четвъртък, 23 февруари 2012 г.

Нашите мисли са живи енергии. Нашето съзнание изгражда света ( Мъртвите ни говорят )

  Ние вече видяхме, че в отвъдното можем да създадем чрез мисълта всичко, което поискаме. Ние видяхме твърде подробно, ио това бе един много важен етап, че нашата мисъл може да твори дори и независимо от желанието ни. Сега трябва да покажем, че още нашата мисъл, в широкия смисъл на думата, нашето съзнание, желанията, страховете и омразите ни са вече творения. Ние непрестанно създаваме посредством чувствата си още в този свят сили, потоци от вълни, течения, които, веднъж сътворени, ще продължат безкрайно своя път, подобно на радиовълни, излъчени в пространството.

   Пиер Моние, френският офицер, загинал през Първата световна война, е говорил на майка си посредством автоматично писане за формата, която могат да приемат нашите чувства и мисли.

   Той постепенно уточнява:

„Вече ти казах, че вашите мисли продължават в живи и трептящи вълни, а тези излъчвания имат състав, подобен на този на материята, която също е жива и трептяща; те действат и се проявяват по същия начин, те съдържат иманентния живот. От това следва, че вашите мисли живеят и разпространяват живота.

   Казах ти, че същото важи и за погледа. . . за лъча, изпратен от вашите очи. . . този лъч е жив, физиологично жив, ако мога така да се изразя.”

   В това има не само живот, а и разум и воля:

   „И наистина, ако признаете, че мисълта е онази жива енергия, която се пренася и предава, то вече не може да става въпрос за някаква сила, която да бъде механична или покорна затова, че е лишена от воля; този път това са решения, взети от една дейна воля, устремена напред или възпираща в зависимост от своя свободен избор, нюансирана от лично мнение, дължащо се на разсъждение.”

   Пиер Моние обяснява на майка си, че хората са наистина изключителни същества, които имат властта да пораждат не само други души,

. . .„но също така и „духовни цялости” (излъчвания на техните физически сили), „енергии”, които се въплъщават и могат да бъдат добри или извратени. . . Понякога ви се позволява да ги забележите: когато се раждат от възвишени и чисти пориви, те ви се явяват под формата на звезди, пламъци, дори и призраци, субективни и ефимерни; но те могат също така да приемат чудовищния вид на фантастични животни, когато произлизат от порочно или долно чувство. Тези „призраци”, чиято страховита реалност често е била изпитвана от езичниците, не са нито сън, нито халюцинация. . .”

   Впрочем, дори и космическите форми са надарени с живот, и „следователно, те имат своя мисия (трудно е да ви се докаже това). . . те трябва да я изпълнят, за да избегнат всеобщия упадък, който би могъл да има огромно значение. Същевременно нищо не ги принуждава към това подчинение. . .”

   Ролан дьо Жувнел също говори в тази насока:

   „Знайте, че идеите имат свой собствен живот и че ако те наистина съществуват, те са като хора, които търсят местата и областите, в които се чувстват най-удобно, ето защо във всяка от тях има процент на блуждаене и невярност; ала понякога те се объркват и по погрешка спират там, където всъщност се връщат на родното си място.”. . . „Идеите трябва да се опитомяват. . . Подобно на хората, те имат свой живот и се боят да не бъдат наранени или убити от онези, които биха могли да се борят с тях.”

   Най-ясното и най-пълно твърдение се открива може би в едно послание на Пиер Моние, получено лично от Жан Прийор на 24 октомври 1968 г:

   „Сатаната не може да бъде личност, а егрегор на злото, който има съзнание. Той е център за разрушаване, за разделение, паст, надарена с ум. Ето защо хората често казват, че той съществува като личност; той може да се разглежда като личност; може дори да приема такава форма. Много духове на злото могат да приемат тази форма пред хората. Той е човешки егрегор. Именно излъчванията на човешкия ум кондензират тази сила! Хората го създават, той няма конкретен живот. Само Бог живее и може да създава. Само Бог живее. Сатаната има ефимерен живот, който хората могат веднага да унищожат, само ако искаха да мислят с Божията мисъл. Злото няма да трае винаги, а Бог ще съществува вечно. . .”

