Първите нива на отвъдното ( "Mъртвите ни говорят" )

  Вече видяхме, че често онези, които сме обичали на Земята и които са починали преди нас, идват да ни потърсят дори преди самите ние да сме извършили големия преход.

   Но това не винаги е така. Уйлям Стед след корабокрушението на „Титаник” е бил отведен заедно с всичките си другари върху нещо като гигантски асансьор към една вълшебна страна, която самият той нарича синия остров и която всъщност е просто нещо като орбитална станция за посрещане на новодошлите. Там те наистина се срещат със своите близки и приятели.

   В последната си книга Харолд Шърман ни разказва, че А. Дж. Плимптън след смъртта на жена си се заинтересувал от паранормалните явления и получил записи на гласа на жена си, а в крайна сметка стигнал до пряко общуване с нея и с други починали чрез телепатия.

   Така те, го уверили, че Земята наистина е обкръжена от цяла верига орбитални станции за посрещане на покойниците от различни части на света. Но това били само транзитни обекти.

   Съществували дори нещо като Центрове за информация, с чиято помощ може веднага да се открие местонахождението на някой покойник, чиито следи са изгубени.

   Робърт Монро е останал с впечатлението, че по време на една от своите опитности извън тялото за кратко време се е появил в един от тези центрове за посещение. Ала той не го разполага в пространството по отношение на Земята:

   „При едно мое посещение се озовах на място, което приличаше на грижливо поддържан парк с цветя, дървета и трева; може би това беше обществена градина с много алеи. По тях имаше поставени пейки и стотици мъже и жени се разхождаха или си почиваха по пейките. Някои бяха напълно спокойни, другите изглеждаха разтревожени, а повечето се оглеждаха объркано. Очевидно не бяха сигурни какво трябва да правят. По някакъв начин знаех, че това бе място за срещи, където новодошлите очакваха своите приятели и роднини. От това място за срещи тези приятели отвеждаха пристигналите там, където те трябваше да отидат.”

   Не е съвсем сигурно дали всички починали автоматично преминават през тези места за посрещане, които са в известен смисъл нещо като разпределителни центрове. А може би всеки направо достига до отделен център според направлението, в което трябва да се отправи после.

   И наистина, на един съвсем начален етап някои от тях не отиват далеч. Те просто остават в нашия свят. За това свидетелства Жорж Морание, младежът, който след дълги години на интелектуални и духовни търсения се заел съвсем самостоятелно с кралска йога и накрая се самоубил:

   „Разбери добре, че ние не живеем „там горе” в някакво неопределено място, а обитаваме всред вас, там, където живеете вие.”

   Той обяснява още, че с новото им, много по-леко тяло, това не е толкова лесно:

   „Отначало трябва да се научим да стоим изправени, а после и да ходим, също като земните деца. В началото се движим с подскоци, като че ли сме в безтегловност, също като космонавтите на Луната. . . а после се научаваме да сядаме на вашите столове, тъй като ние нямаме такива. Тогава си умираме от смях, защото, както добре разбираш, падаме на задниците си. Начинаещият бързо се научава на всичко това, особено когато е умен.”

   „Бих искал да ти обясня нещо, което много земни жители не разбират – че ние живеем с вас. Вие така сте свикнали да отговаряте на децата, които се тревожат за някой покойник, че той е на небето, близо до Бога, че смятате, че ние се носим във въздуха, всред облаците. Това схващане трябва да се преразгледа. Ние живеем тук-долу, а не там-горе. Ние живеем във вашите апартаменти и вашите къщи, излягаме се върху леглата ви, когато ни се иска и когато вие не сте в тях. . . Ние сядаме във вашите кресла или на вашите столове и весело разговаряме, особено когато вие спите, защото тогава разполагаме с пълна свобода на действие. . . ние ви слушаме как разговаряте, ние ви наблюдаваме как живеете с огромна радост. . . помагаме ви мислено, а понякога дори с незабелязана от вас, но резултатна намеса. Това е нашата задача, но това е също така и истинска радост за нас. . .”

