В Евангелията Христос непрестанно говори за контрола, който ние трябва постоянно да упражняваме върху мислите и чувствата си. Онзи, който погледне жена, за да я пожелае, вече е извършил прелюбодеяние с нея в сърцето си. Онзи, който нарича брат си безумец, вече е заслужил ада. Не прахът по ръцете ни може да ни омърси, дори и да го погълнем, а онова, което се заражда в сърцата ни. Учението на пустинните Отци много набляга на това пазене на прието. При претеглянето на „душите”, често изобразявано по египетските папируси, именно сърцето се претегля, като център както на мислите, така и на чувствата. На другото блюдо на везните е перото Маат – истина и справедливост.
Дотук в тези послания от отвъдното видяхме главно съзидателната сила на мисълта, която можем да използваме по своя воля и за своя полза. Мисълта сякаш създава, изгражда, без съмнение въз основа на някакво поле от сили, всичко, което пожелаем, всичко, което поискаме от нея.
Същевременно ние също така видяхме, че едно неизречено пожелание може понякога да бъде достатъчно. В момент на невнимание, когато сме донякъде „пасивни”, несъзнателното желание да се озовем отново в обичайното ни земно обкръжение може да се появи у нас, и това стига, за да може съзидателната мощ на това неясно желание да бъде действена и веднага да пресъздаде около нас това обкръжение.
Но това може да отиде още по-далеч: тази съзидателна сила може да се изплъзне още повече от нашия контрол. Тогава тя рискува дори да се обърне срещу нас.
Тук наистина се озоваваме в същността на великото тайнство. Толкова много хора се бунтуват срещу мисълта не само за ада, но дори и за нещо като изпитателен срок. Те изпитват усещането, че Бог ни наказва в ъгъла или ни лишава от десерт, като че ли сме деца. Те смятат, че Бог е непременно малко нещо садист, дори ако наистина сме постъпили зле, и че след като изисква така нашето наказание, всъщност той не е много по-добър от нас. А трябва да се разбере, че Бог няма никакъв пръст в това и че дори с цялата си безкрайна Любов той не може да ни спести изпитанията, на които сами се подлагаме. Така той се бил отнасял към нас като към деца и ни бил пречил да се развием, и в крайна сметка да станем способни да се доближим до него.
Обаче благодарение на събраните свидетелства и съвпадащи следи започва да става възможно да надзърнем в механизма, посредством който ние сами можем да причиним злочестините си.
Това е вярно още за онзи свят. Ролан дьо Жувнел ни предупреждава:
„Част от човечеството, изгубила охота за живот, създава, без сама да знае това, в космическата структура зародиша, който може да разруши съдбата й.
Ферментът на общата катастрофа вече е посят в недоловимостта на една свръхвселена, в която всичко се образува посредством проекции. . . Всяко състояние на съзнанието се разпространява в едно отвъдно, където всички неща образуват едно. . . Като се е отделил от Бога, човекът се е осъдил на колективно самоубийство.”
Но ето и неговия по-точен анализ:
. . . „Мисълта, това невидимо, непреодолимо нещо може да има достатъчно мощни проекции, за да вдъхне живот на материята.
Онова, което вие смятате за случайност, в повечето случаи се ръководи от разряди на психическия живот, и събитията се направляват от тези непознати съответствия.”
Тази „проекция” на нашата мисъл в заобикалящия ни материален свят все пак изглежда по-трудно осъществима в него, отколкото в света след смъртта. Ние не създаваме по собствено желание дворци, езера и гори, както всички от другия свят твърдят, че правят.
При ОИТ (опитностите извън тялото) изглежда, че мисълта вече има в голяма степен същата сила. Както вече видяхме, Р. Монро набляга върху фактическото съответствие между мисълта и действието. Но той отбелязва също така и пълната гъвкавост на новото тяло, в което той осъществява своите излизания. Не само че ръцете изглеждат разтегливи, способни да достигнат твърде отдалечени предмети, но той също така е убеден, че на това духовно тяло може да се придаде всяка желана форма: на котка, куче, вълк. Човешката форма просто ще се възвърне сама в момента, когато престанем да искаме някоя друга. Същевременно, възможно е вследствие намесата на някаква непозната причина духовното ни тяло да приеме дори без наше знание някаква необичайна форма. Изглежда, че той е бил възприет по този начин от някои под формата на къс плат, плаващ из въздуха.
Освен това тази „проекция” засяга не само формата на тялото ни, а и целия свят, който ни заобикаля:
„В това място реалността е съставена от най-дълбоките желания и най-силните страхове. Мисълта е в действие и никакъв повърхностен слой от подготовки или потискания не прикрива вашето вътрешно „аз” за другите. . . Чистата емоция, така грижливо потискана в нашата физическа цивилизация, е освободена със сила. Да се каже, че в началото тя сякаш залива човека, е евфемизъм. Това състояние ще се разглежда в съзнателния физически живот (нашия| като заслужаващо определението „психотична”.
