пространството като облаци в сянката на една здрачна вечер, а после небесната зора най-сетне изгрява за нас; ала все още сме далеч от Бога, също толкова далеч, колкото е Слънцето от Земята”.

   На няколко пъти Ролан говори и за тази зона на мрака, която трябва да бъде прекосена, като за зона на смразяващ студ. В тези текстове добре се вижда двойният аспект, физически и духовен:

   „За да не ти е много студено, когато напускаш Земята, трябва вътрешният ти живот да е пламтящ, ледените степи, в които ще се озовеш, ще се стопят , ако твоята вяра е гореща като жарава: тя ще разтопи леда. . .”

… „В деня на твоята смърт. . . ще се покрия с всички твои молитви, за да премина през ледените зони, които се намират пред рая”.

   Едно учудващо потвърждение на това усещане за пространство, което трябва да се премине, се открива в повечето от ОИТ(опитности извън тялото) на Робърт Монро. Така един ден, когато той решава да посети „места”, в които се намират високо развити интелекти, той наистина изпитва усещането, че извършва ..пътуване”, по-дълго от обикновеното:

   движех се бързо. . . непрекъснато се концентрирах, докато премина
вах с голяма скорост през една безкрайна празнота. Най-накрая се спрях.”

   Ролан дьо Жувнел говореше за потоци, които ни носят из тези пространства, за комети, преминаващи през тези зони. . . Робърт Монро ни описва нещо подобно:

   ..На няколко пъти движението при пътуването, което обикновено е бързо и безпрепятствено, бе прекъсвано от яростен вихър, подобно на ураган, който се втурва в пространството, през което минава. Тогава имате чувството, че сте отблъснат от тази необуздана сила, захвърлен на безкрайната случайност, подобно на лист, с който вятърът си играе. Невъзможно е да се борите с този поток, единствената възможна мярка е да се оставите да ви носи. Накрая сте изхвърлен на бреговете на потока, където ще се озовете, без да сте пострадали по никакъв начин. Няма как да се определи този поток, но той изглежда естествен, а не изкуствено създаден.”

   Изглежда че щом се прекоси големият праг между този свят и отвъдното, придвижването вътре в дадено ниво или дори между нивата става по-лесно. Същевременно много починали твърдят, че никога не може да се отиде в по-горните етажи, освен ако не бъдат повикани и дори заведени там за кратко време и по конкретен повод. И обратно, винаги може да се отиде да се навестят онези, които се бавят на долните етажи (тук не говоря за подземните етажи, ако мога да ги нарека така, където могат да слизат единствено най-развитите духове, за да помагат и посвещават най-затворените в себе си, най-трудно поддаващите се на силите на любовта. По-нататък ще се върна към тези мъчителни светове.)

               Наставленията на астралното пътешествие

   Впрочем, тези посещения често се доближават по-скоро до едновременното пребиваване в две различни точки, отколкото до истинско пътуване. Много пратеници ни казват, че за да посетят някой свой приятел, изпращат нещо като свой двойник, който ще се появи до него и ще прекара там нужното за разговора време, така както самите те биха го направили. По време на разговора те възприемат всичко онова, което вижда и чува техният двойник, като че ли самите те са на неговото място.

   Вероятно съществува връзка между тази форма на посещения, малко необичайна за нас, и изживяванията, които често имат онези, които повече или по-малко по своя воля пътуват извън тялото си. Те често забелязвали, че тяхното славно, астрално, ефирно тяло, ако предпочитате, техният двойник, може да общува с хора, живеещи съвсем нормално на Земята, но на нивото на тяхното подсъзнание, нещо като диалог между двойника на човек, чието физическо тяло се намира на километри от мястото на срещата, и друг човек, който на съзнателното си ниво не подозира нищо, може би спокойно гледа по телевизията футболен мач, докато неговото подсъзнание или може би също така неговият собствен двойник, останал в къщи, ако мога да кажа така, останал в собственото си физическо тяло, чува, вижда и отговаря на невидимия посетител. Ние разполагаме с много подобни наблюдения на Робърт Монро,които са твърде точни.

