В периода 1957 - 1970 г. в определени малки райони в Япония възникват епидемии от заболяване, което донякъде приличало на полиомиелит и протичало със слабост, парализи и слепота, и на което било дадено името полуостра миелооптиконевропатия. Повече от 15 години усилията да се изолира някакъв вирус или бактерия като евентуален причинител за развитието му остават неуспешни.
Още при първите случаи е наблюдавана особена закономерност на проява на болестта: стомашни болки с разстройство, понякога придружено с кървене, след което се изявяват и симптомите от страна на нервната система. До 1964 г. жертвите достигнали 161 души - твърде много за тези слабо населени райони. Понякога заболявали по няколко души от семейство. Обикновено най-много случаи имало в края на лятото, затова учените решили, че може би причинителят се пренася от някакви насекоми. Но интересното било, че болестта се срещала най-рядко сред малките деца, а най-често сред жените на средна възраст, което все пак било странно за инфекциозно заболяване. При фермерите, които работели с повече пестициди, се наблюдавала по-рядко, но имало доста случаи сред лекарите. При изследванията в кръвта и урината не се откривали патологични промени, а освен това не се проявявали треска или обриви, които непряко да показват наличието на някакъв патогенен микроб в организма.
Епидемията дори заплашвала да застраши олимпийските игри в Япония през 1964 г., тъй като никой не можел да открие от какво се причинява болестта и с какво съответно да се лекува.
През май 1964 г. японското правителство отпуска средства и назначава комисия за проучване под ръководството на проф. Магоджиро Маекава от университета в Киото. В екипа бил включен и един от първите, които се сблъскали с новото заболяване, Рейсаку Коно, високоуважаван вирусолог, за когото отново ще стане дума след малко.
Същата година Масахиса Шингу, вирусолог от университета в Куруме и също член на комисията, оповестява, че е открил вирус в изпражненията на болни от SMON, който той класифицирал като еховирус. Различни еховируси са известни с това, че могат да инфектират чревната лигавица, и Шингу решил, че има данни за такава инфекция. Той изказал твърдението, че вероятно този микроорганизъм атакува впоследствие нервната система подобно на полиомиелитния вирус и води до развитието на заболяването. Той публикувал своето "откритие" през 1965 г., като твърдял, че причината за заболяването е вече установена.
Но Рейсаку Коно приел с голяма предпазливост съобщението на Шингу. В продължение на почти три години той изследвал пациенти със SMON, но не установил наличието на еховируса, както и не успял да събере доказателства, че пациентите изобщо преди това са били инфектирани с него.
В същото време Маекава и други изследователи от комисията направили изненадващо откритие, на което обаче за съжаление било обърнато много малко внимание. Те установили, че на около половината от заболелите е било предписвано едно лекарство против разстройство, известно под името ентеровиоформ, а на другата половина - лекарството емаформ. И двата медикамента били назначавани при проблеми с храносмилатения тракт - такива, каквито се изявявали при началните симптоми на синдрома SMON. Естествено възникнало подозрение, че може би тези препарати имат някакво отношение към заболяването, но комисията, съсредоточена върху идеята за вирусната етиология, бързо отхвърлила това предположение, като отбелязала, че две различни лекарства не могат да предизвикат една и съща болест. Същевременно до края на 1966 г. случаите вече станали 2000.
През 1967 г. комисията била разпусната, без да бъде установена причината. Но почти веднага след това в две селски области в префектура Окаяма започнала нова вълна от заболяването. Много възрастни жени и някои мъже в тридесетте били приети в съседните болници, като през 1971 г. заболелите представлявали почти 3% от населението на областта. Междувременно през 1968 г. бил открит коксакивирус в един от пациентите, но това се оказало фалшива тревога - впоследствие се установило, че е станало случайно лабораторно замърсяване на пробата.