   Неговото описание на славното тяло или на духовното тяло, което той притежава в този момент, съответства в общи линии на всичко, което досега сме казвали за него, освен в две неща. Първо, общуването между покойниците на този стадий от тяхното развитие все още се осъществява посредством гласа:

   „Тези личности. . . които ни помагат . . . ни говорят точно като че ли все още сме на Земята. Ние ги чуваме, тъй като те имат много ясни гласове, а освен това самите ние много бързо установяваме, че също така имаме глас.”

   На по-високи нива, които все пак са достижими, или поне за миг, посредством обикновена ОИТ, общуването се извършва пряко между мислите.

   И после, той отбелязва една много интересна подробност: все така на неговото ниво на развитие, макар че духовното тяло

   „преминава през стените, вратите и всички предмети от земния свят, напротив, и това е много любопитно, то не преминава през живите същества на Земята. Когато на някой от вас му се случи да седне на коленете ни, ние веднага се отдръпваме. Това не ни харесва кой знае колко!. . . Трябва да се свикне с него. Впрочем, ние често сядаме на земята, а това улеснява нещата. По-ексцентричните от нас обичат да сядат но вашите бюфети или телевизорите ви: там са по-рядко обезпокоявани.”

   Именно този детайл обикновено не се открива в свидетелствата, дори и при обикновените ОГС или ОИТ (опитности на границите на смъртта или извън тялото). Така при една от своите контролни опитности, когато той все още се съмнявал в реалността на явлението и се стремял да събере повече доказателства, Робърт Монро бил седнал – в духовното си тяло – в дома на няколко дами, които били в течение на неговите опитности, и чието жилище, дрехи и дори отчасти разговори той трябвало после да опише. А в един момент една от дамите по невнимание седнала на неговото кресло, тоест на коленете му, или поточно на коленете на духовното му тяло. В записките от посещението си той отбелязва: „Не усетих тежестта й”. Едва когато една нейна приятелка се провикнала: „Не сядай върху Боб!”, тя рязко се надигнала. И тук той просто отбелязва: „Дочух смехове, но умът ми бе зает с други мисли.”

   И все пак, Жорж Морание добре познава възможното съществуване на други форми на живот. Така на него добре му е известна невероятната съзидателна сила на мисълта. Той дори понякога си служи с нея, но за твърде второстепенни неща. В отвъдното той успял да си пусне само чрез силата на мисълта си козята брадичка, за която винаги бил мечтал на Земята, но която така и не успял да оформи според вкуса си! Също така някои дни той се обличал в бяло: „Мисълта ни е тази, която ни облича. В астралното всичко е мисъл, това е много важно да се разбере.”

   Но, общо взето, тъй като тази съзидателна сила на мисълта се проявява по необходимост по много субективен начин, той вижда в нея само илюзия. Наистина, за някои тази сила се проявява безконтролно, и тогава те проектират всичките си тревоги в една вселена от кошмари; други пък се бавят безконечно, невинно, но също така ненужно, в създаването на свят от дворци или вълшебни градини.

   В тази съзидателна сила на мисълта Морание вижда само илюзия и, следователно, в края на краищата – изкушение. И все пак струва ми се, че това негово отрицателно отношение се дължи отчасти и на това, че всъщност нашият несъвършен свят, такъв, какъвто той го вижда, вече му е достатъчен, и че той донякъде отхвърля по-задълбоченото духовно преображение. Поне засега това ниво му е достатъчно и той не изпитва никакво желание наистина да го напусне!

   „Тази освободена от материята мисъл ни играе твърде лоши шеги. Тя си представя всякакви романи и трагедии. Достатъчно е да си помислим за ядене, за да видим пред нас богата трапеза. Достатъчно е да се помислим за много болни, за да изпитаме усещането, че лежим в болнична стая. Всъщност в това няма нищо реално, но мисълта става толкова силна, че създава илюзията. Ето защо много от напусналите земното си тяло описват чудни къщи, дворци и пейзажи.”

   По-нататък ще видим, че тези създания на мисълта не са чак толкова илюзорни. Покойниците могат наистина да ядат и да пият от храните, които си представят. Те наистина живеят в дворците, които си създават, толкова дълго, колкото пожелаят. Тези реалности просто съответстват на тялото, което те притежават в този момент. Също като козята брадичка или белите дрехи, които Жорж си е създал.

