петък, 12 февруари 2016 г.

ОБЪРНАТ ОБРАЗ

Парадоксално е, но учените днес могат много по-лесно да си представят възможността за съществуването на тази област, наречена Място III, отколкото на Място II. Защо? Защото тя много точно съвпада с най-последните им разкрития във физиката — с устройствата за бомбардиране на веществото, ускорителите на елементарни частици, циклотроните и други.
Най-добрият начин за запознанство с Място II е да се вземат забележителните опити, насочващи точно към това, направо от записките.
 
5. 11. 1958 г. Следобед.
 
Вибрациите дойдоха бързо и лесно, дори не ми създадоха неудобства. Когато станаха достатъчно силни, направих опит да се издигна над материалното тяло, но без успех. Каквато и мисъл или комбинация да опитвах, оставах прикован точно там, където си бях. Тогава си спомних номера с въртенето, който действа точно така, сякаш се въртите в леглото. Започнах да се въртя и установих, че материалното ми тяло не се „върти“ заедно с мен. Раздвижих се бавно и след миг бях „с лицето надолу“ — поза, противоположна на положението на физическото ми тяло. В момента, когато достигнах тази 180° позиция (извън фазата, на другия полюс), открих под себе си дупка. Само така бих могъл да опиша видяното. Според сетивата ми изглеждаше като дупка в стена, дебела около 60 сантиметра, която се простираше безкрайно във всички посоки (във вертикален план).
Очертанията на дупката точно следваха формата на моето тяло. Докоснах стената и почувствах, че е равна и твърда. Ръбовете на дупката бяха относително груби. (Всички тези докосвания извършвах с нематериалните ръце.) Извън дупката нямаше нищо освен тъмнина. И това не бе тъмнината на неосветена стая, а чувството за безкрайно разстояние, вселена, сякаш гледаш през прозорец към далечния космос. Усетих, че ако зрението ми е достатъчно силно, бих могъл да видя наблизо звездите и планетите. Моето усещане бе за нещо дълбоко, извън космоса и Слънчевата система, много далеч — на едно невъобразимо разстояние.
Раздвижих се предпазливо през дупката, като се държах за страните й, главата си промушвах внимателно. Нищо освен черна тъмнина. Нито хора, нито предмети. Втурнах се обратно, защото бе изключително странно. Превъртях се обратно на 180°, усетих се свободен в материалното си тяло и станах. Беше ясен слънчев ден, точно такъв го оставих, преди да напусна, както ми се стори, само за няколко минути. Време на отсъствие: час и пет минути!
 
18. 11. 1958 г. Нощ.
 
Появиха се силни вибрации, но нищо повече. Отново помислих да опитам ротациите. Когато започнах, станах и се завъртях бавно на 180°. Там си беше и стената, и дупката, а и черната тъмнина отдолу. Този път бях по-предпазлив. Внимателно пъхнах ръката си в тъмното. Бях изумен, когато друга ръка хвана моята и я раздруса! Беше като човешка ръка, нормално топла на пипане. След ръкостискането дръпнах бързо ръката си. Бавно се пъхнах отново в дупката. Ръката отново раздруса моята и пъхна в нея една карта. Издърпах ръката си и „погледнах“. Върху картата бе написан точен адрес. Върнах картата през дупката, отново ръкостискане, изтегляне на моята ръка. Претърколих се обратно към нормалното, раздвижих се с физическото си тяло и станах.
Съвсем необикновено. Трябва да потърся адреса на Бродуей, ако въобще е в Ню Йорк.
 
