сряда, 29 февруари 2012 г.

Заточението в световете на нещастието ( "Мъртвите ни говорят" )

    Във външния мрак

   Следователно, във всеки момент всичко става на фона на Бога, на златния фон на иконите, който впрочем на специализиран език се нарича „светлината”. И във всеки миг светът се образува от взаимодействието между нашето съзнание и този фон, това поле от сили, създадено и проникнато от Бога. Влиянието на нашето съзнание е колективно на всяко ниво. Сборът от излъчванията на всички човешки съзнания, отвъд времето и пространството, дава на света неговата настояща форма, с възможни нюанси според епохите и областите. Впрочем, самите пространство и време, такива, каквито ги възприемаме, вече са създадени от взаимодействието между това колективно съзнание и това силово поле.
   Но и в отвъдното, в много страни на задгробния живот, всяко ниво на съществуване е производна на това взаимодействие, според различните нива, достигнати от съзнанията на онези, които се събират поради взаимно предразположение, поради духовна близост. Тогава проекциите на едните и на другите се събират и довеждат до появата на един нов общ свят, присъщ за тези групи.
   Всеки от тези светове, всяка от тези многобройни „обители” се преобразява в различна степен от Светлината според духовното ниво на всяко от тези колективни съзнания.
   Но първо е нивото на онези, които дори вече не виждат светлината. И понеже са я изгубили, те сякаш са изгубили и връзката с другите хора. Онзи, който се отдалечава от Бога, се отдалечава от своите братя. (Както винаги, става въпрос за съзнателно отдалечаване.)
   Могат ли заблудените да бъдат спасени?
   По онзи природен закон, според който всеки създава посредством проекция своето обкръжение, онзи, който не вярва, който вярва само в нищото, се озо-
вава в него. На Земята тези нещастници са се ползвали, без самите те да знаят това, от колективното ниво на съзнание. Оставени на самите себе си в собственото си духовно ниво, те се озовават в мрака и самотата. Най-лошото е, че тогава те дори не могат да усетят присъствието на покойниците, които са ги обичали и които им се притичват на помощ. Ето един първи пример, който заемам от Жан Прийор:
„У един антиквар от Рю дьо Бак Александра забелязва малко оловно кръстче, изваяно с ножче и инкрустирано с мънички късчета стъкло. Тя го взима, обръща го и вижда три дати, също така издълбани с ножче: 1916-1917-1918. Тогава тя разбира, че това простичко кръстче е било направено от куршуми, претопени от някой войник от онова време.”
   Тя купува кръстчето, но не смее да го носи, пъхва го първо в едно чекмедже и едва четири години по-късно, малко засрамена, го поставя на почетно място върху някаква мебел. Два или три дни след това тя започва да се чувства притеснена. Накрая една сутрин при събуждането си тя си дава сметка за някакво отчаяно присъствие около нея:
   „Това бе маса от тъга и потиснатост, която се движеше из стаята. Имаше някой, когото усещах ясно, но не можех да видя.”
   Тогава започва телепатичен диалог между Александра и присъствието:
Кой сте вие?
Аз изваях кръстчето. Аз умрях през войната 1914 - 1918 г. Аз съм самотен. . . самотен. . .
Но никой не е самотен във вашия свят.
• Казвам ви, че не виждам никого. 
Александра е потресена от това откритие:
• Как? От толкова години? Още не сте намерили пътя си?
• Не зная къде да отида.
   През целия ден Александра, ревностна православна християнка, се моли за него въпреки заетостта си. Вечерта диалогът се подновява:
• Вие не можете повече да останете сам. Повикайте своя ангел-хранител!
 -Моят ангел-хранител? Не го познавам.
- Аз ще моля моя и вашия ангел да се погрижат за вас
   След двадесетминутна молитва. . . тя най-накрая вижда ръка от светлина, после чува:
   „Идвам да го взема! Аз също умрях през войната от 1914 г. и съм натоварен с посрещането на другарите.”