   Жорж Морание се задоволява с нашия свят, усетен в неговата дълбочина, както дори някои медиуми могат да правят това: „Наистина, пейзажите са омайни, но това са вашите пейзажи, над които грее ореолът от техните многоцветни духовни вълни. . . Нашите тела са изградени от вълни; вашите, тези на животните и на растенията имат светъл ореол, който понякога искри. . .”

   Същото твърдение се среща и в шестте вече публикувани тома:

   „В Невидимото нашата мисъл може да създава форми, които ни изглеждат реални. Именно затова някои от безтелесните описват пейзажи или постройки, които смятат, че наистина виждат, просто защото са ги създали в мисълта си. Това са само живи образи без обективна реалност. Те не са част от нашия свят, а нереални създания на мисълта на тези безтелесни, зле запознати с отвъдното.”

   В хода на проучването на следващите етапи ние добре ще видим, че тези творения на мисълта са напълно реални, реални за всеки един от онези, които ги създават. Именно в това се заключава великият закон на духовното развитие. Струва ми се, че нито Жорж Морание, нито всички онези, които живеят в хармония с него и образуват една малка група, не са успели да разберат именно това. Те са много далеч от близкото завършване на своето духовно развитие, въпреки онова, което си мислят. Те смятат, че се намират в петата сфера на системата, която са си измислили, тоест на предпоследния етап на тази система. Струва ми се, че напротив, те са едва в началото на едно бавно развитие, което дори още не са приели. И обратното, смятам, че един ден те ще могат да се развиват, без да трябва да понесат изпитанието на един нов живот на Земята.

   Всеки остава на този първи етап, тоест продължава да живее всред нас, толкова дълго, колкото пожелае. Обикновено след известно време той би трябвало да се поблазни да използва по-често съзидателната сила на мисълта за по-важни неща от създаването на хубава брадичка или прекрасни бели дрехи. Това ще бъде началото на неговото развитие. „Божието царство е всред вас.” Всеки ще създаде около себе си света, който е в хармония с онова, което е той самият. Той ще направи това почти неволно, поне докато не се научи да контролира мислите си.

   Робърт Монро, без да е починал, е изпитвал много често това единствено по време на своите ОИТ. Той много прозорливо отбелязва, че при нас действието следва мисълта. Извън физическото тяло това вече не е вярно.

   „Във физическото тяло действието следва мисълта, тук те образуват едно цяло. Няма механично превръщане на мисълта в действие. . . Мисълта за движение поражда действието.”

   Текстът, който ще последва сега, разкрива много неща. Той ни позволява да преразгледаме схващанията си за начините на придвижване в отвъдното, като в същото време ни обяснява какво става на този етап от развитието. Самият автор е подчертал някои думи в него. Става дума за Албер Пошар, който предава на своите холандски приятели едно послание за сестра си:

   „Странно, но не те виждам много добре в новия ти апартамент. Когато съм с теб, това става винаги на улица К. . . Потърсих причината за това и установих, че аз не се премествам, за да бъда с теб, а използвам (ако мога така да се изразя, и се колебая да употребя тази дума) някаква телепатия, по-дълбока от обикновената. Сякаш ставам едно цяло с твоите чувства и мисли.

   Но за мен твоят образ все още е обкръжен от познатия декор. Така аз все още имам нашата къща от улица К. . . тук – и в някои моменти тя все още е моето жилище. Защото в моментите ни на пасивност нашето старо обкръжение автоматично се образува около нас. В това няма нищо странно и това наистина е реално жилище. Тук, където се намирам, ние все още сме толкова близо до Земята, че имаме нужда от обективен свят.

   Ако нашата собствена положителна воля не го създаде и ако нашата любознателност не ни отведе в световете, създадени от други, тогава ние обикновено се връщаме в света, създаден от нашите навици.”

   Нека не се заблуждаваме. Албер Пошар не се връща като призрак на Земята в тази къща на улица К. . .. Впрочем, той вероятно би срещнал там други хора, а не сестра си, която вече живее на друго място. Освен това той не споменава просто за къщата, не я възпроизвежда посредством спомена, в смисъла, в който ние обикновено разбираме това. Не, тя сякаш сама се оформя отново около него, и тогава става реална за него, с реалност, съответстваща на тази на тялото, което той притежава в този момент.

