Сънищата и животът в отвъдното ( "Мъртвите ни говорят" )

  Същевременно повечето от нашите сънища съответстват на много по-сложен механизъм. В тях се разглеждат всички наши проблеми и грижи, често с указания за възможното им разрешаване. Но също така и тайните ни стремления, и радостите ни. Ние извършваме невероятен труд по преобразяване в символи, около четири-пет пъти на нощ, по време на периоди, които отначало са много кратки, а после се удължават и могат да достигнат до двадесет минути. Всяка нощ представлява средно час и половина кино, което сами си прожектираме.

   А тази програма, в която сме едновременно автори и зрители в постоянна и виртуозна импровизация, е съставена само от „проекции” на нас самите, на различни наши символи.

   Жан-Робер Паш, създал в Женева Центъра за проучвания и изследвания на сънищата, е записал и анализирал 4000 от собствените си сънища, без да се смятат тези на много от неговите сътрудници или консултанти. Той твърди авторитетно:

   „В нашите сънища всички герои са изображения на нас самите. Животните, децата, пейзажите в съня, превозните средства също са отделни части от нашата психика.”

   Това е вярно също така и за Кристиан Жене, който ръководи лаборатория за изучаване на сънища в Университета по психиатрия в Антнок, САЩ, и който е работил във Франция в областта на софрологията и невропсихологията:

   „Когато сънувате, всеки предмет, всяко живо същество (животно или човек) е част от самите вас!”

   С това се обясняват и речниците на символите, които придружават всяка книга за сънищата, въпреки че авторът всеки път ни предупреждава, че ни дава това тълкуване само като най-обща насока и че всеки трябва да го поправи, пригоди и допълни сам за себе си.

   Научаваме също така, че относително редките пряко пророчески сънища трябва да се тълкуват наново. Дори и видението за собствената ви смърт обикновено не означава, че скоро ще умрете, а по-скоро, че ще трябва да приемете някаква дълбока промяна. Това е „смъртта” на стария човек, за която Свети Павел говори толкова често. Това е „смъртта”, вътре в самите вас, на традиционния морал.

   Този механизъм на символика в съня може да бъде толкова подобен на онзи, който се задейства при ОИТ, че в крайна сметка става трудно да ги различим. Още Монро отбелязва, че много пъти му се случвало да сънува, че лети във въздуха, да осъзнава това и да се събужда, за да открие, че всъщност наистина е напуснал физическото си тяло и в момента лети над полята. Според него, когато в съня си изпитваме усещането, че падаме, потъваме, пропадаме, това често се дължи просто на малко по-прибързаното завръщане на астралното ни тяло във физическото.

   Така Елен Рьонар, основателка съвместно с Кристиан Шариер на Службата за сънища, ни представя като сънища две опитности, за които е много по-вероятно да са астрални пътешествия.

   Първо става въпрос за един текст от XII век, който ни разказва фантастичния живот на Миларепа, магьосник, поет и отшелник, живял в Тибет през XI век, и споменът за който, казват, и до днес е жив по склоновете на Хималаите:

   „През деня сменях тялото си според желанието си. Умът ми си измисляше безброй преображения, аз летях в небето и двете части на тялото ми бяха различни. През нощта в съня си можех свободно и безпрепятствено да изследвам цялата вселена, от преизподнята до висините. . .”

   Миларепа наистина казва „в съня си”, и именно на това се основава тълкуването на Елен Рьонар. Но изразът „двете части на тялото ми бяха различни” добре показва за какво всъщност става въпрос. Впрочем по-нататък в текста Миларепа най-накрая бива забелязан как се носи из въздуха от един селянин и сина му, а това не би имало никакъв смисъл, ако ставаше въпрос за сън.

   Един ден, докато седял на покрива на една къща, Р. Монро също изпитал усещането, че е видян от една женица, която спокойно метяла градината си, и която след като вдигнала глава и Го видяла, се впуснала с ужасен вид в дома си и затръшнала силно вратата.

   Александра Давид-Неел разказва една друга тибетска история, цитирана също така и от Елен Рьонар, в която очевидно не става въпрос за сън, а за пътуване извън тялото, по време на което един човек успял да събори брат си от коня и така да причини смъртта му. Нека си припомним, че Р. Монро бе успял по същия начин да ощипе, и то доста силно, една своя приятелка. Впрочем, това може да се приеме за доказателство, че астралното пътешествие не е много по-различно от процеса на билокацията.

   Впрочем, Елен Рьонар сама разказва с интерес и симпатия хипотезата на биолога Лайъл Уотсън, според която сънищата са творение на нещо като второ тяло, именно онова, което ще оцелее след физическата ни смърт.