   В началото нещастникът все още не вижда нищо. Александра все така се бори в молитвата. После усеща, че многобройни цялости идват от отвъдното да посрещнат закъснелия. Тя усеща, че той  се изкачва , с другарите си към онези тайнствени области, в които всички ние скоро ще отидем. И това е голямото облекчение и отново намереният покой за Александра.
   Впрочем, изглежда, че в ОГС тези заблудени могат дори да бъдат видени. Д-р Муди привежда множество свидетелства, които споменават това. Често спасените от смъртта са срещали в един момент от своето приключение тези същества, които те ни описват като „хванати в капан”, „неспособни да напреднат в отвъдното, защото техният Бог си остава от тази страна”, „слисани духове”, „тъжни, потиснати, влачещи краката си като оковани във вериги каторжници. . . напълно смазани същества без надежда, които не знаят нито какво правят, нито накъде да се насочат, нито кои са те, нищо.” „Те като че ли не осъзнават нищо, нито физическия, нито духовния свят. . .те не ме виждаха, не показваха по никакъв начин, че осъзнават моето присъствие. . .”
Именно затова по-напредналите покойници не могат да им помогнат. Тези нещастници, пленници на самите себе си, не усещат останалите нито чрез слуха, нито чрез зрението си. Изглежда, че често ние, които още живеем в тела от плът, сме в по-добро положение, за да им помогнем. Но и това не е толкова лесно.
   Харолд Шърман ни обяснява, че много от тях могат да са блокирани така от спомена за една ужасна смърт или от силно съжаление, от угризение, или още само защото не са вярвали в оцеляването след смъртта. Ние видяхме, че нещастният войник, освободен благодарение намесата на Александра, не е бил напълно невярващ, тъй като си е изработил оловен кръст от претопени куршуми. Но той със сигурност не е вярвал достатъчно, сигурно не се е молил. Той все пак знаел, че е мъртъв, но без съмнение не е повярвал, че животът може наистина да продължи.
Харолд Шърман ни разказва за един любопитен начин да се помага на изостаналите покойници, все още приковани към Земята.
   След смъртта на жена си Е. Дж. Плимптън бил изпаднал в отчаяние. За да избегне най-лошото, той се опитал да се свърже с нея посредством магнетофон. Впрочем, той най-накрая я открил. Но получил също така и множество други гласове, които викали за помощ, нещо толкова по-мъчително за него и затова, че след известно време той можел да чува пряко покойниците посредством телепатия, без повече да има нужда от уред за посредник.
   Така един ден, когато той се чувствал особено потиснат от всички тези призиви, на които не знаел как да отговори, той се помолил вътрешно и много пламенно за някакъв отговор от отвъдното. За негова изненада един нисък и отмерен глас му отвърнал:
   „Тези хора имат нужда някой да ги ориентира, за да ги освободи от условията, в които се намират. Кажете им да повтарят след вас: „Искам да напусна тази мрачна и зловеща област, и да отида в двадесет и петото измерение, което е топло, радостно, светло и прекрасно, и в което приятели и скъпи същества ме очакват, за да ме посрещнат.”
   Казаха ми - продължава А. Дж. Плимптън - че онова, което се нарича Първо ниво, има двадесет и пет измерения, и че тези изостанали покойници понастоящем се намират в шестнадесетото. Могат ли да достигнат до двадесет и петото, без да бъдат водени?
   Предлагам ви - продължил гласът - да помолите племенника си Джейсън (също покойник) да отведе онези, които желаят това.
- Можете ли да ми кажете кой сте вие?- попитал А. Дж. Плимптън.
• Това не е нужно - отвърнал гласът. - Вие имате вашия, отговор.”
По-нататък се разказва как Еймър Дж. Плимптън, намиращ се на Земята, с помощта на жена си и племенника си от отвъдното успял но този начин да помогне първо на стотици, после на хиляди покойници да намерят своя покой, ако може така да се каже: да преминат от първите слоеве към по-ведри зони.

