Какво направи от своя живот? - 2-ра част ( "Мъртвите ни говорят" )

  Господ може единствено да обича. Никакво порицание, никакъв укор. Но същевременно и абсолютното изискване да обичаме. Дори ако съществото от светлина не винаги е Христос, изискването е същото. И госпожа Йоланд Ек чула същия този въпрос: „Какво направи ти за другите”? И тя паднала на колене пред могъщото присъствие на съществото от светлина, което стояло пред нея. Но макар и тя също да е християнка, както ми каза, тя не мисли, че това е бил Христос, а само нейният „водач” или още нейният „ангел-храни-тел”.
   Господ е любов, но за да споделим живота му, трябва да се научим да обичаме като Него самия. В това е целият смисъл на нашия живот. Джордж ясно е почувствал, че Човекът от светлина познава всичките му слабости. Но все пак Той го обичал изцяло, безусловно. И Той очаква същото от нас:
   „Бях ли способен да обичам хората, дори онези, които познавах издъно, с техните недостатъци, ето какво ме попита Той”, разказва един около четиридесетгодишен човек, оцелял след автомобилна злополука.
„. . . Той ми показа всичко, което бях правила, след което ме попита дали съм доволна от себе си. . . Интересуваше го любовта; в това е целият въпрос. Този вид любов, която ми вдъхва желание да я даря там, където я няма”, опитва се да обясни една жена, претърпяла сърдечна криза по време на операция.
   Една друга млада жена забелязва, че докато протичал филмът на нейния живот, тя вече не виждала Съществото от светлина. Но тя все така чувствала присъствието му и била в пряка мислена връзка с него.
   „Той не се опитваше да се осведоми за това, което бях правила, тъй като го знаеше отлично; той избираше някои откъси от моето съществуване и ги възкресяваше пред мен, за да ги възвърне в паметта ми.
   През цялото това време той не пропускаше нито един случай да подчертае пред мен значението на любовта. . . Той ми каза, че би трябвало да мисля повече за другите, че би трябвало да постъпвам по най-добрия начин. Но това в никакъв случай не приличаше на обвинение; дори когато ми припомняше моментите, в които съм била егоистка, той искаше да ми покаже, че и съм извлякла поука от това.”
Оттук лесно ще бъдат разбрани и твърденията, които на пръв поглед биха изглеждали противоречиви. Някой ще каже, че от всички сцени, които са му били показани, са лъхали мир и хармония, дори и в тези, в които традиционният и религиозният морал биха могли да видят грях и дори смъртен грях. Затова един пък друг човек - лекар с твърде рационално мислене - в същите обстоятелства „почувствал изключителната вина от най-низките лоши постъпки.”
   Несъмнено тези несъответствия се дължат от една страна на обстоятелството, че единственият съдник тук е любовта и че понякога църквата или църквите са съзирали тежки прегрешения там, където не ги е имало. От друга страна, може би педагогиката на любовта на съществото от светлина се приспособява към потребностите и способностите на всеки от нас. Но в края на краищата единствено значима е любовта.
   Ето какво „водачът” или понякога самият Христос посочва на онези, които трябва да се завърнат, за да довършат своята мисия на Земята. Но свидетелствата на тези, които завинаги са напуснали този свят, обстойно и в детайли потвърждават това основно послание, заедно с всичко, което то включва и заедно с последиците от него.
   Несъмнено вече сте забелязали също и че в крайна сметка присъдата се произнася от нас самите. Джордж Ричи го потвърждава в откъса, който цитирах. Но в тази присъда все пак известен дял има и съществото от светлина. Понякога, както видяхме, когато филмът на живота съдържа само отделни сцени, те биват подбирани от него. Когато ние се опитваме вътрешно да избегнем истината за нас самите, той веднага ни осветява. Ето още едно свидетелство за това:
   „Бях изгарян от срам поради един куп неща, които бях правил, защото сега виждах всичко в съвсем друга светлина; блясъкът ми откриваше кое е било лошо, в кои моменти съм постъпвал зле. И всичко това бе твърде реално.”
   Всичко това съответства много точно на най-традиционното учение за онова, което се нарича личният съд, който се провежда веднага след смъртта. Най-често се обяснява, че най-вероятно душата сама се осъжда, но с помощта на светлините, изпратени от Бога. Ако някои все още си представят, преди да са извършили тази опитност, че това осъждане става пред трон и брадат съдия, нека те не бързат да набеждават Църквите. Както и ако те все още вярват в Дядо Коледа и че бебетата ги носят щъркелите, нека потърсят причината за това в себе си.
   Този съд изглежда изпълнява две ясни цели. Първо - да позволи на покойника сам добре да си даде сметка за духовното ниво, което е достигнал, за да може да избере и да приеме измежду пътищата, които се разкриват след този живот тук онзи, който ще бъде за него наистина най-добрият. След това, за да позволи на покойника да започне малко по малко необходимото пречистване. Това, разбира се, ще бъде дълъг процес, който той ще трябва да следва на етапи. В главното обаче механизмът ще бъде винаги един и същ, и при редица временни кончини той вече се е проявил:
„. . . Виждах не само всичко, което бях правил, но даже и отраженията на моите действия върху други лица. Те не просто се изобразяваха като филм върху екран, защото аз преживявах всичко това, то бе съпроводено от чувство. . . Открих, че са запазени дори моите мисли. Всичките ми мисли бяха там. Нашите мисли никога не се губят. . .”
   За всичко това намираме пълно потвърждение при окончателните кончини. Както казва Пиер Моние:
   „Първата плоскост, на която душите отсядат след смъртта, е в известен смисъл едно място за „подбор”, но духовете остават тук само докато тяхното материално тяло ги задържа в една обкръжаваща действителност, която прилича на земната. Другите души ги съветват и поддържат много по-еволюирали духове, които ги учат да се издигат до най-чистите сфери.” Ала онези, които не са достатъчно еволюирали, за да могат да напуснат тази примитивна плоскост, не остават сами.
   „На тях също, както на останалите, им е съдено да се развиват: за тях се извършва напрегната и активна мисионерска работа. Трябва да знаете и да запомните, че тези души не са щастливи; те са сломени от спомена за своите грешки. . . (имам предвид само грешките, за които те са отговорни поради съзнателното си коравосърдечие). Веднага след освобождаването им от плътта Христос ще посети тези „заключени духове”.
   (Припомнете си събитията след Възкресението на Христос до слизането му в Преизподнята - според I Послание на Свети Петър, глава 3,19 и Посланието на Свети Павел към Галатяните, глава 6, 1).
   Това се представя също както филма на живота ни. На 27 октомври 1919 г. Пиер Моние го описва на майка си:
   „Виждаме как пред нас се представят в завършен вид последствията от нашите деяния и от нашето земно влияние. Тогава ние получаваме едно, ако мога така да се изразя, „кинематографично” образование, което ни трогва, което ни просвещава и ни изпълва с угризения или признателност. Ние придобиваме също способността да следваме духовната посока на излъчените от нас импулси и да ги придружаваме предварително до крайната точка на тяхното пътуване. . . Какъв урок, скъпа Мамо!”
   Да, те често казват това, ние ще проследим и последните последствия, щастливи или нещастни, от всички наши деяния, от всички наши мисли. И тогава, както казва още един временно починал: „Така бих искал да не съм правил нещата, които бях правил, бих искал да се върна назад, за да ги променя.”
   Но нека самите ние повече не се измъчваме. Пиер Моние подчертава дебело в откъса една съществена отклика: ние сме отговорни единствено за грешките, извършени вследствие едно съзнателно коравосърдечие. В книгата си „За да стане човекът Бог” аз често наблягам на тази отклика.
   Отново давам думата на Пиер Моние, защото той ни отвежда към Разкритието на самия смисъл на цялото наше съществувание, както върху тази земя, така и в следващите етапи. Нещо повече, неговото свидетелство прави връзка между разказите от временните и окончателните кончини:
   „Когато внезапната и скоропостижна смърт връхлита човека от Земята, през съзнанието му преминава цялото му съществуване в най-малки детайли; това е прелюдията към близкото духовно бъдеще. . . много бързо съзнанието за неговото духовно съществуване, което е било душата му през неговите земни дни, се проявява под формата на много точни спомени; съжаленията, угризенията, после също удовлетворението от извършеното добро. . . Трябва да мислите за това, понеже тази опитност е неизбежна за вашата душа, също както самата смърт. Това е логичното следствие от преминаването от едно условие в друго и вашият живот в небесните сфери зависи от него. . .”
   На 6 август 1920 г. Пиер Моние разяснява на майка си как това пречистване продължава през различните етапи:
   „Нахлуват маса спомени. . . те преминават пред физическия ми поглед като многобройни и оживени картини, и ме карат отново да изпитвам отминалите вълнения. Откакто пристигнах в сферата, която сега обитавам, аз установих, че имам по-голяма способност да запомням; тя идва от това, че нашите души, все по-свободни и загрижени за чистотата си, трябва да дирят с повече усърдие всички духовни движения, за които те ще трябва да дадат сметка. В началото на нашия преход тази работа се извършва, ако мога така да се изразя, наедро; но след това тя трябва да бъде довършена по-пълно и качествено: ето защо и най-малките детайли в нахлулите спомени добиват важност. Това може да ти обясни защо ми е по-лесно да си спомня сега нещата от земното минало, отколкото тези от времето, когато започнах да ти изпращам моето послание. . . Когато настъпи мигът и когато постигнем развитието, необходимо, за да получим благодеянието на абсолютното разтваряне на нашата душа пред абсолютната цялост, ние отново изживяваме и най-малките факти чрез личния спомен, за да изпитаме задоволство или покаяние за нашия живот.”
   Трябва още да добавим, че понякога Пиер Моние говори за нещо като крайна равносметка, когато изпитанието на човешката общност достигне своя край. Вярно е, тогава той използва библейския термин за Страшния съд и говори за „трибунал” и за „трон”. Но дори тогава нищо не показва, че тези термини трябва да бъдат схващани буквално. Има неща, които могат да бъдат внушени само поетично. Това трябва да се разбере.
   Въпреки това за най-важното и по този въпрос аз му имам доверие. Първо защото една част от неговите вече отдавнашни твърдения сега са доказани надълго и нашироко, и независимо от каквато и да е религиозна принадлежност. Също защото когато той мисли, че трябва да допълни или дори да се противопостави на учението на традиционните Църкви, той не се колебае да го направи. И накрая, защото логиката на този Страшен съд остава винаги една и съща, тази на любовта:
Тогава душите, които твърдо са отказали да отхвърлят самите себе си, своята гордост, своя егоизъм, с една дума, отказали са да обичат, ще бъдат изоставени в огъня на угризенията и срама. . . те ще се самоунищожат: „Това ще бъде втората смърт”. . .
   Последното милосърдие на Господ към тях ще бъде да ги остави да се завърнат в небитието. Следователно вечен ад няма и тази теза се разминава с традиционното учение. Но Пиер Моние и мнозина други решително потвърждават наличието на тази втора смърт.

   «Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
   Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
   Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
   За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.

Франсоа Брюн