През 1969 а. японското здравно министерство, разтревожено от разрастването на епидемията, назначава нова комисия с десетократно по-висок бюджет в сравнение с 1964 г. - най-голямата комисия изобщо създавана за проучването само на едно заболяване. За ръководител бил назначен този път Рейсаку Коно, който бил отворен за алтернативни идеи относно възможната причина за заболяването. Той разделил на четири части работния екип, в който влизали 40 от най-известните японски специалисти в различни области на медицинската наука.
По това време в световната специализирана литература се появили съобщения за т. нар. бавни вируси, които според някои изследователи причинявали заболяване след продължителен латентен период на престой в човешкия организъм. Коно проучил обстойно и тази хипотеза, провеждайки съответните експерименти в продължение на три години, като дори помолил за съдействие колеги от други страни, но и тук идеята за намеса на някакъв микроб ударила на камък.
Част от учените в екипа започнали да търсят бактерия като евентуален причинител, но това също не довело до никакъв резултат.
За щастие някои от участниците в разследването не били заслепени от вирусната етиология и именно те преоткрили това, което било установено при проучванията на предишната комисия, но на което тя не обърнала нужното внимание. Фармакологът Бепу, посещавайки силно засегнатата област Окаяма през 1969 г., за да проучва причините за разрастващата се епидемия, забелязва, че болните са приемали определени медикаменти, за да лекуват разстройство. Но за разлика от екипа на Маекава той проучва въпроса по-задълбочено и установява, че двете лекарства - ентеровиоформ и емаформ, именно тези, които са били предписвани срещу диария, са различи търговски наименования на една и съща субстанция - клиоквинол. Именно тези два медикамента били давани, понякога в големи количества, на хора с разстройство и дизентерия.
Бепу направил експеримент с мишки, очаквайки да види неврологична симптоматика, подобна на тази при SMON, но с известно разочарование установил, че животните умрели и прибързано решил, че може би се е заблудил със заключението си. През същата 1969 г., проучвайки събраните данни от различни лекари и болници, комисията се натъкнала на един особен факт - някои от пациентите били описани със странен зелен налеп по езика - симптом, на който до този момент не било обърнато внимание. Първоначално сред учените възникнала идеята, че вероятно този цвят се дължи на определен тип бактерия, която може да произвежда зелени пигменти. Но хипотезата не била потвърдена. Междувременно постъпили данни, че при някои пациенти урината също е с подобен цвят. След химично изследване се установило, че това е променена форма на клиоквинол!
Клиоквинол, продукт на фармацевтична компания Циба-Гайги, се продавал от години. Смятало се, че той само преминава през червата, убивайки причинителя на дизентерията, без да се абсорбира в тялото. Но наличието му в урината и на езика на болните опровергавало тази теория. Съответно възникнало силното подозрение, че болестта е причинена от това вещество, а не от вирус. Този въпрос вълнувал извънредно много Тадао Цубаки, професор по неврология в университета в Ниигита, който се заел да събере неопровержими доказателства, за да потвърди или да обори тази хипотеза. Междувременно привържениците на вирусната етиология не били очаровани от развитието на нещата. Опозицията към становището на проф. Цубаки се засилвала и от факта, че клиоквинолът бил масово изписван от лекарите, които сега не можели да се примирят с разкритието, че може би са влошавали състоянието на пациентите. Разбира се, те не са и подозирали какво става всъщност, но идеята, че могат да бъдат обвинени, сама по себе си е била предостатъчен мотив за негативното им отношение към теорията за ятрогенната генеза на заболяването. Това вещество било давано на хора с разстройство и коремни болки, но се оказало, че самото то предизвиква стомашно-чревни проблеми и колики. Лекарите, неосведомени за тези странични ефекти, са го назначавали в много случаи във все по-големи дози с презумпцията да лекуват разстройството, но всъщност са допринасяли за задълбочаване на проблема и впоследствие се е развивала неврологична симптоматика.
