Физичните възможности на телепатията. Информацията като енергия, енергията като информация

Какво е информация? Могат да се дадат три определения:

1.Информацията е материя, чисто осъзнаване ни е дадено посредством усещания, разположени под прага  на  нашата чувствителност (философско определение).

2.Информация е сумата  от сведения, разпределени  във външната и вътрешната памет (в кодиран вид), където активното начало   принадлежи   на   външната   памет   (кибернетично определение).

3.Информацията е енергия,  преработена  в  полетата  на взаимодействие   с   веществото  от органите   за   мислене   на разумните същества (на живите същества въобще), излъчвана в околната среда или съхранявана  в кръговете на информационно - енергийната   обмяна   на  специализираните органи на живите същества, в тела от мъртвата природа или в общото биомагнитно поле (физично определение).

Енергиен квант, попаднал от външната среда в организма на живо същество и възприет като информации, може да предизвика усилване на физиологичните процеси и да повлияе върху психиката. С други думи, енергията с изчезващо малка мощност, възприета като информация, възбужда енергии с неизмеримо по-големи мощности. Вече се запознахме със същността на този процес, затова сега ще разгледаме обратния. Всяко силно емоционално сътресение (или емоционално обагрена мисъл) измества честотата на високочестотното излъчване на организма към синята част на спектъра и рязко увеличава мощността на излъчването. Но това не винаги е резултат от претоварване с енергия. В повечето случаи процесът е предизвикан от претоварване с информация. Ние съвършено спокойно понасяме поглъщането на голямо количество енергия, когато се печем на слънце, но само кратката, тихо произнесена дума "война" е достатъчна да засили рязко процесите на енергийната обмяна. Така информацията, която идва от външната среда и се приема по пътя на традиционните ни усещания или чрез усещания, намиращи се под прага на нашата чувствителност, и информацията като материя, доведена до нашето съзнание (без осъзнаване на самото усещане), се превръща в енергия. Тази енергия поставя началото на своеобразно информационно-енергийно "разпадане" (или "синтез") в психиката, а после и във физиологията, което от своя страна води до рязко увеличаване на количеството излъчвана енергия-информация. Така при определени условия всяка енергия може да придобие значението на информация и обратното. Речта на един оратор за маймуните е енергия, а за човека е информация. Информацията-енергия е в състояние да предизвика осезаеми промени във времето, пространството и гравитационното поле - нужни са обаче известна настройка и определен резонанс.