5. 12. 1958 г. Сутрин
 
Отново се превъртях и намерих дупката. Все още с нотка на предпазливост се пъхнах в нея и този път проправях пътя си с две ръце. И тогава, за пръв път, откакто експериментирах, името ми бе произнесено. Едновременно с това и двете ми ръце бяха сграбчени от други две ръце. Гласът — женски, мек, нисък и настойчив (точно сякаш някой се опитва да ме събуди, без много да ме притеснява) — извика „Боб! Боб!“. В първия миг се стреснах, но съвземайки се, попитах: „Как се казваш?“ (винаги търся доказателствен материал!). Когато „произнесох“ тези думи, сякаш настъпи бурно движение или действие, като че думите ми бяха произвели ефект от пускане на камък в спокойно езеро или басейн. Нещо като бълбукане, плискане, цамбуркане. Гласът повтори моето име, а аз — въпроса си, като все още двете ръце държаха моите.
За да бъда абсолютно сигурен, че съм в съзнание и действително произнасям правилно думите, издърпах ръцете си, превъртях се обратно на 180°, съединих се с материалното, седнах физически и на глас зададох въпроса. Доволен, легнах обратно, превъртях се и отново извиках въпроса през дупката. Никакъв отговор. Продължих да го задавам, но почувствах, че вибрациите отслабват, и разбрах, че не мога да поддържам повече това си състояние. Превъртях се обратно към материалното и нормалното.
 
27. 12. 1958 г. Нощ.
 
След установяване на вибрациите отново намерих дупката, както и очаквах. Събрах кураж и бавно започнах да провирам главата си през нея. Точно когато го направих, чух един глас да казва с изключително изумление и учудване:
„Бързо ела тук! Погледни!“ Не видях никого (това може би се дължеше на затворените ми очи, с цел да поддържам вибрационния ефект; тоест физическото гледане разсейва). Наоколо все още бе мрак. Другият изглежда не идваше, затова гласът извика отново настоятелно и възбудено. Вибрациите сякаш отслабнаха, затова се пъхнах обратно в дупката и се превъртях към материалното без инциденти.
 
15. 1. 1959 г. Следобед.
 
Най-накрая вибрациите се появиха и аз се превъртях, за да изследвам отново дупката. Тя си беше там — на 180°. Бях малко нервен, когато си пъхнах ръката. После се засмях наум и се отпуснах. Казах си, че независимо какво ще бъде — ръка, нокът или лапа, аз съм приятелски настроен. Веднага една ръка хвана моята и я стисна, а аз върнах жеста. Определено усетих приятелското чувство от другата страна. Върнах се към материалното чрез превъртане, но с малки трудности. Във възбудата си забравих и въртенето, и сигнала за връщане към нормалното!
 
21. 1. 1959 г. Нощ.
 
Както и преди, опитах дупката отново. Превъртането ставаше равномерно, след започването на вибрациите. После напипах една ръка дълбоко в дупката. Достигайки и с другата ръка, нещо остро сякаш се вряза в дланта ми. Приличаше на кука за въдица, която продължи да се забива дълбоко в дланта ми, когато се опитах да я издърпам. Донякъде шокиран, най-накрая успях да я издърпам. Усещах като че ли „куката“ бе преминала през цялата ми ръка. Не бе непременно болезнено, но ефектът бе обезпокоителен. Превъртях се към материалното и погледнах физически дясната си ръка. Нямаше белези или болка (въпреки че усещането за проникване остана).
 
25. 1. 1959 г. Нощ.
 
Друг опит с дупката със същия модел на вибрации и въртене на 180°. Отново внимателно навлязох в дупката. Една ръка пак хвана моята и нежно я държеше (кука нямаше). После ръката притисна моята към една друга ръка. Бавно освободих втората ръка и започнах да я докосвам по-нагоре. Определено към ръката бе прикачено и рамо. Имах намерение да продължа опипването, но усетих, че вибрациите отслабват. Издърпах моята ръка и се превъртях към материалното. Нямаше никакви признаци на нужда от връщане към физическото, краката и ръцете ми не бяха изтръпнали, нямаше и странични шумове. Вероятно моментен звук е причинил връщането.
 
5. 2. 1959 г. Следобед.
 
Може би интересът ми към дупката бе оправдан. Подготвих достъпа си до нея по същия начин. Вибрации, обръщане на 180° и навлизане в дупката. Първоначално не почувствах нищо. Навлизах все по-дълбоко и изведнъж усетих, все едно съм потопил ръката си в гореща вода, проводник на електрически ток (най-точното описание). Мигновено я отдръпнах, преобърнах се и седнах физически. Материалната ми ръка бе изтръпнала и вкочанена. Нямаше и следа от лошо кръвообращение, причинено от позата на тялото ми. За около двадесет минути сковаността и изтръпването бавно изчезнаха.
 