   Но трябва да се отиде още по-далеч. Ако сънищата са трудни за различаване от пътуванията извън тялото, извършвани на този свят (както в предходните примери), това става още по-трудно в случаите с ОИТ, изживени на равнища, различни от нашите, на различни нива на отвъдното. А Монро на няколко пъти отбелязва, че нашето астрално тяло на славата, което той нарича просто „второ тяло”, с мъка се задържа в нашия свят. Пространството, което му изглежда присъщо, онова, за което сякаш е направено, е другият свят, отвъдното, онова, което той прозаично нарича Място II.

   Опитвайки се да разбере защо е толкова трудно да накара някои хора да приемат реалността на неговите ОИТ и, още повече, съществуването на това „Място II”, той отбелязва силата на забравата, която сякаш се спуска върху нас след всяка опитност:

    „Това е същата преграда, която пада, когато се събуждате, и прикрива вашия последен сън – или спомена за посещението ви в Място II. Това изобщо не значи, че всеки сън е резултат от посещение в Място II. Но някои сънища могат спокойно да бъдат израз на опитности в Място II.

   Мисля, че много, повечето, дори всички човешки същества посещават Място II в един или друг момент от съня си.”

   Тази съзидателна сила на мисълта в края на краищата придобива нещо страховито. Ако във Вечния живот и на различните нива на отвъдното всичко става наистина така, както в сънищата, тогава, ако съм разбрал добре, ние сме осъдени да останем вечно сами? Може би заобиколени от нашите баща, майка, семейство и приятели, но всъщност те ще бъдат – както в сънищата ни -само проекции на нашето въображение. С кого се подиграват тук?Така вечният живот би бил само един гигантски фарс! И всеки в своето ъгълче само ще гледа видеокасетите, които сам ще си изработва? Чудовищно!

   Нещата изглеждат по-сложни и в същото време – не толкова обезсърчаващи. Впрочем, решението може поне отчасти де се намира в самия механизъм на символизирането.

   Щом е възможно да се създават речници на символите, за да се тълкуват сънищата, това значи, че все пак съществува известна тенденция за изразяване на едни и същи реалности посредством едни и същи символи. Следователно, духовете от едно и също семейство, разбирайте от едно и също духовно ниво, и с едни и същи вкусове, проявяват склонността да създават около себе си един и същи свят.

   Всеобщият характер на символите се проявява също така и в други области. Не случайно Мария-Луиза фон Франц, някогашната сътрудничка на К. -Г. Юнг в продължение на тридесет години и продължителка на неговото дело, която следователно е била опитна в техниката и изкуството на тълкуване на сънища, се интересува също така и от тълкуването на вълшебни приказки, на което посвещава няколко свои творби. И също като Юнг за тази работа по разшифроването им тя използва символиката на алхимията, на колективното подсъзнание.

   Тази дейност на символизиране се открива навсякъде и особено в изкуството. И в тази област са могли да бъдат написани много речници на символите. Спомням си по-конкретно за един немски психиатър, г-н Зигмунд Волфдитрих, който е същевременно и председател на Европейската асоциация за изучаването на приказки и легенди. В края на специализацията, по време на която се е запознал с иконописа, той ми обясни многобройните прилики, които му изглеждаха очевидни, между изкуството на иконата и структурата на времето и пространството в приказките.

   Същевременно, въпреки този ефект на доближаване, породен от приликите във вкусовете и съответствието в достигнатото духовно ниво, субективността на всеки запазва поне в продължение на доста дълъг период значителна роля при изграждането на света, с който той се заобикаля. Това без съмнение е вярно за онези, които наистина са мъртви и чиито послания ние можем да получаваме по един или друг начин. То без съмнение е още по-вярно и за онези, които са още живи на Земята и могат да правят само кратки навлизания в света на отвъдното. Жана Гене признава с лекота това. Тя се пита по повод на „съществата, срещнати в онези области на пространството”:

   „Кои са те? Трябва честно да призная, че не знам.

   Дали те са проекции на собствения ми ум? Без съмнение това е вярно за много от тях, но не за всички.

   Дали те са същества, които наистина живеят в тези измерения и са съставени от тяхната материалност? Може би.

   Дали това са проекции на умовете на други хора? Може би и това е вярно. . .”

   Тези пътувания в отвъдното наистина понякога като че ли протичат като сънища, само че много по-свързани, тъй като са извършени в пълно, будно съзнание, като в тях нашите желания, страхове, убеждения, вярвания, дори и предразсъдъци се проектират също като в сън, но се превръщат в реалност на астралния свят според материята, съответстваща на нашето ново тяло. На това се дължи и така силно психеделичният и ониричен характер на някои разкази на големите пътешественици извън тялото. Голяма част от тях са сънища, превърнали се в реалност. Посетените и описани светове наистина съществуват с всички свои подробности, наставления и разкрития, но те съществуват само за онези, които са ги създали или за онези, които биха искали, биха мечтали да ги посетят.

