четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Духовната еволюция продължава в отвъдното ( "Мъртвите ни говорят" )


Сега по-добре разбирам, че този поглед върху нещата е невъзможен, защото необходимото преображение е чисто вътрешно. Господ, въпреки цялата си любов, не може да извърши това преображение за нас без нас, на наше място. Той може да бъде неговият вътрешен динамизъм, в това, вярвам, е същината на учението за Изкуплението, но също трябва да позволим на този вътрешен динамизъм да се развие в нас и да ни промени отвътре.

   Великият закон, който твърде ясно се проявява във всичките тези свидетелства от Отвъдното, това е абсолютното зачитане на нашата свобода. Следствието от това абсолютно зачитане е, че нашата еволюция и нейната скорост, от етап на етап, от свят на свят, ще зависят от добрата воля на всеки един. Всички казват това.

   Пиер Моние:

   „Вечният живот е разделен на множество етапи, но единствено от нас зависи дали ще удължим или ще „подминем” някои от тях. . .”

   ,,. . . Вие знаете, че ние напредваме според нашите доброволни желания по пътя, който води към Господа, също както на Земята; ние еволюираме чрез нашето свободно усилие и се усъвършенстваме понякога значително. Това, което виждате около вас, е изображение на това, което се случва в небесните области. . . А също и една еволюция, еволюция, която се извършва по-бързо или по-бавно, според нашата воля и защото ние я желаем, за да се подчиним на Господа, с една любов, която по същия начин се одухотворява и се усъвършенства. . .”

   Албер Пошар набляга на един друг, твърде важен момент. Пошар е живял в Женева (1878-1934). Произхождащ от протестантско семейство, той още като дете се заинтересувал от спиритизма. Пошар бил член на Женевското Общество за психически проучвания, после станал негов библиотекар и накрая негов председател. Той имал тесни приятелски връзки с Леон Дьони, а през 1911 г. е изучавал в продължение на една година окултизъм заедно с прочутия Папюс (доктор Анкос). Своите послания по метода иа автоматичното писане той изпратил не до своята жена, а до един малък кръг от приятели в Холандия. Макар и неговите съчинения да нямат за мен същата духовна стойност, както тези на Пиер Моние, на Ролан дьо Жувнел, на Паки или на Мис Мортли, макар и понякога да са малко объркващи, те не са по-маловажно свидетелство. И така, тук Албер Пошар набляга особено върху вътрешния механизъм на тази еволюция.

   Ние оставаме на даден достигнат етап толкова дълго, колкото той представлява за нас интерес. Ние сменяме плоскостта („равнището” или „сферата”) само когато плоскостта, на която се намираме, започва да ни дотяга.Но когато смени плоскостта, нашето тяло също се оказва в ново състояние, което е винаги в хармония с новия свят, до който достигаме.

   „В същия момент, в който духът се отвръща от един свят, той го напуска. . . Именно интересът, който изпитваме към него, е причина да се съхрани инструментът, сиреч „тялото”, който служи за изразяване и за вписване в даден Свят.”

   Същото послание имаме и от Мари-Луиз Мортон. Това е още един от тези “ многобройни твърде интересни текстове. Мари-Луиз живеела в Ню Йорк. Тя била загубила своя брат и своя годеник, и нямала вече никакво желание за живот. Към автоматичното писане се привързала при малко необикновени обстоятелства. От 1940 г. до 1956 г. тя получавала послания главно от двете скъпи същества, които изгубила. Доста често й отреждат място в групата на пратениците от англосаксонски произход. Но тя е била французойка и получавала пряко своите послания именно на френски език. И така, ето какво ни съобщава тя точно по този въпрос:

   „Да помагаш на другия значи самият ти да се развиваш. Това е законът на прогреса. В отвъдния свят това значи да отидеш при тези – въплътени или безплътни, на които смяташ, че можеш да бъдеш полезен интелектуално или духовно, ако имаш по-широк поглед от тях. Мнозина научават бързо, други -по-бавно. . . Човек започва да учи от момента, в който духът му стане възприемащ, но на тази абсолютно субективна плоскост не може да се ускори умственото развитие на едно същество, както не може на Земята да бъде разтворена пъпката на едно цвете, за да се развива то по-бързо. . .”