   Душевната болест като обсебване на духове: откритията на д-р Карл Уикланд
Д-р Карл Уикланд, американски психиатър (1862-1937) направил в началото
на века почти същото откритие за изостаналите покойници. Но по силата на обстоятелствата и също с помощта на отвъдното той успял да създаде съвсем друг начин за тяхното освобождаване.
   Това е една напълно фантастична история, която би трябвало да доведе до значителна революция във всички психиатрични методи, и би могла да бъде адаптирана, изменена, разнообразена. Но, разбира се, тя предполага признаването на оцеляването след смъртта и дори възможността за общуване между невидимия свят и нашия. За ограничения материализъм на много учени (които също са малко изостанали) това са прекалено големи изисквания. Известно е, че научният обскурантизъм може спокойно да се мери с религиозния.
   Когато младият Карл Уикланд бил още в началото на своето следване, веднъж той направил дисекция на крак, който бил принадлежал на около шестдесетгодишен мъж. Към пет часа следобед той се върнал у дома си. Едва влязъл, на жена му й прилошало. Тя казала, че се чувства странно, и се олюлявала, като че ли щяла да падне. Тогава Карл поставил ръка на рамото й, но тя веднага се изправила, обладана от някаква цялост, която се била вселила в нея. Тя направила заплашителен жест и се провикнала: „Какво ви става, та ме разрязвате така?” „Отвърнах - разказва Карл Уикланд - че нямах съзнанието, че разрязвам каквото и да било, но духът поде с гняв: „Но разбира се, че да; вие режете крака ми!” Тогава младият студент по медицина разбрал, че духът на въпросния мъж го бил проследил и се бил вселил в жена му. Той първо настанил жена си в едно кресло и веднага започнал разговор. Но духът бил вбесен и протестирал затова, че се отнасят с него по този начин. Карл отбелязал, че имал правото да докосва жена си. „Жена ви ли? За кого говорите? Аз не съм жена ви - аз съм мъж!”
   Така Карл Уикланд открил още нещо много важно: духовете на нещастните покойници могат да се вселяват в нас без никакво лошо намерение, нещо повече, без дори да усещат това!
   Накрая духът приел ситуацията и се оттеглил, без да прави разправии. Но същото явление се повторило и друг път с един дух на чернокож. Въпреки че Карл му обяснявал, че тялото, в което той сега се намирал, не може да му принадлежи, тъй като това тяло имало бели ръце, духът на чернокожия му отвръщал, че това било нормално, тъй като той работел с вар. По професия бил зидар!
   Развитите духове от отвъдното предложили на Карл и жена му да им помогнат да освобождават по този начин покойниците, приковани към Земята. Впрочем, всъщност ставало въпрос за двойно освобождение, тъй като много от тези изостанали духове се вселяват, без да знаят това, в живи хора и им причиняват много сериозни затруднения, като често ги довеждат до психиатричната болница и лудницата.
   Жената на Карл била медиум. Следователно, операцията се заключавала в това да се накара изостаналия дух да напусне тялото на душевноболния и с помощта на напредналите духове де се всели в тялото на жена му. Тогава прекият диалог между Карл Уикланд и изостаналия дух ставал възможен благодарение на медиума. Понякога са били нужни няколко сеанса. Медиумът психиатър скоро забелязал, че духовете, които ни обсебват или се вселяват в нас, усещат много по-силно от нас болките на нашето тяло. Той се възползвал от това, за да изработи един малък, много прост апарат, който излъчвал в тялото на душевноболния слаби електрически заряди, напълно безвредни и безболезнени за него, но непоносими за паразитния дух, който живеел в него.