   Ако този етап му изглежда вече преминат и се появява само в моментите на невнимание, в „моментите на пасивност”, то това не е, както бихме могли да си помислим, опирайки се на твърденията на Жорж Морание, защото той смята, че е по-важно и по-добре за развитието му да остане на Земята. Напротив, както ще видим по-нататък, тези копия на нашия свят са все още прекалено подобни на Земята за духовното ниво, което той е достигнал.

   Но преди да станат готови за един по-духовен свят, много от покойниците първо възпроизвеждат около себе си един свят, подобен на нашия. Първо те пресъздават своята къща, като може би я разширяват, прибавят към нея терасата, за която винаги са мечтали, заобикалят я с градина, разполагат я на хълм с красив изглед. . . Нещата се образуват около тях и запазват формата, дадена им от мисълта, през цялото време, докато им се отдава някакво значение. Нещата, от които те се откъсват, изгубват формата си и се изличават. В този нов свят всичко онова, което тук ние често сме смятали с известно презрение за „субективно”, става „обективно” в отвъдното. Нашите чувства, дори повече от разумните ни мисли, непрестанно се обективират. Впрочем, на това се дължи и затруднението да се опишат тези нови светове.

   Пиер Моние обяснява това на майка си:

   „Аз съм ти говорил много за условията за живот на Небето: те са безкрайни и трудни за описване, тъй като се променят за всеки дух. Заниманията ни (както развлеченията, така и познанието), нещата, които ни заобикалят,всичко е станало духовно и се премества или преобразява под влиянието на мисълта ни. . . Помисляте си за дворец – той се издига; за храм – можете да се молите в него; за океан – можете да плавате по него. Именно затова, когато разпитвате приятелите си за нивата, които следват след Земята, те понякога ви отговарят по твърде различен начин. . . ние сме заобиколени от „нереални реалности”, ако мога така да се изразя, които съответстват на нашето ниво на развитие. Духът, достигнал до много извисени духовни нива, ще има само прекрасни и възвишени мисли, така че всичко, което го заобикаля и което е създадено от излъчванията на неговото духовно „аз”, ще приеме чисти форми, съответстващи на самия него.”

   Струва ми се, че това е въображенческият свят, така скъп на Анри Корбен, голям познавач на мюсюлманските мистици и по-специално на Ибн Араби:

   На нивото на съществуване и съзнание на въображенческото безтелесните се въплъщават, а телесните се спиритуализират.

   Тежко болен и в пристъп на треска, Ибн Араби вижда, че е заобиколен от заплашителни фигури:

   „Ала ето че се появи едно същество с чудна красота, със сладко благоухание, което отблъсна с непобедима сила фигурите на демоните.

   Кой си ти? – запита той.

   Аз съм сурата Ясин.

   Всъщност, злочестият му баща, обхванат от силна тревога до леглото му, в същия момент е казвал тази сура (тридесет и шестата от Корана), която се пее обикновено пред умиращи. Това, че изречените думи са излъчили достатъчно енергия, за да може в преходния, ефирен свят да се въплъти личната форма, която им съответства, изобщо не е необичаен факт за религиозната феноменология. Тук той отбелязва едно от първите прониквания на Ибн Араби в „алам-ал-Митал”, света на реалните и трайни Образи, които споменахме още в началото: mundus imaginalis.

   Само накратко ще спомена, че ми се струва, че Анри Корбен набляга прекалено много на разрива между този свят и онзи ефирен свят. За него времето в този свят е напълно необратимо и количествено; пространството е пространство на разпокъсването и разделението. Въображенческият свят съответства на съвсем други време и пространство. Съвременната наука ни показва, че дори и нашите атоми живеят според този друг свят. Явленията ОГС и ОИТ свидетелстват, че това ефирно тяло вече е тук, временно и тайнствено свързано с физическото ни тяло.

   Впрочем, Анри Корбен на няколко пъти набляга върху невъзможността да се достигне Бога извън този въображенчески свят. За него това не е възможно. Същевременно Ибн Араби недвусмислено твърди обратното.