   На Монро, голям пътешественик в астралното, може твърдо да се вярва. Той не е бил мечтател, а делови човек. В богатия си и разнообразен професионален живот той е бил писател, режисьор и продуцент на около четиристотин радио – или телевизионни емисии. Той притежавал и ръководил кабелна радиотелевизионна мрежа във Вирджиния. После е основал и ръководил Института Монро, специализиран в изучаването на въздействието на звуковите вълни върху човешкото поведение.

   Трябва също така да добавим, че неговото първо напускане на тялото изобщо не е свързано, както това често става, с катастрофа или операция, и че то също така не е станало по време на детството или юношеството му. При него това е явление на зрялата възраст. Впрочем той се е подлагал доброволно на тестовете и проверките на Изследователския отдел на болницата в Топека и сам често е търсил съдействието на лекари и психиатри или психолози с надеждата да разбере по-добре механизма на онова, което му се случвало.

   Той е създал малка лаборатория, в която преподавал своя метод за излизане от тялото, и именно той е научил Елизабет Кюблер-Рос да напуска съзнателно тялото си по този начин.

   Една от основните характеристики на разказите на Робърт Монро е стремежът му към строги и обективни наблюдения. След всяко свое „излизане” той винаги записва всички важни подробности.

   Така той много пъти е имал усещането, че е бил видян и чут от хора, които е срещал, и дори че тези хора са реагирали на неговото присъствие и на онова, което той им казвал, той чувал и записвал техните отговори. Когато се завърнел в тялото си, той започвал проверки и им телефонирал, и тези хора потвърждавали всички външни подробности от неговото посещение, разположението на местата, заниманията им в часа, когато той твърди, че ги е видял, понякога даже думите, които те са разменили с други, също така присъстващи там хора, но нямат никакъв спомен самите те да са го усетили, видели или чули, нито пък да са му отговаряли каквото и да било. Той забелязал също така, че някои хора, увлечени в разговор с трето лице, са му отговаряли, без да си дават сметка за това, и без това да попречи на техния разговор. Ето един пример: Робърт Монро отива да посети посредством своя двойник една своя приятелка, която прекарва няколко свободни дни в малката си къща на крайбрежието на Ню Джърси. При пристигането му тя се намира в кухнята с две млади момичета (по-късно Монро научава, че това са били племенницата й и една нейна приятелка).

   „И трите говореха, но не чувах думите им. Първо се приближих до двете млади момичета и застанах точно пред тях, но не успях да привлека вниманието им. После се обърнах към Р. У. (неговата приятелка) и я запитах дали осъзнава моето присъствие.

   О, да, зная, че си тук – отвърна тя (мислено или посредством онова надсъзнателно общуване, което вече добре познавах – всъщност тя продължаваше да 
разговаря с двете момичета). Попитах я дали е сигурна, че ще си спомни, че 
съм я посетил.
О, без никакво съмнение – отвърна тя.
 Казах й, че ще се погрижа да не го забрави.
Сигурна съм, че ще си спомня – каза Р. У., като в същото време продължа
ваше устния си разговор с момичетата. Казах и, че искам да съм сигурен в това и че затова ще я ощипя.
   О, няма нужда да правиш това, аз ще си спомня-увери ме тя.
   Не исках да оставям нищо на случайността, затова се опитах да я ощипя леко, точно по хълбока, между ханша и гръдния кош. Тя издаде приглушен вик на болка и аз се отдръпнах учуден. Не бях вярвал, че ще успея да я ощипя. . .”

   Ала когато няколко дни по-късно Р. У. се връща от почивка и той решава да направи проверка, тя потвърждава обстоятелствата: кухнята, напитките, момичетата и пр., но не си спомня нищо нито за посещението на Монро, нито за техния разговор.

   „Разпитах я по-настойчиво, но напразно. Обхванат от нетърпение, накрая я запитах дали си спомня, че съм я ощипал. Тя впери в мен смаян поглед.

   „Това ти ли беше?” Тя ме наблюдава известно време, след което влезе в кабинета ми и грижливо затвори вратата. После леко повдигна пуловера си от лявата страна. Точно на мястото, където я бях ощипал, имаше две синьокафяви петна.”

   От това става ясно, че когато пропуснем стъпало по стълбите без абсолютно никаква причина, трябва непременно да се запитаме защо е станало така!

