Радостта да умреш ( "Мъртвите ни говорят" )

  И така - смъртта не е смърт. Тя е само един преход към една нова форма на живот, като ново раждане. Но как се извършва този преход? Нека го проследим по етапи.
  В началото трябва да се каже, тъй като винаги е полезно да се знае в случай, че. . . по-точно в момента, когато ще трябва да се извърши този преход: чудесно е да умреш! Трябва наистина да се признае, че преди това човек може да страда, и то ужасно. Но аз искам да говоря за самия преход.
   Още по време на последната война, много преди разкритията на доктор Муди върху опитностите на границите на смъртта, проф. Екарт Вайзенхютер бил твърде заинтригуван от реакциите на едни млад 28-годишен войник. Червата му били разкъсани на пихтия от избухнал снаряд и единствено чудото го спасило. След като дошъл на себе си, той дълги дни отказвал да говори. Накрая отронил: „Защо направихте това?" Едва много по-късно той се осмелил да разкаже за чувството на необичайно освобождаване, на райска радост, от която бил лишен.
   Няколко седмици no-късно проф. Вайзенхютер получил други свидетелства, но по-пълни, на две момчета, които едва не се удавили и които с много мъки били върнати към живот. Те пазели толкова чудесен спомен от тяхната опитност, че желаели да си отидат от същата смърт, когато настъпи денят и часът за това. Те си давали сметка, че ще познаят същата тревога, но знаели, че тя няма да бъде трайна и че след нея ще настъпи такава радост. . .
   Професорът получил същото свидетелство от един почти примрял от студ студент по време на ски-преход, когато се заблудил в гъстата мъгла. Трябвало да му ампутират пръстите на ръката и няколко пръсти на краката. И въпреки това той заявявал, че ако би имал избор, би пожелал да умре точно по този начин. От опитните планинари Иайзенхютер научил, че спасителите се страхуват точно от това. Жертвите, след моментна паника, изпитват такова щастие, че желанието да се борят ги напуска.
Същото нещо било отбелязано много време преди това по повод паданията в планината. Случаите били толкова еднакви, че вече можело да бъде написано: „Да умреш, падайки от голяма височина, е много приятно." Днес наистина е известна ролята на ендоморфинната секреция за тази еуфория, но, както ще видим, тя не обяснява всичко.
   Когато умиращият не бъде върнат към живота, когато не бъде насила върнат в нашия свят, как протичат събитията? Нека ги опишем първо отвън.
   Изглежда тук няма абсолютно, неизменно правило. Всеки един ще изнамери донякъде своята смърт. Всички ние в този момент ще бъдем творци.
   Въпреки това, изглежда, не може да бъдат взети за модел събитията, при които смъртта е само краткотрайна, временна, каквато е за всички тези, които накрая биват върнати към живота. В този случай умиращият се оказва извън своята обвивка от плът, без да има напълно изградено друго тяло. Той може да вижда, често и да чува всичко, което се случва на този свят, да преминава през стени и тавани, мигновено да се премества и да се оказва където си пожелае, но най-често той няма впечатлението, че притежава наистина тяло или го чувства като неопределено, сферично, без точни очертания и без структура, като един вид мъгла, „облак", „пара" или „енергийно поле".
   Знае се впрочем, че това" явление на декорпорация или на излизане извън тялото може да се извършва напълно независимо от контекста на смъртта - катастрофа или операция. Вярно е обаче, че много хора, които са напускали тялото си или са се раздвоявали така за първи път, след това са го вършели спонтанно извън всяка опасност; някои дори успяват да го направят когато си поискат. Накрая трябва да се отбележи, че сега във Франция, както и другаде, съществуват центрове, в които човек може да се тренира да извършва такова пътуване извън тялото, в „астралното". Има дори учебници, практически ръководства, методики, където подробно се описва как да се приготвите, как да се упражнявате. . .
