събота, 25 септември 2010 г.

Арнолд Мостович - "Ние от космоса" (откъси)

Задачата на конквистадорите, завладели Южна и Централна Америка, както се знае, била улеснена между другото и от това, че легендите на идианците от тези части на континента разказвали за появата на бели богове-гиганти, които някога трябвало да се върнат отново. Бяла е била Орехона и преди всичко бял е бил, според вярванията на аймарите и инките, техният бог Виракоча. Много американисти приемат Виракоча не като митична фигура, а направо историческа! Самите индианци са представители на монголоидния тип. Сред южноамериканските индианци се наблюдава и австралоидният тип. Но бял човек? А Виракоча от легендата е не само бяло същество, но и гигант. Но когато се говори за гиганти в индианската митология, трябва да си изясним за какви пропорции става дума. По принцип ръстът на индианците не превишава 150— 155 см. В сравнение с тях същество с ръст 185—190 см е вече гигант-великан. Симон Уайсбърд разказва: „Спомням си откритието, което направих по време на моите предишни пътешествия покрай най-високо разположеното езеро в света. Навремето се възхищавах на костта на гигант, на един от тези тайнствени гиганти, за които толкова споменават доколумбовите легенди и на двете Америки. Е ето, изведнъж легендата отстъпи място на действителността, когато се сблъсках лице с лице иа един от островите в езерото Титикака със законния наследник на „хората на Слънцето" ... Височината на този жив гигант, загърнат в бежово пончо с червена и зелена ивица, по края превишаваше два метра! ... А лицето му беше малко по-тъмно от моето." Авторката се пита дали това би могъл да бъде далечен потомък на тайнствения Виракоча — най-висшето божество на народите, обитаващи територията около светото езеро на Андите? А нали инките са считали Виракоча, така както индианците опи качините, а майте и ацтеките Кецалкоатъл, за богове с бяла кожа. Според легендите на хопи част от качините, пришълците от космоса, е трябвало да останат на Земята, а другите се върнали в своята родина. И така, дали онези мумии на бели жители в Америка, които доставят толкова грижи на учените, не са потомци на тази част от качините, която е останала на нашата планета? Както виждате, това е още един от въпросите, които отиват твърде далеч в новата ревизия на американската история. Симон Уайсбърд в разговор с Гарсия Росел, секретар на географското дружество в Лима, описала своята среща с белия гигант край езерото. След като я из­слушал внимателно, той й дал статия на Емил Ромеро, сътрудник на дружеството, с данни, че на островите и край бреговете на езерото Титикака живеят хора от почти бяла раса. Испанските летописци от XVI век също отбелязват наличието на бели хора в околностите на езерото, а намерените в значително количество човешки скелети там превишават чувствително по големина индианските. И като се връща отново към „Вратата на Слънцето", Симон Уайсбърд изказва предположението, че са я издигнали именно тези, за които е била предназначена, т. е. хората с висок ръст. А те били забележителни строители. За индианците хопи, както съобщава Блумрих, Тиауанако е построен от качините .. . Но създателите на тази цивилизация са имали още едно умение. Необикновено. Умеели са да пишат. Следователно древните жители на Перу са имали писменост. По какъв начин са стигнали до нея това вече е загадка. Известна насока за пътя на разрешаването й дават следните подробности, макар че и те по-скоро илюстрират самия проблем, отколкото го изясняват: За едната вече писахме - заключението на Даниел Русо още при първото разглеждане на издълбаните животински фигури по паметниците и останките от стени било, че това са някакви надписи. Надписи, подобни на тези, които срещаме но нашите паметници или обществени сгради. Нещо повече, той установил, че тези рисунки по необикновен начин напомнят египетските йероглифи. Пасторът Ордонес, автор на книга за стенните рисунки в Перу, пише: „Индианците кола от незапомнени времена имали идеографско писмо, което се намирало в пълен разцвет. По скалите, по предметите за домашно използуване, по стените на домовете са представени човешки, животински фигури и цветя, които позволяват не само да се ориентираме за какъв предмет става дума ... но и са свързани с графичното представяне на самото название." Летописецът Монтесимо установил през XVI век, че в Перу е съществувало идеографско писмо до XIV век. То било ликвидирано от краля на инките Пачакутека, който го заменил с възелното писмо. Но не само писмото свидетелствува за връзката на старата южноамериканска култура с египетската култура или с египетските вярвания. Сред скулптурите, изпълващи Маркауази, Русо намерил две, които представлявали египетската богиня на плодородието и продължението на рода. Това е хипопотам-самка, изправена на задните си крака. Симон Уайсбърд намерила