   Следователно при тези разговори между двойници, при които единият е в тялото си, а другият – извън своето, изглежда, че в първия случаи онзи, който е в тялото си, извършва едновременно двойна дейност, както на „двойника”, така и на „тялото”. А обикновено когато двойникът извън тялото действа, в същото време неговото тяло се намира в покой.

   И все пак това не винаги е така. Жана Гене разказва как й се е случвало в продължение на няколко мига да води двойнствен, напълно съзнателен живот, едновременно в тялото си, изтегнато на леглото, и в двойника си, застанал прав до прозореца. Тя дори е изпитвала в този момент едновременно две напълно противоречиви усещания: кротост и покой в съзнанието си, останало с тялото й, и остра болка в съзнанието на своя двойник.

   Тя дори веднъж е живяла едновременно в три плана, на три места и в три различни времена.

   „Имах подобно изживяване у дъщеря ми в Париж, когато бях при нея през ноември 1948 г. Докато в стаята майка ми, аз, дъщеря ми и съпругът ми си говореха само на няколко метра от мен, а за тях аз изглеждах задрямала, изживях „едновременно” три различни мига във времето и в пространството, като във всеки бях жива и съзнавах всичко, без те да се объркват, и това продължи няколко минути.

   Искам да подчертая, че не ставаше въпрос за спомени, за памет или съновидение, а за три мои едновременни присъствия. Аз съществувах в три различни физически, психически и психологически ситуации от три различни времена, и при това с неоспоримото съзнание за вездесъщие и с невероятно ясен ум, който без никакво усилие подреждаше усещанията от тези три мои присъствия. . .”

   Книгата на Жана Гене няма същите научни претенции като тази на Робърт Монро. Но Жана проявява финес, простота, предпазливост и сдържаност дори и спрямо явленията, които изживява. Освен това тя има истински талант на разказвач. Трябва да прочетете как една добра селска женица я е посветила по най-невинен начин в тези страшни тайнства.

   Ала ако двойникът вътре в тялото може понякога да действа и да отговаря, без да напуска тялото си, но без нормалното съзнание на това тяло да разбере това, понякога може също да се случи така, че двойникът да отиде още по-далеч и да се заеме с разрешаването на някои проблеми извън тялото и без неговото знание.

   Големият американски специалист по парапсихология Харолд Шърман, за когото вече говорихме, разказва как е бил свидетел на подобен случай. През 1941 г. той се намирал в Холивуд, където пишел филмов сценарий. Сприятелил се с един прочут детектив от Чикаго, специалист по криминология. Този детектив бил вече пенсиониран и живеел на 25 или 30 километра от другата страна на Лос Анжелес. Той също се интересувал много от окултизъм и Шърман посвещавал неделните си следобеди на срещи с него. Те са се посещавали поред.

   Празникът на Деня на благодарността, който винаги се празнувал в четвъртък, бил на 20 ноември. Шърман и жена му изпратили в знак на приятелски чувства кошннчка плодове на своите приятели семейство Луз. Те трябвало да им отидат на гости през следващата неделя. Въпросният четвъртък г-н Шърман се върнал у дома си към 15 часа. Намерил в пощенската си кутия бележка от портиера, в която той му съобщавал, че г-н Луз идвал да го види и го очаквал следващата неделя. Харолд Шърман малко се изненадал от това, че неговият приятел си е направил труда да прекоси Лос Анжелес в ден на голямо движение, без дори да е телефонирал предварително, за да бъде сигурен, че ще го намери. Освен това нещата за следващата неделя били вече уговорени. Но може би той е искал да поблагодари за кошничката с плодове? На бележката от портиера бил записан часът 14. 30. Затова той позвънил в 15. 30 ч.на приятеля си, който дотогава трябвало вече да се е прибрал. Искал да му каже колко съжалявал, че са се разминали. . . Г-н Луз се смаял и го уверил, че през целия ден не бил излизал от къщи. Сигурно имало някаква грешка. Този ден дъщеря му, зет му и внукът му били дошли на обяд и той дори не бил изкарвал колата си, нито пък бил обувал обувките си. Седял облечен с гащиризон, кафява трикотажна жилетка и по пантофи.