   Впрочем, той вече бе казал на няколко пъти това преди доста години в писмата, които вдъхва на майка си:

   „Дяволът!. . . символ. . .” – казват големите умове на вашата епоха. О, не!. . . Сатаната е духовна цялост с голяма мощ, чийто живот се поддържа от всяко от вашите прегрешения: основната част от вашите грешки са неговата храна, и вашите грехове го подхранват.”

   Или още това изказване от 27 август 1922 г., достойно за Свещеника от Арс: „Свободен, човекът е виновен в греха, и всяко от прегрешенията му поражда демон.”

   Освен това наистина има паднали ангели, тоест духовни същества, които никога не са се въплъщавали нито на Земята, нито на някоя друга планета, и които в тайнството на своята свобода, също като някои хора, са избрали бунта срещу Бога, тоест отказа да обичат. Но също както различаването в отвъдното между покойниците, избрали злото, и злосторните цялости, създадени от техните (и нашите) мисли става в крайна сметка твърде трудно, също така е трудно да се направи разлика между падналите ангели и цялостите, породени от тяхната омраза.

   Тези ангели съществуват. „Диалози с ангела” свидетелстват за това. Те също обявяват, че когато всичко свърши, демоните отново стават ангели” и че дори. . . „онзи измежду нас, „Носителят на светлината”, измамникът, непокорният, змията, също ще изкупи греховете си. Вече никой няма да обитава в ада.”

   Този механизъм важи не само за силите на злото. Нашите добри мисли, любовта ни също могат да породят лъчезарни цялости:

   „Ала съществуват също така и прекрасни, сияйни духове, чиито бели одежди блестят като сняг под слънцето, и които не са ангели, макар че никога не са живели в тяло от плът. Те се реят над хората като техни закрилници; те са породени от великите мисли, узрели в сърцата и умовете на народите.

. . . Бог дарява дъха на живота (искам да кажа – душа) на тази „Енергия”, излъчена от човечеството. Всъщност тя се превръща в независима сила, чиято личност е съставена от личностите на нейните безброй създатели, и която има за задача да бди над мястото, станало нейна люлка и нейна родина. . .”

   Нека си спомним за португалския Ангел, видян от децата на Фатима.

   Всички тези цялости, тези енергии, накрая образуват огромни войнства на любовта или на омразата. Тогава в невидимия свят се разиграва грандиозна битка. Това ни се разказва с наистина военни термини, но също като в Библията, не само от Пиер Моние, което би било твърде естествено за него, но дори и от Паки, което е по-изненадващо и затова – по-красноречиво.

   Паки Ламарк е младо момиче, починало преждевременно, също като Пиер Моние и Ролан дьо Жувнел. Но нейните послания не са били приети нито от родителите й, нито от годеника й. Тя е умряла в Аркашон през 1925 г. и в продължение на две години след смъртта й първо един неин приятел приемал и записвал посланията й. Но най-любопитното в тази история е, че от 1 януари 1928 г неговото място било заето от една непозната:

   „През лятото на 1926 г. господин и госпожа Годфроа, които били на почивка в Аркашон, отишли на гробищата, за да се помолят на гроба на младия им хотелиер, който бил починал наскоро. Привлякъл ги един съвсем нов параклис в стил 1925 г., който се извисявал над всички други гробници всред боровете.”

   Впечатлена от портрета на младото момиче, от надписите, които го обграждали, от цветята, от цялата атмосфера на този погребален параклис, г-жа Годфроа поискала да се запознае със семейство Ламарк. По време на все по-многобройните престои на семейство Годфроа в Аркашон главно по здравословни причини, между тях се завързала дружба.

   „На 1 януари 1928 г в единадесет часа вечерта в хотела, в който била отседнала, Ивон Годфроа, ревностна католичка, която никога не се била занимавала със спиритизъм или с литература, усетила належаща нужда да запише онова, което един повелителен и нежен вътрешен глас, идещ от невидимия свят, и диктувал. Тя взела молив и започнала да пише с едър, наклонен почерк, който нямал нищо общо с нейния, думи, които идвали без усилие, без задрасквания, в непрекъснат поток, под влиянието на нещо като музика, която идела от сърцето и.”

