Вместо предговор
На 27 февруари 1893 година на масата на самодържеца на Руската империя се появява документ със заглавие “Бележки на Бадмаев до Александър III за задачите на руската политика в Източна Азия”. В него се излага последователно и с пълни подробности процесът на колониалното движение на Русия в Азия и възможността към руските владения да бъдат присъединени Монголия, Китай и Тибет. “Един бурятски родоначалник се казва в документа на име Елде Занги тръгнал да бяга от Китай заедно с 20 000 семейства след подписването на трактата, но на границата бил хванат и през 1730 година манчжурските власти го екзекутирали въз основа на член 10. Преди да го екзекутират, той държал реч, в която казал, че ако отсечената му глава отхвръкне в посока към Русия (което взело, че станало), цяла Монголия щяла да бъде владение на белия цар.
Монголците вярват, че ще станат поданици на белия цар при Осмия ургински хутухта, а се смята, че сегашният хутухта е осми. Ургинският хутухта, както и Далай-лама, е свещен за монголците и влиянието му в цяла Монголия е огромно.
Седем века след смъртта на Чингис хан, който умира през 1227 година, в Монголия се чака и появата на бялото знаме.
Будистите смятат, че Дара-ехе богиня, покровителка на будистката вяра, се е преродила в белия цар. В резултат на прераждането нравите на жителите в северните страни, където легендите имат значително по-голямо влияние от действителните явления, трябвало да станат по-благи.” По-надолу Бадмаев добавя: “Руският цар е идеалът на народите от Изтока.”
Царят слага собственоръчно резолюция върху документа: “Това е толкова ново, странно и фантастично, че възможността да се сбъдне е малко вероятна.”
През 1888 година тибетската Брабунска мистическа академия дава на 33-годишния бурятски монах Агван Дорджиев титлата Цанид-Хамбо-лама. От този момент негово задължение стават упражненията по богословие с Далай-лама и участието му във философски диспути с монарха. За онези времена трудно може да се назове по-влиятелна фигура в Лхаса от Дорджиев. Тайнственият монах играе в живота на Далай-лама специфична роля. Той е асистент на монарха във философския диспут на Цанидите странното развлечение на будистките монаси и монарсите изглежда като компромис между авангарден балет, безконтактно карате и логически спор.
Руският таен политически агент “Шамбала” е внедрен в кръга на Далай-лама XIII в края на миналия век. Руският патриотизъм и будистката етика дълго се борят в Дорджиев, докато един ден конфесионалното начало взема връх и бурятът признава пред Благородния Тубден тайната си мисия. Поразен от разкаянието на своя приятел, повелителят на Тибет не само че не го наказва, но дори му възлага тайните и официалните преговори с Русия страната, наричана Бяла Северна Шамбала. Има дори моменти, когато главата на будистите се пита дали да не се установи в пределите на Империята. В борбата с британците Далай-лама разчита на покровителството на могъщия северен монарх. На Дорджиев са поверени и преговорите с френския принц Анри д'Орлеан, който прави опит да проникне в Тибет, но кой знае защо, е взет за руски принц. Принцът предупреждава Далай-лама за истинските намерения на британците чрез Агван и го съветва да потърси покровителството на белия цар.
Агван Дорджиев посещава повторно Санкт Петербург през 1909 година във връзка със строителството на будистки храм в столицата на империята. Властелинът на Тибет по същото време се намира в манастира У-Тай-Шан край Пекин. Като знак за най-добрите си намерения към Русия Далай-лама отделя от хазната необходимата сума, за да се издигне в Санкт Петербург храм на Калачакра-Шамбала символ на освободителната война. И макар че на изграждането на дацана може да се гледа като на най-обикновено строителство, Дорджиев му придава абсолютно мистичен смисъл.
Пак благодарение на посредничеството на Ухтомски и Бадмаев посланикът на Далай-лама се сдобива без протакане с парцел за строежа; разрешението идва лично от Столипин, който слага върху документа специална резолюция. Храмът също трябва да бъде специален единственият в Европа молитвен дом, посветен на култа към Калачакра-тантра, чийто смисъл е митът за Шамбала.
Художникът, който се заема със стъклописите на будисткия храм, е Николай Рьорих. Тук живописецът за пръв път чува от устата на довереника на Далай-лама думата, която му отрежда живот на духовидец и розенкрoйцер* мартинист Шамбала!
1
Николай Константинович Рьорих е роден на 27 септември 1874 година в семейството на известен петербургски нотариус. Баща му е собственик на голяма юридическа кантора на Василиевския остров.
След като завършва гимназия, Николай Рьорих се записва в Юридическия факултет на Санкт-Петербургския университет. Между другите студенти се запознава с бъдещия народен комисар на външните работи Чичерин.
През 1897 година Рьорих кандидатства в Художествената академия. Създателят на Националната галерия Павел Третяков купува конкурсната му работа по препоръка на Верешчагин и Микешин. Наставник на Рьорих в академията става Архип Куинджи. След като завършва, Рьорих влиза в кръга руски художници релисти, които вече са под декадентското влияние на “Ар нуво” и създават собствен стил “а ла рюс”. Сътрудничи на Дягилев и има принос за “Руските сезони” в Париж и изработването на декорите за “Снегурочка” и “Княз Игор”, които парижката публика аплодира възторжено на премиерата на операта.