   Може би това е отзвук от опитността, която се открива и в описанията на Дхармадхату, обителта на Бодхисатва, макар че разликата между двете култури е толкова дълбока, че става трудно да се правят сравнения. Ето няколко откъса, цитирани от Д. Т. Сузуки, в които приликата става твърде ясна:

   „В този духовен свят няма разделение на времето на минало, настояще и бъдеще, те са се слели в един-единствен момент, винаги настоящ, в който животът пулсира според истинския си смисъл. . . Същото важи и за пространството. Пространството. . . не е простор, разделен от планини и гори, реки и океани, светлини и сенки, от видимото и невидимото.”

   И все пак. . .

. . . „Наистина, в страната на чистотата има реки, цветя, дървета, мрежи и знамена. . . това, което имаме, е безкрайно взаимно сливане, взаимопрониква-не на всички неща, като всяко запазва своята индивидуалност, въпреки че в нея има нещо всеобщо.”

   Любопитно е, че това прилича също така на света на иконите, в които пространството е разчупено, на не традиционните архитектури, които се изплъзват не само на земното притегляне и на перспективата, но дори и на свързаността на формите.

. . . „ала никъде няма видими сенки – продължава Сузуки. – Самите облаци стават светещи тела. . .”

   В иконите също така телата и предметите никога не хвърлят сянка!

   Нека все пак кажем, че всички тези свещени и тайнствени наставления, запазени за съвсем малък елит от посветени, изведнъж стават много по-достижими в светлината на тези опитности или тези послания от отвъдното.

   И така, поне на един начален етап ние инстинктивно пресъздаваме около нас нашия познат свят. А често даже и нашите навици, следователно – и нашите дейности. Ние ще пристигнем в отвъдното, без да узнаем повече за всички велики тайнства на съществуването, отколкото сме успели да открием на този свят. За да узнаем повече за Бога, за източника на злото, за свободата. . . ще трябва да продължим да размишляваме, да четем, да се молим, може би дори да слушаме сказки и да разговаряме с другите:

„. . . в астралните области, които са най-близо до Земята, животът продължава нашироко, както преди – относително – с училища, църкви, цели градове, дори и болници, и обществени сгради; но с напредването ни тези неща изчезват.”

   Не се безпокойте от съществуването на болниците! Изглежда, че те служат само за възстановителния сън на новопристигналите, или за да улеснят лекарите и хирурзите, пристигащи от нашия свят, в техните изследвания!

   Уилям Стед, спасеният от корабокрушението на „Титаник” (разбираме -спасен в отвъдното, тоест мъртъв според обичайния ни речник), значи, Уилям Стед ни описва възхитителни концерти на открито, с музика, no-богата от тази, която познаваме на Земята, тъй като обхваща звуци, които нашите недъгави уши на плътта не могат да доловят. Освен това тези звуци съответстват на цветове. Това е по-добро от Ксенакис или Жан-Мишел Жар! Той ни разказва също така, че за нуждите на телепатичното общуване със Земята съществува специално здание с малки кабинки и много приветливи наставници, които ви учат как да действате, за да осъществите връзката. Припомнете си, че измежду образите от отвъдното, които видях у моите приятели в Люксембург, имаше един градски пейзаж с голяма сграда, която се издигаше малко над останалите. В коментара, направен от отвъдното и пряко получен посредством високоговорителя на радиото, им било обяснено, че именно от тази сграда покойниците изпращали своите образи към Земята.

   Същите твърдения се откриват и у един много непресторен и може би именно заради това по-достоен за доверие човек. Той е приятел на Пол Мизраки, който е получил тези послания посредством автоматично писане. Пол Мизраки нарича този свой приятел с псевдонима „Жюлиен”. Жюлиен улавя малко по малко различни послания от различни покойници, но главно тези на един младеж на име Ален. Между Жюлиен и Ален се завързва един невероятен диалог. Жюлиен е много подозрителен. Той се страхува да не би да е станал играчка на собственото си подсъзнание, или пък да не би просто да е влязъл в относително банална връзка с хора, които се опитват да го подведат, като се представят за мъртви. Ето защо в тяхната връзка има някаква странна неустойчивост. От една страна, Ален просто иска да помогне на Жюлиен да се развие духовно. А затова е по-добре Жюлиен да се съгласи да му вярва без кой знае какви доказателства и да не изисква прекалено много подробностите живота в отвъдното. Промяната в сърцето и в живота е по-важна от задоволяването на любопитството на ума. Но това, което Жюлиен от своя страна търси, са преди всичко доказателства, все по-явни знаци и подробни разкази за задгробния живот.