15. 2. 1959 г. Следобед.
 
Правих опити с влизане и излизане във вертикално положение, въртях се из дупката. Събирайки кураж, се втурнах в дупката с бързо пълзене, точно както един плувец би се гмурнал през дупка под водата. Почувствах, че другата страна на дупката и стената бяха подобни на „моята“ страна. Опитах се „да видя“, но все още нямаше нищо освен дълбока тъмнина. Взех решение да се справя с проблема веднъж завинаги. Оттласнах се далеч от дупката и изпълних метода „протягане“ по посока, успоредно на дупката, но вън от нея. .
Започнах бавно да се движа, скоро настъпи рязко ускорение. Продължавах да се движа по-бързо. Имах слабото усещане за масаж по тялото. Движейки се, както изглежда с много висока скорост, продължих напред в очакване да „стигна“ някъде. След много дълго време, както ми се стори, започнах да се тревожа. Все още не „виждах“ нищо, нито пък чувствах нещо. Накрая се изнервих. Започна да пропълзява и страхът, че ще се загубя. Намалих скоростта, спрях, обърнах се и се протегнах назад по посока на дупката. Върнах се за същото време, за което бях дошъл. Вече се бях притеснил, когато забелязах светлина някъде напред в дупката. Гмурнах се към нея, преминах я, превъртях се и седнах физически. Времето на отсъствие бе три часа и петнадесет минути.
 
23. 2. 1959 г. Нощ.
 
Дупката е населена! Тази вечер (в седем и половина) преминах през вибрациите, въртенето на 180° и този път без забавяне се промуших вътре и застанах мирно. Веднага почувствах нечие присъствие. По-скоро усещах, отколкото виждах, че има някой. (Стори ми се мъж.) По някаква неопределена причина, която все още не съм разбрал дори и при спокойно премисляне, аз се успокоих, внимателно се отдалечих назад, преминах през дупката, превъртях се обратно към материалното и станах. Кой бе той? И защо действах толкова емоционално?
 
27. 2. 1959 г. Нощ.
 
