четвъртък, 13 август 2015 г.

Летящи дискове, произвеждани на земята с неконвенционален принцип на задвижване

 По публикувани данни още през петдесетте години на нашия век военното ведомство на САЩ започва разработка на летящи дискове със съвършено нов принцип на задвижване. Използвайки данните от изследванията на катастрофирали извънземни кораби през периода 1947-1953 г. и новите концепции във физиката ръководните кръгове на САЩ започват разработки по свръхсекретния проект "Суивъл".

По същество този проект цели създаването на апарати, подобни на тези на извънземните, с които да може да се пътешества в пространството и времето. В периода 1953-1965 г. е направен качествен пробив в областта на фундаменталните науки, който е позволил да се създаде познатата ни "машина на времето" от романа на Хърбърт Уелс. В началото на 1960 г. една от програмните групи на проекта "Суивъл" извършва първия успешен експеримент с малък прототип на апарат, пътуващ във времето и пространството. Вероятните принципи на пътуване във времето с този апарат, както и на корабите на извънземните, са разгледани подробно в главите от настоящата книга, които третират възможното принципно устройство на хроналните антигравитационни двигатели на НЛО.

От публикуваните материали следва, че през 1966 г. в американските секретни лаборатории е създаден първият хронален двигател, подобен по принцип на действие на двигателите, използвани в извънземните кораби.

След провеждане на редица изследвания през 1966 г. проектът "Суивъл" е разделен на три основни програми, отнасящи се до възможностите на апарата да пътува в миналото, в бъдещето и в други измерения на космическото пространство. Първата програма под название "Троянски кон" е имала за цел да се хронопортира модул или летяща лаборатория в миналото на нашата планета. Втората програма има за цел да се извърши хронопортация с подобен модул в непосредственото бъдеще на планетата. Третата програма, наречена "Марко Поло", е имала за цел да се извърши пътуване в друго измерение на пространството, вътре в нашата Галактика.

В периода 1966-1969 г. създаденият модул за хронопортация във времето претърпява няколко различни модификации. В резултат на това през 1969 г. след стотина пробни изпитания в базата "Едуардс", намираща се на 80 мили североизточно от Лос Анжелис, е приет окончателен вариант на сфероидален модул за двама астрохронавти.

Хроналният модул е бил с тегло 1360 кг и диаметър около 4 метра. Той имал телескопични опори с дължина 3,96 метра и бил снабден с два турбинни реактивни двигателя за набиране на височина SF-200-2V и "Джи-85", осигуряващи 84% от подемната тяга при издигане в атмосферата. Останалите 16% се осигурявали от две спомагателни химични ракети, работещи с водороден прекис с тегло 227 кг, закрепени към основната конструкция на капсулата.
Осем малки ракетни двигателя, разположени странично под наклон и задвижвани с перхидрол, са контролирали наклона и са стабилизирали положението на апарата в пространството. Всеки от тези двигатели е можел да бъде спрян и пуснат в самостоятелно действие от индивидуален соленоиден клапан, осигуряващ реверсивен режим. В резултат на изпитанията е установено, че най-удобната височина за хронопортация на създадения апарат е 244 метра над земната повърхност.

Тази височина е определена въз основа на точността на определяне на координатите при "ф-Т-Д"-трансформация* във времето спрямо определена фиксирана точка. Избраната височина гарантира невъзможността да се попадне в твърда маса при излизане от хронопортация.

За достигане на тази височина, както казахме вече, при първите опити е използван двигател "Джи" с мощност 85 кВт и турбинен двигател от струйно-ракетен тип SF-200-2V, производство на "Дженерал Илектрик". Последният е бил монтиран в хроналната капсула вертикално и е позволявал бързо и силно низходящо и възходящо движение.

Времето, необходимо за излитане, издигане и позициониране преди фазата на прехода във времето е било от порядъка на 300 сек. Турбината SF-200-2V, както и хроналният двигател при първоначален пуск са били захранвани от ядрен реактор SNAP-10A. Този реактор за първи път е изпробван в Космоса на 3 април 1965 г. Той е първият от този тип, на който е монтиран предпазващ от лъчите щит между реактора и термичните елементи, изградени на базата на силиций и германий. При този тип реактори се използват полупроводникови елементи, които се загряват от температурата, получена при разпадането на радиоактивни изотопи.

Реакторът SNAP-10A достига критичен момент 5 часа след включването му, като мощността му се стабилизира, след като изминат 140 часа. Реакторът е в състояние да дава 500 кВт енергия в продължение на 725 часа. Периодът на полуразпадане на използвания изотоп е 162 дни, поради което целият реактор е имал време на живот около 3 месеца.

При създадените по-късно реактори се е използвал стронций-90 с време на полуразпадане 28 години и плутоний-238 с период на полуразпадане 90 години. Хроналната капсула е била покрита със сфероидална черупка мембрана, наподобяваща корпуса на дисковидните НЛО. В нея е бил скрит източникът на хроналното поле, създаващ високоскоростен електромагнитен ротиращ вихър със скорост, която е хармонична от по-висок порядък на светлинната и съвсем близка до граничната скорост на електромагнитните вълни във вакуум за избраният порядък. Този вихър е бил управляван чрез СВЧ-генератор, управляван от компютър. Въртящата се мембрана е имала за цел да екранира корпуса на капсулата чрез преобразуване на голяма част от електромагнитния спектър от видимата област до радиовълните в инфрачервено топлинно лъчение с дължина на вълната над 700 нанометра.