Проф. Цубаки наредил да се направи проучване в 7 болници. До юли 1970 г. той вече бил събрал достатъчно данни, за да направи следното заключение: 96% от заболелите са вземали клиоквинол, преди да развият SMON, а тези с най-тежките симптоми са приемали най-високи дози. Освен това се установило, че случаите на SMON били в синхрон с количеството на предписваните и продавани за различните периоди от време медикаменти, които съдържали тази субстанция.
Ятрогенният произход на заболяването обяснява и странните му и необясними характеристики, които всъщност били свързани с особеностите на приема на клиоквинол - в по-малки дози от децата - затова при тях имало най-малко поражения; често в цели фамилии, в които имало дизентерия или разстройство, както и в семействата на лекари, тъй като те самите често разчитали на този медикамент при подобни стомашно-чревни оплаквания. Освен това се установило, че епидемията започнала съвсем скоро след като двата препарата ентеровиоформ и емаформ били одобрени за производство в Япония.
През януари 1970 г. имало нови 36 случая на SMON и още 70 през юли, затова японското здравно министерство решило да доведе до знанието на лекарите разкритията и да ги огласи в пресата. На 8 септември японското правителство забранило изобщо продажбата на клиоквинол. През цялата следваща година имало само 36 случая на SMON, през 1972 г. - 3, а през 1973 -само 1. С това епидемията свършила!
Изследванията върху тази субстанция с животни продължили през следващите години и безспорният му невротоксичен ефект бил доказан. За мишки той бил толкова отровен, че при тях нямало време да се проявят никакви неврологични симптоми - те просто умирали (спомнете си за опита, извършен от фармаколога Бепу). Междувременно се установило, че и в други страни по света са съобщавани от лекари подобни случаи, но без епидемичен характер. В Япония клиоквинолът е бил предписван масово и в големи дози, като нерядко болните са приемали и други медикаменти. Здравнозастрахователната политика на японското правителство стимулирала предписването на повече лекарства, като заплащането на лекаря се определяло главно по този показател! В резултат на това процентът на здравноосигурителния бюджет скочил от 26 за 1961 г. до 40 за 1971 г. - цифра, превишаваща значително тези в другите страни. Имало е пациенти, които са приемали от клиоквинола по няколкостотин грама в продължение на няколко месеца, докато в други страни по света той е бил сравнително рядко назначаван и в по-малки количества.
SMON е типичен пример за ятрогенно заболяване. Ето до какво може да доведат фармацевтичните "магически хапове" и погрешната здравна стратегия и политика. Еднопосочността на мислене на някои учени допълнително забавила разкрива нето на истинската причина. Както Р. Коно сполучливо отбелязва: "Ние все още сме здраво в хватката на откритията и теориите на Пастьор и Кох." Във всеки случай вирусолозите получили урок, а епидемията била прекратена.
Рекапитулацията била 11 007 жертви, от които няколко хиляди починали, а останалите трайно увредени, години изследователски труд и много средства. След като разбрали, че още преди това Циба-Гайги е получавала сведения, разкриващи токсичността на клиоквинола, разгневени потърпевши завели дело срещу компанията, японското правителство, 14 дистрибутори на медикаментите и 23 болници и лекари. Ето какво казва Ецуро Тоцука, един от адвокатите на пострадалите: "Ние бяхме единствените, които събирахме информация извън Япония и канехме чуждестранни експерти, за да свидетелстват в съда. Установихме, че FDAА в САЩ е ограничила употребата на клиоквинол още 10 години преди това да стане в Япония. Ние открихме лекари от чужбина, които са докладвали и преди странични ефекти от употребата му. Но Циба-Гайги осъществи връзка с тях и ги убеди с изключение на един или двама да не ни оказват съдействие... Компанията беше поканила някои от тях на почивка, а други да посетят главното й представителство... Ние разбрахме, че те са възнаградени, за да не кажат нищо."
Днес мнозинството учени и лекари, да не говорим за обикновените хора извън Япония, не са чували за цялата тази история.