  Според познатите анкети 80% от извършилите тази временна опитност на декорпорация са чувствали себе си главно като дух, като безплътно съзнание, много повече, отколкото като обитаващи ново тяло. До този резултат в крайна сметка достигат самостоятелно Селия Гриви и Кенет Ринг.
   Изглежда в този момент хората до такава степен са обзети от всичко това, което виждат и чувстват, че нямат време да се запитат под каква форма продължават да живеят. Така госпожа Йоланд Ек ни разказва, че след като напуснала тялото си, имала впечатлението, че сяда на пейка в една великолепна градина и малко по-късно се надига, за да посрещне чудното същество, което се приближавало към нея. Изпълнена с уважение пред духовната възвишеност на това същество от светлина и покъртена от любовта, която то излъчвали, тя паднала на колене пред него. Но в действителност едва по-късно, когато то я отпратило на Земята, въпреки отчаяните и молби, тя решила да провери дали има тяло. Госпожа Ек разказва много интересно как се е опитвала да се докосне, толкова убедително, че всеки път, разказвайки приключенията си, тя показва как си убожда ръката. Значи тя има чувството, че е правела жестове, от което логично следва, че е имала впечатлението, че притежава тяло; въпреки това била изненадана, че не забелязала никаква негова структура.
Излизането, както и завръщането, може да се извърши през върха на главата, на практика през фонтанелата. Някои имат впечатлението, че са изсмукали извън тялото си и отново вкарани в него като през фуния, но без болка; други чувствали, че се плъзгат извън тялото си отстрани: „между дюшека и преградата отстрани на леглото", както съобщава един свидетел, „струваше ми се, че преминавам през тази преграда."
   Излизането може да се извърши и през устата, както това ясно показва идеята за „последната въздишка". В тази връзка ние за щастие разполагаме с доста стар текст, много отпреди всички тези изследвания, според който свидетелят е направил наистина голямо усилие, за да изследва всички фази на процеса. И така, ето разказа за това излизане от тялото през устата, такъв какъвто го е изживяла множество пъти голямата немска мистичка Мари-Ан Линдмайер.
   В този случай при нея става въпрос за един особен тип екстаз, най дълбокия. Тя преживяла и други две излизания. Нейният изповедник я помолил през 1705 г. да направи детайлно описание:
   „Помолих Господа да ми позволи да възприема развитието на екстаза, като запази съзнанието ми напълно будно, както умиращите запазват до последния момент своето съзнание. . . Експериментирах началото, кулминационната точка и края на този екстаз. Бях обхваната от голяма слабост. Тя не беше последица от естествена слабост, а от това, че Господ искаше да ми покаже своите чудеса. Тази слабост бе придружена и последвана от неописуем студ, който навлизаше откъм външната част на тялото и малко ло малко обхващаше цялото тяло, така че то загуби каквато и да е чувствителност. Чувствувах, че сърцето ми постепенно спира да бие и че дъхът ми става все но-слаб. Чувствах все още малко живот в тялото си. Както умиращият, на който Бог дава благоволението на познанието, чувства себе си все по-зле и душата си на път да отлети, моята душа беше като че ли на езика. Преди това отлитане на душата аз все още чувствувах, че съществувам, но външно бях като мъртва, абсолютно безчувствена и студена като лед, усещаща самата студен полъх. В един миг разумът беше изчезнал заедно с духа и в същия момент аз почувствах, че Господ ме води към мястото, където желаеше да бъда. Така прекарах извън тялото си повече от два часа. Когато духът ми се завръщаше, Господ ми позволяваше да го разбера. Както и когато духът ме обладаваше - което ставаше за миг - аз си възвръщах напълно съзнанието. Усещането беше като че ли с Божието си могъщество един силен и мощен гигант ме сграбчваше и душата ми се завръщаше през устата, както беше излязла през устата. Малко по малко отново усещах живот и за един час донякъде възвърнах телесната си чувствителност, докато тялото ми все още бе вдървено от студ, който изчезна едва след няколко дни. Тогава Господ ми даде също да разбера, че всеки път, когато това се е случвало, то е било възможно само благодарение на чудодейното му все могъщество."
