С Т О Л Ъ Т Н А М О Н Т О У К

През 50-те години ITT разработиха сензорна технология, която буквално можеше да покаже какво мисли дадено лице. По принцип това беше машина за четене на мисли. Тя работеше на принципа на прихващане на електромагнитните функции на човека и превеждането им в разбираема форма. Състоеше се от стол, в който лицето трябваше да седне. Около стола се поставяха намотки, които служеха като сензори. Имаше и три приемника, шест канала и компютър Cray 1*(Cray 1 е бил суперкомпютър, проектиран от Сиймор Крей. По официални данни, първата Cray 1 система е била инсталирана в националната лаборатория Лос Аламос през 1976 г. и в последствие той станал един от най-известните и най-успешни суперкомпютри в историята. – бел. ред.), който показваше онова, което човекът мисли – в цифров вид, или на екрана.
Все още е загадка начинът, по който беше разработена тази технология. Предполагаше се, че изследванията са били подкрепени от извънземни от Сириус, тоест – от извънземната раса, дошла от звездната система, известна ни под името Сириус. Говореше се, че извънземните осигурили основния проект, а хората го разработили.
Около стола бяха поставени три комплекта намотки под формата на пирамида. Намотка имаше и около върха на пирамидата, за да стои успоредно на основната намотка. Човекът биваше поставян вътре в полето, създавано от намотките. Трите комплекта намотки бяха свързани с три различни радиоприемника (Hammerland Super ProP 600) и шест изхода. Един независим детектор на страничната лента, който имаше референтна система за плуващия носещ сигнал, осигуряваше от трите приемника шест изхода. Три от тях бяха за страничния диапазон честоти под носещата вълна. Другите три бяха за страничния диапазон честоти над носещата вълна. Това ни води до много важен въпрос. Ако това устройство четеше умовете, какво представляваше носещата вълна, която то използваше за тази цел?
С помощта на осцилатор детекторите в приемниците бяха в състояние да се синхронизират с улавян от намотките фантом или етерен сигнал. Нямаше действителна носеща вълна такава, каквато обикновено я знаехме. Детекторите се синхронизираха с шумовия пик, който намотките улавяха от трите комплекта честоти, спрямо които бяха настроени приемниците.
В този момент изследователският екип всъщност беше в състояние да открие сигналите, които представляваха сравнимите функции на човешкия ум. Солидните сигнали, които се променяха заедно с мислите на лицето, в действителност излизаха от приемниците. Това устройство всъщност четеше човешката аура – това е думата, която хората с пси-способности използват, за да опишат електромагнитното поле, което обгръща човешкото тяло. По същият начин, по който човешката реч се пренася чрез радиовълни, това устройство пренасяше мисли (които теоретично се проявяват в аурата).
След това шестте изходни канала от приемниците бяха прекарани през цифров преобразувател (превеждайки ги на компютърен език) и подадени в компютър. Използван беше компютър Cray 1 за декодиране на онова, което улавяха приемниците. Доста тежка работа и скърцане на компютри докараха нещата до етапа, в който вече компютърът можеше да разпечата диалог. Това беше диалогът на мисленето на човека.
С допълнителна работа се стигна дотам лицето да визуализира нещо, а на екрана на монитора да се появи картина. Подобренията и усъвършенстването продължиха, докато триизмерното изображение на действителния аудио-визуален аспект (на мислите на човека) се появяваше на монитора на компютъра и на свой ред можеше да бъде разпечатано.
Когато хората в Монтоук чуха за това устройство за четене на ума, те решиха че е велико. Искаха да превърнат тази машина за четене на ума в предавател. Това може би щеше да премахне риска за човешките същества, които биваха подлагани на експерименти за осигуряване на невидимост или пътувания във времето. Теорията беше, че лицето което седеше в стола, щеше да предава на екипажа алтернативна реалност (както при експеримента „Филаделфия“). И когато корабът станеше невидим, екипажът щеше да бъде в синхрон с алтернативната реалност и нямаше да се дезориентира и да полудее.
На този етап беше осигурен един стол, който днес наричаме „Столът на Монтоук“. Той беше свързан с намотка разработена от ITT. Компютърът Cray 1, използван за декодиране на предаденото от човека в стола, беше свързан с един IBM 360. На свой ред той пък беше свързан с предавателя на Монтоук. Компютърът IBM 360 беше необходим за контролиране на модулацията на предавателя така, че той да може свободно да осъществява честотно прескачане в целия диапазон.
Това беше времето, по което си спомням, че Ал Биелек пое водещата роля. Ал е един от авторите на „Експериментът „Филаделфия“ и други НЛО конспирации“. Той също така има и спомени как е бил включен в проект Дъга. Първоначално той беше вкаран в проекта, за да обясни метафизично какво става при използване на предавателя върху хора. Избраха го защото не само имаше инженерна подготовка, но беше и психически чувствителен и имаше обширни познания по езотеричните въпроси.
