ИНТУИЦИЯТА : ПРОБИВ В ПАРАЛЕЛЕН СВЯТ

ДВЕ В ЕДНО



В продължение на столетия се смятало, че човешкият мозък функционира като единно цяло, което губи своите способности в случай на нарушения в неговите структури. По-късно се оказало, че ако се наложи, някои фрагменти от мозъка поемат върху себе си функциите на увредените участъци. Но истински шок за учените в света станало откритието, че човек може да живее дори при атрофия и отстраняване на епифизата ( жлеза с вътрешна секреция в основата на мозъка ), смятана за жизнено важен орган. Мозъкът поднесъл и друга изненада на учените, когато било доказано експериментално, че прекъсването на връзката между ляво и дясно полукълбо практически не влияе върху умствените и функционални способности на човека, а в някои случаи дори лекува епилепсия ?!

Не оставало нищо друго, освен специалистите да предположат, че в нашия мозък е налице т. нар. Мозък в мозъка, благодарение на който той всъщност функционира. В това, че този “вътрешен мозък” съществува действително, не се съмнява никой от неврофизиолозите днес, но всички опити той да бъде открит засега са неуспешни.



ПОЛУКЪЛБАТА КАТО ОТДЕЛНИ ЛИЧНОСТИ



Психотерапевтите Роджър Спери и Майкъл Хацаниг изучавали реакцията на хора, при които за лечение на епилепсия била изкуствено нарушена връзката между 2-те полукълба. Тези изследвания ги завели на мисълта да изучат отделно реакцията на всяко полукълбо върху зрителния образ.

Известно е, че нервните влакна, свързващи очите с мозъка, са устроени така, че сигналът от дясното око отива в лявото полукълбо, а от лявото око – в дясното. На участниците в експеримента били демонстрирани образи на екран : първо от лявата страна, след това от дясната. В един момент вместо кадър с изображението се появявала картинка с надпис : “Кой си ти ?”. Дясната половина реагирала : “Питър Симпсън”. Лявата го потвърждавала, когато надписът се показвал от дясната страна. Следващият въпрос “звучал” така : “Какъв искаш да бъдеш ?”. Дясното полукълбо формулирало отговора : “Автомобилен състезател”. А лявото отговаряло : “Чертожник”. Учените били потресени ...

По-нататъшните изследвания показали, че всяко от полукълбата представлява отделна личност, която има собствени мечти, спомени, знания и емоции. И цялостното функциониране на човешкия мозък се изгражда от взаимодействието на тези личности ...



ИЗВЪНРАЦИОНАЛНО ПОЗНАНИЕ



Неврофизиологът Робърт Спенсър, който от години се занимава с този проблем, смята, че тук става дума не за две различни личности, а за една, но съществуваща едновременно ... в различни светове ! Едната част на човека се намира тук , в реалния свят, а другата – в паралелен, засега все още недостъпен за нашето разбиране.

Потвърждение за подобно едновременно присъствие на човека в два ( и повече ? ) свята, според него е отдавна известната, но неразрешима загадка досега на човешкия мозък, свързана с възможността за извънрационално познание – интуицията.

Понякога интуицията подсказва на човека, че трябва да постъпи по определен начин, но той, след като обмисли всичко старателно, решава според логиката. След известно време, когато всичко е отминало, той разбира, че е трябвало все пак да се довери на първоначалната си подбуда. Практически всеки от нас е изпитвал нещо подобно : не сме послушали вътрешния си глас, доверили сме се на трезвата оценка и ... сме сгрешили.

Интуитивното познание няма нищо общо със законите на логиката. Логиеският извод е основан на сбор от информация, на анализ на факти и установяване на причинно-следствени връзки. Интуицията веднага ни подсказва готовия отговор. Първата мисъл е най-важната. Това положение отдавна се е превърнало в народна мъдрост и е станало пословично.