   Големият преход може да бъде извършен също и дори без човек да го усети. Това именно се случва много често при автомобилни злополуки. Духовното тяло се оказва изхвърлено извън своята обвивка от плът. Има много разкази на хора, оказали се на няколко метра от колата и наблюдаващи с почуда как други се спускат към нея и с още по-голямо изумление как оттам изваждат собственото им тяло.
   Това бързо излизане от обвивката от плът може да се случи също и при силна треска или пренапрежение без никакъв физически удар. Разказът на младия американски войник Джордж Ричи е твърде показателен за това явление.
   Ричи настива след тежки учения, но с безгрижието на възрастта си пренебрегва мнението на лекарите, медицинските сестри и даже температурата си, която достигнала 41.4°С. Единствената му тревога е да не пропусне таксито, което трябва да го откара посред нощ на гарата, за да се прибере вкъщи за коледните празници. Ричи губи съзнание, докато му правят рентгенова снимка. Изведнъж посред нощ той се събужда в миниатюрната стая, в която го били изолирали:
   „Скочих. Колко ли беше часът? Погледнах към нощната масичка, но те бяха отнесли будилника. Всъщност къде бяха нещата ми?. . . Влакът! Изпуснал съм влака! Скочих от леглото, обзет от паника, търсейки дрехите си. . . Униформата ми не беше на стола. Погледнах отдолу, отзад. Сака също го нямаше. Къде другаде биха могли да ги дянат, освен в този гардероб? Може би под леглото? Повъртях се около него и изведнъж се смразих. . . В леглото имаше някой! Приближих се. Това беше съвсем млад човек с късо подстригани кестеняви коси, спокойно пзлегнат. Но това беше невъзможно! Преди малко бях станал от това легло.' За момент се борих с тази загадка. Това беше наистина странно, но аз нямах време. . ."
   Ричи бързо излиза, за да види дали дрехите му не са при портиера. . . Едва по-късно той ще разбере, че това тяло върху леглото е било неговото собствено. Това бил самият той. По-нататък следва издирване на собственото тяло в напълно приличащите си бараки, едно наистина удивително мистично търсене на самия себе си!
   Като чете този разказ, човек неволно си представя ситуацията и вижда този двойник, който сяда на края на леглото, като се отделя от своята обвивка от плът както в прочутия кадър от „Вампирът" на Карл Драйер, където двойникът на един човек по същия начин се надига, докато тялото му от плът остава седнало на пейката. Двойникът очевидно не хвърля никаква сянка на земята. Но не се съмнявайте, историята на Джордж Ричи е наистина автентична. Тя е дори „една от трите или четирите най-необикновени", които Реймънд Муди описва и първата, за която чул и която го насочила към познатите ни изследвания.
   Човек е склонен да мисли, че този преход към отвъдното, без дори да бъде забелязан, е възможен единствено в случаите на временна смърт. Тези, които наистина умират, също би трябвало да усетят, да забележат този преход. Само че не! Очевидно те не се завръщат в този свят, за да ни го кажат. Следователно това може да се знае единствено ако се доверим на друг тип свидетелства, а именно на медиумите.
   Ще приведа накратко само две истории, и двете разказани от Жан Прийор.
   Първата е малко трагична. Един работник умира на място, след като запалва горелка в зле почистена и зле проветрена бензинова цистерна. Което, разбира се, не му пречи да се завърне спокойно у дома. . . без тялото си от плът, което за съжаление е единственото, което по-голямата част от хората могат да видят. У тях всички ридаят и говорят за неговата смърт. Той се опитва да успокои майка си, дай покаже, че е там, да й говори. . - напразни усилия. Най-накрая той получава съдействие от една съседка, която, без да го вижда, усеща присъствието му. Тя обаче не смее да му обясни, какво се случило. Ще й помогне друга жена, която е при нея и която дори може да го види. На тези две жени ще им бъде необходимо много търпение, за да му обяснят, че се е пренесъл в другия свят. Накрая един негов роднина, починал предн него, идва да го потърси. Това младо момче остава верен приятел на тези жени, които са му помогнали. Той присъства от невидимото на техните библейски сбирки и им довежда няколко свои нови приятели, също като него невидими. Един ден той дори им заявява:
   „Как става така, че толкова важни неща не се научават в църквата? Те вършат престъпление, че не говорят за тях. Ако човек знаеше това, което вие знаете, това, което аз сега знам, той не би изпитвал такова мъчително безпокойство от тази страна, каквото аз изпитах в началото. Ако човек знаеше това, което вие знаете, той никога не би се страхувал да умре."