   Тук се доближаваме до проблема за самите граници на големите опитности. Аз смятам, че всъщност прочутото видение на Мохамед, неговото възнесение в небето се разполагат на това ниво и в този свят; Анри Корбен с право отбелязва, че онези, които са го изтълкували твърде буквално, смятайки, че Пророкът е бил въздигнат на небето с физическото си тяло, са изпаднали в „непреодолими недостоверности и трудности”. Той също така е прав да отрича доста повърхностното тълкуване, според което това било „чисто духовно възнесение”. Видението било само алегория. Но както той подчертава:

   „Най-проникновените теософи, разполагащи с онтология на ефирния свят, са приели това като възнесение едновременно с ум и тяло, като въпросното тяло, разбира се, е ефирното духовно тяло, което единствено може да проникне в ефирните светове на Малакут, в които се развиват събитията около виденията. “

   Още Свети Павел казва:

   „Познавам един човек в Христа, който преди четиридесет години (в тялото ли, не зная, вън от тялото ли, не зная; Бог знае), бе занесен на третото небе. И такъв човек познавам (в тялото ли, без тялото ли, не зная; Бог знае), който бе занесен в рая и чу неизразими думи, които на човека не е позволено да изговори.. .” (Свети Павел, Второ послание към коринтяните, глава 12, стих 2-4).

   Без съмнение проблемът е същият за много видения, колкото и автентични да са те, и каквито и да са престижът и авторитетът на онези, които са ги изживели. Тук не се отклоняваме от темата си, тъй като някои от тях, които са особено известни, спадат към нашите източници, и то към най-преките от тях, тъй като се смята, че идват от отвъдното.

   Ето защо в големите видения за Живота и Страстта на Христос освен съвсем явните прилики откриваме също и важни различия. Дори и във виденията на Тереза Нюман, които ми се струват най-близки до онова, което е могло наистина да се случи, понякога се наблюдава този процес на символично пренасяне. За нас това е едно много важно свидетелство, в което може пряко да се наблюдава действието на този механизъм.

   Виденията на Тереза Нюман

   Тереза Нюман /1898-1962/ е била обикновено селско момиче без особено образование, неспособна дори в нормалното си състояние да говори правилен немски език. Тя знаела само диалекта на родната си област. А тя е видяла и изживяла Страстта Христова около седемстотин пъти, като всеки път виждала сцените в три измерения около себе си и чувала да говорят арамейски. Тя можела да повтори чутите думи. Професори от университета са разпознали видоизмененията на повторените от нея думи. Сцените се развивали винаги по един и същ начин. Вариантите се дължали само на това, че тя не винаги заемала едно и също място в картината, и така можела всеки път да чува и вижда неща, които не била успяла да чуе или види предишните пъти.

   И така поне на два пъти, но без съмнение това се е случвало много по-често, сцената, която тя виждала и чувала, и която следователно се развивала по времето на Христос, тоест преди около две хиляди години, леко се изменяла съобразно с ясновидката от XX век.
 
   Първият път Тереза се намирала на дивана в стаята си и присъствала на пристигането на Влъхвите, дошли да се поклонят на детето Христос. За нея сцената се случила далеч от Витлеем и много след Рождеството. Тя видяла детето Христос да тича към влъхвите’и да им протяга ръце. Тогава тя се впуснала напред, преминала през стаята и се ударила в леглото си; с греещо от неизразима радост лице тя паднала в безсъзнание върху него. По- късно тя обяснила, изпаднала в нещо като транс, че Христос я бил забелязал и също й протегнал ръка; тогава тя се впуснала напред и, усещайки в ръката си малката ръчица на Христос, топла и осезаемо материална, припаднала от щастие.

   Друг път тя присъствала на Разпъването на кръста и за известно време про
поведникът от нейното паство отец Набер се озовал сам с нея в стаята. Вне
запно тя отворила очи и го погледнала за миг с тъга. По-късно тя обяснила по 
същия начин, че го е видяла в подножието на кръста. „Ти погледна Спасителя със състрадание и той ти отвърна с поглед, изпълнен с благост -му казала тя.

   Следователно в тези две сцени се наблюдава пряко и в действие механизмът на преобразуване на света, видян според ясновидката и обстоятелствата около видението.

   Същият този механизъм не винаги действа само при подробностите, както в тук посочените два примера. В много случаи той вероятно се намесва масивно и постоянно, но ние нямаме необходимите ориентири, за да можем да го разпознаем или да оценим значимостта на измененията, които той внася.