Но откъде се взема този готов отговор ? Д-р Спенсър смята, че той идва от паралелното пространство, в което се намира част от нашия мозък и по-точно част от човешката личност.



СПОСОБНОСТ ЗА ЯСНОВИДСТВО



Интуитивното мислене се свързва с дейността на дясното полукълбо, което отговаря за творческата дейност, създаването на абстрактни конструкции, асоциации и ирационализъм, докато лявото е за логическото мислене. Изучаването на тази странна особеност на мозъка продължава от години и вече са направени някои любопитни открития.

Английски учени изследвали дейността на индийски йоги по време на медитация. Във всички случаи приборите показвали интензивна работа на дясното полукълбо, докато лявото се намирало практически в спящо състояние.

Още поразителни резултати били получени при изследване на мозъка на тибетски монах по време на сън. Той твърдял, че в това състояние пренася астралното си тяло в други светове. Приборите установили кардинална разлика в работата на мозъка от тази, която се осъществява при обикновен или летаргичен сън. Дясното полукълбо показвало такава висока активност, каквато не се наблюдава дори в бодърстващо състояние.

Някои изследователи смятат, че именно дясното полукълбо отговаря за връзката на човека с паралелния свят. В състояние на медитация, в моменти на озарение човекът ( или част от него) сякаш се пренася там, придобивайки интуитивно усещане и увеличена способност за ясновидство.



ПО НЯКОЛКО ЧАСА



Наскоро било установено, че различните личности, затворени в човека ( или според Спенсър една личност, но “размножена” ), живеят всяка по свое собствено време. Неврофизиологът Пол Маклийн експериментално доказал, че човешкият мозък се състои най-малко от три ( могат да са и повече ) независими области, “вложени” една в друга като “матрьошки”, всяка от които живее по свой часовник. Ролята на този часовник играе група нервни клетки, разположени дълбоко в мозъка, които се наричат ядро на кръстосване. Електрическите импулси в това място демонстрират удивително постоянство.

Професорът от Калифорнийския университет Колин Блекмор смята, че те действително му напомнят тиктакането на часовник. Но как и защо функционира тези часовници, без да си пречат един на друг, в собствен ритъм ? Уви, Маклийн, Блекмор и други изследователи, занимаващи се с този проблем, със смущение признават, че не могат да обяснят.

“Няма да се учудя – пише Блекмор – ако бъде установено, че всеки от тези “часовникови механизми” ръководи свое самостоятелно тяло – едно от тези, които съществуват паралелно в нашия организъм. При това не е важно дали то е физическо или психическо, безплътно ... “



ВСЕЛЕНАТА Е ХОЛОГРАМА ?



Проблемът на взаимовръзката между човешкия мозък и Вселената засяга американският философ и учен Майкъл Толбът в своята книга “Холографската вселена” ( холография – запис, изображение на вълнови полета или обекти ). Отричайки съществуването на паралелни светове, той издига друга версия : целият материален свят – от електроните до галактиките няма собствена реалност, а е проекция на някакво “дълбочинно ниво на мирозданието”. Вселената е гигантска холограма, чиято дори и най-микроскопична част носи в себе си информация за общата картина на битието и където всичко е взаимосвързано и взаимозависимо.

Толбът смята, че неговата теория обяснява много загадки, свързани с дейността на човешкия мозък – например телепатията, ясновидството, мистичното чувство за единство с Вселената и дори телекинезата ( способността с психическо усилие да се преместят предмети ) . Така феноменът на смъртта според Талбът представлява преместване на съзнанието на човека от едно ниво на холографската реалност на друго ...

“Холографската “ версия е доста спорна, но въпреки това има немалко привърженици в научния свят, които смятат, че в момента тя дава най-адекватна картина на реалността.



БЪДЕЩЕТО Е НА ИНТУИЦИЯТА !



