С Б Л Ъ С Ъ К С Ъ С З В Я Р А

На 5 август 1983 г. ни дадоха нареждане трансформаторът да работи непрекъснато – казаха ни просто да го включим и да го оставим да работи. Изпълнихме нареждането, но до 12 август нищо необичайно не се случи. След това стана нещо много странно. Внезапно оборудването като че ли изпадна от синхронизация с нещо друго. Не знаехме към каква функция беше настроена системата сега, но в този момент Елдридж (корабът използван в експеримента „Филаделфия“) се появи през портала. Бяхме се заключили към Елдридж.
Не съм сигурен дали това беше чист инцидент, но ако учените от Монтоук се опитваха да се закачат към Елдридж, трябваше да се направи опит на точно тази дата. Това се дължи на 20-годишните биоритми на планетата Земя (това беше откритие, което направихме в хода на тези експерименти) и на експеримента с Елдридж, проведен на 12 август 1943 г.
На този етап Дънкан от 1943 г. се появи и можеше да бъде видян през времевия портал заедно със своя брат. И двамата бяха членове на екипажа на Елдридж. Пазехме Дънкан от 1983 г. да не види себе си, за да избегнем времевия парадокс и произтичащите от него негативни ефекти.
Сега проектът беше достигнал апокалиптични пропорции. Природните закони се нарушаваха и изглеждаше, че всеки от включените в него участници се чувстваше некомфортно. Трима колеги и аз изразявахме опасения за проекта в течение на месеци. Бяхме говорили за капаните на работата с времето и за начина, по който това можеше да окаже влияние върху кармата на тази планета. Надявахме се, че проектът ще се самосъкрати.
Следователно, нашият малък заговорнически екип създаде програма за непредвидени случаи, която само Дънкан можеше да активира. Тя беше проектирана така, че да срине целия проект.
Най-накрая решихме, че всичко свързано с експеримента вече ни беше писнало. Нашата програма беше активирана от някой, който се приближи докато Дънкан беше в стола и просто прошепна: „Сега е момента“.
В този момент той пусна на свобода едно чудовище от своето подсъзнание и предавателят наистина създаде едно чудовище. То беше огромно, космато, гадно и гладно. Не се появи под земята в нулевата точка. Появи се някъде в базата. Ядеше всичко, което можеше да намери и разби всичко наоколо. Няколко души го видяха, но почти всеки го описваше различно. Беше или 2.7 или 9 м. високо, в зависимост от това кой го е видял. Лично аз вярвам, че е било 2.7-3 м. на височина. Страхът прави странни неща с хората и никой не беше сигурен какъв е точният физически вид на това чудовище. Никой не беше в състояние хладнокръвно и свързано да анализира точната му природа.
Моят началник нареди да спрем генераторите, за да прекъснем протичащите явления. Това не проработи и затова бе решено, че създанието трябва да бъде спряно.
Взе се решение, че трябва да бъде спрян предавателя. В тази насока бяха направени две неща. Едното беше да бъде изпратен някой обратно и да спре предавателите на Елдридж, дори ако за целта се окажеше необходимо те да бъдат разбити.
Другото беше направено от мен и от директора на проекта. Опитахме се безуспешно да спрем предавателя в Монтоук. След това влязохме в станцията и изключихме тока от електрокомпанията на Лонг Айлънд. Но токът продължаваше да тече и нищо не спря.
За осветлението не ни беше грижа. Искахме да спрем само самия предавател. Решихме, че следващото най-добро нещо, което може да се направи, е да влезем в електроцентралата и да срежем кабелите водещи в земята от големите трансформатори. Сложих си ацетиленова горелка на гърба и срязах тези кабели, които отиваха под земята. Осветлението в базата продължи да свети. Трябваше да внимавам, защото бяха горещи. Но пак нищо не стана. Осветлението в сградата си работеше.
Предполагах, че вероятно някъде имаше друго захранване. Отидохме до трафопоста, който беше до сградата на предавателя и срязахме кабелите, които излизаха от земята. Тогава вече светлините в базата угаснаха и компютъра спря. Но осветлението в трафопоста остана!
Влязохме в сградата и изтеглихме кабелите от панела, който управляваше предавателя, а след това и кабелите от самия предавател. Светлините в сградата угаснаха, но предавателят продължи да работи.
След това се качих горе и срязах действителното оборудване. Срязах кожуха. Накрая срязах достатъчно много от предавателя, той изръмжа и спря. Цялото осветление угасна. Бяхме успели. И днес все още могат да се видят следите от горелката, с която рязах тогава.
Едва тогава чудовището спря да се движи, избледня и се разсея в етера. Порталът се затвори и това беше краят на епизода.
След като спряхме, предавателят и нещата се уталожиха, установихме какво е станало. Когато първоначално бяхме изключили прекъсвачите в станцията, осветлението в базата остана включено. Към базата не се подаваше ток. Когато срязах линиите, които отиваха до сградата на предавателя, останалата част от базата спря, включително компютрите. Но предавателите работеха без компютрите.