Хормоналните препарати и особено свързаните с предпазване от забременяване днес вече са масово изписвани и у нас. Тази мода също има своите вредни последствия. Ето някои от страничните им ефекти: увеличен риск от развитие на тромбози, повишаване на кръвното налягане, увеличаване на телесното тегло (често наблюдавано явление), отоци, акне, разстройства на функцията на щитовидната жлеза, възникване на спонтанни маточни кръвотечения, нервно-вегетативни разстройства - главоболие, мигрена, депресия, умора и др. Противопоказанията биха заели половин страница, затова няма да изброявам всички. Намесата в хормоналния баланс на организма може да има трайни отрицателни последици и такава не е желателно да се осъществява, без да има изрична нужда от това и то едва след като са опитани всички естествени средства на лечение и ако те не са дали резултат.
През 40-те години в САЩ масово е бил предписван на млади жени хормоналният препарат диетилстилвестрол (ДЕС). Бомбата избухва десетина години по-късно, когато изведнъж рязко нарастват случаите на изключително редкия по принцип рак на влагалището при малки момичета. Оказва се, че заболелите са родени от майки, приемали ДЕС. Само в документацията на д-р Хърбст, според д-р Р. Менделсон, има описани 300 подобни случая.
Контрацептивното средство норплант е на второ място по докладвани странични ефекти след антидепресанта прозак (вж. при "Антидепресанти") и затова Институтът за изследване на населението попълва официална петиция до FDA, за да иска спиране на продажбите му.
Норплант е създаден от ембриолога Шелдън Сегал с финансовата помощ на фондация "Рокфелер". Той е производство на Wyeth-Ayerst и е бил одобрен за употреба в САЩ от FDA на 10 декември 1990 г. Състои се от 6 малки капсулки, пълни със синтетичен прогестерон - левоноргестрел. Те се поставят подкожно на мишницата на жената, за да я предпазват от забременяване за срок до 5 години. Според изчисления около 1 млн. американки и около 2,5 млн. жени от други части на света са имплантирани с норплант. Поставянето и махането му струва между 300 и 600 USD.
Тестуването на норплант започва през 1972 г. в развиващите се страни - Хаити, Бразилия, Индонезия, Бангладеш, Ямайка, Чили и Доминиканската република. В стряскащо документално предаване - "Човешката лаборатория", излъчено по ВВС, се излага непрофесионалният начин, по който са били извършени клиничните експерименти с препарата в Бангладеш и Хаити, като са били нарушени международните норми за подобни изпитания. Предаването е било осъществено през 1995 г. и излъчено във Великобритания, но не и в САЩ.
Във филма жени, участвали в опита, свидетелстват за тежки странични ефекти, проявили се след поставянето на контрацептива. Те не са били предупредени за експерименталния характер на проучването, нито за възможните рискове. На тях дори им било отказано махането на имплантанта.
До днес хиляди дела са заведени в САЩ срещу фирмата производител от жени, изпитали според тях сериозни странични ефекти от поставянето на норплант, включително и ослепяване.
Антидепресанти и психостимуланти
Последните десетина години често чуваме за масови убийства и въоръжени престъпления в САЩ, извършени както от възрастни хора, така и от деца, които никога дотогава не са проявявали агресивно поведение и не са участвали в престъпни банди.
Един ден през 1989 г. Джоузеф Уесбекър, печатарски работник в Луизвил, идва на работното си място, убива 8 души и ранява 16 с автоматично оръжие, след което се самоубива. На 19 февруари 1996 г. Тими Бектън, на 10 години, използва като щит своята 3-годишна племенничка, насочвайки пушка срещу заместник-шерифа.
През ноември 1996 г. Джули Мари Мийд се обажда на 911, молейки полицаите да дойдат и да я застрелят, защото, ако те не го направят бързо, тя самата ще се застреля. Но ще застреля и тях преди това. Петима полицаи пристигат само за няколко минути и я "успокояват" с 10 куршума в главата и тялото.