ОТ КАКВО Е НАПРАВЕНО ЧОВЕШКОТО ЕНЕРГИЙНО ПОЛЕ? ТРИИЗМЕРНИ ОБРАЗИ В АУРАТА

ОТ КАКВО Е НАПРАВЕНО
ЧОВЕШКОТО ЕНЕРГИЙНО ПОЛЕ?
Въпреки електрическите аспекти на човешкото енергийно поле Хънт не смята,
че то е чисто електромагнитно по природа. „Ние имаме чувството, че то е много по-
сложно и без съмнение съставено от някаква все още неоткрита енергия", казва тя
.Каква е тази неоткрита енергия? Засега не знаем. Най-добрият ключ към
загадката ни дава фактът, който почти без изключение екстрасенсите описват, а
именно, че тя се отличава с по-висока честота или вибрация, отколкото нормалната
материя-енергия. Предвид необичайната точност, която талантливите екстрасенси
постигат при възприятието на болести в енергийното поле, ние трябва да обърнем
сериозно внимание на това наблюдение. Универсалността на това възприятие - още
древноиндийската литература твърди, че енергийното тяло има по-високи вибрации,
отколкото нормалната материя, - може да бъде показател, че такива хора интуитивно
са се добрали до един важен факт за енергийното поле.
Древната индийска литература също описва материята като съставена от ану,
или „атоми" и казва, че фините вибрационни енергии на човешкото енергийно поле
съществуват  параману,  или буквално „отвъд атома". Интересно е, че Бом също
смята, че на едно субквантово ниво отвъд атома има много фини енергии, все още
непознати за науката. Той признава, че не знае дали човешкото енергийно поле
съществува или не, но при коментирането на тази възможност, заявява:
„Имплицитният ред има много равнища на финост. Ако нашето внимание може да
напредне към тези равнища на финост, тогава ние ще можем да видим повече,
отколкото обичайно виждаме."
Заслужава да се отбележи, че ние реално не знаем какво представлява което и
да е поле. Както казва Бом: „Какво е електрическо поле? Ние не знаем."
Когато открием някакъв нов вид поле, то изглежда загадъчно. Тогава ние го наименуваме,
започваме да боравим с него и да описваме свойствата му, така че то повече не
изглежда загадъчно. Но ние все още не знаем какво всъщност представлява
електрическото или гравитационното поле. Както видяхме в една предишна глава,
ние дори не знаем какво са електроните. Можем само да опишем как те се държат.
Това показва, че човешкото енергийно поле също ще бъде в крайна сметка
определено от гледна точка на неговото държане, а изследвания като това на Хънт
само ще способстват за нашето разбиране.
ТРИИЗМЕРНИ ОБРАЗИ В АУРАТА
Ако тези прекомерно фини енергии са материалът, от който е направено
човешкото енергийно поле, ние можем да бъдем сигурни, че те притежават качества,
различни от видовете енергия, с които ние нормално сме запознати. Едно от тях е
видно в нелокалните характеристики на човешкото енергийно поле. Друго, което е
конкретно холографско, е способността на аурата да манифестира една аморфна
мъглявина от енергия, или от време на време да се оформя в триизмерни образи.
Талантливи екстрасенси често съобщават, че виждат такива „холограми", плаващи из
аурите на хората. Тези образи обикновено са обекти и идеи, които заемат водещо
място в мислите на човека, около който те са наблюдавани. Някои окултни традиции
твърдят, че подобни образи са продукт на третият, или мисловният слой на аурата, но
докато не разполагаме със средства да потвърдим или отречем това твърдение, ние
трябва да се ограничаваме до преживяванията на екстрасенсите, които са в
състояние да виждат образи в аурата.
Един такъв екстрасенс е Беатрис Рич. Както често се случва, силите на Рич се
проявяват в ранна възраст. Когато тя била дете, понякога се случвало в нейно
присъствие предмети да се движат по своя собствена инициатива. Когато тя
пораства, открива, че знае неща за хора, които нормално няма откъде да узнае.
Макар да започва кариерата си като художник, нейните ясновидски таланти се
оказват толкова впечатляващи, че тя решава да се посвети изцяло на работата си
като екстрасенс. Сега тя консултира хора от всички слоеве на обществото, от
домакини от изпълнителни директори на корпорации, а статии за нейната работа се
появяват в такива различни издания като списание „Ню Йорк", „Уърлд Тенис" и „Ню
Йорк Уоман".
Рич често вижда образи, плаващи около или реещи се близо до нейните
клиенти. Веднъж тя видяла сребърни лъжици, сребърни чинии и подобни обекти,
кръжащи около главата на един човек. Тъй като това се случило в началото на
нейните изследвания на психичните феномени, преживяването я впечатлило.
Изпърво тя не знаела защо вижда всичко това. Но накрая разказала за видяното на
човека и открила, че неговият бизнес е свързан с внос-износ и той търгува със
същите тези предмети, които тя вижда да кръжат около главата му. Преживяването
приковава вниманието й и променя нейните възприятия завинаги.
Драйър също има много подобни преживявания. Веднъж по време на
разчитане тя вижда връзка картофи, кръжащи около главата на една жена. Подобно
на Рич тя отначало занемяла, но събрала смелост и запитала жената дали картофите
имат някакво особено значение в нейния живот. Жената се разсмяла и показала на
Драйър своята бизнес визитна картичка. „Тя беше от „Айдахо Потейтоу Боърд" или
нещо подобно - казва Драйър. - Това е организация на производителите и търговците
на картофи, равнозначна на Американската асоциация на млекарите."
Тези образи не винаги просто се реят в аурата, но понякога изглеждат като
призрачни разширения на самото тяло. В един случай Драйър вижда тънък и
холографоподобен слой от кал, полепнал по ръцете и дланите на клиентката.
Предвид на безукорно спретнатия и скъп костюм на жената, Драйър не може да си
представи защо мисли за омърсяване с някакъв вид лигава утайка ще се въртят из
ума й. Драйър я запитва дали тя разбира този образ и жената кимва, като обяснява,
че тя е скулптор и е опитвала един нов материал тази сутрин, който е полепвал по
ръцете й точно така, както Драйър описва.
Аз също съм имал подобни преживявания, когато съм се вглеждал в
енергийното поле. Веднъж, докато бях потънал в мисли за един роман за върколаци,
върху който работех (както някои читатели може би знаят, аз имам склонност да пиша
белетристични произведения върху фолклорни теми), забелязах, че призрачният
образ на едно върколашко тяло се оформя около моето собствено тяло. Искам
веднага да подчертая, че това беше чисто зрителен феномен и по никакъв начин аз
не усещах, че съм станал върколак. Въпреки това холографоподобният образ, който
обгърна тялото ми, беше достатъчно реален, тъй че когато повдигнах ръката си, аз
можах да видя отделните косъмчета от козината и начина, по който кучешки нокти
излизат от вълчата лапа, която обвиваше моята собствена ръка. Действително,
всичко при тези признаци беше абсолютно реално, освен това, че те бяха
полупрозрачни и аз можех да видя собствената си ръка от плът и кръв под тях.
Преживяването би трябвало да е стряскащо, но по някаква причина не беше и аз
останах очарован от видяното.
Важното в този случай обаче е, че Драйър ми беше на гости по това време и се
случи да влезе в стаята, докато аз все още бях обвит в това подобно на призрак
върколашко тяло. Тя реагира незабавно и каза: „Боже мой, ти трябва да си се
умислил за твоя върко-лашки роман, защото си станал върколак." Ние сравнихме
видяното от нас и открихме, че сме наблюдавали едни и същи черти. Почнахме да си
говорим и когато мислите ми се отплеснаха от романа, върколашкият образ бавно
избледня и изчезна.