Всъщност системата се беше включила на режим свободна енергия. Двете системи (тоест двата генератора – от 1943 г. на борда на Елдридж и този от 1983 г. в Монтоук) бяха заключени една към друга. Имаше огромно количество енергия, която прескачаше между генераторите. С толкова много енергия между тях, всички свързани електрически вериги оставаха активни. Светлините оставаха включени.
Което е по-важно – генераторите установиха връзка от 1983 до 1943 г. Чрез прескачане на енергия между двата времеви периода, бе създаден стабилен тунел. Това служеше като котва. Посредством този тунел след това можеше да се проектира един времеви тунел до определена точка във времето.
Например, ако човек искаше да отиде от 1983 до 1993
г., тунела от 1983 до 1943 г. първо трябваше да функционира, за да послужи като котва. Проекцията до 93-та година (или каквато и друга точка във времето беше избрана) щеше да излезе през края на тунела в 1983 г.
Ако някой искаше да стигне до 1923 г., той трябваше да се проектира през края на тунела в 1943 г. Времената между 1943 и 1983 г. можеха да бъдат достигнати чрез преминаване, през който и да е от двата края на тунела. Датите след 1963 г. бяха достъпни през тунел от 1983 г. А датите преди 1963 г. – посредством тунел от 1943 г.
Това не означава, че пътуването във времето трябваше да става по този начин (посредством главния тунел от 1943 до 1983 г.). По време на тези експерименти не бяха открити никакви генератори нито в миналото, нито в бъдещето, които да могат да бъдат свързани и да се създаде тунел от този тип. Разбира се наоколо има много генератори, но трябваше да се създаде успешна връзка между тях. Тази връзка изискваше т.нар. „ефект на свидетеля“.
„Свидетел“ е окултен термин. Като съществително се отнася до обект, който е свързан с (или който се отнася до) някого или нещо. Например кичур от нечия коса или снимка, могат да послужат като „свидетел“. Като глагол този термин означава използване на обект, за да навлезеш в съзнанието на този човек или да повлияеш по някакъв друг начин върху него.
Един пример за „ефекта на свидетеля“ би бил, ако някой вземе кичур коса от човек и го използва с някакъв любовен елексир, за да накара собственика на кичура да се влюби.
В Монтоук имахме три „свидетелски“ ефекта. Можеше да се счита, че те бяха три различни нива на „свидетелстване“.
Първото ниво се състоеше от физическите хора, които в действителност бяха на Елдридж. Намерените оцелели членове на екипажа бяха отведени в Монтоук за експеримента през 1983 г. Това включваше и персонала, който се считаше за реинкарниран от експеримента „Филаделфия“ нататък. Дънкан и Ал Биелек бяха там и бяха двама от главните „свидетели“.
Второто ниво беше свързано с технологията. Референтният генератор на нулево време (въртележката) използван на Елдридж, беше използван и в Монтоук. Когато Елдридж беше разглобен през 1946 г., въртележката беше оставена на съхранение. Тя беше занесена в Монтоук и свързана със системата там. В допълнение към въртележката имаше и две много странни приемо-предавателни устройства*(Успях да се добера до няколко от приемо-предавателите, които бяха използвани при експериментите. До този момент не разбирам напълно тяхната функция. Невъзможно е човек да се сдобие с каквато и да е била литература или наръчници на тази тема. Единственият начин да се получи информация за приемо-предавателите, е да се питат хората, които са ги използвали. Единствените отговори, които получих досега, са че те са строго секретно оборудване. Хората, с които говорих знаеха, че те са за самолетите Стелт, но не знаеха за какво точно служат), свързващи двата проекта. Те бяха „презвремеви“ предаватели. Предаваха през времето и това беше използвано, за да заключи двата проекта.
Третото ниво на „свидетелстване“ беше планетарният биоритъм. Терминът „биоритъм“ е езотеричен и се отнася до по-високият ред канали, които регулират живота в един организъм. Биоритмите са резултат от резонанса, чрез който природата функционира. При хората процесите на сън и ядене включват биоритмите. Разбира се има много фини такива, които могат да бъдат изучавани до безкрайност. Когато на Земята се гледа като на организъм – тя също има биоритми. Сезоните и ежедневното въртене на планетата са свързани с биоритмите. Учените в Монтоук изучаваха изключително задълбочено биоритмите на Земята и начина, по който те са свързани с цялата вселена. Откриха, че съществува основен планетарен биоритъм, чийто пик е на всеки 20 години.
Експериментът „Филаделфия“ стана през 1943 г. Макар че 1983 г. беше 40 години по-късно, той беше множество от 20 и послужи като много силен „свидетел“. Това даде възможност да се свържат двата проекта. Трябва да спомена и това, че е напълно възможно връзката да се осъществи и без този „ефект на свидетеля“, но неговото приложение се оказа много полезно за проекта.
Сега вече читателят има някаква представа за общите теории и приложения, използвани в Монтоук.
След странните събития на 12 август 1983 г. базата в Монтоук беше буквално опразнена. Токът беше пуснат, но осветлението – не. По-голямата част от персонала беше събрана, инструктирана и мозъците им бяха съответно промити.

От "Проектът Монтоук: Експерименти във Времето"
Престън Б. Никълс и Питър Муун