Сливането с Бога: Върховното изживяване НА БЛАЖЕНАТА ДУША, 3-та част ( "Мъртвите ни говорят" )

 Христос се проявява по определен начин на всяко съответно ниво

   Пиер Моние неведнъж казва това. Също както Той се е появил всред нас, както е приел тяло от плът, подобно на нашето, също така на всяко ниво от развитието след смъртта той се открива и възприема според достигнатата в него степен на духовно развитие и на блаженство, а не според славата, която Христос притежава сам по себе си:

   „Веднъж вече ти казах, че нашият Спасител ни се явява така, толкова по-близък до своето блажено духовно състояние, колкото повече нашето развитие ни позволява да го виждаме в този негов аспект; но същевременно топ остава винаги достъпен за новите способности на духовете, които живеят в една или друга „обител” в Небесното царство.”

   По повод празнуването на Коледа на небето той обяснява на майка си:

   „Той (Христос) все още е видим в духовната си форма, която напомня за неговото човешко лице, подобно на нашите; колкото по-духовно извисени са сферите, толкова по-съвършена духовно е тази прилика., ние виждаме Божия син, приличащ на нас, на нашата степен на дематериализация, ако мога така да се изразя; така Той по собствена воля се доближава до нас. Но ние не сме единствените, които имаме тази привилегия, и ако Земята не бе толкова скептична. . . искам да кажа, ако вие имахте вярата, то често-щяхте да виждате Исус всред вас.”

   Другаде той обяснява, че само хората празнуват на небето големите литургични празници, съответстващи на живота на Христос:

   „Другите раси, които населяват вселената, не ги празнуват като нас.”

   Той все пак знае от своите наставници, че Христос се е появявал и в тези други светове:

   „Но ние все още не знаем как е станало появяването на Месията всред тези наши братя, непознати и непознаваеми за нас дотогава, докато духът ни не достигне до съвършеното духовно развитие.”

   Тази широта на възгледите ни изглежда много близка до онази, която се открива в мисълта на последователите на Ориген. Те твърдели, че Божият син – Божие слово – се е превърнал в серафим за серафимите, в херувим за херувимите и така нататък за всички небесни сили**.

   Впрочем, същата идея се открива в цялата поредица от християно – юдейски текстове, но с друго наименование. И все пак тя присъства дори и при Свети Григорий Нисийски.

   Начинът, по който гностиците са използвали тази идея, обяснява нейното осъждане, но ако се разгледа в първичния и смисъл, даден от Ориген, тя винаги ми се е струвала твърде вероятна и наистина прекрасна.

               Христос не толкова видян, колкото „усетен”

   Тези свидетелства по този въпрос имат за мен огромно значение, тъй като ми се струват тясно свързани с един стар теологически спор, който мисля, че мога да резюмирам по следния начин, без да изопачавам проблема: дали в края на нашето духовно развитие в отвъдното ние само ще видим Бога, като останем външни спрямо него (традиционната западноевропейска теология) или ще бъдем наистина част от божественото естество, както ни обещава Свети Петър, Второ послание, глава 1, стих 4, както учат от самото си начало източните църкви и както са го изпитали всички християнски или нехристиянски мистици (дори и римокатолици, въпреки официалната теория).

   Ето защо отдавам изключително голямо значение на свидетелства като това на Ален Тесие, нашия млад пиколо:

   „Той (Христос) е над нас, и ние му се молим. Прекрасно е да бъде видян, дори и отдалеч. Надяваме се, че един ден ще се доближим до него, трябва ни търпение и много усърдие в нашето дело, за да можем да застанем до него. Но той има погледи, които проникват в нас, това е нещо фантастично и неподдаващо се на описание. Ние му служим с радост и се надяваме да се върнем към него. Той е бял, блестящ, но това е само образ. Ние го усещаме силно в себе си повече, отколкото го виждаме. Телата ни се проливат от неговото присъствие и това са най-прекрасните ни мигове. Те не са през цялото време, това би било прекалено хубаво. И с Мария също е така. . .”

   Признавам, че ако трябва да избирам между Ален Тесие и Свети Тома Аквински, не бих се поколебал!

   Подобно свидетелство се открива и у Пиер Моние:

   „Вече ти казах: тук ние живеем с постоянното и блажено видение на нашия любим Учител. . . Но аз добавих и това: „Ние вече не знаем дали виждаме или усещаме Христос.”