На 21 май 1998 г. в Спрингфийлд, щата Орегон, 14-годишният ученик Кип Кинкел застрелва своите родители, след което отива в училищния стол, където убива 2 и ранява 22 свои съученици.
На 24 май 1988 г. две момчета на 11 и 13 г. откриват огън от горичката, разположена край тяхното училище. Резултатът - 5 убити и 9 ранени.
На 20 април 1999 г. двама студенти в Литълтън, Колорадо, си устройват "гърмяща веселба" в една гимназия в покрайнините на града.
През юли 1999 г. Марк Бартон убива 13 човека в Атланта.
Повечето от извършителите ги чака доживотна присъда или смъртно наказание. Това е само част от зловещата статистика. Но какво може да е допринесло за тези внезапни изстъпления? Дали има нещо общо между тях?
Не можем да не допуснем и да не отбележим вредното влияние на телевизията и киното, които предлагат насилие в изобилие; относително свободния достъп до оръжие, липсата на подходящо образование, наличието на семейни проблеми и откъсване на децата от семейството, икономическите затруднения, въздействието на расистки, сатанински и други подобни култове. Но това, за което средствата за масово осведомяване, с малки изключения, не уведомяват своите читатели, е, че всички тези деца и възрастни са приемали психотропни медикаменти.
Нека се впуснем в едно малко разследване.
През януари 1988 г. американската фармацевтична компания Еli Lilly& Со. ("Илай Лили") пуска на пазара своя хит - антидепресанта флуоксетин или известен още като прозак (Ргоzас). Смята се, че е вземан досега от около 40 млн. души по света, като в последните години се дава масово и на деца. Прозак заедно с флувоксамин, сертралин, пароксетин, циталопрам и феварин спадат към една група - тази на т. нар. селективни инхибитори на обратния захват на серотонина (SSRI ). Те избирателно потискат обратното залавяне на серотонин в синаптичната цепка и съответно водят до повишаване на нивото на този медиатор в мозъка.
Антидепресантът венлафаксин също потиска обратния захват на серотонина, но не е специфичен, защото действа по същия начин и на норепинефрина, и на допамина (други медиатори в мозъка). Според документацията на FDA има подобни странични ефекти като прозак. Известно е, че той може да причини тревожност, безпокойство, безсъние, анорексия, загуба на тегло и мания. След употребата му са докладвани сериозни абнормни поведенчески и емоционални реакции - параноя, враждебност, депресия, налудни идеи, психоза. Може да предизвика хиперактивност и спазми в различни мускулни групи, като например тортиколис, и да доведе до сексуална дисфункция.
Но нека продължим с прозак. Известният американски психиатър Питър Брегин казва: "У мен няма никакво съмнение, че прозак може да доведе до насилие и самоубийство. Виждал съм много такива случаи. При един неотдавнашен клиничен експеримент 6% от децата приемащи прозак, станаха психотични. А манийната психоза може да доведе до насилие."
За да разберете кой е д-р Брегин, ще ви запозная накратко с неговата биография. Дипломира се с отличие в Харвардския университет през 1958 г., след което завършва едно от най-престижните учебни заведения в света - "Кейс уестърн ризърв скул ъв медисин" в Кливланд. Специализира психиатрия и получава високо признание с назначението си в Националния институт по психично здраве на САЩ. Член на Американската психиатрична асоциация и на Кралското медицинско общество в Англия, директор на Центъра за изучаване на психиатрия и психология, който създава през 1971 г., и хоноруван преподавател в университета "Джон Хопкинс". Член е на редакторския състав на няколко медицински и специализирани психиатрични издания. Автор е на много книги и статии в областта на психиатрията, между които "Токсична психиатрия", 1991 и "Да отвърнеш дръзко на прозак", 1994. Заради последната и заради участието му като вещо лице в няколко процеса срещу Еli Lilly компанията го атакува и се опитва да го дискредитира.