   Несъмнено ние можем да улесним еволюцията на другия; но не можем да я насилим. Можем да и помогнем отвътре, това е ролята на Христос и на общността от светци, както се опитах да посоча това в първата си книга. Можем да и помогнем отвън, чрез словото и чрез примера. Но така или иначе тя преминава през нашата свобода. Това е едновременно напълно логично и малко ужасно. Ние впрочем познаваме така добре нашите слабости, че винаги малко сме се изкушавали да вярваме, че може да съществуват магически жезли. Християнските богослови винаги са се опитвали да тълкуват по този начин светото тайнство. Това те наричат „обективността” на светото тайнство, противопоставена на вътрешните предразположения на субекта, наречени „субективни”. Другояче казано, ако не се чувствате достатъчно силни, за да се изкачите по стълбата, Господ ви е дал на разположение асансьор (светото тайнство). Трябва, разбира се, да размислите, да си направите труда да влезете и да натиснете копчето. Но след това издигането е сигурно.

   Винаги съм се борил срещу това схващане за светото тайнство. Така че това, което откривах, докато четях всичките тези свидетелства, изобщо не ме караше да преразглеждам самите принципи на моите верски убеждения. Напротив, то ме заставяше да бъда верен докрай и да извличам изводи от това. Откъдето и стойността, и ролята на зова към съвършенство, които надминават изискванията на обикновената добра нравственост. Дори ако не правя злини, дори ако правя малко добрини, докато се отдавам на малките, второстепенни радости, аз ще си остана затворник. Разбира се, не бива също да искаме да вървим твърде бързо, именно по-бързо, отколкото бихме могли да еволюираме вътрешно. В известен смисъл такива винаги са били опитите и на Църквите да ускорят чрез принуда отвън вътрешната промяна и еволюцията. Но в това няма никакъв смисъл. То е невъзможно.

   При все това големият принцип, издигнат от Света Катерина Сиенска, ще отеква винаги като един настойчив зов:

   „Tanto ci manca di Lui quanto ci riserviamo di noi: Той (Господ) ни липсва, Той не ни достига, ние се лишаваме от Него точно толкова, колкото сме привързани към нас самите.”

   Казано другояче: нищо лошо няма в това да видиш един добър футболен мач или да отидеш на концерт, и може би дори наистина ние имаме потребност от това, но тъй като ще предпочетем да гледаме мач или да слушаме концерт, вместо да потънем в Божието съзерцание, нека не мечтаем твърде много да бъдем усвоени от Господа. Господ не може да ни наложи своята компания.

   „Би могло впрочем да се даде и друг превод, тъй като, както всеки знае, втората заповед прилича на първата: докато предпочиташ да отидеш да си похапнеш добре с риск да оставиш ближния си в мизерия, ти все така няма да бъдеш напълно съзрял, за да споделиш изцяло живота Господен.

   Ролан дьо Жувнел, мистикът, често малко изумяващ със своите определения, припомня всички тези етапи, които ще ни бъдат необходими за съществуванията в Отвъдното:

   „. . .Невъоръжените очи не могат да гледат право в слънцето. Необходими са безброй съществувания, за да можеш да достигнеш до съзерцанието на божествената светлина. Съгради своя вътрешен живот на плоскости. . .

   Това впрочем не е непременно отчайващо. То трябва да бъде схващано в положителен смисъл. Свети Павел казва:

   „А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен.” (Второто Послание към Коринтяните, 3,18)

   Свети Григорий Нисийски от IV век казваше, че ние ще вървим от начало към начало, през начала, които няма да имат край.

   На всяка една от тези плоскости, както той уточнява, ние ще бъдем изпълвани с Божественост. Самият излишък от способности ще увеличи нашата Божествена сила и ще ни направи готови за следващия етап.

   Само когато човек добре схване всичко това, разбира, че ние се развиваме с твърде различна бързина. На тази земя, на това първо равнище всички ние се оказваме „смесени”, въпреки че в действителност вече сме били на твърде различни духовни нива. Това дори е една от главните причини за страданията на най-добрите. Но в отвъдното всеки човек ще достигне много бързо равнището, съответстващо на степента на духовност, която лично той е достигнал. Тогава той ще забележи, че разликите между отделните индивиди могат да бъдат огромни. Някои ще изхвърчат „като оръдеен снаряд”, ако използваме израза на свещеника от Арс, когото попитали как трябва да се върви към Господа. Други ще пълзят като охлюви.

   Тези обяснения бяха необходими, за да разберем каква е причината за изключителното разнообразие на свидетелствата, които сме получили от отвъдното. А сега нека спрем вниманието си на тези свидетелства.

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


   Франсоа Брюн  

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.