   Така той работил със сътрудничеството на жена си и това на отвъдното в продължение на повече от тридесет години, като лекувал стотици, а може би и хиляди случаи, и всеки път освобождавал едновременно нещастния покойник и също така нещастния жив човек. Така от дългия си опит той придобил убеждението, че повечето от душевните болести се дължат всъщност на обсебване. Той се срещнал, също както в Евангелието, със случаи, при които няколко духа на покойници се вселявали в един човек.
   В едно непубликувано произведение (все заради научния обскурантизъм), но от което той ми изпрати машинописен екземпляр, професор У. Шиблер разказва как използвал един твърде подобен на този метод в група за молитви, в която влизали няколко медиума. Той дори не прибягвал до малкия апарат на д-р Уикланд, който все пак е много по-малко болезнен от ужасните електро-шокове, които толкова дълго се прилагаха, или дори от лекарството „Ларгак-тил”, което предизвикваше ужасни състояния на паническа тревога. Много „болни”, които са се върнали към нормален живот, без неговата помощ щяха да гният в някоя психиатрична болница, зашеметени от успокоителни лекарства.
   Ето че още веднъж хората от Средновековието и африканските магьосници до голяма степен са имали право.
    Ала д-р Уикланд и професор Шиблер все пак внасят нещо ново и много важно, като подчертават и двамата, че не е достатъчно да се изгонят лошите духове, демоните, както при римокатолическия ритуал на прогонване на духове. Тогава тези зли духове ще потърсят друга жертва, в която да се вселят: напротив, те трябва да бъдат просветени и върнати към вярата, трябва да им се възвърне надеждата в Божията милост и любов, да бъдат убедени, че дори и за тях все още всичко е възможно.
У. Шиблер посочва най-малко два случая, в които тези „зли духове” са се върнали, за да им кажат, че сега вече са разбрали всичко и са сменили лагера си. Сега те се борят за освобождаването на хората, мъртви или живи, за изостаналите духове, които се намират, често без самите те да знаят това, в тяло от плът, и за нещастните жертви.
   Но със свидетелството на професор Шиблер ние вече поехме в друга насока, тъй като духовете, които той е върнал по този начин към вярата, много добре са знаели какво правят. В началото те са заявили, че служат на Луцифер и са натоварени от него да смущават работата на тази група за молитви. Така борбата е била дълга. В единия от тези два случая тя е продължила три години.
   По спонтанен път, може би с по-малко методичност и прецизност, много групи за молитви преоткриват почти навсякъде, както в първите години на църквата, силата на молитвата.
   „ Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва” (Евангелие от Марка, 9(, 29) - казал Христос на своите ученици.
   Впрочем, тази молитва може да послужи, дори и те да не знаят това, за освобождаването както на обсебения, така и на демона.
   Но уви! Няколко стотици, няколко хиляди са освободените духове, а милиони „покрусени души” неспирно бродят из света, търсейки с цената на всичко да осъществят отново връзката с онова, което са изгубили.

             Бунтът на „покрусените души”

   Няма да се спирам с много подробности на тази тема, тъй като за да я разгледам сериозно, би била нужна цяла книга. Впрочем, съществуват много книги по този въпрос и аз често ще се задоволявам с това да препращам към тях. Но бе необходимо да се спомене за това. Ние често виждаме действието на „злите” духове само от нашата гледна точка на живи хора. Обаче не бива да се забравя, че тези явления съществуват и за покойниците, въпреки че те виждат нещата от друга страна. Често това е дори основен момент в тяхното развитие, критичен период, в който те ще изживеят скръбната опитност за пълната безизходица на омразата и егоизма. Само тогава, след това изпитание, също толкова болезнено за тях, колкото и за обсебения, те ще могат да поемат отново по тесния и тъй дълъг път към правата вяра.