Междувременно Рьорих се жени за блестящата красавица с аристократично потекло Е. И. Шапошникова, дъщеря на известен столичен архитект. Властното є влияние променя напълно живота на художника.
Кариерата на Николай Константинович е все по-стремглава. През 1909 година той става академик, а след това заема поста председател на обединение “Светът на изкуствата”. Не са много онези обаче, на които допада като администратор (художникът Головин дори го нарича “мухльо”); въпреки това хората се съобразяват с него и търсят съветите му.
След самоубийството на известния обществен деец Собко, който се хвърля под влака, Рьорих заема освободилия се пост на секретар на “Дружеството за поощрение на изкуствата”. Солидната длъжност в дружеството, което е под патронажа на Великите княгини, го приближава до двора. Резултатът идва незабавно: дава му се звание “действителен статски съветник”, което в съответствие с “Таблицата на ранговете” се приравнява към чин генерал-майор в армията или към контрадмирал във флотата и му открива път към придворните длъжности. Така Николай Рьорих става високопоставен държавен чиновник и получава почетна титла, с която в устна и писмена форма трябва да бъде именуван “Ваше превъзходителство”.
В дома си на “Галерна” Рьорих често прави спиритически сеанси, на които кани различни вентролози. През онези години животът в Петербург кипи от истинска спиритична треска. Сеанси има всеки ден. Общуването със задгробния свят е главното развлечение на столичната аристокрация.
През 1915 година художникът се разболява от възпаление на белите дробове и след неколкомесечно боледуване напуска Питер заедно със семейството си по съвета на лекарите и се преселва в Карелия. Това става на 17 декември 1916 година.
Във Финландия Рьорих научава и за покушението срещу Распутин и за онова, което е предрекъл: падането на империята. Властта минава в ръцете на Временното правителство. А скоро пада и то.
На 26 октомври 1917 година Рьорих е обзет от тревога. Семейството живее в Юхнилахти, откъдето бъркотията в северната столица изглежда далечна, макар че Питер е на един хвърлей разстояние.
Дните в имението се нижат бавно, а след тези новини в града е опасно да се ходи.
По-късно през 1919 година, Рьорих ще признае в дневника са: “Във Финландия и Швеция времето е спряло, информацията, която стигаше до мен, представяше болшевиките като ангели-пазители, обожатели на изкуствата и науката. Предполагах, че болшевиките грижливо разпространяват информацията в лявата преса на Швеция и в другите страни.”
На 6 септември финският сейм одобрява декларацията на Свинхувуд, с която Финландия се провъзгласява за независима от Русия. Правителството на Германия, чиито войски заемат част от финската територия, отказва да признае новата страна, докато не я признае и Русия съюзникът є от Брест. Свинхувуд се обръща към Ленин, който поставя въпроса на заседание на Совнаркома.
Совнаркомът приема постановление, с което на Финландия се дава независимост, а ВЦИК го одобрява на 4 януари (стар стил) 1918 година.
Така, без да е напускал Русия, Рьорих се озовава в чужбина*, където семейството му живее в абсолютна сигурност, но практически без средства за живот. По някакво чудо в началото на 1918 година пристига писмо от Стокхолм. От предвоенната Балтийска изложба в Малмьо били останали картини на руски художници, между които и няколко платна на Рьорих. Професор Оскар Бьорк канел художника да подреди в Швеция самостоятелна изложба. Рьорих се съгласява и към трийсетте останали картини прибавя новия си карелски цикъл. Изложбата е открита на 8 ноември 1918 година в навечерието на отричането на кайзера в Германия. Тогава се случва нещо извънредно.
“На изложбата на Рьорих в Швеция се появи един мистериозен господин, който изломоти нещо вместо фамилия и ме попита: “За Англия ли се стягате?” “Откъде знаете?” “Много неща знаем не ви изпускаме от очи. Не ви съветваме да ходите в Англия. Там изкуството не се тачи и няма да се разбере и вашето. Друго нещо е Германия. Там изкуството ви ще бъде оценено и ще е добре дошло. Предлагаме да ви уредим изложби из цяла Германия и ви гарантираме големи продажби. И за да няма съмнения, може още сега да подпишем договора и да получите аванс.”
Тук му е мястото да кажем, че “мистериозният господин”, който се появява на изложбата в Стокхолм, е Вацлав Воровски. Той е единственият представител на Народния комисариат на външните работи в неутрална Швеция. В Стокхолм народният комисар на външните работи Чичерин го затрупва с депеши, като иска от него да установи връзка и да получава информация от обхванатата от революция Германия**. През 1918 година Воровски се разкъсва между Стокхолм, където пристига пощата от Москва, и Копенхаген столицата на граничещата с Германия Дания, и буквално дърпа за ръкава всеки, който му се мерне, с напразната надежда да предаде куфарите с пари и скъпоценности за германските другари. Точно той предлага на Рьорих доходно турне из революционна Германия. Художникът се отказва от тази роля. По онова време той смята, че хора като неговия несъстоял се импресарио с мъглявата фамилия “Воровски” са “нагли чудовища, които лъжат човечеството право в очите”.