Твърдо решен да открия повече (или дори един!) отговори за дупката, преминах през вибрациите и метода на превъртане на 180° и предпазливо се пъхнах в дупката. Все още бе черна и тъмна. Нямах неприятно усещане, нямаше ръце, нито пък нечие присъствие. Можех да усетя нещо твърдо под мен и затова се помъчих с всички сили да отворя очи и „да видя“. Успях и всичко се яви пред погледа ми. Стоях близо до една сграда (по-скоро обор, отколкото къща) в една околност, която приличаше на ливада. Помислих, че трябва да опитам да се извися в небето (съвсем тъмносиньо, без облаци), но сякаш не можех да се отделя от земята. Може би тук имах тегло. На около 30 метра имаше нещо като стълба и като се приближих, видях, че това всъщност е някакъв вид кула, висока около три метра. Като птица, нуждаеща се да излезе от стаята, аз се покатерих до върха на кулата, скочих, за да се отделя и бързо тупнах на земята с твърд звук! Предполагам, че съм се изненадал, като птичка, на която са вързали крилата.
Станах на крака и си дадох сметка колко глупаво съм постъпил. Не следвах точния път на процедурата. Дори и „тук“ правилата трябва да се спазват. Държах ръцете и краката си в обтегнато положение и тръгнах бързо. Движех се бързо над ливадата, наслаждавайки се на гледката и на изследването, когато изведнъж нещо летящо мина покрай мен. Обърнах се съвсем навреме, за да го видя как се провира през стената и дупката. Изплаших се, че по някаква причина това бе нещо, което можеше да премине обратно и да се опита да се настани в тялото ми, затова обърнах посоката на летене и се гмурнах в дупката. Твърде късно разбрах, че това, което съм мислел за дупка, е един прозорец странично на сградата — и после преминах през прозореца и попаднах в тъмното. Опипвах в тъмнината и намерих външния край на дупката. Минах през него, превъртях се и се установих във физическото си тяло.
Всичко изглеждаше нормално. Бях си на мястото, затова се върнах обратно! Вибрациите бяха все още достатъчно силни, превъртях се на 180°, вмъкнах се в дупката, преминах и излязох на светлина. Видях повече през това пътуване. Забелязах двама души — мъж и жена, седящи на столове близо до изхода на сградата. Не можах да осъществя контакт с мъжа, но жената (никакви други сведения за физиката й освен тези) сякаш знаеше, че съм там. Попитах я дали знае кой съм аз, но не можах да получа нищо друго освен чувство за познанство от нейна страна. Вибрациите започнаха да отслабват, затова се върнах обратно, гмурнах се в дупката, преобърнах се и седнах. Общото време на целия епизод бе четиридесет минути.
За какво биха послужили тези опити? Изчислени по номинална стойност, те в най-лошия случай прибавят нещо към необикновените халюцинации. В най-добрия — наблюденията показват пътя на усъвършенстването.
Първо — изглежда в писаната история няма нищо за такъв вид преживявания, за да послужат като сравнение. Тези случаи бяха не спонтанни, а съвсем преднамерено планирани и последователно повтаряни. Нещо повече, сигурно ще се окаже, че са уникални.
Второ — опитът се повтаряше по формула: (1) — установяване на вибрационно „състояние“; последвано от (2) — въртене на 180° и (3) — поява на „дупката“. Опитът бе повторен поне единайсет пъти.
Превъртането на 180° предлага интересни хипотези. Връзката с положението „извън фазата“ и забележимото идентично разместване в точно противоположната поза изисква вниманието на физиците. Изследванията за връзките между фазата и формата на вълната, приложени в този случай, могат да създадат една плодотворна теория.
Черната тъмнина на дупката е очевидно въпрос на ограниченост на моето „зрение“. По време на ранното експериментиране разсейването на виждането бе на базата на самовнушение, защото аз почувствах, че това бе принадлежност за поддържането на вибрационното състояние. Доказателството изглежда сочи това при успеха на виждането, когато реших да се опитам да гледам и това стана. Би било интересно наистина, ако бях използвал зрението си по време на дългия изследователски „полет“. Вероятно би могло да се научи повече.
Преживяването с „ръцете“ не се поддава на обяснение. Няма доказателства, че съм бил поставен в такова положение или че съм предположил това първо откриване на ръцете. Второ и последно — преживявания от този род все пак биха могли да се предизвикат от този източник. Но това не е начин да се отхвърля първото от тези чувства. Картичката с адреса би могла да попадне в класификацията на минали спомени, свързани с ръкостискането при първата среща. Все още не се е намерило обяснение и на „дълбаенето“ с „куката“ в ръката ми.