През 1994 г. д-р Брегин се явява като експерт, за да свидетелства срещу Еli Lilly по случая на Джоузеф Уесбекър, за който стана дума по-горе. Едно от предявените към производителя на медикамента обвинения, което поддържа д-р Брегин, е, че компанията не е направила достояние съществени научни доказателства за опасностите възникващи при приемане на препарата, т. е. възможността да причинява изблици на насилие и да подтиква към самоубийство. Според д-р Брегин над 160 дела са заведени срещу фирмата производител, повечето от които за внезапно възникналите прояви на насилие към другите или към себе си проявили се в процеса на лечение с медикамента.
Престижното британско медицинско списание "Лансет" в един от броевете си от 1990 г. предупреждава, че приемането на лекарства от групата на SSRI е свързано със стимулирането на суицидни мисли и поведение (т.е. самоубийствени). По-късни проучвания в Англия също потвърждават тази опасност.
Според проф. Брегин стимулиращият ефект на прозак по време на клиничните му изпитания е бил толкова изразен, че в много случаи се е налагало да се нарушава протоколът на опита и да се назначават на болните транквиланти или седативи, за да потиснат тревожността и възбудата, които възниквали. В сравнение например с някои други антидепресанти като имипрамин и амитриптилин, приемането на прозак води до 4 пъти по-висок риск от извършване на самоубийство.
Прозак причинява мания в малко повече от 1% от пациентите (при трицикличните антидепресанти този процент е около 0,3). Например при мания след прием на медикамента в 23 от 33-те докладвани случая въобще не е имало подобни епизоди преди това. Манията често завършва с насилие и деструктивно поведение както към себе си, така и към околните, като човекът може да изпитва параноидни налудни идеи и да проявява силна враждебност.
Проф. Брегин: "Натрупват се все повече доказателства, че антидепресантите не са най-доброто лечение на депресия. В същото време досега вече има натрупани достатъчно много данни, които показват, че те често увреждат мозъка и ума, понякога предизвиквайки сериозни и опасни поведенчески абнормни прояви, включително и насилие, насочено към самия себе си и към другите."
Според д-р Джоузеф Тарантоло, психиатър от Вашингтон, "всички медикаменти от групата SSRI лишават пациента от емоция". Поведение, свързано с насилие или самоубийствени действия, са наблюдавани както още в самото начало на приемане на прозак, така и след продължително лечение. когато наскоро говорих по този въпрос с мой приятел лекар от чужбина, той ми каза: "И аз, и моите колеги знаем за това действие на медикамента."
Някои от често срещаните странични ефекти на прозак включват: проблеми в сексуалната сфера, особено при мъжете - понижено либидо, неспособност да се изпитва оргазъм, повишено артериално налягане, кръвоизливи, втрисания, засилен апетит, наддаване на тегло, гадене и повръщане, промени във вкусовите усещания, болки в ушите, често уриниране. Някои по-рядко срещани или само в единични случаи са гастрит и гастроентерит, колит, отоци по крайниците, дерматит, опадване на косата, сърцебиене, аритмия и застойна сърдечна недостатъчност, мигрена, хипотиреоидизъм и др. Но най-тежките нежелани реакции са: апатия, параноя, антисоциално поведение, враждебност, тревожност, суицидни мисли, халюцинации, ирационални идеи, хистерия - въобще един експлозивен коктейл от симптоми.
