Доколко реално е времето ?

"Ако се опитате да се хванете за времето, то винаги ще изтече през пръстите ви", казва Джулиан Барбър - британски физик и автор на книгата "Краят на времето - следващата революция във физиката". Докато това твърдение все още витае в стаята, физикът и журналистът вероятно вече нямат никаква връзка със самите себе си отпреди секунда. Барбър смята, че хората не могат да уловят времето, защото то не съществува.
Независимо, че тази теория не е нова, тя никога не се е ползвала с такава популярност като теорията на Айнщайн или теорията за струните. Концепцията за Вселена без време не само е невероятно привлекателна за учените, но и подобен модел може да даде обяснение на парадокси, с които се сблъсква съвременната наука в опит да обясни Вселената.
Свикнали сме да мислим и чувстваме, че времето има линейна природа и потокът му неизбежно тече от минало към бъдеще. Това е не само лично възприятие на всеки човек, но и контекст, в който класическата механика разглежда всички математически функции в пределите на Вселената. Без такава концепция от рода на принципа за причинната връзка и нашата неспособност да присъстваме едновременно на две места започват да се разглеждат от съвършено друго ниво.
Предложената от Барбър идея за нееднородността на времето се опитва теоретично да обясни Вселена, състояща се от множество точки, които той нарича "сега". Но такива "сега" не трябва да се възприемат като мимолетни мигове, които са дошли от миналото и изчезват в бъдещето ; това "сега"ще бъде само едно от милионите съществуващи в дадения момент във вечната универсална мозайка на особеното измерение, което не може да бъде открито, всяко "сега" е свързано с тънка нишка с другите, но нито едно от тях не е по-важно от съседните. Всички те съществуват едновременно.
Простата и едновременно сложна идея на Барбър може да е от голяма помощ за онези, които са готови да се съгласят с недостига на време преди т. нар. Голям взрив. Барбър смята, че концепцията за времето може би е подобна на теориите за целите числа. Всички числа съществуват едновременно и би било безсмислено да смятаме, че числото 1 съществува преди числото 20.
В този момент най-вероятно ще попитате : Искате да ме убедите, че движението на ръката, което правя точно сега не съществува ? Ако безкрайно малките фрагменти "сега" не са свързани помежду си, защо помня първите мисли на тази статия ? Защо си спомням какво съм закусвал ? Защо ставам и отивам на работа, ако работата принадлежи на онова "аз", което няма никакво отношение към мен ? Ако бъдещето вече съществува, защо въобще се стремим към каквото и да било ?
Такива дилеми са резултат от илюзията, че времето е мимолетно като водата в реката. Ние можем да си представим безкрайната Вселена като дълъг ванилов крем, чиито център по цялата му дължина е запълнен с шоколад. Когато торежем от него пласт, ще получим това, което наричаме "настояще", "сега".
Представете си, че шоколадът в центъра обозначава самите нас : тогава бихме сметнали, че нашето парче е единственото съществуващо във Вселената и че предишното и следващото парчета съществуват само като понятия. Тази идея би се сторила смешна за наблюдателя на крема, който знае, че всички парчета съществуват едновременно.
На този пример бихте могли да отговорите, че "аз" не е същият човек, който е започнал да пише това изречение. Аз съм уникален и може би се намирам в явна връзка с всеки от субектите, написали всички предишни думи в този абзац. Въпреки това безкрайните "сега", независими едно от друго, не биха се оказали разпръснати. Те продължават да съставят структура, те са единно цяло, цял крем без бучки.
Именно в това се състои теорията на Барбър : в пространството на Вселената бъдещето (нашето бъдеще) вече съществува, разгръща се и всяка секунда от нашето минало също съществува не като спомен, а като живо настояще. Най-болезнен за хората, мислещи в духа на източната философия, би бил опитът да се наруши установеното бъдеще. Мъдрецът, който върви по предначертания път, би бил щастлив човек сред космическия ванилов крем и би се постарал да преживее уникални и изключително дребни отрязъци "сега".
Повечето хора са дълбоко убедени, че на подсъзнателно ниво гигантските космически часовници отчитат всяка секунда на огромното пространство, наречено Вселена. Но в началото на 20-ти век Айнщайн демонстрирал, че времето е относително за всеки обект във Вселената и че времето е "предмет", неотделим от пространството. Дори специалистите, които синхронизират времето в целия свят знаят, че светът се управлява по произволно установени белези, тъй като часовниците по начало не са способни да измерят времето.
Очевидно единственото, което остава е да се потопим в "илюзията на времето" за безкрайността, знаейки, че има пространство, където нашето минало все още съществува и това, което правим, не го променя. Или, както би казал Айнщайн : "Хората като нас, вярващи във физиката, знаят, че разликата между миналото, настоящето и бъдещето е само една упорита илюзия" ...

По материали от Интернет