"Холограската вселена" - Майкъл Толбът

Връзката със Сириус

 Oт древните времена и през многобройни цивилизации Сириус – “Звездата на Кучето”, е била винаги обградена от мистерия. Езотеричните учения от всички векове са приписвали на нея специален статут и окултен символизъм. Учените пък са я свързвали с миналото и настоящето на Земята и нейния материален израз.

   Какво прави Сириус толкова специална ? Дали това е фактът, че тя е най-ярката звезда в небето, или пък има с нас древна мистериозна връзка ?

   Сируис е разположена в съзвездието “Голямо куче”, заради което е известна като “кучешка звезда”. Тя е над 20 пъти по-ярка от нашето Слънце и 2 пъти по-масивна от него. През нощта Сириус е най-ярката звезда в небето с нейната синя светлина. Нищо чудно, че Сириус е привличала  вниманието на всички цивилизации. Но дали има други причини за този интерес.

   Артефактите от древните цивилизации разкриват, че Сириус е имала голямо влияние върху астрономията, митологията и окултизма. Тя е била считана за “слънцето зад слънцето” и за източник на неговата мощ. Ако нашето слънце с топлината си поддържа физическия свят жив, Сириус поддържа жив духовния свят.

   В древен Египет Сириус е била считана за най-важната звезда на небето. Астрономически тя е била основата на цяла религиозна система. Била е наричана Сотис и асоциирана с Изис, богинята-майка. В египетската митология Изис е женския аспект от триъгълника, формиран от нея, Озирис и техния син Хорус. Древните египтяни са почитали Сириус и почти всички техни действия са били асоциирани по един или друг начин с нея. Анубис – богът на смъртта с кучешка глава е имал връзка с кучешката звезда. Тот (Хермес), големият учител на човечеството, също е свързан със Сириус. Египетският календар е бил свързан с движението на Сириус и появата й точно преди наводненията на Нил през лятото.

   Движението на Сириус е било наблюдавано и от древните гърци, шумери, вавилонци и други цивилизации. Звездата е била считана за свещена.

   “Кучешката звезда” е предвещавала идването на горещите и сухи дни на юли и август. Оттам е и изразът “летните кучешки дни”.

   Според учени голямата пирамида в Гиза е била построена в перфектно съотношение със звездите, особено със Сириус.

   Орион, който се асоциира с бога Озирис, е отговарял за фараонската камера, докато Сириус, асоциирана с богинята Изис, е отговаряла на камерата на кралицата.

   През 1971 г. се появи книгата “Мистерията на Сириус”, в която се твърдеше, че догоните, древно африканско племе в Мали, са знаели подробности за Сириус, които са невъзможни за постигане без използването на телескоп. Догоните са разбирали бинарното естество на Сириус, въпреки че не са разполагали с технологията да направят такова откритие . Това води до извода, че догоните са имали пряка връзка със същества от Сириус.

   Според митологията на догоните човечеството се е родило от Хоммо-амфибийна раса, която е населявала планета, обикаляща Сириус. Те са кацнали от небето в кораб придружаван от “огън и гръм” и са дали на хората своите знания. Това означава, че Хоммо са били пришълци от Сириус, които са дошли на Земята в древно време, за да научат египтяните за Сириус и за нашата собствена слънчева система. Знанията впоследствие са били загубени по пътя на еволюцията на човечеството.

   Шумерите, египтяните и вавилонците също изграждат своята митология върху архетипа на “големия учител от небесата”. Според цивилизациите, той е известен като Енох, Тот или Хермес Трисмегистус, т.е. духовният учител на човечеството. Тот-Хермес е учил хората в Атлантида, която е станала най-напредналата цивилизация, преди да изчезне в големия потоп. Оцелелите от Атлантида са стигнали до няколко страни, в това число Египет, за да споделят получените от извънземните знания. Близостта на маите и египтяните може да се обясни с общия им контакт с атлантите.

   В днешните дни култът към Сириус е свързан с окултен символизъм и с тайните общества, т.е. с масонерията. Нещо повече. “Кучешката звезда” е фокус на символиката на тайните общества. Повечето от тях даже носят нейното име.

   Присвояването от масонерията на символиката на Сириус обаче не променя факта за нейното древно въздействие върху човечеството и възприемането на дуалистичната представа на света – добро и зло, мъжко и женско, черно и бяло и т.н.

   Египетският йероглиф, представляващ Сириус, се интерпретира като символ за космическо единство – фалусът , обелискът , представлява Озирис, лоното представлява Изис, а звездата – Хорус. Разбира се, и тази символика е била открадната от масонерията и е била използвана в техните структури в различните части на света.

   Може да се каже, че независимо от споровете, Сириус е възприемана като източник на сила и знания.


Източник : "Строго секретно"

Лъжите на Църквата през вековете - 8

Листата на дърветата жълтееха и есенният вятър почваше да духа. От време на време разумът на Катлин се връщаше за час-два. Тогава Клаас казваше, че божият дух в своето благо милосърдие слиза в нея. В такива мигове тя омагьосваше с думи и движения Нел и я караше да вижда през повече от сто левги разстояние какво става по площади, улици и къщи.