Психиатърът от Харвардския университет Мартин Тейчър заедно със своя колега Джонатан Коул и медицинската сестра Керъл Глод публикуват през февруари 1990 г. в престижния "Америкън джърнъл ъф сайкайътри" доклада "Възникване на интензивни сиуцидни мисли по време на лечение с флуоксетин (прозак)". В него се разглеждат случаите на шестима пациенти между 19 и 62 години, лекувани за депресия, които преди започване на терапията с медикамента не са имали суицидни мисли. Авторите подробно описват как всичките тези шест души след няколко седмици са били изцяло обхванати от мисълта за самоубийство и изпаднали в "много интензивно и завладяващо ги напълно състояние" - такова, каквото никога не са изпитвали когато и да било преди това. Единият от тях си допрял заредена пушка в главата, а друг едва бил удържан да не извърши самоосакатяващи действия. Тези суицидни мисли се задържали след прекъсване на лечението, ако това изобщо може да бъде наречено такова, от три дена до три месеца у различните пациенти. Д-р Тейчър пише, че този опасен страничен ефект се наблюдава при 3,5% от лекуващите се при него, които приемат прозак.
Едно по-ранно изследване, резултатите от което са публикувани в септемврийския брой на "Джърнъл ъф Клиникъл сайкайътри" от 1989 г., показва, че петима от лекуваните развили т. нар. акатизия - състояние, характеризиращо се с силна тревожност и моторно безпокойство, пациентът страда от безсъние, като непрекъснато се върти в леглото и изпитва нужда непрестанно да движи крайниците си. Според д-р Брегин това състояние би могло да допринесе за проявата на насилствени или себедеструктивни действия, тъй като то представлява изключително тормозещо преживяване. Според доклад на "Пъблик ситизън рисърч груп" от 1990 г., акатизия може да се прояви при 10-15% от приемащите прозак.
Д-р Дейвид Хийли, международно признат психофармаколог, твърди, че има явна причинно-следствена връзка между приемането на медикамента и случаите, свързани със самоубийства и убийства.
Епидемиологично изследване, публикувано през 1995 г. в "Бритиш медикъл джърнъл", също свързва приемането на прозак с повишен суициден риск.
Според проучване, извършено от учените, работещи в Йейлския университет Кинг и Ридъл и публикувано в "Джърнъл ъв ди Америкън академи ъв чайлд енд ъдолесънт сайкайътрц" през 1991 г., саморазрушителни феномени се наблюдават у 14% от децата и юношите (между 10 и 17 г.), лекувани с прозак за обсесивно-компулсивно разстройство.
Същевременно многобройните контролирани сравнителни изследвания на медикаментите от групата на SSRI не показват статистически значима разлика в ефективността им при лечението на депресия. Едно шокиращо изследване, публикувано в "ДЖърнъл ъб нървъс енд ментъл дизийзиз" от 1996 г. (том 184, № 2) от Рода Фишер и Сеймур Фишер, наречено "Антидепресанти за деца", заключава: "Независимо че в литературата единодушно се отчита в резултат на двойно-слепите опити, че антидепресантите не са по-ефективни от плацебо при лечението на депресия при деца и юноши, те продължават да се изписват масово."
За 1995 г. прозак заема една трета от всичките продажби на фирмата. Печалбите на компанията от него са 2 млрд., а за 1999 г. - 2,6 млрд. USD.
Майкъл Гринфелд в статията си "Да защитаваш прозак", IV публикувана през декември в "Калифорния лойър", отбелязва, че в последните няколко години една дузина съдебни случаи срещу производителя са потулени чрез договаряне все едно, че никога не ги е имало. Това държи пресата настрана и съответно и обществеността, която не разбира за огромните обезщетения, които изплаща компанията. По този начин много хора, които също се чувстват ощетени от медикамента, не повдигат обвинение срещу нея. В някои случаи компанията прави договорка и с обвинението, което предявява незначителен иск, давайки възможност тя да бъде публично оправдана. В същото време тайно изплаща на потърпевшия значителна сума. Това са някои от триковете, които използват по принцип фармацевтичните концерни, за да прикрият своите грешки. Досега от всички заведени в САЩ дела срещу Еli Lilly от потърпевши присъда не е била произнесена в нито един случай, като или обвиненията са били отхвърлени, или са били разрешени по гореописания начин.