При други обстоятелства произнасянето на нечие име не е необикновено. Има множество записи на такива гласове без източник както в събудено, така и в спящо състояние. Различни теории са били формулирани, за да обяснят случая, но с частичен успех.
Най-интересен е докладът, включващ явното разкриване на моето проникване в дупката от една друга страна. В съответствие с публикуваните съобщения на други експериментатори, проникването в „дупката“ бе по-видимо за човек или интелект, намиращ се на някое друго място, отколкото в най-близката околност. Ако проследим пътя и на други такива съобщения, елементът време би бил идентичен. Нямам намерение да проверявам това по какъвто и да е начин.
Емоционалната ми реакция при срещата с „някого“ съдържа много от аспектите на мистично преживяване. Забележителното е, че почувствах непретенциозен екстаз, който дръпна спусъка на емоционалното освобождаване.
Това бе началото. Последваха серия експерименти. Те бяха забележителни с това, че съдържаха много данни и отхвърляха всякакво историческо обяснение. Любопитният интелект не може да обърка колективното преживяване с халюцинация.
Място III сумарно доказа, че е физически материален свят, почти еднакъв с нашия. Природната среда е същата.
Има дървета, къщи, градове, хора, предмети, изработени от човешка ръка, и всички принадлежности на разумното цивилизовано общество. Има домове, семейства, трудова дейност и хората работят, за да спечелят хляба си. Има пътища, по които се движат превозни средства. Има железопътен транспорт и влакове.
Сега за думата „почти“. Първоначалната ми мисъл бе, че Място III е някаква неизвестна за мен част от нашия свят. Имаше всички белези да е така. Обаче едно по-задълбочено проучване показва, че то не би могло да бъде нито настоящето, нито миналото на нашия свят на физическата материя.
Не съществуват научните открития. Там няма електроуреди. Няма електричество, електромагнитни вълни и всичко друго от този вид. Не съществуват електрическото отопление, телефонът, радиото, телевизията или електрическата енергия.
Не са открити двигателят с вътрешно горене, газта или петролът като източници на енергия. Използва се обаче механичната енергия. По-внимателното проучване на един от локомотивите, който теглеше въжето на старомодно изглеждащ пътнически вагон, показа, че той се задвижва от парна машина. Вагоните изглежда бяха изработени от дърво, а локомотивът от метал, но с различна форма от съвременните наши машини. Коловозите бяха доста по-малки от стандартните, по-малки дори и от планинските теснолинейки.
Наблюдавах детайлно обслужването на един от локомотивите. Нито дърва, нито въглища се използваха като източник на топлинна енергия за производството на парата. Вместо това огромен, приличащ на голяма каца контейнер, бе плъзнат внимателно под бойлера, закрепен и задвижван от малък карт към сграда с масивни дебели стени. Контейнерът имаше на върха си издутини, подобни на тръби. Мъже, работещи зад защитни екрани, осъществяваха придвижването, непреднамерено предпазливи, като не допускаха да бъдат невнимателни, докато контейнерите не бяха безопасно вкарани в сградата и вратата затворена. Съдържанието на контейнерите бе „горещо“, получено или от нагряване, или от излъчване. Действията на техниците сякаш показваха последното.
Улиците и пътищата са различни и отново принципната разлика бе в размерите. „Алеята“, по която се движат превозните средства, бе около два пъти по-широка от нашите. Тяхната версия на нашия автомобил е доста по-обемиста. Дори и най-малката кола притежава единична седалка, на която едновременно могат да седнат пет-шест души. Стандартната кола има едно-единствено фиксирано място — това на шофьора. Останалите седалки твърде много наподобяват столове за всекидневна, разположени около помещението, чиито размери са горе-долу четири и половина метра на шест. Използват се колела, но без автомобилни гуми върху тях. Управлението става с малък хоризонтален лост. Енергията за движение се съхранява някъде в задната част. Движението им не е много бързо, някъде около двайсет и пет до трийсет километра в час. Движението не е натоварено.
Навиците и обичаите не са като нашите. Малкото, което бе старателно събирано, съдържа историческа среда с различни случаи, имена, места и дати. Въпреки че етапът на човешката еволюция (съзнателната мисъл представя обитателите като хора) изглежда идентичен, техническата и обществената еволюция не са съвсем същите.