И тъй тоя ден Катлин беше с ума си, ядеше заедно с Клаас, Зуткин и Нел тиганици и добре ги поливаше с бира.

Клаас каза:

— Днес е денят на отричането от престола на негово свето величество император Карл V[1]. Нел, миличка, ще можеш ли да видиш какво става в Брюксел, в Брабан?

— Ако Катлин поиска, ще мога — отговори Нел.

Тогава Катлин накара девойката да седне на една пейка, чрез думи и жестове я омагьоса и Нел заспа дълбоко.

Катлин й каза:

— Влез в малката къща в парка, любимото жилище на император Карл V.

— Намирам се — почна Нел тихо и като че се задъхваше — в малка стая, боядисана със зелена блажна боя. Тук има един човек около петдесет и четири годишен, посивял и плешив, с руса брада на силно изпъкнала долна челюст, със зъл поглед в сивите очи, изпълнен с хитрина, жестокост и лицемерно добродушие. И на тоя човек казват ваше свето величество. Той има катар и много кашля. До него е един друг млад с грозна мутра като на едроглава маймуна: него съм виждала в Анверс, той е крал Филип. Негово свето величество тъкмо го мъмри, че нощес не е спал в къщи; сигурно е бил, казва негово свето величество, във вертеп при някоя развратница. Казва, че косите му миришат на кръчма и че това не са удоволствия за един крал, който трябва да избира само прелестни тела, атлазени кожи, освежени в ароматни вани, и ръце на влюбени високопоставени дами; а това струва — казва той — много повече от някоя пощръкляла свиня, която иде едва умита от прегръдките на някой пиян войник. Няма — каза той — жена — девица, омъжена или вдовица, — която би му се съпротивявала между най-благородните и хубавите, на които в любовните часове светят благоуханни свещи, а не мътният зрак на смърдящи лоени свещи.

Кралят отговаря на негово свето величество, че ще му се подчинява във всичко.

После негово свето величество кашля и сръбва няколко глътки топло, с разни подправки вино.

— „След малко — казва той на Филип — ти ще видиш Генералните щати[2] — висши духовници, благородници и граждани: Вилхелм Орански — Мълчаливия[3], Егмонт Суетния[4], Хоорн Нелюбимия[5], Бредероде Лъва, както и всички братя от Златното руно[6], над които ще те поставя за първомайстор. Ще видиш там стотици, окичени с дрънкулки хора, които биха дали да им отрежат носа, стига да могат да го окачат на златна верижка и да го носят на гърдите си като знак за висше благородство.“

Сетне с променен тон и доста тъжно негово свето величество казва на крал Филип:

„Ти знаеш, сине, че аз ще се отрека от престола в твоя полза, ще дам на целия свят бляскаво зрелище, ще говоря пред голямо множество, макар че хълцам и кашлям, защото през целия си живот, сине, премного ядох и твоето сърце ще бъде много кораво, ако след като ме чуеш, не отрониш няколко сълзи.“

„Ще плача, татко“ — отговори крал Филип.

След това негово свето величество казва на един слуга, на име Дюбоа.

„Дюбоа — казва той, — дай ми късче захар от Мадейра: имам хълцукане. Дано не ме хване, когато ще трябва да говоря пред множеството! Вчерашната гъска няма ли най-сетне да се смели![7] Дали да сръбна орлеанско вино? Не, то още не е втасало! Или да хапна няколко аншуа? Много са мазни. Дюбоа, дай ми вино от Романя.“

Дюбоа дава на негово свето величество, каквото е поискал, след това го облича в дреха от червено кадифе, намята го със златна наметка, препасва му сабя, слага в ръцете му скиптър и глобус, а на главата — корона.

След това негово свето величество излиза от къщата в парка, яхнал едно дребно муле и следван от крал Филип и много висши придворни. Така те отиват в едно голямо здание, на което казват дворец, и там ги чака в една стая висок и тънък, богато облечен човек, когото наричат Орански.

Негово свето величество казва на тоя човек:

„Добре ли изглеждам, братовчеде Вилхелм?“

Но човекът не отговаря.

Тогава негово свето величество, полусърдит-полузасмян му казва:

„Та винаги ли ще бъдеш ням, братовчеде, дори когато трябва да кажеш истината на старчетата? Трябва ли да царувам още, Мълчаливи, или да се отрека от престола?“

„Ваше свето величество — отговаря тънкият мъж, — когато настъпи зимата, и най-ярките дъбове оставят листата си да паднат.“

Бие три часът.

„Мълчаливи, дай да се облегна на рамото ти.“

И влиза с него и със свитата си в голяма зала, сяда под балдахин на естрада, покрита с копринен плат и алени килими. Там има три кресла: негово свето величество сяда на средното, което е по-украсено от другите и над което има императорска корона, крал Филип сяда на второто, а третото е за една жена, която сигурно е кралица. Вдясно и вляво са насядали по тапицирани пейки мъже в червени облекла и с провесена на шията емблема на Златното руно. Зад тях са застанали много личности, които навярно са князе и благородници. Срещу тях, по-ниско от естрадата, са насядали върху непокрити пейки хора, облечени в сукнени дрехи. Чувам ги, като си приказват, че седят тъй скромно и са облечени тъй просто, защото единствено те плащат всички данъци. Когато негово свето величество влиза, всички стават, но негово величество скоро сяда и прави знак на всички също да седнат.

