четвъртък, 11 август 2011 г.

Лъжите на Църквата през вековете - 8


Листата на дърветата жълтееха и есенният вятър почваше да духа. От време на време разумът на Катлин се връщаше за час-два. Тогава Клаас казваше, че божият дух в своето благо милосърдие слиза в нея. В такива мигове тя омагьосваше с думи и движения Нел и я караше да вижда през повече от сто левги разстояние какво става по площади, улици и къщи.
И тъй тоя ден Катлин беше с ума си, ядеше заедно с Клаас, Зуткин и Нел тиганици и добре ги поливаше с бира.
Клаас каза:
— Днес е денят на отричането от престола на негово свето величество император Карл V[1]. Нел, миличка, ще можеш ли да видиш какво става в Брюксел, в Брабан?
— Ако Катлин поиска, ще мога — отговори Нел.
Тогава Катлин накара девойката да седне на една пейка, чрез думи и жестове я омагьоса и Нел заспа дълбоко.
Катлин й каза:
— Влез в малката къща в парка, любимото жилище на император Карл V.
— Намирам се — почна Нел тихо и като че се задъхваше — в малка стая, боядисана със зелена блажна боя. Тук има един човек около петдесет и четири годишен, посивял и плешив, с руса брада на силно изпъкнала долна челюст, със зъл поглед в сивите очи, изпълнен с хитрина, жестокост и лицемерно добродушие. И на тоя човек казват ваше свето величество. Той има катар и много кашля. До него е един друг млад с грозна мутра като на едроглава маймуна: него съм виждала в Анверс, той е крал Филип. Негово свето величество тъкмо го мъмри, че нощес не е спал в къщи; сигурно е бил, казва негово свето величество, във вертеп при някоя развратница. Казва, че косите му миришат на кръчма и че това не са удоволствия за един крал, който трябва да избира само прелестни тела, атлазени кожи, освежени в ароматни вани, и ръце на влюбени високопоставени дами; а това струва — казва той — много повече от някоя пощръкляла свиня, която иде едва умита от прегръдките на някой пиян войник. Няма — каза той — жена — девица, омъжена или вдовица, — която би му се съпротивявала между най-благородните и хубавите, на които в любовните часове светят благоуханни свещи, а не мътният зрак на смърдящи лоени свещи.
Кралят отговаря на негово свето величество, че ще му се подчинява във всичко.
После негово свето величество кашля и сръбва няколко глътки топло, с разни подправки вино.
— „След малко — казва той на Филип — ти ще видиш Генералните щати[2] — висши духовници, благородници и граждани: Вилхелм Орански — Мълчаливия[3], Егмонт Суетния[4], Хоорн Нелюбимия[5], Бредероде Лъва, както и всички братя от Златното руно[6], над които ще те поставя за първомайстор. Ще видиш там стотици, окичени с дрънкулки хора, които биха дали да им отрежат носа, стига да могат да го окачат на златна верижка и да го носят на гърдите си като знак за висше благородство.“
Сетне с променен тон и доста тъжно негово свето величество казва на крал Филип:
„Ти знаеш, сине, че аз ще се отрека от престола в твоя полза, ще дам на целия свят бляскаво зрелище, ще говоря пред голямо множество, макар че хълцам и кашлям, защото през целия си живот, сине, премного ядох и твоето сърце ще бъде много кораво, ако след като ме чуеш, не отрониш няколко сълзи.“
„Ще плача, татко“ — отговори крал Филип.
След това негово свето величество казва на един слуга, на име Дюбоа.
„Дюбоа — казва той, — дай ми късче захар от Мадейра: имам хълцукане. Дано не ме хване, когато ще трябва да говоря пред множеството! Вчерашната гъска няма ли най-сетне да се смели![7] Дали да сръбна орлеанско вино? Не, то още не е втасало! Или да хапна няколко аншуа? Много са мазни. Дюбоа, дай ми вино от Романя.“
Дюбоа дава на негово свето величество, каквото е поискал, след това го облича в дреха от червено кадифе, намята го със златна наметка, препасва му сабя, слага в ръцете му скиптър и глобус, а на главата — корона.
След това негово свето величество излиза от къщата в парка, яхнал едно дребно муле и следван от крал Филип и много висши придворни. Така те отиват в едно голямо здание, на което казват дворец, и там ги чака в една стая висок и тънък, богато облечен човек, когото наричат Орански.
Негово свето величество казва на тоя човек:
„Добре ли изглеждам, братовчеде Вилхелм?“
Но човекът не отговаря.
Тогава негово свето величество, полусърдит-полузасмян му казва:
„Та винаги ли ще бъдеш ням, братовчеде, дори когато трябва да кажеш истината на старчетата? Трябва ли да царувам още, Мълчаливи, или да се отрека от престола?“
„Ваше свето величество — отговаря тънкият мъж, — когато настъпи зимата, и най-ярките дъбове оставят листата си да паднат.“
Бие три часът.
„Мълчаливи, дай да се облегна на рамото ти.“
И влиза с него и със свитата си в голяма зала, сяда под балдахин на естрада, покрита с копринен плат и алени килими. Там има три кресла: негово свето величество сяда на средното, което е по-украсено от другите и над което има императорска корона, крал Филип сяда на второто, а третото е за една жена, която сигурно е кралица. Вдясно и вляво са насядали по тапицирани пейки мъже в червени облекла и с провесена на шията емблема на Златното руно. Зад тях са застанали много личности, които навярно са князе и благородници. Срещу тях, по-ниско от естрадата, са насядали върху непокрити пейки хора, облечени в сукнени дрехи. Чувам ги, като си приказват, че седят тъй скромно и са облечени тъй просто, защото единствено те плащат всички данъци. Когато негово свето величество влиза, всички стават, но негово величество скоро сяда и прави знак на всички също да седнат.