Днес вече е очевидно, че третото хилядолетие многократно ще усложни задачите, стоящи пред човечеството и ще изисква привличането на нови възможности за тяхното преодоляване. Тези задачи не могат да бъдат решени само с рационализъм. Затова трябва да се очаква, че с времето на преден план при усвояването на света ще излезе интуицията, само че не във вид на случайни и мимолетни озарения, а като метод на познание, способен да постигне това, пред което се оказват безсилни логиката и рационалното мислене. Вековната работа по изгнанието на духовното начало от живота на човечеството е довела, уви, до това, че рационализмът е завладял общественото съзнание и е станал единственият официален метод на познание. Затова човешката цивилизация се е оказала в задънена улица.

За щастие обаче в последно време започна да се признава фактът, че бъдещето ни е невъзможно без хармоничното развитие на всички заложени у човека творчески възможности. В това число и духовните .....

Източник : в-к "Феномен"

Арнолд Мостович - "Ние от космоса" (откъси)

Задачата на конквистадорите, завладели Южна и Централна Америка, както се знае, била улеснена между другото и от това, че легендите на идианците от тези части на континента разказвали за появата на бели богове-гиганти, които някога трябвало да се върнат отново. Бяла е била Орехона и преди всичко бял е бил, според вярванията на аймарите и инките, техният бог Виракоча. Много американисти приемат Виракоча не като митична фигура, а направо историческа! Самите индианци са представители на монголоидния тип. Сред южноамериканските индианци се наблюдава и австралоидният тип. Но бял човек? А Виракоча от легендата е не само бяло същество, но и гигант. Но когато се говори за гиганти в индианската митология, трябва да си изясним за какви пропорции става дума. По принцип ръстът на индианците не превишава 150— 155 см. В сравнение с тях същество с ръст 185—190 см е вече гигант-великан. Симон Уайсбърд разказва: „Спомням си откритието, което направих по време на моите предишни пътешествия покрай най-високо разположеното езеро в света. Навремето се възхищавах на костта на гигант, на един от тези тайнствени гиганти, за които толкова споменават доколумбовите легенди и на двете Америки. Е ето, изведнъж легендата отстъпи място на действителността, когато се сблъсках лице с лице иа един от островите в езерото Титикака със законния наследник на „хората на Слънцето" ... Височината на този жив гигант, загърнат в бежово пончо с червена и зелена ивица, по края превишаваше два метра! ... А лицето му беше малко по-тъмно от моето." Авторката се пита дали това би могъл да бъде далечен потомък на тайнствения Виракоча — най-висшето божество на народите, обитаващи територията около светото езеро на Андите? А нали инките са считали Виракоча, така както индианците опи качините, а майте и ацтеките Кецалкоатъл, за богове с бяла кожа. Според легендите на хопи част от качините, пришълците от космоса, е трябвало да останат на Земята, а другите се върнали в своята родина. И така, дали онези мумии на бели жители в Америка, които доставят толкова грижи на учените, не са потомци на тази част от качините, която е останала на нашата планета? Както виждате, това е още един от въпросите, които отиват твърде далеч в новата ревизия на американската история. Симон Уайсбърд в разговор с Гарсия Росел, секретар на географското дружество в Лима, описала своята среща с белия гигант край езерото. След като я из­слушал внимателно, той й дал статия на Емил Ромеро, сътрудник на дружеството, с