Сега един стар човек[8] говори надълго за подагра, след това жената, която навярно е кралица, подава на негово свето величество пергаментов свитък, дето има написани неща, които негово свето величество чете, кашляйки с нисък сух глас, и като говори за себе си, казва:

„Пътувах много из Испания, Италия, Нидерландия, Англия и Африка, все за слава на бога, за прослава на моето оръжие и за благото на нашите народи.“

Сетне, след като говори надълго, негово величество казва, че е немощен и уморен и че иска да даде короната на Испания и графствата, херцогствата и маркграфствата в тия страни в ръцете на своя син.

След това той заплаква и всички заплакват заедно с него.

Тогава крал Филип става, коленичи и казва:

„Ваше свето величество, как мога да си позволя да получа от вашите ръце тая корона, когато вие сте толкова способен да я носите още!“

После негово свето величество му пошепва на ухото да каже няколко добри думи на хората, насядали по тапицираните пейки.

Крал Филип се обръща към тях и им казва грубо, без да става:

„Аз разбирам доста добре френски език, но не дотам, че да ви приказвам на него. Чуйте какво ще ви каже от мое име владиката на Аррас, господин Гранвелл[9].“

„Тъй не се приказва, сине“ — казва негово свето величество.

И наистина, когато виждат колко горд и надменен е младият крал, хората в събранието почват да шушнат. Жената, която е кралицата, също говори, за да го възхвали; сега идва редът на един стар доктор и когато той завършва, негово свето величество му маха с ръка в знак на благодарност.

След всички тия церемонии и тържествени слова, негово свето величество обявява на всички свои поданици, че ги освобождава от клетвата им за вярност към него, подписва документите за това, става от престола си и туря своя син да седне там. Всички в залата плачат. След това се връщат в къщата в парка.

Отново в зелената стая, сами и при заключени врати, негово свето величество избухва в гръмогласен смях и казва на крал Филип, който не се засмива:

„Видя ли — казва той, като хълца и се смее едновременно — колко малко е потребно, за да трогнеш тия хорица? Какъв потоп от сълзи! И тоя дебел Маас, който в края на дългото си слово ревеше като теле. Дори и ти изглеждаше развълнуван, но не достатъчно. Ей такива зрелища са потребни на народа. Сине мой, колкото по-скъпо ни струват нашите любовници, толкова по-мили ни стават те. Така е и с народите. Колкото повече ги караме да плащат, толкова повече ни обичат. В Германия аз търпях протестантизма, но в Нидерландия го наказвах строго. Ако германските владетели бяха католици, аз щях да стана лютеран и щях да конфискувам имуществата им. Те вярват, че моето усърдие за католичеството е искрено и съжаляват, че ги напускам. В Нидерландия загинаха като еретици по моя вина петдесет хиляди техни хора, най-доблестните мъже и най-хубавите девойки. Аз ги напускам — те плачат. Без да смятаме конфискациите, аз ги принудих да ми платят повече, отколкото Индия и Перу, а те са нажалени, че ме загубват. Аз скъсах Кадзенския мирен договор[10], усмирих Ганд, отмених всичко, което можеше да ми пречи; свободи, права, привилегии — всичко е подвластно на волята на кралските чиновници, а тия хора се смитат още свободни, защото им позволявам да стрелят с лък и да носят в шествията знамената на своите еснафски сдружения. Те почувствуваха моята господарска ръка: затворени в клетка, те се чувствуват добре там — пеят и плачат за мене. Сине мой, бъди с тях такъв, какъвто бях аз: на думи благ, на дело — твърд; когато не е необходимо да хапеш — ближи. Кълни се, непрекъснато се кълни, че ще пазиш техните права, свободи и привилегии, но ако те могат да станат опасни за тебе — унищожи ги. Пипаш ли ги със страхлива ръка — те стават от желязо, но щом усетят яка ръка — те се чупят като стъкло. Удряй ереста не поради различието й от римската вяра, а затова, че в Нидерландия тя би унищожила нашия авторитет; ония, които надигат глава срещу папата, който носи три корони, твърде скоро ще се разправят с владетелите, които носят само една. Като мене прави от свободата на съвестта оскърбление на величеството с конфискация на имуществата и ти ще ги наследяваш, както правех аз през целия си живот; и когато дойде време да ги напуснеш, било като абдикираш или умреш, те ще кажат: «О, какъв добър владетел беше той!» И ще те оплакват.“

— Не чувам вече нищо — завърши Нел, — защото негово свето величество си легна и заспа, а крал Филип — горд и надменен — го гледа без обич.

След тези думи Катлин я събуди.

А Клаас гледаше замислен как пламъкът на огнището осветяваше камината.

