П Р О Е К Т „ Л У Н Е Н Л Ъ Ч “

Докато сенаторът търсеше материални доказателства, които евентуално да разкрият тайните на Монтоук, аз знаех, че те ни най-малко няма да разрешат моите лични загадки. Бях разпознаван от хора, които не познавах и беше очевидно, че имам сериозни блокажи на паметта. Особено трудно можех да се примиря с това, че имах пълен набор от „нормални“ спомени, които ми казваха къде съм бил.
Паметта ми се подобри докато работех с Дънкан и си дадох сметка, че трябва да съм съществувал на две отделни времеви линии. Колкото и странно да звучи, това беше единственото разумно обяснение при създалите се обстоятелства.
Тъй като паметта ми все още беше дълбоко блокирана, имаше три начина, по които да се подходи към проблема. Първо, можех просто да се опитам да си спомня другата времева линия посредством регресия или хипноза. Това се оказа много трудно за мен и на практика изобщо не ми помогна. Второ, можех да търся следи и намеци (от нормалната ни времева линия) за това, че другата времева линия наистина съществуваше. Трето, можех да се опитам да открия отговорите посредством технология. Това включваше теории за това как е била създадена другата времева линия и как съм се оказал на нея.
Третият подход беше най-лесният. Казвали са ми, че много от хората намират това за доста объркващо, но аз бях запознат с теориите за експеримента „Филаделфия“ и не се плашех от физиката или електромагнетизма. За мен този подход беше осъществим. Вторият подход също се оказа изключително полезен, но трудно намирах следи.
Беше вече 1989 г. Започнах да обикалям из завода в BJM, където все още работех. Говорех с различни хора и измъквах информацията която можех, без това да изглежда подозрително. Разхождах се наоколо и наблюдавах собствената си телесна реакция и това какво усещах спрямо различните места в завода.
Особено се дразнех при влизането в една определена стая. Направо всичко отвътре ми се обръщаше. Усетих недвусмислено, че в тази стая има нещо, което ме безпокои. Трябваше да разбера какво. Звъннах на вратата и ми казаха, че не мога да вляза. Това беше високо засекретена зона. Само десет души в завода имаха разрешение да влизат в тази стая.
Открих, че никой не знаеше нищо за нея. Накрая открих двама, които бяха влизали в тази стая, но ми казаха, че не могат да ми кажат нищо. Единият от тях сигурно ме е издал, защото скоро след това ме посети един от персонала по сигурността. Беше дошъл момента да се покрия за известно време.
Около година след безплодното ми разследване, стаята беше напълно прочистена. Вратите бяха широко отворени и всеки можеше да влезе в нея директно. Ясно беше, че там е имало всякакво оборудване. Следите от мръсотия показваха, че на пода бяха стояли четири кръгли неща. Предполагах, че са били намотки. Ясно беше, че тук е имало пулт за управление. Имало е и огромна електропроводна линия, която все още минаваше през стаята. Цялото място ме караше да настръхвам, но нещо ме подтикваше да открия всичко, което можех.
Открих в задния край на стаята асансьор. Влязох в него и открих само два бутона: партер и сутерен. Имаше и пластина с номера. Натиснах бутона за сутерена за да сляза долу, но това не стана. Чух глас, който ми казваше да натисна правилния код на пластинката с номерата. Нямах такъв код и бибипкащият звук спря след около 30 секунди. Охраната беше предупредена. Бях стигнал до поредната задънена улица.
Определено не напредвах в отношенията си с охраната и беше време отново да се покрия. Започнах да си мисля как да докажа, че ставаше нещо много необичайно.
Спомних си и по-ранни странни преживявания, докато работех в BJM. Имаше период, когато внезапно на ръката ми се появяваше лепенка. Преди 15 минути тя не беше там! Не си спомнях да съм си я слагал. Това се случи повече от няколко пъти.
Един ден както си седях на бюрото ръката ми внезапно започна да ме боли. Задната страна на ръката ми беше разранена и на нея имаше лепенка. Бях абсолютно сигурен, че не бях слагал тази лепенка, нито пък си спомнях някой да ми я е слагал. Станах много подозрителен и отидох при сестрата.
Казах : „Може да ви звучи налудничаво, но бях ли при вас за да ми сложите лепенка?“
„Не, не сте идвали тук.“ – каза тя.
