Но действителността, която долавяме, изглежда противоречи на научната логика, ако вземем предвид, че материята едва ли съществува. Конструктивните блокчета видима материя са атоми, които са просто малки ядра, изгубени в центъра на огромна пространствена празнота, заобиколени от почти невидими частици (електрони), които орбитират около тях с величествена скорост. Ако телата ни бяха поставени под мощен микроскоп, наблюдаваното вероятно би било море от песъчинки в постоянно движение.
Според неотдавнашно проучване в областта на квантовата физика всичко, което познаваме като материя – солидният „цимент” на това, от което изглежда е изградена нашата реалност – не би могло да бъде нищо повече от квантови колебания насред празната вселена.
Група физици, ръководени от д-р Щефан Дур (Stephen Durr) от института Джон фон Нойман в Германия потвърдиха, че сумата на трите субатомни частици, изграждащи протоните и неутроните (наречени кварки), възлиза едва на 1% от общата им маса.
Подобно доказателство предполага, че остатъкът от ядрената маса би бил съставен от глуоните – ефимерни частици, бълбукащи насред празнотата, чиято функция е да поддържат единството между триото от кварки в протоните и неутроните. Този факт навежда на хипотезата, че осезаемата ни реалност може да е просто колебания на празнота, или просто нищо.
Другата истина
Това, което виждаме с физическите си очи, е силно ограничено до удобен обхват. Притежанието на очи, които могат да виждат само микроскопични частици, би направило за нас невъзможно да се придвижим в свят с наистина огромни обекти, тъй като обектите, с които комуникираме в общия случай, са съставени от милиарди и милиарди микроскопични частици.
Според биолога Ричард Доукинс ръцете ни усещат скалите на допир твърди и непроницаеми само защото те не могат да проникнат едни в други. За нас е полезно да имаме понятия за твърдост и солидност, тъй като ни помага да се ориентираме в нашия свят.
Придвижвайки се в илюзорна реалност, ние трябва да приемем, че някъде във Вселената може да бъде намерена друга действителност. Би могло да има гигантски покой, бълбукащ мехур или Бог, ако щете.
Тъй като действителността на частиците не би могла да бъде нещо повече от дим и сенки, възможно е реалното съществуване на всички обекти в космоса да лежи в едно или повече паралелни пространства. Много учени предполагат, че точно както един тримерен обект може да хвърля двумерна сянка по земята, една вселена с много измерения (както в случая с Теорията на струните) би могла да хвърля сянка в тримерно пространство.
Ако тази теория е вярна, всеки обект и организъм в този свят не биха били нищо повече от грубо изображение на обекти и организми в една по-„реална” вселена. В унисон с тази теория, съществуването на извънтелесно съзнание в друго измерение би могло да бъде идеалното обяснение за това, че имаме памет, при все че атомите в мозъка ни са заменяни стотици пъти през живота ни. Според Доукинс нито един атом, изграждащ тялото ни, не е бил в него през нашето детство.
Стив Гранд, автор на „Сътворение: Животът и как да го създаваме” (Creation: Life and How to Make It) предполага, че материята се движи от едно място на друго и се съединява мигновено, така че вие да можете да бъдете самите вие. Следователно вие не сте материята, от която сте създадени. Това би означавало, че действителните ни тела са в измерение, което не можем да проумеем – докато едно виртуално тяло, просто контейнер, би било онова, което е в т. нар. от нас „реалност”.
„Казвам, че за тях истината не би била нищо повече от сенки на въображението.”
Платон, „Държавата”
Сенките и цветовете на светлината са груби проекции на една „по-реална” действителност. Вселената, в която съществуваме, се проявява като нещо дори по-илюзорно, където тела, съзнания и планети са части от величествен магически трик без маг или публика.
Учени в Хановер, Германия, работещи с GEO 600 – инструмент, засичащ гравитационните вълни, са на мнение, че са открили „гранулиране” във времепространството, което показва, че нашата Вселена не е нищо повече от гигантска холограма.
Според хората, отговорни за GEO 600, точно както дигиталното изображение губи резолюция при значително увеличение на размера си, уловената интерференция в детектора може да бъде интерпретирана като ограничената резолюция на Вселената за това, което тя е в състояние да предостави на човешкото око. Съществува точно установен момент, в който холограмата на действителността започва да се „пикселизира”.
Учените предполагат, че прецизността на GEO 600, способен да долавя вариации при надлъжните вълни на субатомно равнище, е послужила за откриването на най-малките зрънца, съставляващи тримерната холографска вселена, проектирана от двумерните предели на вътрешността й.
Аз и ти – просто холограми
Идеята за холографската вселена не е нова. През 90-те години учените Леонард Зюскинд (Leonard Susskind) и Джерард Хоофт (Gerard Hooft) изказват предположението, че същият принцип, който кара двумерното изображение върху плоска повърхност да изглежда тримерно, може да бъде приложен върху цялата вселена.
Тогава защо сетивата ни възприемат реалността по такъв отчетлив и „обемист” начин, ако не сме нищо повече от сенки по плосък екран? Проблемът би могъл да е в това, че нашите човешки очи и мощните ни телескопични обективи се придържат към действителността на такава холограма на останалата част от Вселената.
Второто, което трябва да вземем предвид е, че органичният ни мозък също се намира в илюзията, като по този начин никога не е способен да обясни една Вселена с по-голям или по-малък брой измерения от тези, които могат да бъдат доловени.
Според неврофизиологът Карл Прибрам (Karl Pribram), основател на Центъра за церебрални изследвания към Радфордския университет във Вирджиния, умовете ни са холограми, интерпретиращи Вселената-холограма, като математически конструират действителност чрез интерпретиране на честоти, идващи от друго измерение – сфера на значима реалност, простираща се отвъд пределите на време и пространство.
Въпреки това теорията за холографската Вселена, съставена от две единствени специални измерения, се разминава с теориите за многобройните измерения, произлизащи от теорията за суперструните. Преди този признак за несъвместимост на хипотезите много учени вече предполагат, че Вселената е холограма или илюзия, създадена от частици в празнотата. Но всички научни опити за проумяване на истината насред миража се оказват впримчени в обезсърчаващ низ от недоказуеми теории.
Много авангардни теоретици са на мнение, че смущаващото разминаване между квантовата физика и относителността би могла да обясни исторически спорни явления в научната сфера, като онези, при които съзнанието не изглежда да е свързано с мозъка – например близките до смъртта преживявания, далечното виждане и предчувствието.
При всички случаи, днес Платоновата алегория за пещерата би изглеждала най-рационалната опция за обяснението на тези ярки ежедневни преживявания, интерпретирани от мозъците ни като реални проявления на света.
В. "Епохални времена"
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.