   Съставките на злото
   Впрочем, необходимо е поне на теоретично ниво да се различават няколко съставки в силите на злото. Духовете (разбира се, с духовно тяло) на покойниците, чийто живот е протекъл наистина противно на всеобщия закон на любовта. Егрегорите, създадени от техните лоши помисли и лоши желания преди или дори след смъртта им. А също така, много вероятно е, че съществуват и починали цялости, които идват от други светове, от други планети. И накрая, съществата, които никога не са се въплъщавали, нито в нашия свят, нито в някой друг, онези, които традиционно са наричани „ангели” и измежду които, изглежда, някои са паднали, смаяни от собствената си красота, и са останали свои собствени пленници, в омразата към Бога и към другите.
   Разбира се, в практиката това различаване би било невъзможно, а и без особено голямо значение.
   Ето първо един разказ, който изцяло потвърждава твърденията .на д-р Уикланд. Това е епизод от невероятното приключение, преживяно от Джордж Ричи при една ОГС. Спомняме си, че този млад американски войник, напуснал тялото си вследствие на много силна треска, бил въвлечен в нещо като фантастично пътешествие на посвещаването заедно със Съществото от светлина, което за него било без никакво съмнение самият Божи Син. Заедно те прелитат над един американски град и в един момент Съществото от светлина го въвежда в един долен бар:
   „Многобройната тълпа, всред която имаше много моряци, се блъскаше в три редици пред тезгяха, а други се трупаха в дървени сепарета покрай стените. Някои пиеха бира, но повечето обръщаха уиски толкова бързо, колкото двама плувнали в пот келнери успяваха да им го сервират.
   Тогава наблюдавах нещо поразително. Някои от мъжете, които стояха пред тезгяха, изглеждаха неспособни да поднесат питието към устните си. Виждах ги как непрекъснато хващаха чашата си, а ръката им минаваше през дебелия дървен тезгях, през ръцете и телата на пиячите, които ги заобикаляха.
Тези мъже нямаха ореола на светлина, който обгръщаше останалите.
Следователно, този пашкул от светлина сякаш беше атрибут само на физическото тяло.”
   Това добре потвърждава, че съществуват няколко вида аура. Д-р Уикланд
обяснява, че в своя мрак заблудените духове долавят тази светлина и тя ги привлича.
Продължението на разказа на Джордж Ричи ни описва това „на живо”:
   „Видях как един млад моряк стана, залитайки, от стола си, направи две-три крачки и се строполи. Двама от другарите му се наведоха и започнаха да го тътрят навън от навалицата.
   Но аз не гледах това. С удивление наблюдавах как светлинният пашкул около моряка в безсъзнание започваше да се отваря. Това започваше от ореола на главата и откриваше цялото му лице и раменете му. Веднага, с бързина, с каквато не бях виждал никога някой да се движи, едно от безтелесните същества, които стояха съвсем наблизо, скочи върху него!. . . В следващата секунда -вече не разбирах нищо - скачащата форма бе изчезнала. . . За момент ясно бях видял два индивида, а докато те влачеха моряка към стената, вече имаше само един.”
   Нашият фантастичен пътешественик присъства още два пъти на подобна сцена.
Д-р Уикланд ни предупреждава, основавайки се на своя над тридесетгодишен опит, че непорочният живот или интелигентността не ни предпазват от подобно премеждие. Скритите медиумни способности, нервното изтощение, психологическите шокове, дори и обикновените физически заболявания, когато отслабват общите съпротивителни сили на целия организъм, могат да го благоприятстват.
   Следователно, рецептата е проста: никога не се разболявайте!
   Но трябва да се прибавят още много препоръки. Особено във връзка с всички форми на общуване с отвъдното!
  Внимание, намираме се на твърде хлъзгава почва. Опростенческите решения са най-лесните: да се отрече изобщо всякаква опасност, или навсякъде да се вижда измама или дяволски деяния
.
              Неразбирането на църквата
   Най-добрият начин да се предпази „стадото” от вярващи от фалшивите мистици е да се унищожи всякакво мистично движение. Най-подходящият начин да се премахнат „чалнатите” от движенията на вдъхновените от Бога е да се достигне до постепенното премахване на тези движения, или до подчиняването им, което е едно и също.