   Вярно е, че до известна степен тибетците са твърде отдавна по-добре подготвени за това изпитание. Известната „Бардо Тьодол", тяхната книга за подготовката за смъртта, обяснява предварително:
   „Непрестанно и неволно ти ще се скиташ. На всички тези, които ще плачат (ти ще кажеш ): „Аз съм тук, не плачете!" Но тъй като те не ще те чуят, ти ще си помислиш: „Аз съм мъртъв" и още в този момент ще се почувстваш нещастен. Не бъди нещастен поради това."
   В другата история около една смърт, наистина смърт, но без да бъде забелязана, има нещо направо смешно. Тя е свързана с беден португалски шофьор на камион, който претърпял катастрофа. Кабината е напълно овъглена, но шофьорът вероятно е починал, без да забележи това, защото продължава да прави отчаяни усилия, за да изправи своя камион. Една млада жена, минаваща с кола близо до местопроизшествието, успява да разбере и опише сцената благодарение на своите медиумни способности. Малко по-късно, като минава повторно през същото място, тя не вижда повече камиона, който трябва да е бил изтеглен, но е изненада забелязва на банкета на пътя същия португалски шофьор как опитва, все така отчаяно, да стопира. Както ще видим, наистина, веднъж попаднали в отвъдното, времето за нас вече не е същото!
   Доказателства за тези случаи, в които покойникът е толкова брутално изхвърлен в отвъдния свят, че дори не забелязва това, намираме и от друг източник. Става дума за многобройните послания, получени чрез интуитивно писане. Явлението очевидно не е без връзка с медиумността, но все пак е малко по-различно. Разказът, който цитирам, е на един „загинал в бой" кавалерийски офицер. Той ни бе предаден от вдовицата и дъщерята на известния полковник Гаскойн, британски офицер, герой от битката при Хартум и стар спътник на Сесил Род:
   „Мислех, че по-лошо от този ад може да бъде само пълното изтребление. От всички страни англичани и немци, това беше хетакомба. Бронираните коли, картечният огън, самолетите! Имах впечатлението че машините, конто бяхме създали, ни унищожаваха. . . Чувствах се болен и окаян. После тези усещания изчезнаха и аз се намерих навън да разговарям с моя полковник. Изглежда той не забелязваше куршумите, които непрестанно се сипеха върху ни. Хукнах към укритието, но той ме повика и ми каза да не си правя труда. Изглеждаше млад като новобранец и доволен от битката. Хвана ме за рамото и каза:
   „Не виждате ли, Кит, че ние сме мъртви и въпреки това сме по-живи от другите. .."
   Други също окончателно починали, напротив, са имали достатъчно време да видят как идва смъртта им. Това обаче не е чак толкова ужасно, колкото си мислим. По-точно, дори в най-болезнените и мъчителни случаи ужасът в най-последния момент изглежда изчезва. Имаме цял куп свидетелства от умиращи, които в своите последни мигове са виждали как към тях идват онези, които те са обичали на Земята и които са извършили прехода преди тях. В множество от разказаните случаи някои дори с изненада виждат как ги посрещат приятели и роднини, за чиято смърт те не са знаели. Предвид вече тежкото им състояние близките им били предпочели да не им причиняват допълнителна болка с тази „тъжна'" новина..............

«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт. Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.


Франсоа Брюн