Сега работата на Ал се състоеше в това да помага за свързване на компютрите Cray 1 и IBM 360. Cray 1 даваше тонове информация. Не знаеха какво да правят с нея – трябваше им някой с езотерични познания, за да я разчете. Трябваше да преобразуват онова, което Cray 1 извеждаше така, че да го синхронизират с онова, което компютърът за импулсна модулация искаше. IBM 360 изпълняваше тази функция и по принцип се използваше като преводач и база за записване на извежданото от Cray 1. Ал се включи много сериозно в проекта, защото беше част от екипа, който определяше каква програма да се сложи в IBM 360, за да може да се преведе извежданото от Cray 1 така, че да задвижи предавателя.
Предавателят имаше модулиращ компютър, който беше дигитално захранван с 32 битовия код, който компютърът 360 подаваше. Модулиращият компютър и предавателят бяха настроени. Този IBM 360 казваше на модулиращия компютър как да модулира предавателя. Сега имахме система, където човек можеше да вкара 32 битови думи от данни и предавателят щеше да върне обратно нещо. И тук столът захранваше приемниците, захранващи компютъра Cray 1, който казваше за какво мисли лицето. Трябваше да вземат „това“ и да преведат онова, което идваше от Cray 1 и да направят така, че IBM 360 да може да кодира отново мисъл-формата, която в действителност предаваше. Успешното свързване на компютрите отне около година.
По това време аз се присъединих към проекта, за да работя с радиочестотите и предавателя. Макар че беше постигната известна връзка с компютрите, имаха големи проблеми с обратната връзка от предавателя до стола. Решението на проблема с обратната връзка беше да преместят стола в центъра на ITT в Саутхемптън, Лонг Айлънд. Там дадено лице с пси-способности сядаше в стола и се свързваше посредством компютър с предавателя в Монтоук.
След това екстрасенсът мислеше, а компютърът Cray 1 декодираше мислите му. Подаваха ги по 32 битова радиовръзка и ги изпращаха в Монтоук, където се подаваха в IBM 360. След това IBM компютърът ги предаваше чрез предавателя и можеше да изгради в Монтоук мисъл-форма от това, което екстрасенсът си мислеше в Саутхемптън. В основата си устройството представляваше усилвател на мислите.
Още една година изследвания измина преди да получат четлив сигнал (въз основа на това, което лицето с пси-способности мислеше в Саутхемптън) изпратен до Монтоук и излъчен чрез предавателя. Това беше първата им цел: да получат някакви достоверни мисли от стола чрез предавателя в Монтоук и да ги предадат посредством антената. Освен Дънкан, на мястото имаше и две допълнителни лица с пси-способности. Те буквално настройваха компютърната програма. Накрая мисъл-формите станаха ясни. Човек с пси-способности можеше да се съсредоточи върху нещо в Саутхемптън и предавателят в Монтоук щеше да предаде много ясен образ на онова, което той си мислеше.
Това беше първият случай, когато предавателят в Монтоук работеше с висока надеждност на мисълта.
През 1975 г. откриха друг проблем. Ако възникнеше грешка в потока от време в нашата реалност, всичко се разпадаше. С други думи, ако лицето с пси-способности в стола проектираше реалност (в този случай с оглед на времето), която не беше съвместима с нашата реалност (тоест с потока време в нашата реалност), това предизвикваше прекъсване на връзката между Саутхемптън и Монтоук. Всяка грешка във време-пространството между двата града прекъсваше предаването на мисъл-формата.
За да разберете по-добре понятието грешка във времето, представете си времето като непрекъсната пулсация или поток. Докато основната пулсация на времето взаимодейства и променя формата си с други потоци или явления, имаме движението такова, каквото го познаваме, срещу екрана на времето. Когато тези „сърцевинни“ пулсации, които съставляват времето бъдат изместени (поради промяна в реалността или друго явление), посоката, скоростта или потока от време се променя. Това е известно като грешка във времето или времева грешка. Теоретично те се случват периодично, но тъй като имаме референтност спрямо нашата реалност, ние в действителност не забелязваме тази грешка. Явленията дежа вю могат да послужат като добър пример за времева грешка в тъканта на времето.
Със стола в Саутхемптън експериментите, свързани с контрол над съзнанието посредством предавател, не винаги работеха. Това можеше да се отдаде на грешките във времето. Известно беше и това, че ако има голямо количество мощност, подадена на предавателя по време на времевата грешка, последиците могат да бъдат ужасяващи.
Сега стана наложително стола в Монтоук да бъде накаран да работи. Отначало поставиха огромно екраниране около стола така, че електромагнитните полета в Монтоук да не могат да му повлияят. Това не свърши работа, затова се опитаха да поставят стола в мъртва, в електромагнитно отношение, зона. Намериха най-добрата такава зона, но и този опит не бе успешен.