данни, че на островите и край бреговете на езерото Титикака живеят хора от почти бяла раса. Испанските летописци от XVI век също отбелязват наличието на бели хора в околностите на езерото, а намерените в значително количество човешки скелети там превишават чувствително по големина индианските. И като се връща отново към „Вратата на Слънцето", Симон Уайсбърд изказва предположението, че са я издигнали именно тези, за които е била предназначена, т. е. хората с висок ръст. А те били забележителни строители. За индианците хопи, както съобщава Блумрих, Тиауанако е построен от качините .. . Но създателите на тази цивилизация са имали още едно умение. Необикновено. Умеели са да пишат. Следователно древните жители на Перу са имали писменост. По какъв начин са стигнали до нея това вече е загадка. Известна насока за пътя на разрешаването й дават следните подробности, макар че и те по-скоро илюстрират самия проблем, отколкото го изясняват: За едната вече писахме - заключението на Даниел Русо още при първото разглеждане на издълбаните животински фигури по паметниците и останките от стени било, че това са някакви надписи. Надписи, подобни на тези, които срещаме но нашите паметници или обществени сгради. Нещо повече, той установил, че тези рисунки по необикновен начин напомнят египетските йероглифи. Пасторът Ордонес, автор на книга за стенните рисунки в Перу, пише: „Индианците кола от незапомнени времена имали идеографско писмо, което се намирало в пълен разцвет. По скалите, по предметите за домашно използуване, по стените на домовете са представени човешки, животински фигури и цветя, които позволяват не само да се ориентираме за какъв предмет става дума ... но и са свързани с графичното представяне на самото название." Летописецът Монтесимо установил през XVI век, че в Перу е съществувало идеографско писмо до XIV век. То било ликвидирано от краля на инките Пачакутека, който го заменил с възелното писмо. Но не само писмото свидетелствува за връзката на старата южноамериканска култура с египетската култура или с египетските вярвания. Сред скулптурите, изпълващи Маркауази, Русо намерил две, които представлявали египетската богиня на плодородието и продължението на рода. Това е хипопотам-самка, изправена на задните си крака. Симон Уайсбърд намерила в Помата няколко божества с човешки ръст и форма, идентична с египетските саркофази. В Илава (също Перу) тя видяла голям камък от пемза, върху който била издълбана змия със звезден символ, идентичен с египетския символ. И в двата случая той означава безкрайност. Какъв път е избрала историята, за да свърже по този начин преди стотици векове два толкова отдалечени континента като Африка и Южна Америка? Ако приемем за правилна концепцията на Клод-Луи Вен-сан, според която всички древни култури и цивилизации (следователно и египетската) произхождат от един източник, загадката за онова далечно родство би била изяснена. Още повече че в легендите на хопи се говори също и за Атлантида. Според тези легенди културата и цивилизацията на двата континента, които почиват днес на дъното на океаните, са били много подобни и са имали един и същи произход. Защо тогава да се учудваме на обобщаващите хипотези на много от авторите, за които досега ставаше дума, и особено на Авински, Фон Деникен, Бержие и Повел. Впрочем в книгата си Бержие и Повел споменават, че Русо се е опитвал самостоятелно да изследва възрастта на необикновената съвкупност Маркауази. С помощта на гранитно парче, изложено на действието на местния климат, той проверил времето на стареене. И стигнал до извода, че комплексът Маркауази наброява ... 