   Странно! Шърман слязъл при портиера и го разпитал за някои подробности. Ще може ли да му опише човека, който оставил това съобщение? Портиерът му отговорил, че човекът приличал на работник, носел гащиризон с кафява трикотажна жилетка, тъмносиня риза и каскет. Удивлението на Шърман нараснало и той обяснил на портиера защо. Двете описания си приличали толкова много! Тогава портиерът си припомнил, че не бил видял човека да влиза. Просто вдигнал очи и той стоял пред него. Той говорел бавно, като че ли с мъка намирал думите си. Една дама, която присъствала в този момент, му казала после, че човекът й се видял странен. Портиерът също така нито го видял, нито го чул да си отива. Не доловил никакъв шум от стъпки или от отваряне или затваряне на вратата.

   Следващата неделя Луз признал на приятеля си Шърман, че доста често напускал тялото си по собствено желание, но при това оставал в пълно съзнание н запазвал цялата свобода на действията си. Първо се свързвал по телепатичен път с някои свои приятели. Когато те били съгласни, той отивал по този начин при тях, като напускал тялото си. Той имал един приятел, католически свещеник от Южна Америка, който практикувал същия „спорт” и понякога идвал при него, обикновено на една малка уединена пейка в една градина. Той добавил, че минувачите изобщо не можели да забележат, че става въпрос за някой, който не се намира във физическото си тяло (изключително интересна за нас подробност; следователно тук е ставало въпрос за нещо повече от просто астрално пътешествие; двойникът е бил видим и плътен; това е било истинско едновременно пребиваване в две различни точки. В доста изолирания случай, когато Монро е успял да ощипе приятелката си, наистина има нещо като начало на плътност. Границите между явленията не винаги са ясно очертани.).

   Онова, което безпокояло Луз, и ние можем да го разберем, е, че за пръв път неговият двойник проявявал подобна инициатива, и то дори без да го предупреди.

   Проверката потвърдила изцяло тази хипотеза. Следващия вторник Луз се показал пред портиера, облечен по същия начин, както и предишния четвъртък. Портиерът веднага го разпознал и когато отново го разпитали, само отбелязал, че ризата не била същата. Тази била по-светла. Това било вярно; другата риза била дадена на пране.

   Трябва ли тогава да се изработи закон, който да регламентира пътуванията на непридружените двойници? В очакване на подобен закон надзиравайте добре двойника си, не го оставяйте да проявява прекалено много инициатива, ако искате да останете господар у дома си. . .

   А може би това вече е сторено и в края на краищата е в реда на нещата. Робърт Монро ни обяснява, че веднъж напуснал тялото, съзнателният разум е напълно подчинен на несъзнателното. Най-многото, което съзнателното успява да постигне, е да упражни след време известна контролна функция:

   „То е по-скоро модулаторът на някакъв повелител или на някаква движеща сила. Кой е този повелител? Можете да го наричате свръхразум, по-висша душа или по-висше аз – наименованието е без значение. Във всички случаи извънредно важно е да се знае, че съзнателният разум се подчинява автоматично на заповедите на повелителя, без никога да ги оспорва. Във физическото ни състояние ние изглежда не осъзнаваме това. Във вторичното ни състояние (разбирайте – извън тялото) това е естествен факт. Свръхразумът знае инстинктивно кое е „добро” и проблемите се появяват само ако съзнателният разум упорито отказва да признае тази по-висша мъдрост. Изворът на познанието на свръхразума открива много пътища, повечето от които очевидно надхвърлят нашето възприятие на света посредством съзнателния разум. . .”

   Ето кое открива нови перспективи към тайнствата на човека!

   Смятам, че тези няколко примера, почерпени от ОИТ, ни позволяват, без да пренасяме нещата автоматично в други области, да си създадем известна представа за преместванията вътре в първите нива на отвъдното, или дори в известен смисъл и между нивата. Въпреки че това са изживявания на все още живеещи на този свят лица, те сами по себе си са вече навлизания в другия свят и следователно поне отчасти се подчиняват на законите му. Ала струва ми се, че това е вярно само за първите нива на отвъдния живот. След тях нещата протичат по друг начин. Но и самите пространство и време вече не са същите.

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.

      Франсоа Брюн  

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.