   Така римокатолическата йерархия малко по малко е успяла да сложи край на мистичните течения в Северна Европа през ХШ и XIV век, после в Испания през XVI век, и накрая във Франция през XVII век с осъждането на Фенелон. Това довежда до ужасяващото духовно обедняване, на което сме свидетели днес. И до успеха на движенията на вдъхновените от Бога. Когато Бог вече не може да премине през църквата си, той я заобикаля!
   Но вярно е също така, че всяко търсене на Бога може лесно да се отклони, и
често, прекалено често е бивало отклонявано. Църквата трябва , ,, да сочи опасността и да дава, доколкото това е възможно, необходимите критерии, които биха позволили поне на чистосърдечните души да я избягнат. Църквата често е правила това. Но склонността към цялостно унищожаване на растителността с цел премахване на бурените все така съществува. Въпреки че това не е методът, който се препоръчва от Евангелието.
   По мое мнение, същият проблем стои за всичко, което е свързано с общуванията с отвъдното, или дори, по-общо, с проучването на „паранормалните” или „парапсихологичните” явления.
   Разбира се, всичко това може да доведе до истински катастрофи, особено при хора с крехко психологическо равновесие, които обаче често са особено привлечени от този вид опитности. Също така и при хора с недостатъчен духовен живот, или такива, водени от просто или празно любопитство, прекалено повърхностно или прекалено користно. И обратното, тези явления могат да бъдат благотворни, особено, както изглежда, ако не се стремим дати предизвикаме.
   Така е с „oui-dja”, наречен също „дъсчица”, който може да е в различни варианти: върху дъска с доста големи размери са разположени буквите на азбуката, цифрите от 0 до 9 и „да” и „не”, както и няколко препинателни знака. Една малка „дъсчица” на колелца или обърната чаша са поставени върху дъската. Двама или трима души едва-едва докосват с пръст дъсчицата или чашата, които така се движат от буква на буква и образуват текстове.
   В Съединените Щати двойката Ед и Лорейн Уорън са напълно убедени, че „oui-dja” почти винаги води до обсебване от дявола. Те от години са посветили своята дейност на помощта за обсебените хора. Те са работили както за свещеници, така и за полицията. Ед Уорън е известен католически демонолог. Но в същата книга един друг специалист изказва много по-нюансирано мнение. Барбара Хонегер дълго е работила за полицейските служби към Белия Дом във Вашингтон. После е следвала експериментална парапсихология в университета „Джон Ф. Кенеди” в Оринда, Калифорния, където се е дипломирала през 1981 г. Тя смята, че ние можем така посредством „дъсчицата” наистина да общуваме с покойниците, особено със закъснелите от долната част на астралното, и че така можем да им помогнем да се развият. Тя мисли, че това може да се превърне в нещо като мисия, но сочи също така и предпазните мерки, които трябва да се вземат.
   Автоматичното писане, за което вече неведнъж говорихме, също може да приеме обезпокоителни форми. Първо, зрелищни форми: то може да се извършва наопаки, напълно или като се обръща само всяка втора дума; то може да достигне невероятни скорости; и накрая, някои хора могат също така да пишат с две ръце едновременно два различни текста. И още по-лошо (или „недобре”, ако обичате фантастичното), също както „oui-dja”, дъсчицата или чашата могат понякога да продължат да сочат букви, дори и когато вече са оставени, така и моливът може понякога да продължи да пише сам, без да бъде държан; това се нарича „пряко писане”.