Това преобразуване е позволявало апаратът да стане невидим както за човешкото зрение, така и за радарните станции. Мембраната, покриваща корпуса на хроналната капсула, е била с дебелина 3,29 мм. При излъчването на топлинна енергия нажежаването на мембраната е трябвало да отстрани и унищожи всички микроби, полепнали по повърхността на кораба при хронопътешествията. Неволното пренасяне на подобни организми в друго време би могло да причини непредвидими последици от биологичен характер за историческия ход на събитията.

Мембраната, служеща за покривало на капсулата, е имала много специални структурни свойства. Тя е съдържала фина клетъчна мрежа. Никой от елементите на тази мрежа не е заемал обем, по-голям от 0,07 мм'3. През стените на клетъчната структура е протичала втечнена смес със специален състав, служеща за охлаждане на подмембранното пространство. Керамична по състав, мембраната около апарата била с висока точка на топене - 7260,64ёC, и е имала много висока излъчвателна способност. Топлопроводимостта на керамичната сплав е била много ниска -0,00000207 кал/см/сек. С помощта на мембраната енергетичното излъчване на апарата е било поглъщано в много широк диапазон. За целта е била използвана и система на охлаждане чрез изпаряване на течен литий. Освен това в черупката, покриваща апарата, е имало вграден слой от колоидална платина, разположен на 1,08 мм от външната повърхност.

В периода 1969-1973 г. с хроналната капсула за двама астрохронавти са извършени шест хронопортации в пустинята Мохаве. При тези хронопортации фиксирането на апарата на избраната височина от 244 метра е извършвано с помощта на избран гравитационен маркер - контактна точка. Обикновено тя е представлявала свръхплътна скала от пустинята, за която е доказано чрез изследване на биологичните породи и чрез радиоизотопен анализ, че през времето на хронопортация е съществувала и не е изменяла положението си спрямо околното пространство. Към тази скала с помощта на лазерни фиксатори и с микрогравиметрични приемници, свързани към компютърната система на борда на апарата, във всеки момент са внасяни корекции в силата на възбуждане на ротиращото поле на хроналния двигател на капсулата.

Така след продължителна техническа подготовка се стига до историческия първи полет на американските астрохронавти във времето на Иисус Христос. Този първи полет, извършен в Йерусалим, е продължил 11 денонощия. За контактна точка (гравитационен маркер) е бил избран малкият площад, който се затваря от осмоъгълната джамия, наречена "Възнесение Господне". Висока стена обгражда площада отпреди времето на кръстоносните походи. На 30 януари 1973 г. веднага след експедициите "Аполо" в 23,00 часа по Гринуич хроналната капсула е започнала да се издига към небето до установяването й на височина 244 метра. В 23,03 часа централният компютър на борда на капсулата е задействал системата за осева инверсия на частиците на равнището на размерите на Планковата константа. При този скок в миналото капсулата се е върнала назад във времето със 709137 дни, или по-точно - със 17099289 часа. Така на екрана на бордния компютър двамата астрохронавти са видели датата 30 март 30-та година, четвъртък, 23 часа 03 минути 22 сек. Ако един страничен наблюдател се е намирал близо до хроналния модул по време на прехода и инфрачервената маскировъчна система не е включена, в мига на прехода на инверсия на масата ще види как модулът, видим дотогава, буквално ще изчезне пред очите му. Само в мига на прехода се е чувал грохот, близък до звука на изтребител, преминаващ звуковата бариера.

Задачата на единия астрохронавт от екипажа била да поддържа системите на капсулата, а на другия била да извърши проследяване и заснемане на живота на Иисус Христос в последните му дни - разпъването му на кръст и възкръсването. Операцията е приключила успешно. След завръщането си от миналото двамата астрохронавти направили нов полет, но този път към близкото бъдеще на Америка. От този полет те разбрали датата, на която ще починат. Първият астрохронавт е починал от лъчева болест четири години след първия полет - през 1977 г., а вторият четири години по-късно - през 1981 г.

Експедицията "Марко Поло", стартирала малко време след успешното завършване на голямото пътешествие от операция "Троянски кон", използвала подобен по вид апарат на хроналната капсула. Но за разлика от първия път тя е била в състояние да се транслира както в нашето пространство, така и в други измерения на пространството. Разликата в принципа на действие на този апарат е била в скоростта на вихровото възбуждане на хроналното поле. Тази скорост е била от порядъка на 17315.C, където C е скоростта на светлината във вакуум.

При експедицията "Марко Поло" астронавтите са били подложени на мощно ускорение, достигащо до 245 м/сек2, или претоварване от 24 g за нищожно кратко време (хилядни от секундата). Максималното претоварване, което може да понесе човек, е около 9 g. Поради това астронавтите, пътуващи в пространството, са били снабдени със специални костюми и дори със специална система за изкуствено бинокулярно виждане, осигуряваща контрола дори при върхови претоварвания. Възможностите на новосъздадената техника са фантастични от гледна точка на обикновения човек.

След първите експедиции хроналните модули са усъвършенствани както принципно, така и технологично. По-новите модели са се захранвали вече от синергетични* реактори. Всъщност по отношение на принципите на придвижване в пространството и времето между новосъздадените апарати и НЛО, създадени от извънземните, не съществуват вероятно големи принципни различия. Разликите се дължат по-скоро на технологичното съвършенство на извънземните кораби, основаващи се на технологии от Космоса. Така например сплавите, от които са изградени извънземните кораби, съдържат метали с фантастична чистота, която може да се постигне само в дълбокия Космос.

След усвояването на първите хронални технологии от САЩ през шестдесетте години на XX век принципно новите клонове от физиката били дълбоко засекретени. Въпреки това няколко години по-късно до новите принципи във физиката достигнали първо Русия, а по-късно и останалите три страни, постоянни членки на съвета за сигурност на ООН, а именно Китай, франция й Великобритания.

Източник: occultism.tk


http://nlo.zazz.info/?cat=463

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.