Попитах я откъде може да съм я получил, а тя каза: „Трябва да сте я взел от комплекта за първа помощ. Не си ли спомняте?“
„Тъкмо се опитвах да разбера.“, казах £ и си излязох.
Мислех си: „В BJM няма как да получиш лепенка от комплекта за първа помощ, освен от медицинската сестра.“
Поисках медицинския си картон и се самоубедих никога да не използвам комплекта за първа помощ.
Постепенно си спомних причината да имам толкова много рани по ръцете. В моята алтернативна реалност често ми се налагаше да местя различно оборудване. Май бях единственият, който можеше да го премести, тъй като повечето от хората се смахваха, когато се приближат до него. По някаква причина мен то не ме притесняваше. Но оборудването беше много тежко и трудно за местене. Тъй като не ми помагаше никой, раните и лепенките по ръцете ми станаха нещо обичайно.
Придържах се към своето самовнушение да не използвам комплектите за първа помощ. Продължих да проверявам сестрата, когато лепенките се появяваха, но записите казваха, че никога не съм бил при нея.
Тъй като всичко това беше нещо необичайно, тя вероятно е уведомила хората от охраната. Те дойдоха при мен и ме попитаха: „Защо питате за лепенките, г-н Никълс?“ Знаех много добре, че не трябва да продължавам да разследвам това.
Припомнянето на тези преживявания с лепенките, спомогна за стимулирането на паметта ми обратно до 1978 г. Спомних си как седя на работното си място един ден. Внезапно усетих миризмата на изгорели трансформатори. Беше остра, като миризмата на горящ катран. Появи се и изчезна много бързо. Това стана в 9 часа сутринта. Останалата част от деня премина нормално до 4 часа следобед, когато целият завод започна да мирише като отвратителния пушек от изгорели трансформатори.
Помислих си: „Това е същата миризма, която усетих тази сутрин в 9 часа“. Но сега вече ми хрумна, че може би събитието изобщо не беше станало по времето, по което ми се беше сторило. Нямаше начин да изгори трансформатор и миризмата да изчезне така бързо, както беше станало тази сутрин.
Бяха се случили още много подобни събития. Всяко следващо парченце объркваше общата картина. Потоци от непознати хора продължаваха да ме разпознават. Започнах да получавам административна поща, каквато обикновено получава вицепрезидентът на една компания. Например, канеха ме на конференция относно патентите. Не знаех за какво говореха. Или ме викаха на среща с някакъв директор. Той винаги изглеждаше много развълнуван, докато говорехме.
Повечето от запитванията, отправяни ми от тези хора, се отнасяха до проект „Лунен Лъч“. Не знаех какво представляваше той. Но един ден имах интуитивен импулс. Мазето на сградата на BJM в Мелвил имаше много високо засекретена част. Съзнателно нямах достъп до тази зона, но въпреки това влязох. Обикновено, когато преминаваш от една засекретена зона към друга, трябва да покажеш значката си на пазача, който ти дава друга (с различно означение). Това ти позволява да се движиш в охраняваната зона. Аз просто влязох и си подадох значката за по-слабо охраняваната зона и знаете ли какво стана? Той ми даде значка, на която беше изписано моето име! Бях получил предчувствие и то проработи!
Разходих се наоколо и оставих усетът ми да определи в каква посока да вървя. Стигнах до офис облицован с ламперия от луксозен махагон. В него имаше огромно бюро с табелка на която пишеше: „Престън Б. Никълс. Помощник-директор на проекта“. Това бе първото веществено доказателство за това, че определено ставаше нещо необичайно. Седнах на бюрото и прегледах цялата документация на него. Невъзможно беше да изнеса документи навън, тъй като знаех, че ще бъда претърсен щателно на излизане от тази високо охраняема зона. Затова запаметих всичко, което видях максимално добре според възможностите си. Тук имах цяла втора кариера, за която не знаех почти нищо! Дори не мога да говоря за по-голямата част от това. То е строго секретно. Нямам право да споменавам за нея в продължение на 30 години поради споразумението, което съм подписал при постъпването си в BJM. Не бях подписвал обаче нищо във връзка с проекта Монтоук.