"Tил Уленшпигел"

ЕГРЕГОРЪТ НА ПАРИТЕ (ЧАСТ 25)

   Историята на науката в много отношения е огледален образ на историята на религията. И двете избират едно верую и вярване, което след това налагат на света, и двете се опитват да блокират всички усилия за представяне на информация и доказателства, които излагат наяве техните погрешни разбирания. Но тогава и двете са контролирани от едни и същи господари, които са се погрижили оцеляването им да става чрез потисничество. Веднъж издигнали своя флаг и прокламирали една твърда догма, техните империи, финансиране, власт и влияние стават зависими от оцеляването на тази догма в умовете на достатъчен брой хора. Прикриването на информацията и разбирането са решаващи за продължение на съществуването им. Ако сте учен, чиито живот зависи от съществуващата научна догма, желанието да блокирате алтернативните обяснения, които биха разбили тази догма може да се окаже непреодолимо. Системата, със значителното влияние на Илюминати без съмнение се е погрижила такива ключови области като наука, политика, икономика, медии и религии да прикриват истината, ако искат да оцелеят. Прикривайки тази истина, те трябва да пропагандират една деструктивна илюзия, върху която да се фокусира вниманието на роботизираните хора. Медиите угоднически ги подкрепят като тиражират мита, че институционалната наука е на върха на човешкото разбиране.

  Ако контролирате финансите и директора на лабораторията, вие контролирате онова, което се проучва, и другото, което не трябва да се проучва. Така правят Илюминати. Тази всезнаеща наука е с нас от много малко време, измерено според човешката еволюция. Едва наскоро бяха "открити" някои от планетите. Нептун бе идентифициран чак през 1846 г., а Плутон стана познат едва през 1930 г. В Слънчевата система има още много неща за откеиване, а да не говорим за други системи из Вселената. Да се смятаме за авторитети по подробности за Вселената и да отхвърляме идеята, че има и други цивилизации е невероятно ! Научното разбиране е в периода на ранно детство. То е като малко дете, налагащо своя възглед за света на всички останали. Ако се вгледате в неговата "бум-тряс" теория за Вселената, експлозията на космическото яйце от материя, от която казват те се е образувала Вселената, е невероятно примитивна и наивна. Тя се основава на изчисления, според които другите галактики бързо се отдалечават от нашата. Според традиционния начин на мислене изводът е, че те все още са отблъсквани от силата на първоначалната експлозия. Това е една много слаба кукичка, на която да провесиш една теория, приета от мнозина за факт. Галактиките се движат, понеже всичко се намира в орбита. Голяма част от научния "напредък" на съвременния свят е просто потвърждение на онова, което древните вече са знаели, защото посетители от космоса и контактьори са им разказали за това.

Лъжите на Църквата през вековете (част 7)

На следния ден при ясно слънце шествието излезе от църквата. Уленшпигел бе поправил, колкото можеше, дванадесетте светци, които се олюляваха върху стойките си между хоругвите на занаятчийските сдружения; после идеше статуята на Богородица; след нея свитата на Дева Мария — облечени в бяло девойки, които пееха хвалебни песни; след тях — стрелци с лък и с арбалети: сетне — досам балдахина и по-разлюлян от другите — Помпилиус, превит под тежките одеяния на свети Мартин.

Уленшпигел се бе снабдил с прах, който причинява сърбеж. Той сам облече Помпилиус в неговите владишки одежди, надяна му ръкавиците, даде му жезъла и му показа как трябва да благославя народа по латински обичай. Помогна също така и на свещениците да се облекат. На някои надяваше епитрахила, на други — пелеринките, на дяконите — стихарите. Непрекъснато тичаше из църквата, за да оправи гънките на някоя куртка или гащи. Той се възхищаваше и хвалеше излъсканите арбалети и страшните лъкове на братството на стрелците. И сипваше на всекиго, било по яката, било в гърба или на китката, по една стиска прах за сърбеж. А на старшия свещеник и на четворицата носачи на свети Мартин — най-много. Пощади само девойките на Богородица, защото бяха прелестни.

Шествието тръгна в много добър ред, с развети хоругви и знамена. Щом го видеха, мъже и жени се кръстеха. А слънцето печеше.

Старшият свещеник пръв усети действието на праха и се почеса малко зад ухото. Всички свещеници и стрелците с лъкове и арбалети почнаха да се чешат по врата, по бедрата, по китките, но не смееха още да правят това открито. Четворицата носачи също се чешеха, само звънарят, когото сърбеше най-силно, защото най-много бе изложен на горещото слънце, не смееше да мръдне от страх да не бъде сварен жив. Той свиваше ноздри, гърчеше лице и трепереше върху подгъващите си крака, защото всеки път, когато носачите се чешеха, той рискуваше да падне.

Но не смееше да мръдне и от страх не можеше да се удържи, а носачите думаха:

— Свети Мартине, мигар ще вали?

Свещениците пееха възхвала на Богородица:

Si de coe… coe… coe… lo descenderes.