50 000 години ... Но преди да напуснем Тиауанако, бих желал да подчертая, че според изследванията на Блумрих две големи доколумбови цивилизации произхождат именно от цивилизацията Тиауанако. Става дума за цивилизацията Паленке и преди всичко за цивилизацията на олмеките, които са живели през втората половина на първото хилядолетие преди нашата ера. Прескачаме тези хилядолетия като състезатели в бягане с препятствия, но колкото повече се връщаме в миналото, толкова по-бавно тече историята. Що се отнася до олмеките, ние знаем, че са живели на южното крайбрежие на Мексиканския залив и са стигнали доста високо ниво на развитието си като цивилизация. Те са развили по необикновен начин своето изкуство, за което свидетелствуват оставените от тях красиви скулптури, саркофази или мозайки. Добре ще бъде да спомена и онзи кристален череп с необикновена красота, изработен с изключително изящество, за който ще говорим в следващата глава. Този кристален череп е открит през 1926 година. Днес изобщо не е възможно да се определи неговата възраст, макар че напълно произволно му се приписва родоначалието на културата па майте. Всичко обаче сочи, че той по-скоро е творение на олмекската култура. Черепът тежи около 20 фунта и е изваян от един къс планински кристал. Анализът на тази находка показва огромните знания на неговите творци, а преди всичко невероятното познаване на законите на оптиката. А изследванията с поляризирана светлина са показали, че долната челюст, която се затваря и отваря, е от същия този кристален блок, от който е и останалата част на черепа! За какви цели е бил използван - и досега си остава тайна. Блумрих ни най-малко не се съмнява, че технологията на олмеките е в тясно родство с техниката на цивилизацията Тиауанако. А посредством Тиауанако стават видими връзките на цивилизацията на олмеките с тихоокеанската цивилизация, което предполага общия им източник. Прочутата „Глава на олмеките", открита в Суматра, е най-доброто доказателство за този общ първоизточник, което не може да се остави без внимание. Достатъчно е просто да се сравни тази скулптуpa със скулптурите на олмеките от Мексико, за да се забележи общият произход. А ако някой е особено търпелив и любознателен, може да сравни типичната скулптура от Суматра, която се отличава с характерна форма на шлема, с шлема, също така типичен, който личи на много от рисунките по камъните в Ика, но за това ще стане дума по-по­дробно. Вече споменах, че въпросите, възникнали пред Симон Уайсбърд във връзка с историята на Тиауанако, биха могли да се допълнят с други, сред които не на последно място ще бъдат тези за езерото Титикака. Езерото Титикака е едно от най-необикновените чудеса на Земята. Преди всичко - постоянно мени нивото си. Веднъж е по-дълбоко, веднъж по-плитко. Второ - тук има много останки от морски ракообразни (на височина 3600 м!). Някои археолози смятат, че някога Тиауанако е било пристанище, и то океанско пристанище, и че Тихият океан е достигнал до това място от континента (разстоянието от езерото до океана днес е около 250 км). Възможно така да е било преди последния ледников период. Или с други думи Тиауанако би трябвало да бъде на възрастта, която му опре­деля Познански. Впрочем има и други хипотези, които се опитват да обяснят появяването на това необикновено езеро, изобилствуващи с единствените по рода си екземпляри риби и жаби (между другото тук живее жаба с дължина 60 см), но това вече не са въпроси, свързани с нашата тема....