   Следва едно дълго проучване, изпълнено с много обрати, също като истинска криминална история, по време на която Жюлиен научава не само фамилното име на своя събеседник от отвъдното, но и по-голямата част от злочестата му земна история. Ален Тесие бил отгледан в детски дом. На двадесетгодишна възраст той станал пиколо на асансьора в един хотел. Голямата му мечта била да се занимава с езда. Като много други хора той трябвало да се задоволи с мотоциклет. Именно така загинал. Пол Мизраки успял да открие хотела, в който той работел, и да се срещне с хора, които си спомняли за Ален Тесие и за неговата страст към конете. Когато Жюлиен започнал да проучва посланията на Ален, Ален вече най-накрая бил намерил щастието и бил осъществил мечтите си.

   „Светът е в лошо положение, а ако можеше да знаеш колко по-добре е тук! Обичаме през цялото време, смеем се, виждаме чудни неща. Това е раят такъв, какъвто си го представяме, когато мечтаем за онова, което желаем, но още по-хубав. Аз обичах да си мисля как яздя коне; ето защо тук яздя в съня си и се чувствам добре. . . Мотоциклетът беше моят кон. Но ми се искаха истински коне. Сега вече ги имам!”

   Но и тук развитието протича по същия начин: малко по-късно Жюлиен се обръща към Ален:

Разкажи ми за конете си.
Ален: „Конете ми, уф, това е вече нещо старо. Имам други неща за вършене, които сега ми харесват повече. Ти знаеш, че се занимавам с хората. Обичам хората, с които се занимавам. Мога да им сторя добро, това е нещо, което ме завладява изцяло. Когато установявам, че доброто се извършва. О, това е опияняващо, уверявам те!” Ето, развитието е станало и конете са изчезнали.

   Нека добавим още, че нашите скъпи покойници изглеждат много заети!

   „Радостта, която се поражда у вас, изисква много работа от наша страна; ние имаме групи, които са натоварени от Бога да служат на нуждите на хората. . . Често вашите радости ни струват много труд, тъй като те са крайния резултат от нарежданията, дадени от Бога. . . Тъй като всичко представлява движения на сили, които се привличат и се отблъскват, понякога ние капваме от опитите си да ви водим натам, накъдето трябва. Когато става въпрос за заблудени души, това са изтощителни битки; и онези, които са натоварени с тази задача, се трудят повече от всички останали. . .”

    От това следва, че нашите покойници не винаги са толкова свободни, колкото би ни се искало. Те могат да бъдат преуморени, както е понякога Ролан дьо Жувнел:

   „А ако ти кажа, че сънят съществува и при нас, и че ми се иска да поспя? Ти си закъсняла. Бях оставил на един приятел послание, което да ти предаде, а този лековат мой другар избяга, без да направи това, за което го бях помолил.”

   Те могат също така да бъдат заети с много важни задачи, изискващи присъствието на всички. Впрочем, това може да бъде общо обучение или всеобщ празник. Но те обикновено оставят някого на постоянно дежурство за спешии случаи.

   Така една вечер Жюлиен, за когото вече говорихме, не успял да се свърже с мисълта на Ален Тесие. Диалогът приел необичаен вид:

От отвъдното: „Добър вечер. Напразно търсиш, няма никой, с когото да можеш да разговаряш, всички са излезли.

Аз: – Кой говори?

Един служител.
Аз: – Къде са отишли всички?

Да изпълняват задача. Другаде.
Аз: – А ти какво правиш?
Аз дежуря в случай на нужда. Но ти нямаш нужда от нищо, няма нищо спеш
но при теб.
Аз: – Благодаря ти все пак.

Няма защо.”