Главното откритие стана много скоро след като събрах кураж да разширя експедициите в Място III. Въпреки по-предишните твърдения, хората не знаеха за присъствието ми, докато не срещнах един, който единствено може да бъде описан като „аз“, който живее „там“. Започнах съвсем непреднамерено да се сливам с него временно. Едничкото обяснение, което мога да измисля, е, че аз, напълно съзнавайки, че живея и съществувам „тук“, бях привлечен и веднага започнах да обитавам тялото на човек „там“ отиването ми в място III, съвсем като самия мен.
Когато това се случи и отиването ми в Място III започна да става автоматичен процес, аз просто се пренесох в „неговото“ тяло. Когато временно го измествах, не успявах да разбера за присъствието на някакъв ум. Сведенията за него и неговата дейност и миналото му получих от семейството му. Макар да знаех, че „аз“ не съм „той“, обективно можех да следвам емоционалните пътеки на миналото му. Любопитен съм да узная какви ли притеснения съм му създал, в резултат на периодите на амнезия, причинени от моето натрапьане. Някои от неканените ми посещения сигурно много са го обезпокоили.
Ето и неговия живот: „Аз“ Там — при първото си посещение без покана заварих един много самотен човек. Той не бе имал големи успехи в своята област (архитект, който работеше на договор) и не бе много общителен. Произхождаше от обществена група с нисък доход. Успял е да се образова в нещо като полувисше училище. По-голямата част от младостта си е прекарал в голям град и на обикновена служба. Живял е на втория етаж в къща със стаи под наем и е ходел на работа с градския транспорт. Градът е бил непознат за него и той не е имал много приятели. (Автобусът, с който той пътуваше този път, бе случайно много широк — седалка с осем места и други седалки зад шофьора, достатъчно високи, така че всеки да може да наблюдава наоколо и напред.) Първото ми натрапване му причини чувството, че слиза от автобуса. Шофьорът го погледна подозрително, когато аз се опитах да си платя таксата. Изглежда никой не си купуваше билет.
Следващото неканено посещение направих по време на емоционална криза. „Аз“ Там срещнах Лиа, богата млада жена с две деца — момче и момиче, и двете под четиригодишна възраст. Лиа бе тъжна, замислена и някак потисната личност, която изглежда бе преживяла някаква огромна трагедия в живота си. Това имаше връзка с бившия й съпруг, но не бе ясно. „Аз“ Там я срещнах съвсем инцидентно и бях дълбоко привлечен от нея. Двете деца откриха у него приятен събеседник. При първата среща Лиа не прояви голям интерес. Тя откликна най-силно на неговото внимание и проявената топлота към децата.
Не след дълго се състоя неканеното ми гостуване точно, когато Лиа и „Аз“ Там бяха уведомили приятелите си — нейните приятели, че ще се „женят“ (това има малко по-различно съдържание). Между приятелите се получи известно смайване, дължащо се на факта, че са изминали само три дни (?) откакто някакво много важно събитие се е случило в живота на Лиа (развод, смърт на съпруга й или някакво физическо отклонение). „Аз“ Там бях силно запленен, а Лиа все още бе тъжна и вглъбена в себе си.
При едно по-следващо посещение без покана Лиа и „Аз“ Там живеехме в къща с полупасторална околност. Къщата бе разположена на ниско възвишение, имаше високи правоъгълни прозорци и много широки врати, почти като на пагода. Железницата се извиваше по хълма на около триста метра разстояние от къщата. Гъста зелена трева покриваше хълма чак до стълбите на къщата. Зад нея „Аз“ Там имах офис, едностайна сграда, където той работеше.
В този случай Лиа влезе в офиса и се приближи точно до бюрото в момента, когато аз замених „Аз“ Там.
— Работникът иска да вземе назаем някои от твоите инструменти — каза тя.
Погледнах я с празен поглед. Не знаех какво да отговоря, затова я попитах какъв е този работник.
— Мъжът, който работи на пътя, разбира се. — Все още не бе доловила, че има нещо нередно.
Преди да си дам сметка за ефекта, който биха произвели думите ми, казах, че никакъв човек не работи на пътя. Погледна ме втренчено с нарастващо подозрение. Не бях съвсем наясно какво точно трябва да направя, затова напуснах тялото и се върнах през дупката.
Друго такова неканено посещение, пълно със събития, стана, когато „Аз“ Там създадох неговата лаборатория. Той не бе напълно квалифициран, за да направи изследване, но бе решил, че може да достигне до някои нови открития. Той бе (вероятно с помощта на богатството на Лия) взел една доста висока складова сграда, разделена отвътре на малки стаи и там правеше някакви опити. В средата на един от експериментите аз го замених в тялото му, но не можех да пресметна какво е следващото в обичайната му програма. Точно тогава влезе Лиа с посетители. Искаше да покаже какво точно работи той в ремонтираната сграда. Аз (в тялото на „Аз“ Там) стоях, неспособен да отроня и дума, когато Лиа ме помоли да им разкажа за естеството на работата.