   „. . .вие ще видите Изкупителя, който ви спаси, „такъв, какъвто е. . .”. Вече нищо няма да може да ви отнеме радостта, която Любовта към Бога пробужда у вас, нито тази от любовта, която вие дарявате на Бога! Исус е тази радост. Исус е мир, Светлина, милосърдие. . . Исус е Любовта”. „Тогава, вероятно ще се запитате вие, може би трябва да се откажем от благословената надежда да съзрем Божия агнец?” О, не, защото съзерцанието на Любовта не е нищо друго освен неизразимото чувство за любов към Бога. Да видим?. . . Да усетим?. . . Да видим – когато вече не очите на плътта гледат. . . Да усетим -когато вече не материалните осезания се вълнуват. . . не долавяте ли, че няма нищо по-близко до тази духовна въздишка, която е неизразима , но която влиза в тясна връзка с Бога?”

   Нека не се заблуждаваме – тук не става въпрос за интелектуално задоволство. Нито за тържеството на една система над друга. Също така няма никаква горделивост в това да искаш да станеш „Бог чрез участие”, както казва Свети Йоан Кръстител. Това е въпрос на любов. Онзи, който я е изпитал, го разбира.

                      4. Нашето единение с Бога: един безкраен процес

   Това също е една от любимите идеи на мистиците и на традицията на източните църкви. Създанията, които сме, никога няма да спрат да се изпълват с Несътвореното, крайните същества, които сме, – да поемат Безкрайното. Християнският Изток има дума за това, почерпена от един текст на Свети Павел – „епектаза”, изразяваща вечното стремление напред.

   Ето един текст на Свети Григорий Нисийски, чието забележително съответствие ще открием по-нататък в „Диалози с ангела”. Става въпрос за мистичен коментар на „Песен на песните”. Душата търси своя Възлюблен. След като не го намира на Земята, тя се заема да го търси на небето. Тя преминава от Княжества във Владения, от Тронове към Сили:

   „В своето търсене тя преброжда целия ангелски свят и като не намира измежду благата, които среща, онзи, когото търси, тя си казва: „Дали поне те могат да усетят онзи, когото обичам?” Ала те не отвръщат на този въпрос и с това мълчание й показват, че онзи, когото тя търси, е недостижим и за самите тях.”

   А този разказ, измислен от Свети Григорий Нисийски, но разбира се, с помощта на неговата интуиция на мистик, практически се е реализирал дума по дума в Будапеща през 1943 г., в разговор между Жита Малаш и нейния ангел, който й говорил чрез Хана. Както винаги, текстът се опитва да предаде посредством типографски похвати силата на различните думи, и често се прекъсва от описани в скоби жестове или впечатления и чувства, съпровождащи диалога: „Жита: – Ти каза: „Ние сме много.” – Кои сте вие?

   Хорът.
   Долавям зад тази дума необхватна съвкупност, съдържаща множество в съвършена връзка. С движение на ръката нагоре и нисък глас:

   Ние възпяваме. . . НЕГОВАТА СЛАВА.
   (За първи път през живота си усещам онова, което би могло да бъде истинското обожание, и питам съвсем тихо): Жита: – Ти виждаш ли ГО винаги? (Направих жест на отказ, като че ли бях запитала нещо забранено:)

   Ти не знаеш какво питаш.
(Следва дълго мълчание.)
-Питай нещо друго!”
   По не толкова болезнен начин Пиер Моние обяснява на майка си, че противно на онова, което обикновено учи църквата (в Западна Европа), познанието на Бога никога няма да свърши. Отначало той като добър западноевропеец изразява нашето единение с Бога с понятия за „прилика”, но нека това не ни заблуждава. Впрочем, терминът „еднородност” скоро идва да допълни онова, което е недостатъчно в първата дума:

   „Ако ти казвам това, то е за да успокоя твоята тревога и безпокойството ти, че нашето така сладостно общуване би могло да забави моето усъвършенстване, което е нашето вечно дело. Ти ще се изненадаш от прилагателното, което избрах, и ще помислиш, че самата църква обявява предела на нашето все по-страстно търсене на доброто; тя нарича този предел „спасението”. Но Светият дух, божественият наставник не е обявил в Евангелието този предел. Човечеството, а бих казал дори и всички сътворени синове на Единственото несътворено, имат за цел съвършенство, равно на това на техния Отец. Дали неговото съвършенство вечно ще остане несъизмеримо със съвършенството, което съществата са способни да постигнат? Без съмнение не, защото няма несъвместимост между Отеца и неговите чеда, създадени по негово подобие; но тук ни бе казано, че тъй като това подобие не може да стане пълно, все по-съкровеното уеилие за доближаване до Бога няма да има предел – дори и в търсения, желания час, очакването на който е нашата постоянна Светлина, часът на нашето единение с Бога. Това сигурно ще ти се стори противоречиво, тъй като би ли могло единението да се извърши без съвършена еднородност с Бога? Това е така и аз много пъти съм ти го казвал: заедно с осъществяването иа това единение, което Христос съобщи на своите ученици, цялостната личност на всеки от духовете ще се запази във Вечността. И именно чрез тези отделни личности на душите, сбрани в Бога, делото за усъвършенстване на създанията ще продължи.

   Мила моя, тази перспектива изглежда ли ти обезкуражаваща? О, не, напротив! За нас тук тя е мощният стимул, които изпълва небесното ни съществуване с най-мензразнмите ни стремления. За всички пас това е смисълът на Съществуването.

   Свети Григорий Нисийски също казва това през IV век: „И ние ще вървим от начало към начало и през начала без край.”

ЕЗОТЕРИЗЪМ – доктрина, според която познанията не могат или не бива да бъдат популяризирани, а трябва да бъдат предавани само на малък брой ученици. (Бел. прев.)
** Това е известно най-малкото от осъждането на това схващане през 543 и 553 г. (Бел. авт.)

            ЗАКЛЮЧЕНИЕ

   В края на това произведение желанието, което изразих в увода, може би се е осъществило: животът ви се е променил. Ако това е така, то книгата ми е изпълнила своята роля. И наистина, за мен е по-важно да съм допринесъл за отварянето на сърцата ви към вечността, отколкото да съм написал едно есе, колкото и блестящо да е то, което да се е прибавило към онези, които, веднъж прочетени, вече не говорят на душата.

   Вие може би сте станали други. Ако това е така, двата текста, които следват, трябва да бъдат прочетени от вас не просто като поучителни и примерни анекдоти, а като разказ за най-пламенното изживяване, това за Любовта, превърнала се в извор, бликащ от сърцето ви.

   При прочитането на тези текстове онази частица от Бога, която се съдържа във всеки от нас, трябва да се пробуди. Ако това не стане, не бързайте да обвинявате автора. Началото на книгата не е толкова далеч. . . Нищо не ви пречи да се върнете към него. . .

   Ето първо разказа на един французин, успял да спечели доверието на прочутия емир Абделкадер и да са били с него (уви, само за да го предаде по-успешно).

   „Събудих се през нощта; отворих очи и се почувствах облекчен. Пушливият фитил на една арабска лампа едва осветяваше широката палатка на емира. Той стоеше на три крачки от мен; смяташе ме за заспал. Бе повдигнал с две ръце над главата си бурнуса и плаща си и с млечнобял цвят, които падаха в прекрасни гънки. Красивите му сини очи, обрамчени от черни мигли, бяха обърнати нагоре, полуотворените му устни сякаш още мълвяха някаква молитва, макар че бяха неподвижни; той бе изпаднал в състояние на екстаз. Неговото стремление към небето бе толкова силно, че той сякаш не се докосваше до земята. . . сигурно така са се молили великите християнски светци.

   За да проверите дали наистина разбирате втория текст, опитайте се да се помолите, дори и само в продължение на десетина минути. Уви! Отегчението бързо ще ви обхване. Особено от такава молитва в уединение, без текст, който да се казва, без нищо, което да ангажира сетивата и ума. Не такъв е случаят на отец Исак, атонски монах от началото на века, който в продължение на цели нощи утолявал жаждата си от извора на Любовта. Бих могъл да ви разкажа за Свети Франциск Аснзки или за Свещеника от Арс, или за който и да било друг светец. Би било същото.

   „Една нощ отец Лазар стана, за да отиде до Колибата на светите апостоли в Кариес. Трябваше да стори това, защото отец Модест бе болен. Това беше през юни и времето бе много горещо. Лунната светлина заливаше всичко. Той едва бе излязъл и бе направил само няколко крачки, когато съвсем близо до пътя попадна на невиждана гледка. Там някой бе коленичил с вдигнати ръце всред безкрайния покой на нощта и тишината на природата, и се молеше. Това бе отец Исак.”

………………….

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.

                   Франсоа Брюн 

КРАЙ