На 6 декември, почти месец по-късно, в Стокхолм, както съобщава II бюро (френското контраразузнаване), Рьорих получава руски паспорт номер 6245 от Временното правителство. Документът се издавал на руски бежанци, обезпечавайки им някои правни гаранции. Рьорих веднага пише на Дягилев и скоро се мести в Лондон, където си печели репутацията на закоравял антиболшевик и поддръжник на интервенцията.
* * *
Гърбавия се появява в Лондон през есента на 1919 година. Настанява се в центъра на града близо до Британския музей и университета. Виждат ги често на улицата на печатарите Флит стрийт. Представя се за руски емигрант, незавършил слушател в Търговското училище в Петербург с интереси към индийската философия и йога. Казва се Владимир Анатолиевич Шибаев. Наистина е гърбав. Като малък нескопосната бавачка го изпуснала и при падането дори му се измества сърцето. Шибаев е роден в Рига през 1898 година в семейството на руснак и прибалтийска немкиня. Еднакво чисто говори руски и немски, освен това знае и английски. Страстта му към източната мъдрост го води в Лондонския университет, където скоро се сприятелява с индийски студенти. Някои от тях членуват в нелегални терористични организации, други съчувстват на бенгалските бойци от религиозната секта “Меч и лотос”. От бенгалците Шибаев скоро се сприятелява с един роднина на Рабиндранат Тагор (Тхакура) господин Чатерджи Сунита Кумар, който стажува в Школата по източни езици в Лондонския университет. Веднъж новият приятел представя на Гърбавия двама млади руснаци Юрий и Святослав Рьорих, синове на руски художник. Ако се съди по думите им, баща им също бил поклонник на източната мъдрост. Но напоследък изпаднал в тежка криза. Атаката на белите срещу Петроград не успяла и освен това руският балетен режисьор Дягилев, с когото работел в Париж, започвал да го дразни с експериментите си, които приличали на “цирк с канкан”. Дразнели го и синовете му с младежкото им свободомислие. “Какъв е този саморазрушителен стремеж?” укорява ги той.
Шибаев приема поканата на Юрий и Святослав да посети някой спиритически сеанс у тях и да се запознае по-отблизо с баща им. Интересът на Гърбавия към срещата не е случаен, както не е случайна и мисията му в Лондон: пристигнал е като емисар на Петроградското бюро на Коминтерна с цял куп инструкции и поръчения.
Още от първите дни на престоя си в Лондон Шибаев често се отбива на Флит стрийт № 152, където се намира редакцията на издавания от феминистката Силвия Панхерст комунистически вестник “Работнически дредноут”, който по замисъл трябвало да стане английският вариант на “Комунистически интернационал”. Гърбавия носи ценности за препродажба и по-нататъшно финансиране на изданието.
Един ден най-неочаквано предложение на Шибаев смайва Рьорих и той още същата вечер бърза да напише на княгиня Тенишева: “Дейността на болшевиките и агентите им се засилва. Предложиха ми голяма сума, за да вляза в тяхно интернационално списание. Пак на почва на изкуството и знанието. Те редовно вадят тези козове.” И добавя: “Но има надежда нещо съвсем неочаквано да обърне нашите събития. Мисля, че ще е съвсем ново.”
В очите на Рьорих Гърбавия притежава много достойнства, въпреки че е “червен”: познава окултизма задълбочено, интересува се от източна духовност и може да го запознае с Рабиндранат Тагор. Освен това е свой човек в английското Теософско дружество и е спечелил доверието на шефа на дружеството Ани Брезант. Тази извисена дама, кой знае защо, има такова голямо доверие на Шибаев, че му предлага да влезе в парамасонската организация “Ко-фримасонри”.
Успехите на новия познат правят впечатление на Рьорих. За него обаче си остава тайна защо е избрал точно него за агитацията си. Действителната ситуация е такава: ръководителят на петроградското бюро на Коминтерна Григорий Зиновиев смята, че именно мистическите тайни общества на Запада и Изтока общества, които винаги са били нелегални, могат да станат съюзници на Съветите за разширяване на тайните политически контакти, необходими при дипломатическата изолация на Русия. Самотният розенкройцер изгнаник привлича Шибаев със същото, с което и той него с връзките и познанствата си в мистериозния свят на всесилната нелегалност. Няколко дни след един откровен разговор с Шибаев Рьорих продължава да е объркан и все пак при следващата среща му прави контрапредложение: Шибаев да му стане секретар.
Да открием една малка тайна: духовните чаепития не остават скрити за Сикрет интелиджънс сървис (СИС). Нейни сътрудници наблюдават не само къщата на художника, но и “издателството” на Флит стрийт № 152. Те предупреждават френските си колеги от II бюро за близостта на Рьорих с комунистите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.