   Така в крайна сметка били записани шест хиляди страници, само няколко от които образуват посочения сборник.

   Стилът им може да изглежда сладникав, също както това често прави впечатление при Света Тереза от Лизийо. Но също както и за „малката Тереза”, трябва да се умее да се чете отвъдното. Впрочем, ето онова, което Паки продиктувала на г-жа Годфроа по въпроса, който ни интересува:

   „Всички мисли, добри или лоши, образуват вълни, които се реят в пространството. Според природата си те се срещат, събират се и образуват легиони, които се сблъскват едни с други. Също както във всички битки, изходът от сблъсъка зависи от по-силния. Ако лошият елемент надделее над добрия, цялото зло пада на Земята. Обратното, ако благотворната сила победи, щастието и мирът слизат върху хората.

   Чувствата като ревност, отмъщение, горделивост, особено омраза, създават вихри, които обуславят онова, което става в същия момент на Земята. Населете с чисти мисли и милостиви лъчи небесните бойни полета на крилатите армии. . .”

   Също и Пиер Моние:

   „Грандиозните битки, на които сте свидетели, са само отзвук от онези, които стават между духовете. Не говоря само за духовете от извънземните сфери. . . а също и за духовете, които живеят в човешката плът. . . силите-съперници и неприятелите на Любовта, които бяха предизвикали битката, се подреждаха и преброяваха. Тези сили идваха както от невидими области, така и от земните области, и едните, и другите се възправяха в двата лагера. Скъпа мамо, победата трябва да принадлежи на Христовата армия!”

   Но както подчертава Жан Прийор, това е езикът и на Светото Писание.

   Ангелът от „Диалози с ангела” не скрива нищо от ужасите на това тайнство от еврейките, които подготвя за саможертва:

„Трудни слова: войната е добра.

Бъдете внимателни!

Силата, която пропуска своята цел, опустошителна и разрушителна, никога нямаше да спре,

ако ги нямаше слабите, ако ги нямаше жертвите, за да я поемат.

Това е миналото, трябваше да стане така.

Злото, започнатото действие не може да бъде поправено.

Жертвата поема ужасите.

Преследвачът открива преследвания и смъртта е задоволена.

(тишина)

Вашият път е съзидание, съзидание посредством Светата сила,

кръговрат, който иде от Бога и се връща при Бога

в опиянението на съзиданието.

Слабият ще бъде прославен.

Агнецът няма да бъде заклан на олтара.

Войната трябваше да избухне.

Горчивата чаша вече се пълни.

Не треперете!

Колкото е горчивината в нея,

толкова е Божественото питие

на Вечното блаженство.”

   Нека да го разберем добре. Ангелът не иска да каже, че обича изобщо войната като такава, а войната като унищожител на цирея на злото. Ние сме твърде склонни да приемаме следствието за причина или най-малкото да виждаме само следствието. Когато има война, това всъщност означава, че злото вече отдавна цари в сърцата на хората. Ако циреят не бъде изпразнен, инфекцията малко по малко ще обхване цялото тяло. Това би било още по-лошо. Щом сме оставили циреят да се образува, той трябва да бъде изпразнен.

             Нашето съзнание изгражда света

   Тук не е място да правим подобно сравнение между тези послания и опитности от една страна, и новите перспективи на днешната наука, от друга. Нека само припомним, че днес вече много физици смятат, че някаква форма на съзнание и дори на свобода вече присъства на най-неуловимите нива на материята, човекът вече не е единствената мислеща тръстика, както смяташе Паскал. Някои дори мислят, че на всяка съвкупност съответства нещо като по-висше съзнание. Това е теорията за „областите”, развита в школата на Принстънския гносис. На полусъзнанието на частицата съответства обобщаващо полусъзнание на нивото на атома, после друго, по-обобщаващо, на нивото на молекулата, после на нивото на органа, после на това на цялото тяло, после. . . може би на нивото на всяка група като тези „цялости”, отражения на колективното съзнание на големите градове или на цяла една страна, както твърдят много послания от отвъдното.

   Но могат да се направят други сравнения, в които отново ще се открие съвпадението между всички тези послания и съвременните науки и религиозните традиции.