в Помата няколко божества с човешки ръст и форма, идентична с египетските саркофази. В Илава (също Перу) тя видяла голям камък от пемза, върху който била издълбана змия със звезден символ, идентичен с египетския символ. И в двата случая той означава безкрайност. Какъв път е избрала историята, за да свърже по този начин преди стотици векове два толкова отдалечени континента като Африка и Южна Америка? Ако приемем за правилна концепцията на Клод-Луи Вен-сан, според която всички древни култури и цивилизации (следователно и египетската) произхождат от един източник, загадката за онова далечно родство би била изяснена. Още повече че в легендите на хопи се говори също и за Атлантида. Според тези легенди културата и цивилизацията на двата континента, които почиват днес на дъното на океаните, са били много подобни и са имали един и същи произход. Защо тогава да се учудваме на обобщаващите хипотези на много от авторите, за които досега ставаше дума, и особено на Авински, Фон Деникен, Бержие и Повел. Впрочем в книгата си Бержие и Повел споменават, че Русо се е опитвал самостоятелно да изследва възрастта на необикновената съвкупност Маркауази. С помощта на гранитно парче, изложено на действието на местния климат, той проверил времето на стареене. И стигнал до извода, че комплексът Маркауази наброява ... 50 000 години ... Но преди да напуснем Тиауанако, бих желал да подчертая, че според изследванията на Блумрих две големи доколумбови цивилизации произхождат именно от цивилизацията Тиауанако. Става дума за цивилизацията Паленке и преди всичко за цивилизацията на олмеките, които са живели през втората половина на първото хилядолетие преди нашата ера. Прескачаме тези хилядолетия като състезатели в бягане с препятствия, но колкото повече се връщаме в миналото, толкова по-бавно тече историята. Що се отнася до олмеките, ние знаем, че са живели на южното крайбрежие на Мексиканския залив и са стигнали доста високо ниво на развитието си като цивилизация. Те са развили по необикновен начин своето изкуство, за което свидетелствуват оставените от тях красиви скулптури, саркофази или мозайки. Добре ще бъде да спомена и онзи кристален череп с необикновена красота, изработен с изключително изящество, за който ще говорим в следващата глава. Този кристален череп е открит през 1926 година. Днес изобщо не е възможно да се определи неговата възраст, макар че напълно произволно му се приписва родоначалието на културата па майте. Всичко обаче сочи, че той по-скоро е творение на олмекската култура. Черепът тежи около 20 фунта и е изваян от един къс планински кристал. Анализът на тази находка показва огромните знания на неговите творци, а преди всичко невероятното познаване на законите на оптиката. А изследванията с поляризирана светлина са показали, че долната челюст, която се затваря и отваря, е от същия този кристален блок, от който е и останалата част на черепа! За какви цели е бил използван - и досега си остава тайна. Блумрих ни най-малко не се съмнява, че технологията на олмеките е в тясно родство с техниката на цивилизацията Тиауанако. А посредством Тиауанако стават видими връзките на цивилизацията на олмеките с тихоокеанската цивилизация, което предполага общия им източник. Прочутата „Глава на олмеките", открита в Суматра, е най-доброто доказателство за този общ първоизточник, което не може да се остави без внимание. Достатъчно е просто да се сравни тази скулптуpa със скулптурите на олмеките от Мексико, за да се забележи общият произход. А ако някой е особено търпелив и любознателен, може да сравни типичната скулптура от Суматра, която се отличава с характерна форма на шлема, с шлема, също така типичен, който личи на много от рисунките по камъните в Ика, но за това ще стане дума по-по­дробно. Вече споменах, че въпросите, възникнали пред Симон Уайсбърд във връзка с историята на Тиауанако, биха могли да се допълнят с други, сред които не на последно място ще бъдат тези за езерото Титикака. Езерото Титикака е едно от най-необикновените чудеса на Земята. Преди всичко - постоянно мени нивото си. Веднъж е по-дълбоко, веднъж по-плитко. Второ - тук има много останки от морски ракообразни (на височина 3600 м!). Някои археолози смятат, че някога Тиауанако е било пристанище, и то океанско пристанище, и че Тихият океан е достигнал до това място от континента (разстоянието от езерото до океана днес е около 250 км). Възможно така да е било преди последния ледников период. Или с други думи Тиауанако би трябвало да бъде на възрастта, която му опре­деля Познански. Впрочем има и други хипотези, които се опитват да обяснят появяването на това необикновено езеро, изобилствуващи с единствените по рода си екземпляри риби и жаби (между другото тук живее жаба с дължина 60 см), но това вече не са въпроси, свързани с нашата тема....

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.