O sanc… ta… ta… ta… Ma… ma… ria —

защото гласовете им трепереха от сърбежа, който ставаше нетърпим; но те се чешеха прилично. Ала старшият свещеник и четиримата носачи на свети Мартин си бяха изподрали шиите и китките. Помпилиус стоеше спокоен, разтреперан на клетите си нозе, които го сърбяха най-силно.

Но ето че изведнъж всички стрелци с арбалети и лъкове, дякони, свещеници, старшият свещеник и носачите на свети Мартин спряха, за да се чешат. Ходилата на Помпилиус го сърбяха, но той не смееше да мръдне от страх да не падне.

А зяпачите казваха, че свети Мартин много яростно върти очи и гледа заплашително бедния народ.

След това старшият свещеник даде знак наново да тръгнат.

Но скоро от палещото слънце, което падаше вече отвесно върху всички тия гърбове и кореми на шествието, действието на праха стана непоносимо.

Тогава всички видяха как свещеници, стрелци, дякони и старшият духовник спират като стадо маймуни и почват да се чешат без стеснение навсякъде, дето ги сърбеше.

Девойките на Богородица пееха химна си и свежите им гласове възлизаха към небето като ангелска песен.

Най-сетне всички се пръснаха кой дето можеше: старшият свещеник, като се чешеше, се погрижи за светото причастие; благочестивият народ занесе светите предмети в църквата; четиримата носачи на свети Мартин хвърлиха грубо Помпилиус на земята. И клетият звънар затвори благочестиво очи и остана така, без да смее да се почеше, да мръдне или да продума.

Две момчета се опитаха да го понесат, но тъй като им се видя много тежък, изправиха го до една стена и Помпилиус заплака с едри сълзи.

Народът се насъбра около него; жените донесоха кърпички от тънко бяло платно, бършеха лицето му, за да запазят като свети неща неговите сълзи, и му казваха:

— Колко ви е горещо, ваше преподобие!

Звънарят ги гледаше жално и без да ще, кривеше лице, като бърчеше носа си.

Но сълзите течаха на ручеи от очите му и жените думаха:

— Свети Мартине, да не би да оплакваш греховете на град Ипр? Твоят благороден нос като че мърда? А пък ние изпълнихме съветите на Луи Вивес[1] и бедняците от Ипр ще имат работа и прехрана. О, какви едри сълзи! Те са бисери. Нашето спасение е в тях!

Мъжете казваха:

— Ще трябва ли, свети Мартине, да разрушим улицата на леките момичета? Но научи ни как да попречим на бедните девойки да излизат вечер и да търсят приключения.

Неочаквано народът извика:

— Иде клисарят!

Уленшпигел дойде, хвана Помпилиус през кръста, метна го на раменете си и тръгна, следван от множеството благочестиви мъже и жени.

— Ох! — пошепна му на ухото клетият звънар. — Ще умра от сърбеж, сине.

— Дръж се изпънат — отговори Уленшпигел, — забрави ли, че си дървен светец?

Той изтича с големи крачки и сложи Помпилиус пред игумена, който се дръгнеше с нокти до разкървавяване.

— Звънарю — попита го игуменът, — чеса ли се, както ние?

— Не, отче игумене — отговори Помпилиус.

— Приказва ли, направи ли някакво движение?

— Не, отче игумене — отговори Помпилиус.

— Тогава — рече игуменът — ще получиш петнадесет дуката. А сега върви се чеши!

"Tил Уленшпигел"

ЕГРЕГОРЪТ НА ПАРИТЕ (ЧАСТ 24)