Мнението на компанията винаги е било: "Виновно е заболяването, а не медикаментът." Но нека да се върнем към историята на прозак и неговото узаконяване.
През 1982 г. Дейвид Данър от университета във Вашингтон започва да получава средства от Еli Lilly за научноизследователска работа и семинари, които впоследствие ще достигнат до 1,4 млн. USD. В същото време Данър е в Съвещателния комитет по психофармакологични медикаменти към FDA, който преглежда представянето на нови лекарства пред Управлението. Членовете на комитета винаги се питат дали нямат конфликт на интереси с тази фармацевтична фирма, която представя съответния продукт за одобрение. Въпреки че междувременно Еli Lilly вече му е платила за провеждането на клиничен опит със 100 пациента с прозак, Данър заявява, че в настоящия момент няма никакви подобни отношения с фирмата и FDA приема отговора му за истинен. Освен това той е изнесъл до този момент и 5 семинара, спонсорирани от същата компания. Но за всичко това Данър не съобщава на FDA. Той премълчава, че фирмата има договорка с него за спонсориране на още два негови семинара, ако прозак бъде одобрен. И първия от тях върху новия медикамент той изнася в Питсбърг само един ден след като FDA дава разрешение за пускането му на пазара. Съвсем скоро след това Данър получава от компанията нова субсидия, за да изследва ефекта на препарата върху механизма на съня.
През 1985 г. Еli Lilly провежда нов опит с прозак, при който установява, че той не е по-ефикасен от плацебо затова един статистик от FDA им предлага да намерят начин да представят резултатите от опита по-приемливи. Компанията изключва от клиничните тестове страничните ефекти, като ги приписва на самото заболяване (депресията), но от Управлението казват, че това опорочава резултатите.
През 1986 г. д-р Ричард Капит, който работи за FDA дава следното становище: "Прозак може да влоши някои симптоми. С приложението на медикамента се свързва определен клиничен риск от лека до средна тежест... Тези потенциални рискове включват засилване на вегетативната симптоматика на депресията. Предлага се това да се отрази в листовката към медикамента, за да предупреждава лекарите за възможните влошавания... Ако лекарството се допусне до производство, след това ще са необходими нови опити, за да се прецени поточно тежестта на потенциалните рискове."
FDA установява, че Еli Lilly не е представила никаква информация за психотичните епизоди по време на изпитанията, проведени с прозак, но не предприема никакви мерки, за да санкционира компанията.
Два месеца преди да се даде зелена улица на препарата, от FDA знаят вече за 27 смъртни случая от контролните клинични изпитания - самоубийства, извършени по различен начин! За всички от тях е потвърдена директната им връзка с прозак. Докладвани са още 12 други инцидента със смъртен изход, но те не са били пряко свързани с приема на медикамента. Въпреки смущаващите данни прозак е одобрен и пуснат на пазара.
През август 1991 г. след едно слушане за прозак Пол Лебер от FDA изразява загриженост, че до този момент има повече от 15 000 негативни сведения за медикамента, и притиска персонала, който работи в отдела за докладване на страничните ефекти на лекарствата, да отхвърли голяма част от тези реакции като маловажни.
До 1992 г. в FDA са докладвани 28 600 странични реакции плюс 1700 смъртни случая! Един от членовете на комисията към FDA, Дейвид Кеслер, заявява, че това сигурно е само част от отрицателните явления. (Да си спомним, че по принцип само около 10% от сериозните странични ефекти се докладват на FDA )
Трябва да се отбележи, че в Германия отказват да лицензират прозак до 1992 г., докато компанията не се съгласява да сложи в листовката предупреждение към лекарите, че пациентът трябва да бъде следен отблизо по време на терапията и при необходимост да се дадат успокоителни (за да се тушира в известна степен състоянието на акатизия, което може да възникне и за което стана дума по-горе).
Световната конспирация срещу здравето, д-р Атанас Гълъбов
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.