Сега един стар човек[8] говори надълго за подагра, след това жената, която навярно е кралица, подава на негово свето величество пергаментов свитък, дето има написани неща, които негово свето величество чете, кашляйки с нисък сух глас, и като говори за себе си, казва:
„Пътувах много из Испания, Италия, Нидерландия, Англия и Африка, все за слава на бога, за прослава на моето оръжие и за благото на нашите народи.“
Сетне, след като говори надълго, негово величество казва, че е немощен и уморен и че иска да даде короната на Испания и графствата, херцогствата и маркграфствата в тия страни в ръцете на своя син.
След това той заплаква и всички заплакват заедно с него.
Тогава крал Филип става, коленичи и казва:
„Ваше свето величество, как мога да си позволя да получа от вашите ръце тая корона, когато вие сте толкова способен да я носите още!“
После негово свето величество му пошепва на ухото да каже няколко добри думи на хората, насядали по тапицираните пейки.
Крал Филип се обръща към тях и им казва грубо, без да става:
„Аз разбирам доста добре френски език, но не дотам, че да ви приказвам на него. Чуйте какво ще ви каже от мое име владиката на Аррас, господин Гранвелл[9].“
„Тъй не се приказва, сине“ — казва негово свето величество.
И наистина, когато виждат колко горд и надменен е младият крал, хората в събранието почват да шушнат. Жената, която е кралицата, също говори, за да го възхвали; сега идва редът на един стар доктор и когато той завършва, негово свето величество му маха с ръка в знак на благодарност.
След всички тия церемонии и тържествени слова, негово свето величество обявява на всички свои поданици, че ги освобождава от клетвата им за вярност към него, подписва документите за това, става от престола си и туря своя син да седне там. Всички в залата плачат. След това се връщат в къщата в парка.
Отново в зелената стая, сами и при заключени врати, негово свето величество избухва в гръмогласен смях и казва на крал Филип, който не се засмива:
„Видя ли — казва той, като хълца и се смее едновременно — колко малко е потребно, за да трогнеш тия хорица? Какъв потоп от сълзи! И тоя дебел Маас, който в края на дългото си слово ревеше като теле. Дори и ти изглеждаше развълнуван, но не достатъчно. Ей такива зрелища са потребни на народа. Сине мой, колкото по-скъпо ни струват нашите любовници, толкова по-мили ни стават те. Така е и с народите. Колкото повече ги караме да плащат, толкова повече ни обичат. В Германия аз търпях протестантизма, но в Нидерландия го наказвах строго. Ако германските владетели бяха католици, аз щях да стана лютеран и щях да конфискувам имуществата им. Те вярват, че моето усърдие за католичеството е искрено и съжаляват, че ги напускам. В Нидерландия загинаха като еретици по моя вина петдесет хиляди техни хора, най-доблестните мъже и най-хубавите девойки. Аз ги напускам — те плачат. Без да смятаме конфискациите, аз ги принудих да ми платят повече, отколкото Индия и Перу, а те са нажалени, че ме загубват. Аз скъсах Кадзенския мирен договор[10], усмирих Ганд, отмених всичко, което можеше да ми пречи; свободи, права, привилегии — всичко е подвластно на волята на кралските чиновници, а тия хора се смитат още свободни, защото им позволявам да стрелят с лък и да носят в шествията знамената на своите еснафски сдружения. Те почувствуваха моята господарска ръка: затворени в клетка, те се чувствуват добре там — пеят и плачат за мене. Сине мой, бъди с тях такъв, какъвто бях аз: на думи благ, на дело — твърд; когато не е необходимо да хапеш — ближи. Кълни се, непрекъснато се кълни, че ще пазиш техните права, свободи и привилегии, но ако те могат да станат опасни за тебе — унищожи ги. Пипаш ли ги със страхлива ръка — те стават от желязо, но щом усетят яка ръка — те се чупят като стъкло. Удряй ереста не поради различието й от римската вяра, а затова, че в Нидерландия тя би унищожила нашия авторитет; ония, които надигат глава срещу папата, който носи три корони, твърде скоро ще се разправят с владетелите, които носят само една. Като мене прави от свободата на съвестта оскърбление на величеството с конфискация на имуществата и ти ще ги наследяваш, както правех аз през целия си живот; и когато дойде време да ги напуснеш, било като абдикираш или умреш, те ще кажат: «О, какъв добър владетел беше той!» И ще те оплакват.“
— Не чувам вече нищо — завърши Нел, — защото негово свето величество си легна и заспа, а крал Филип — горд и надменен — го гледа без обич.
След тези думи Катлин я събуди.
А Клаас гледаше замислен как пламъкът на огнището осветяваше камината.

"Tил Уленшпигел"

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.