Че мисълта е действие, именно това съвременната наука започва на свой ред да открива. Но че тя е действие до такава степен, поне в другия свят, е нещо, свързано с доста неудобства, ако не сме достатъчно напреднали в духовно отношение. Нека чуем Жана Гене:
„В това ново състояние на живот една констатация се оказва основополагаща: и най-малката мисъл незабавно се актуализира, тоест, ако си помислите за котка, котката е вече тук; за роза – розата е вече пред вас. Но ако си помислите за змия или за лъв, змията и лъвът също се появяват пред вас с внушителна реалност. Оставям ви сами да си представите какви ужаси и страхове произтичат от това.”
Г-жа Гене ни разказва, че познавала също така една „умна, твърде културна особа, получила строго религиозно образование, преминало под знака на ужаса от прегрешението и убедеността в първородния грях, оставил отпечатък върху човешката природа.
Та тази особа наистина смятала себе си за преследвана от дявола. Тя виждала страховити същества, които я гонели, дращели. . . Отначало Жана Гене се отнесла много скептично към това. Но когато сама се научила да напуска тялото си, тя я разпитала и разбрала:
„. . . тя наистина напускала тялото си, което впрочем било слабо и болно, но тогава веднага се озовавала в ад, който нейното подсъзнание, наситено с мисли за вещици, дяволски служби, омагьосвания и проклятия, незабавно проектирало в съзнанието и, като я държало затворница на собствените й творения.”
Онова, което вече се осъществява, макар и бегло, при тези пътувания извън тялото, става също така, само че постоянно, в задгробния свят. Прочутата тибетска книга на мъртвите „Бардо Тьодол” според някои е прекалено изпълнена с боязънта от появата на тези чудовищни фигури:
„В този момент, когато петдесетте и осем пиещи кръв Божества, излизащи от собствения ти мозък, ще дойдат да блеснат над теб, ако ти познаеш, че те са излъчванията на твоя собствен ум, то ти ще се слееш в незабавно единение. . . ако не знаеш това и Божествата, пиещи кръв, те плашат, ти ще бъдеш омаян, ужасен, ще изгубиш съзнание. Твоите собствени форми-мисли ще се превърнат в илюзорни видения и ти ще бродиш из Сангсара. . .”
Древните египтяни също са се бояли от многобройните чудовища с животински тела в Царството на мъртвите. Но те не са виждали в тях проекции на своите фантазии. И само онези, които са живеели лошо, е трябвало да се боят от тях. Същевременно няма никакво съмнение, че в основата на тези две съвършено независими традиции трябва да се предполагат автентични опитности за една и съща реалност.
Суфистката традиция, особено при Ибн Араби, „принцът на мюсюлманските мистици”, клони към явно ограничаване на тази съзидателна сила на мисълта само до мистицизма. Посредством концентриране на духовната си енергия мистикът успява наистина за създаде, да проектира извън тялото си предмета на своето желание. Следователно тук може да става въпрос само за ведри и благотворни проекции. Цялото проучване на ‘Анри Корбен е изградено в тази насока. Същевременно той отбелязва твърде възможната връзка между тази „съзидателна сила на сърцето” и „много явления, наречени днес явления на ясновидство, телепатия, синхронни видения.”
Суфистката мюсюлманска мистика познава впрочем също така и възможния отрицателен аспект на тази проекция, но го вписва в една по-широка перспектива: Всичко съществуващо е живо, следователно и мислите ни живеят.
„Същото важи за формите, виденията, словата и деянията, както това сочат сигурните традиции, според които (след смъртта) деянията ще получат форма и ще се обърнат към онзи, който ги е извършил, като ще го успокоят в гроба му, ако това са били благочестиви деяния, или ще го направят злочест, ако са били лоши.”
Нашата мисъл създава живи символи
Тази „проекция” не винаги се извършва пряко. Не винаги е необходимо наистина да сме помислили за лъв или дракон, за да ги видим в този нов свят. Видът на света, който ни заобикаля, събитията, които се случват в него, могат да бъдат символично пренасяне на нашите мисли и чувства. Впрочем, това е естествен процес, трудно приемлив за нашите рационални умове, но независимо от това всеобщ.
Така ясновидството на медиумите функционира отчасти по следния начин: Заминавате ли? – ме запита г-жа Б. по време на публичен сеанс по ясновидство.
Точно така.
О, да, виждам куфар. Вие дори ще заминете скоро, тъй като куфарът е пълен.”
Или още:
„Показва ми се букет цветя. Сигурно скоро ще имате празник или рожден ден?”
Но същият процес на символично пренасяне се наблюдава и при сънищата. Това явление е добре познато. Внезапно започвате да сънувате, че пейзажът около вас се променя и че се намирате в пустинята, под безмилостното слънце. Когато се събуждате, облян в пот, разбирате, че просто сте били твърде дебело завит. Тялото ви е усетило прекалена, мъчителна топлина. Мозъкът ви е изразил това усещане в образи.
«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.
Франсоа Брюн
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.