   Най-опасното е, че автоматичното писане, също като всяко общуване с отвъдното, може да доведе до обсебване от духове. Жан Прийор дава пример за това. По-наскоро един кореспондент от групата за транскомуникации в Люксембург съобщава между другото и историята за една ученичка, която, докато си пишела домашните вкъщи, установила с изненада, че почеркът й се променял и че някой се обръщал към нея посредством онова, което тя пишела. На нейния вътрешен въпрос за самоличността на този тайнствен кореспондент, той я накарал да напише, че е баща й. Тъй като следващите отговори били горе- долу верни, тя постепенно са изпълнила с доверие, без да предполага, че въпросният дух просто черпел отговорите от собствената й памет. Но скоро, когато тя поискала да спре да пише, ръката й била обхваната от болезнени схващания, които спирали само тогава, когато тя отново започнела да пише. Духът я оставял само когато била напълно изтощена. Майката повикала на помощ един приятел, който бил в течение на тези явления. Той поискал от духа да напише „Отче наш”. Когато завършил текста, духът благодарил на онези, които са го върнали в правия път, и детето било освободено.
   Както се вижда, всеки път, било с посредничество на медиум, както при д-р Уикланд или професор Шиблер, било при разговори посредством „oui-dja” както при Барбара Хонегер, или както тук посредством автоматично писане, се открива двойната възможност за опасно обсебване, но също така и за връщане на „злите” духове в правия път.
   Но същият Жан Монен греши, като смята, че за разлика от всички други методи, общуването с покойниците с помощта на магнетофонната лента е гарантирано безопасно. Той казва, че гласовете от отвъдното могат да бъдат записани само „благодарение на космически енергии и се намират почти стопроцентово под контрола на съществата от светлина.” Това „почти” изглежда оптимистично. Много хора твърдят, че са записвали грубости, които без съмнение са се изплъзнали от контрола на съществата от светлина, но също така и заплахи. Има и нещо още по-опасно. Нерядко честото и продължително записване развива скрита дарба на медиум. Тогава магнетофонът постепенно става ненужен, общуването се осъществява чрез нещо като много мощна телепатия, при която наистина се чуват гласове. Понякога дори ги чуват да пеят. Една немкиня, жертва на тези духове, разказва под псевдоним своите мъки. Тя скоро се озовала в ръцете на психиатрите и се изплъзнала от едните и от другите само благодарение на молитвите. Г-жа Симоне ми посочи едно друго произведение на един млад немец, който буквално се чувствал „преследван от глутница” зли духове. Но и тук е възможна нещо като „служба” за духовете на изостаналите покойници.
   Поради всички тези причини смятам, че много произведения на църковни „специалисти” са изключително отрицателно настроени към всички тези явления. Вярно е, че абат Шинделхолц сочи, че често обсебванията са ставали вследствие на посещения на спиритически сеанси или окултни практики. Възможно е също така някои лечители или радиестезисти да са били причината за обсебванията. Морис Ре сочи много подобни примери и препраща към много по-пълни документи . Но без съмнение би могло също така да се заподозрат много лекари и психолози. И обратното, съществуват лечители, магнетисти и радиестезисти, които са божии мъже и жени. Преподобният отец Жан Жюрион, едновременно радиестезист и римокатолически свещеник, разказва как вследствие на поредица от срещи с други проповедници-радиестезисти, неизвестни или именити, е стигнал до откритието за своето двойно призвание. Той с лекота цитира всички пасажи от Светото Писание, в които Христос лекува. Апостолите и техните последователи също са вършили това.
Значи - предпазливост и избирателност, но не и пълно отхвърляне.
   Не мога също така да приема резервите на Жан Вернет спрямо общувания с отвъдното като Писмата на Пиер, произведенията на Ролан дьо Жувнел или дори тези на Жан Прийор. Дори ми се струва, че критиката не е напълно справедлива. Авторът като че ли смята укорите, често отправяни към църквата от Жан Прийор, но също така и от Пиер Моние и от още много други след тях, че тя вече не вярва достатъчно във вечния живот или че често представя твърде смешна версия за него, за необосновани. Обратното, той твърди, че когато се четат тези автори „и им се вярва, човек се отдалечава постепенно от от християнството. Бог в тях е странно далечен, Исус-Спасителят изобщо не се появява. . .”