Работеха до средата на 75-та, но продължиха да имат трудности, докато се консултираха с оригиналния прототип, на който беше базиран стола (според слуховете, изобретен от сирианците). Това устройство не беше идентично на онова, което бяха направили ITT. То имаше различен тип намотка – при него намотките бяха свързани с приемници от кристален тип. Това бяха истински кристали, а не електронни устройства.
След преглед на прототипа беше направен таен търг за нов стол – спечели RCA*. През 30-те Никола Тесла** беше изобретил приемници за RCA. Работата му през този период беше вършена под името „Н. Тербо“ – това беше моминското име на майка му. Тези приемници на Тесла имаха много специални структури на намотките. Те бяха нормален тип радионамотки, но бяха подредени в странни конфигурации, направени от Тесла.

* RCA – Radio Corporation of America – Американската Радиокорпора ция. – бел. ред.
** Никола Тесла беше гений по електроника – първият, който откри и приложи принципите на променливия ток. С финансова подкрепа от Джордж Уестингхаус, той революционизира начина, по който беше използвано електричеството по света. Виж Приложение Г за повече информация относно Тесла.

Столът в Монтоук беше усъвършенстван и с намотки на Хермхолц. Те бяха поставени около стола, за да служат като улавящи намотки. В обикновената електроника намотките на Хермхолц се състоят от два комплекта намотки. Те притежават уникални свойства с оглед на това, че могат да бъдат свързани по фаза така, че да създадат постоянно поле (от енергия) вътре в намотките. В Монтоук изследователите екстраполираха върху принципите на намотките на Хермхолц. Използваха три комплекта намотки (X, Y и Z) и ги свързаха така, че докато вътре в намотките се поддържаше постоянно ниво на енергията, това не оказваше абсолютно никакво влияние отвън.
Структурата на намотките в приемниците, проектирани от Тесла, беше идеална за проекта Монтоук. Не само столът беше с намотки, но и самите приемници.
Това екранираше енергийното поле.
Трябва да се отбележи и това, че структурите от намотки в приемниците на Тесла са известни и като структури от намотки Делта-Т. Свойството за екраниране на енергийното поле е част от онова, което позволи около Елдридж да се изгради „ефекта на бутилката“ в експеримента „Филаделфия“. Тези Делта-Т намотки всъщност улавяха трите оси на времевите сигнали. Отнасящи се към проекта, те вече нямаха микровълнова връзка, която да дава неизправности по време на изместването на реалността. За да бъде накаран стола на Монтоук да работи без интерференция, трябваше да направят копие на онова, което кристалните приемници направиха с технологията от Сириус. Структурите с намотки в приемниците на прототипа бяха структури с Делта-Т намотки. А Делта-Т функцията осъществяваше самия приемник, а не антената. ITT бяха обезпечили Делта-Тайм функцията в антената вместо в приемниците. Версията на RCA използваше стандартния тип улавящи намотки на Хелмхолц, които можеха да осъществят Делта Тайм преобразуването в приемниците. Те имали и същия вид детекторна система и синхронизиране на осцилатора, които ITT използваха с компютъра Cray 1.
По онова време това включваше само намотката. Извън структурата на намотката нямаше чувствителност. Можеха да сложат стола на мъртвото място, което беше между предаващата антена върху сградата на предавателя и магнитната антена на предавателя, която беше под земята. Това беше в подземното мазе на сградата с предавателя, което вече беше солидно екранирано. В следващата стая имаше специално проектирани приемници с друг комплект оборудване. Те бяха използвани за синхронизиране на всички локални осцилатори със сигнал сходен с този на системата на ITT.
Антената, предавателят и столът, бяха в една и съща времева равнина. Компютрите бяха в своя собствена времева равнина. Нямаше значение това, че столът беше под земята, а компютрите Cray и IBM 360 – в другата стая (обезпечаващи обратната връзка със сградата на предавателя). Когато всичко се представи в цифров вид, човек вече не е в реално време. Създава се „фалшиво време“. Компютрите можеха да се намират където и да е. Сградата с компютрите беше проектирана така, че да осигурява работата на самите компютри и да екранира електромагнитните полета и енергията от антената, за да не карат компютрите да полудяват. Оперативният център беше изцяло екраниран с цимент и стомана.
И накрая, създадоха второто и последно поколение от стола на Монтоук. Той изпълняваше същата цел както първия стол. Поемаше информацията и от шестте канала за информация от компютрите, но имаше едно допълнително предимство. Не се влияеше от сигнала на антената. Сега сигналът от антената не осъществяваше обратна връзка и не предизвикваше интерференция. И така, вече всичко беше на място. Прекараха още шест месеца до към края на 75-та година. В началото на 76-та просто подреждаха, напасваха и се уверяваха, че всичко работи.
Накрая пуснаха предавателя да функционира, което беше поразително. Това, което стана впоследствие беше още по-изумително.


 
От "Проектът Монтоук: Експерименти във Времето"
Престън Б. Никълс и Питър Муун