Така прекарах 6 часа в своя наскоро открит офис, пресявайки материала. След това реших, че ще е по-добре да се върна на редовната си работа преди да е изминал деня. Предадох значката си и излязох. Изминаха два дни преди да реша да се върна там и пак да проверя нещата. Отново подадох значката си на пазача, но този път той не мидаде нищо. Каза ми: „Между другото, г-н
Робъртс (измислено име) иска да говори с вас.“
Г-н Робъртс излезе от един офис с надпис „Директор на проекта“. Той ме погледна и каза: „Защо искате да дойдете тук, сър?“
„За да стигна до другото си бюро“, отговорих. Той каза: „Вие нямате друго бюро тук.“
Посочих офиса, където беше моето бюро. Но когато влязох в стаята заедно с директора на проекта, всичко беше изчезнало. За тези два дни те бяха заличили всяка една следа от моето присъствие там.
Изглежда някой се беше сетил, че посещавам офиса по време, когато не трябва да съм там. Бях влязъл в обичайното състояние на съзнанието си, което не им допадаше. Очевидно те не бяха задействали програмата (чрез която ме прехвърляха в алтернативната реалност) за точно този ден и вероятно доста са се чудили защо се бях появил. Сигурно са заключили, че има някаква утечка при процеса и че съм в състояние да си спомня своето алтернативно съществуване. В резултат на това те спряха всичко. Бях изведен от охраняваните канали и ми беше казано, че ако гъкна за това което съм видял, ще свърша в затвора и ключът от килията ми ще бъде изхвърлен.
Опитах се да се сетя за други странни инциденти. Бях станал подозрителен и разследвах с години. Вече бях сигурен, че преживявах две отделни съществувания. Как по дяволите присъствах в Монтоук и работех в BJM – очевидно – през един и същи период от време? Вече бях стигнал до извода, че работех на двете работи едновременно, защото имаше период, когато се прибирах вкъщи напълно изтощен.
По това време, всичко за което прочетохте, беше една голяма бъркотия в ума ми. Знаех че бях работил в две едновременни времеви линии, а може би и в повече. Всъщност, бях открил доста малко, но то бе повече объркващо, отколкото изясняващо. През 1990 г. обаче, успях да направя сериозен пробив. Бях започнал да конструирам на покрива на моята лаборатория една Делта-T антена*. Един ден седях на покрива и запоявах всички линии в кутията с релетата (която предава сигналите от антената надолу към лабораторията). Очевидно, докато седях там и държах жиците заедно за да ги запоя, времевите функции принуждаваха моето съзнание да се измести. Колкото повече запоявах, толкова по-осъзнат ставах. И един ден – бум! – цялата алтернативна линия в паметта ми беше отворена за мен. Това което схванах, беше че докато я свързвах тази антена запазваше съответните вълни на времевия поток. Тя продължаваше да упражнява натиск върху съзнанието ми по отношение на референтното отправно време. Антената упражняваше натиск върху времето (огъваше го) и се беше създало достатъчно огъване, за да попадна подсъзнателно в две времеви линии. Това беше пробив в паметта ми.
Каквото и да бе обяснението, бях много доволен, че си възвърнах толкова много от паметта. Вярвам, че моята теория за Делта-Т антената е правилна, защото колкото повече време прекарвах в работа по нея, толкова повече неща се връщаха в паметта ми. До началото на юни 1990 г., всичките ми ключови спомени се възвърнаха.
През юли бях уволнен. Впоследствие всичките ми близки връзки също бяха отстранени. След като бях работил в BJM повече от 20 години, вече нямах връзки и приятели в компанията. Моите информационни източници там бяха ефективно прекъснати.
Сега имате обща представа за обстоятелствата, при които си възвърнах паметта. Следващата част от книгата ще съдържа историята на проекта Монтоук, с общо описание на включената в него технология. Тя се базира на моите лични спомени и на информацията, която е била споделяна с мен от различни колеги, включени в проекта Монтоук.
 
* Делта-Т антената е осмостенна антенна структура, която може да измества времевите зони. Проектирана е да огъва времето. Делта-Т е равно на „Делта Време“ (идва от Delta-Time). В науката „делта“ се използва, за да покаже промяна, а Делта-Т показва промяна във времето. По-нататък в книгата ще бъде казано повече за природата на тази антена.


От "Проектът Монтоук: Експерименти във Времето"
Престън Б. Никълс и Питър Муун