   Жан Прийор цитира множество свещенослужители, и то не от най-низшите, които далеч не са на това мнение. Колкото до мен, тъй като аз съм и малко теолог, трябва да призная, че бих могъл да изгубя вярата си, четейки по- скоро Свети Августин и Свети Тома Аквински, без да говоря за множеството съвременни „теолози”. Напротив, вече трябва да е станало ясно и ще стане още по-ясно по-нататък колко много дължа на четенето на тези велики свидетели на невидимото, както ги нарича Жан Прийор. Онова, което казва отец Вернет тук за един странно далечен Бог, ми изглежда доста истинско п понякога съвсем вярно за цялата литература на спиритическото течение. Но нещата не бива да се смесват!
   Впрочем, много светци са лекували и са предсказвали бъдещето. Света Ана-Мария Тайги (1769-1837) е получила направо от Христос способността да лекува, като мисия. Тя понякога действала, като поставяла ръцете си над болното място, но най-често посочвала причината за болестта и лекарството, което трябвало да се вземе. Безбройни са изцеленията, за които имаме подробен разказ. Тя също така била получила дарбата за необикновено ясновидство, което би накарало всички индийски гуру или тибетски лами да позеленеят от завист. Тя постоянно виждала до себе си нещо като кълбо от светлина, много по-ярко от слънцето, но чийто блясък не дразнел очите й. Централната му част образувала кръг, обграден от трънен венец. В лъчите извън този кръг тя виждала всичко онова, което искала да узнае: минало, настояще, бъдеще, за нея самата, за папата, за Рим или за най-далечните страни. Всичко й се явявало в най-малки подробности. Римските духовници начело с папата и кардиналите, а също и многобройни светци от същата епоха, без колебание са се съветвали с нея.
   Наистина, тя е била излагана и на многобройни дяволски изкушения, удари, врява, явления на фантастични животни, изкушения на целомъдрието и дори на вярата.
Животът на Свещеника от Арс, който лекувал и предсказвал, бил изпълнен с демонични нападения. В по-близки времена също така е било с живота на Майка Ивон-Еме дьо Малестроа.
   Следователно, не е достатъчно в живота на някой лечител да има „сатанински” проявления, за да може от това да се заключи, че неговите изцеления са против Божията воля. Същото важи и за ясновидците. Наистина, тези нападения могат понякога да бъдат знак, че той действа добре за Божието Царство. Това изглежда потвърдено от факта, който ми посочи отец Рьоне Шенсо, католически проповедник, който освен друго се занимавал и с изгонване на духове: измежду хората, нападнати от силите на злото, много са хора на молитвите, понякога дори изцяло отдадени на Бога и почти мистици. Святостта привлича силите на злото. Религиозните призвания са истинско предизвикателство за тях.
   Следователно, вие виждате, че е много трудно наистина да се предпазим.      Единственото спасение е в молитвите.
    Нека все пак наблегнем на опасността, която се крие в търсенето на способностите, които привличат толкова много наши съвременници. Едно е да си получил от Бога тези способности като дарове, които трябва да се умножат, друго е да се стремиш да ги придобиеш. Както винаги, всичко е въпрос на вътрешно отношение.
   Ролан дьо Жувнел набляга именно на този момент, и за мен това не е парадокс:
„Духът ти е съвсем объркан - казва той на майка си - внезапно върху теб се появи нещо като голямо петно.
   Не искам да се занимаваш с окултизъм, няма да идвам повече, ако се отдадеш на тези опити. Пази се, тази област е пълна с прокълнати сили. Остани в чистите зони, във вярата.”
   Малко по-нататък той уточнява за майка си:
   „Много се радвам, че ти най-накрая откри истинския смисъл на моите съобщения; те не са свързани нито с окултизма, нито с ясновидството.”

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


           Франсоа Брюн 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.