   Така става с прочутите видения на Сведенборг, днес почти „неизбежен” източник на всяко описание на отвъдното.

    „Един северен Буда”: Сведенборг

   Сведенборг (1688-1772) бил син на лютерански епископ. Но той отначало се интересувал не толкова от теология, колкото от математиката и науките. Той наистина бил нещо като всестранен гений: знаел отлично латински, гръцки, а по-късно и еврейски; можел да говори английски, холандски, немски, италиански и френски също толкова добре, колкото и шведския, своя роден език; талантлив изпълнител на орган в катедралата на Упсала, той станал инженер и пропътувал цяла Европа, чийто научен свят му засвидетелствал голямо уважение заради поредицата му от произведения на най-различни теми: математика, астрономия, металургия, механика, икономика, ботаника, зоология и т. н.

   Но през 1743 г., когато бил на петдесет и пет години, той се променил коренно. Той твърдял, че Христос му се явил и го натоварил с мисия:

   „Бях призован да изпълня свещена мисия от самия Бог, който се яви пред мен, неговият служител. Той ми отвори очите, за да мога да видя и духовния свят. Той ми позволи да говоря с духовете и ангелите. . .”

   През 1744 и 1745 г. той има и други видения. . . и изживяванията му се множели:

   „От около тридесет години по специално дадена ми от Бога привилегия ми бе позволено да бъда в едно и също време в духовния и естествения свят, да говоря с духовете и ангелите, така, както и с хората. . .

   Бог ме води в духовното ми тяло в междинния свят, в преизподнята и в рая, като физическото ми тяло остава на едно място.”

   Авторитетът на Сведенборг се дължи първо на неоспоримите му научни качества и на неговата точност. После – на искреността на обвързването му, доказана от целия му живот. И накрая, с по-скорошна дата, на почитта, която му отдаде Д. Т. Сузуки, велик учител на будизма зен, който преведе на японски четири от произведенията му. На практика това беше първата велика среща на японския учител със западнеевропейските вярвания. Така приликите между Ибн Араби, зен и Сведенборг, нашият „Северен Буда”, както го нарича Сузуки, стават почти официално признати от най-добрите специалисти.

   Той със сигурност е е имал дарба на медиум, която се е проявила по неоспорим начин през 1759 г, когато той описал в Гьотеборг пожара, избухнал по същото време в Стокхолм, на разстояние от четиристотин километра по въздушна линия. Неговото описание било толкова точно и така изцяло потвърдено от кралските куриери, че разказът за това обиколил цяла Европа.

   А с риск да разочаровам читателя, аз ще го цитирам съвсем умерено. Колкото и да съм очарован от това, че той бива превеждан, колкото и интересни детайли да има в неговите произведения, аз все така оставам несигурен в стойността на онова, което той ни разказва, тъй като откривам у него много груби грешки, дребнави предразсъдъци, понякога и безумни твърдения.

   Когато той ни описва как римските католици най-накрая откриват, пристигайки на небето, че трябва да се кланят на Христос, а не на папата, и то в продължение на много страници и без видима следа от хумор, аз започвам да се съмнявам в стойността на цялата творба. Също така, когато той спокойно ни уверява, че езичниците откриват с удивление по време на земния си живот, че „християните живеят в прелюбодеяния, ненавист, свади, пиянства. . .”, а самите езичници „се отвращават от подобни пороци, които са против религиозните им принципи”, можем да се запитаме какво би могла да означава подобна ненавист у човек с култура като неговата.

   И нещо още по-сериозно: ако му се вярва, то когато завършил великото си произведение Vera Religio Christiana, Христос събрал в духовния свят всички апостоли и ги изпратил да разпространяват правилната доктрина на Сведенборг всред покойниците. . . Човек има защо да се натъжава от подобни нелепости!

   Разбира се, аз не поставям подобни разкази в основата на моя опит за синтез на главните насоки в бъдещия ни живот. Това не значи, че опитностите на Емануел Сведенборг нямат никаква стойност. Но трябва да се научим да правим разлика между всички тези свидетелства, да сравняваме, да тълкуваме. . . Онова, което великият учен е видял, без съмнение е било в голяма степен проекция на неговия ум. Именно тук е проблемът. Неговите убеждения, личните му идеи, онова, което той ненавижда, са се превърнали в живи и говорещи образи, също като в сън. Той се срещал с хора, задавал им въпроси, запомнял отговори, но всъщност доста често е срещал само себе си или хора със същите вкусове и същите предубеждения, хора „по негов образ и подобие”.

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.

       Франсоа Брюн