Донякъде объркана, Лиа отведе двамата в друга стая. Подвоумих се дали веднага трябва да ги последвам. Постарах се да „доловя“ начина, по който той си вършеше работата. В най-добрия случай успях да разбера, че той се опитваше да усъвършенства нови форми на театрално представление, проектирайки декори за театрални сцени, осветление, постановки. Всичко това той вършеше, опитвайки се да направи гледането на театрална пиеса едно чисто субективно изживяване. Само с този частичен успех в неговото припомняне напуснах тялото му, когато чух, че те се връщат. Исках да предпазя живота му от допълнителни усложнения.
Друг случай на натрапване в чуждото тяло стана по времето, когато те прекарваха отпуска си в планината. „Аз“ Там, Лиа и двете деца се возехме всеки на самозадвижващо се возило на един ветровит планински път. Вече описах какво представляват тези превозни средства. По невнимание „поех управлението“ на неговото тяло точно когато те бяха стигнали подножието на един хълм и започваха да изкачват следващия. Незапознат с устройството, направих опит да се изкача на следващото възвишение. Скоро се изтърколих извън пътя и паднах в купчина с мръсотии. Останалите изчакаха отново да поема пътя, а аз промърморих, че има и по-добри начини за разходка. Това дръпна спусъка на нещо в съзнанието на Лиа и тя притихна. Защо, не знам. (Сигурен съм, че „Аз“ Там знаех причината.) Опитах се да й обясня, че не съм този, за когото ме мисли, но си дадох сметка, че по този начин само влошавам нещата още повече. Върнах се при дупката, а оттам към материалното си тяло.
При по-късните ми неканени посещения „Аз“ Там и Лиа никога повече не пътувахме заедно. Той бе постигнал известен успех, но бе направил нещо, което бе отблъснало съпругата му. Останал сам, той бе мислил за нея непрекъснато и дълбоко съжаляваше за слабостта си, която я бе разочаровала. Веднъж я бе срещнал в голям град и я бе помолил да му разреши да я посети. Тя бе отговорила, че ще му даде тази възможност, за да види как вървят нещата. Тя живееше в малък апартамент на третия етаж в една сграда, под наем. Той бе обещал да дойде.
За нещастие „Аз“ Там загубих адреса, който тя му даде, и при последното ми вмъкване в тялото му той бе един самотен и разстроен човек. Сигурен бе, че Лиа ще изтълкува загубването на адреса като незаинтересуваност от негова страна и пореден случай на неговата нестабилност. Работеше, но прекарваше свободното си време в търсене на Лиа и децата.
Какво е заключението? От гледна точка на нещо по-малко от идилични обстоятелства, то едва ли би могло да се определи като бягство от действителността посредством подсъзнанието. Нито пък е начинът на живот, който някой би могъл да избере, за да се наслаждава за чужда сметка. Човек може само да се отдаде на размисъл, а теориите му сами по себе си трябва да предложат неприемливи за днешната наука познания. Въпреки че „двойнствената, но разнообразна“ жизнена дейност би могла да доведе до ключа за разрешаване на въпроса „къде“ за Място III.
Най-важната презумпция е, че Място III и Място I (Тук- Сега) не са едно и също нещо. Място III не е по-напреднало, а вероятно дори там науката е на по-ниско равнище. В нашата история няма такъв етап, когато науката да е била на етапа на развитие в Място III. Ако Място III не е нито известното минало, нито пък настоящето, а не е и евентуалното бъдеще на Място I, какво е тогава? Не е част от Място II, където само мисълта е нужна и използвана.
Може би то е паметта, расова или друга, на цивилизацията на материалния свят, която предшества историята. Би могло да бъде и друг тип земен свят, разположен в друга част от вселената и приемлив по някакъв начин чрез умствени манипулации. Може би е антиматерия, дубликат на материалния земен свят, където ние сме същите, но различни, оформяни заедно част по част от сила, която е извън настоящото ни разбиране.
Д-р Леон М. Ледерман, професор по физика в Колумбийския университет, твърди: „Основите на физиката се състоят изцяло от знанието за космоса на буквалния антисвят на звездите и планетите, съставен от атоми на антиматерията, което означава — отрицателни ядра, заобиколени от положителни електрони. Сега можем да приемем интригуващата идея, че тези антисветове са населени с антихора, чиито антиучени са вероятно сега дори много развълнувани, откривайки материята.“

Р. Монро

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.