   Същото се случило и с г-жа Симоне в Реймс, но този път при запис на гласа на магнетофонна лента. Г-жа Симоне е много непресторен човек. Тя е имала щастието да получи добро образование. Тя знае немски език и това й е дало възможност да се свърже доста отрано с твърде опитни кръгове. Тя е учила и латински език, и това й позволило веднъж да разбере едно изречение на румънски, получено съвсем неочаквано. Но преди всичко тя е човек с много силно вяра и голяма доброта. Няма да кажа нищо повече, за да не засегна скромността й. А от 1979 г. нататък, малко след смъртта на баща си, след като случайно прочела една статия за тези гласове от отвъдното, публикувана през декември 1978 г., г-жа Симоне започнала редовно да слуша гласовете на починалите. Така често й се случвало да се притече на помощ на отчаяни семейства, често на родители, изгубили детето си. Въпросната вечер става въпрос за г-жа Г., майка на малкия Оливие. След като се срещнала с г-жа Симоне, тази дама се научила сама да прави записите. Но дотогава тя успявала да получи само няколко прошепнати думи: „Мамо, моя малка мамо. . .”. Сега давам думата на г-жа Симоне, тъй като психологическите подробности са важни за доброто възпроизвеждане на сцената в цялата й автентична простота.

    „Иска ми се да повикам момчето тази вечер, и ако получа неща добро, ще й изпратя касетата утре. Часът е около десет. Използвам малкия магнетофон на баща си. За съжаление, изглежда, че всичко е напразно: за четвърт час все още няма нищо. . . Оливие не се появява, това ми е неприятно, тъй като наистина искам да доставя тази радост на г-жа Г. Освен това тази вечер не записвам нищо освен тишината в къщата; никой не ми говори; дали те всички са заети?. . . Няма дори и едно „добър вечер”. . . Сега съм толкова свикнала на тези любезности. . . Продължавам да упорствам, и добре правя: ето го внезапно гласа на баща ми, далечен, но ясен:

    „При нас тази вечер няма никой, Моник. Трябва да се обадиш друг път.”

    Следователно първите етапи на напускането на този свят, на приемането наистина той да бъде напуснат, са все още много подобни на нашия земен живот. Нашите занимания, нашите желания, а следователно и възможностите ни са все още много ограничени. Това е все така невероятният закон за пълното уважаване на нашата свобода. А в основата си самият този закон е просто следствие от дълбоката структура на света, на световете, според която във всеки един момент нашият вътрешен свят изгражда външния ни.

   Някои покойници се бавят безкрайно дълго в своето развитие. Разказвано ни е за хора, които продължават да живеят във Версайския двор също както през XVIII век. Без съмнение те не са нещастни. Те са в света, който им подхожда. Но ако можете, опитайте се да насочите желанията си по-нагоре! Още отсега.

   Отново цитирам Албер Пошар:

   „Вашата представа за астралния живот въпреки всичко е все още прекалено материална. Вие търсите в него продължение на земния живот. Със сигурност ще намерите този вид неща, благодарение на онзи механизъм, породен от придобитите навици, за които ви говорих в началото. Но тези навици изгубват малко по малко онова, което ги подхранва – необходимостта от поддържането им отслабва все повече и повече с времето. . . Поддържането на тялото в добра форма не изисква никакви усилия. Ние нямаме физически осезания, а следователно и никаква съответстваща им дейност. . .

   Обратно, всяко емоционално движение се усилва до трудно изразима степен -а това незабавно поставя жизнената основа на нашето съществуване на съвсем друго ниво. . . Ние живеем главно в субективното. . . сега откриваме жизнената си субстанция в „чувството”. Същевременно, всичко във Вселената е свързано на дадено ниво – например, на нашето – присъства отражението на всички други. Ако вие разбирате това, то ще ви открие много нови хоризонти. Нека засега кажем, че фактите и образите от земния живот имат Тук своите огледални образи”.

   В първата част той бе казал:

„. . .  едно ниво, стоящо много близо до Земята. В него душите са все още пропити от земните условия, които наскоро са напуснали. Ето защо в него се откриват толкова много институции и постройки, силно приличащи или еднакви с тези на Земята.

   Естествено, добре е да се знаят тези неща, но не е хубаво да им се придава извънредно значение. . .

   „Умира се” в един Свят след другия. Но колкото по-безплътно е веществото, толкова повече то е подчинено на силата на волята. Тогава въпросът за „промяната” става все повече въпрос на „воля”.

   В следващите глави непрестанно ще се задълбочаваме именно в това тайнство на обективната проекция на нашите мисли и чувства.

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.

   Франсоа Брюн