Арнолд Мостович - "Ние от космоса" (откъси)

Една от главите на своята подкрепена с много документи книга — „Десетхилядолетната тайна на инките”, Симон Уайсбърд нарича „Рекорд на загадките от преди потопа”. В нея тя изобразява въпросите, които поставя пред науката комплексът Тиауанако. (Между другото авторката е противничка на всякакви хипотези, свързващи създаването на Тиауанако с космоса. Не отрича възможностите за такива контакти, но счита, че те не са достатъчно обосновани документално.) А ето и самите въпроси: „Малко археологически разкопки крият толкова тайни, колкото Тиауанако. През каква епоха, от каква раса са били издигнати тези постройки? В продължение на колко века тук е цъфтял живот? Защо този град е бил изоставен в пълния си разцвет, и то изоставен внезапно? Религиозен център ли е било тук? Столица? Място за поклонение? Комплекс от тотеми и статуи?... Какво означават онзи барелефен ребус, символите, с които са покрити статуите и идолите? С какви инструменти древните скулптори са рязали тези каменни блокове по дължината на математично прави и съвпадащи се линии? Каква необикновена техника, какви научни знания, какви херкулесовски сили, какви магически фокуси, какво чувство за прецизност и съвършенство са им позволили да построят - без помощта на каквото и да е впрегатно животно, колело или някакъв елемент на механична тяга - този град на титани, чиято смърт е била може би също така потресаваща, както смъртта на Херкулан? Дали наистина онези творци и строители са изнамерили, както повсеместно се предполага, необикновена тайна за размекване на гранита чрез използуването на някакви растителни сокове? Този списък от въпроси може да се допълни и с други, не по-малко важни. Най-съществени изглеждат тези за „Вратата на Слънцето" и езерото Титикака. Какво в действителност означават издълбаните барелефи? Както вече казахме, Казанцев приема тези барелефи за венериански календар: годината в него се състои от 225 земни дни, т. е. толкова, колкото съдържа годината на планетата Венера. Откъде предшествениците на инките са могли да знаят как тече времето на планетата Венера и защо това въобще ги е интересувало? Легендата за Орехона дава тук някакво обяснение, но тя само прехвърля проблема в друга плоскост, без да обяснява по принцип нищо. Друг изследовател, испанецът Гарсия Белтран, твърди, че идеограмите около главата на централната фигура от барелефите на „Вратата на Слънцето" със сигурност изобразяват космически кораб. Французинът Марсел Брион вижда в очертанията фигурите на големи гущери от периода на терциера. Интересно е, че независимо от Блумрих, десет години преди излизането на книгата му двама американисти Рейчър и Кроул - излагат хипотеза, която свързва барелефите от Тиауанако с някакъв потопен континент. Рейчър и Кроул смятали, че този континент е Атлантида, тъй като по това време въпросът за континента, който е трябвало да се намира в Тихия океан, не се е очертавал така ясно, както днес. Между другото Блумрих научи за техните хипотези ... от мен. Единствено Симон Уайсбърд решително се противопоставя на всички тълкувания. Съгласява се с това, че барелефите представляват най-стария календар в света, но ги приема като „лунно-слънчев" календар, който някога е служил за напълно практични цели; да предвижда възможните наводнения, дъждовни периоди, годишните времена и т. н: Ако той се разчете казва тя, може би щяхме да узнаем кога водите на езерото Тигикака са залели част от Тиауанако, както и от календара на майте научихме кога е настъпила катастрофата на Атлантида. Естествено не ще успеем да разрешим тези спорове. Може би ще получим отговора след няколко години, когато, археологическите проучвания, извършвани в момента под патронажа на ЮНЕСКО, ще дадат резултат. Височината над 3000 метра не улеснява търсенията и влияе върху разходите. Преди да привършим бележките, посветени на „Вратата на Слънцето", ще си позволим още веднъж да се позовем на мнението на Симон Уайсбърд, която, както вече имахме възможността да се убедим, не проявява желание да търси космически или други необикновени тайни. Нейното мнение - а то наистина е компетентно - е, че хиляди други мегалитни постройки от до-колумбовия период в Андите и край тихоокеанските брегове имат врати. Но това са необикновено ниски врати. Толкова ниски, че съвременният турист трябва да се наведе, ако иска да мине през тях. А „Вратата на Слънцето" е висока и впечатлението е, че сякаш е строена от „гиганти за гиганти". Гиганти ... Малко са термините и определенията, които така често и с такова постоянство се появяват в легендите и митовете на почти всички народи от двете полукълба, както са малко и термините, които с еднакво постоянство предизвикват протестите и ироничните бележки на учените. Не сме в състояние да кажем до каква степен митът за гигантите е плод на желания и мечти на първобитните народи и в каква степен отговаря на някаква историческа или антропологическа истина. Всеки, който чете описанията на прекрасните руини на Тиауанако, Мачу Пикчу или Маркауази, се пита кои са били хората, издигнали тези постройки - хора, притежаващи голяма култура, носители на развита цивилизация, унищожена може би от нахлулите от Азия орди на чергаруващи ловци. Фактът, че фигурите, открити както в Маркауази, така и в Тиауанако, изобразяват представители на различни раси, свидетелствува, че тези раси са били познати на неизвестните творци отпреди хиляди години, т. е. те са знаели значително повече отколкото трябва да знае в съответствие с общото мнение човек, живял през тази епоха. „Класическите клишета, представляващи космати човешки фигури с маймунско лице, покрити с животински кожи и идиотски търкащи два кремъка един в друг, са кошмарът на археологията и напълно не отговарят на действителността" — пише съветският популяризатор Кристли („Техника молодежи" 1965).