   Вече показах в един свой предишен труд, че една обширна традиция, откривана в Библията, после у великите източнохристиянски теолози, западноевропейските мистици и накрая у много съвременни теолози, разглежда ада, чистилището и рая като, в последна сметка, начина, по който всеки сам възприема Бога, според това дали е отказал или приел да обича като Бога. Бог е едновременно ад, чистилище и рай за всеки от нас в зависимост от достигнатото от него духовно ниво.

   Едно друго, по-познато голямо религиозно течение набляга понякога доста грубо върху описанието на многобройните изпитания, които ще ни сполетят, ако не сме покорни. Християнската иконография, особено западноевропейската, е твърде богата в това отношение.

   Но струва ми се, че всички разкази или свидетелства, които разгледахме (и други, които ще разгледаме в следващите глави) от една страна, и много „авангардни” научни хипотези, от друга, могат да ни помогнат да схванем обединението на тези две течения. И наистина, много учени започват да приемат, че зад физическите или психическите явления съществува нещо като неопределено поле от сили, откъдето се пораждат форми и съзнания в нещо като непрекъснато взаимодействие. Бог на Библията още в Стария завет, после в Новия и в цялата източнохристиянска традиция или при западноевропейските мистици (противно на Бог на средновековната латинска схоластика) е основополагащо динамичен. Той непрестанно излъчва енергии, които създават и поддържат това поле от сили. Като реагира спрямо него, нашето съзнание го оформя според своите тревоги, желания, омрази. Онзи, който се затваря за Любовта, източник на всички енергии, се озовава в мрака, жертва на своите кошмари. Онзи, който се отваря за Любовта, се озовава в Светлината, преобразен от тези енергии, „от слава в слава”, както казва Свети Павел, докато стане Бог в Бога, Бог посредством участие, както свидетелства цялата мистична традиция.

   В прочутите „Диалози с ангела” Ангелът казва това по свой начин:

   „СВЕТЛИНАТА е същата като светлината.

   Само силата й е различна.”

   Религията на древните египтяни и на много други народи не е била толкова абсурдна. Символът, според който Спасителят Бог се ражда в най-дългата нощ на годината, в момента, в който светлината на деня започва отново да нараства, е много по-дълбок, отколкото обикновено се смята.

   Така въз основа на всичко това ще разберем по-добре до каква степен сами създаваме своето отвъдно, ако не за вечността, то поне за последните етапи:

   „Божието царство е всред вас”. (Свети Лука, глава 17, стих 21)

    Ролан дьо Жувнел ни предупреждава за това:

   „Всички пътища за пречистване, които съществата не са преминали тук, ще бъдат преминати от тях в отвъдното. Това не е безмилостен закон срещу човешкия род, а просто една необходимост.”

   Същевременно, тази „необходимост” би могла да изглежда несправедлива, когато знаем до каква степен сме зависими от обстоятелствата, не само за материалните и обществените ни възможности, а също, и може би дори повече, и за оформянето на нашата личност. Следователно тук трябва да се повтори онова, което всички велики пратеници постоянно твърдят: в нашето духовно развитие в отвъдното могат да ни забавят само греховете, които сме извършили напълно съзнателно и целенасочено, „тъй като всяка друга пречка се унищожава в името на Божията справедливост.”

   Ала много хора, дори и като отчитат това първостепенно уточнение, което вече изменя целия проблем, въпреки всичко ще бъдат склонни да смятат, че ако Бог ни беше създал по-добри, ние бихме могли да вършим само или почти само добро, и тогава не би имало повече никакви проблеми.

   Все едно да се смята, че един робот би могъл да върши добро, да обича. Но ние виждаме добре в научната фантастика, че когато един робот започне да обича, това значи, че вече не е робот. Тогава той може също така да мрази и да върши зло. Андроидите, споделяйки нашето величие, започват също така и да споделят нашите слабости.

   Истинските роботи не могат да обичат. Те не могат също така и да познават щастието.

   СОФРОЛОГИЯ – наука за съвкупността от методите, целящи да овладеят болезнените усещания и психическите безпокойства с цел постигането на по-хармонично развитие на личността. (Бел. прев.)
 

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


             Франсоа Брюн 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.