 Подобно на икономическата система, политиката е станала още по-централизирана през последния един век. Местното управление би трябвало да носи отговорност и взима решения по много въпроси, иззети от парламентите, а парламентите на свой ред предават отговорностите си на ЕС. Всичко това води към мечтата на Илюминати за Световно правителство и аз дори съм чувал някои интелигентни хора да подкрепят идеята, водени от добри намерения. Отново и отново ще кажа - не, не. Както е с много промени, които поставят властта в ръцете на малцина и това може да бъде представено като много желателно. Някои пък вярват, че насочването към такова правителство е естествена част от нашата еволюция и път към целостта. Започнали сме от племена и комуни, внушава този начин на мислене и се развиваме през национални и континентални правителства към Световно правителство. Аз оспорвам този възглед. Световното сътрудничество и Световното правителство не са едно и също. Наистина ли някой мисли, че едно Световно правителство, свикано при настоящата система ще бъде по-малко глупаво, болно, корумпирано и самоунищожително от националните или международни правителства ? Не, разбира се. Но тук ние не визираме правителство, което е с потенциал да наложи всичко това на една единствена страна. Говорим за света.
    И от двете страни на ляво-десния политически спектър има такива, които подкрепят идеята, но тогава представата за леви и десни е още една илюзия, подобно на повечето неща. Това са различни аспекти на един и същи нереален сапунен мехур. Илюминати нямат политическа линия. Те използват всеки и всичко за своите цели. В техните редици се намират политици от всякакъв вид и убеждения. Комунистите и капиталистите говорят на един и същи език - този на техните манипулатори. Така или иначе, комунизмът е просто по-авторитарна форма на капитализма. Политиците, дори с висок ранг са само подставени лица в сравнение с онези, действащи зад кулисите. Президентът Рейгън бе отличен пример за това. Той стреляше, но други зареждаха оръдието. Представете си какъв контрол биха имали една малка група от хора, ако Световното правителство стане факт. Това няма нищо общо с еволюцията към целостта, а единствено с контролирането на живота на 6 милиарда души. Начинът за избягване на това е да се предаде взимането на решения и контролът надолу по редицата на хората и общностите и да не се създава последно стъпало на стълбата към световно доминиране. Трябва да настояваме за това и да откажем сътрудничество на настоящата система.
    Погледнете примерите за поведението на глобалните политико-икономически организации, които вече съществуват. Тези творения на Илюминати - МВФ и Световната банка трябва да гарантират, че системата ще се обслужва при всякакви обстоятелства. Когато страните от Третия свят започнат да се борят за връщане на дълговете на богатите, МВФ излиза на сцената като им заема още пари, които не съществуват и които те няма да могат да изплатят. В замяна на тази "помощ" МВФ настоява за мерки за орязване на средствата за социално слабите, за здравеопазване, образование и субсидиите за прехрана.
    Това носи още повече болка и страдания сред населението. Те също настояват тези страни да увеличат своя експорт, за да наберат пари. Но докато МВФ държи сметка на тези страни, пазарът се наводнява с определени стоки и цената пада. Всички те изнасят повече, но печелят по-малко. Кой печели ? Западът. Той трябва да плаща по-малко за внесените стоки. Световната банка ( не я бъркайте със Световната централна банка ) се предполага, че инвестира в проекти за подпомагане на по-бедните страни. Вместо това, тя е отговорна за инвестициите в страните от Третия свят, унищожили тяхната природа, изхвърлили местните фермери на улицата и обогатили западните компании за сметка на самата страна, за която се предполага, че е подкрепяна от банката.

Лъжите на Църквата през вековете - 6

То беше няколко дни преди деня на свети Мартин. Църквата бе украсена за празника. През нощта Уленшпигел и Помпилиус влязоха в църквата, затвориха добре вратите, запалиха всички свещи, взеха една виола и гайда и почнаха, доколкото умееха, да свирят с инструментите. А свещите пламтяха като слънца. Но това не бе всичко. Като свършиха работата си, те отидоха при игумена, който бе още буден въпреки късния час, дъвчеше един дрозд и пиеше рейнско вино. Като видя блесналите прозорци на църквата, той се опули.

— Отче игумене — каза му Уленшпигел, — искате ли да знаете кой краде месото ви и пие виното ви?

— И то при такова осветление? — рече игуменът, като посочи прозорците на църквата. — Ах! Господи боже, мигар позволяваш на свети Мартин да гори нощем свещите на бедните монаси, без да ги плаща?

— Той върши и други работи, отче игумене — каза Уленшпигел, — елате само.

Игуменът взе жезъла си и тръгна с тях; отидоха в църквата.

Там, посред храма, той видя всички светци слезли от нишите си[1], насядали на търкало и командувани, както му се стори, от свети Мартин, чиято глава се извишаваше над тях и който в протегнатата си за благословия ръка държеше една печена пуйка. Другите държаха в ръце или поднасяха към устата си късове от пиле, гъска, наденици, свински бутове, сурови и варени риби и между другото една щука, не по-малка от четиринадесет ливри. И до нозете на всекиго имаше по едно шише вино. При тая гледка игуменът, който бе извън себе си от яд, така се зачерви и лицето му така се изду, че Помпилиус и Уленшпигел помислиха, че ще се пукне, но игуменът, без да им обръща внимание, тръгна заплашително право към свети Мартин, сякаш го обвиняваше за престъпленията на другите, грабна пуйката от ръката му и така го удари няколко пъти, че му строши ръката, носа, жезъла и митрата.

Той напердаши здравата с юмруци и другите и на мнозина от тях бяха счупени от ударите ръка, митра, жезъл, коса, брадва, скара, трион и други емблеми на тяхното достойнство или на мъченическата им смърт. След това, друсайки корема си, игуменът ядосано и бързо тръгнала гаси всички свещи.

Той събра всичко, което можа — свински бутове, птици, наденици и превит под това бреме, върна се в спалнята си толкова огорчен и ядосан, че изпи едно след друго три големи шишета вино.

Щом се увери, че е заспал, Уленшпигел занесе при момичетата всичко, което игуменът смяташе, че е спасил, както и онова, което бе останало в църквата, като изяде предварително най-хубавите късове. И заедно с Помпилиус сложи остатъците при краката на светците.

На другия ден, когато Помпилиус биеше камбаната за утринна, Уленшпигел се качи в спалнята на игумена и го помоли да слезе отново в църквата.

Там му посочи останките от светците и от птиците и му каза:

— Отче игумене, напразно се трудихте, все пак те изяли всичко.

— Да — отговори игуменът, — те са идвали дори в спалнята ми като крадци, за да отмъкнат онова, което бях спасил. Ах, господа светци, аз ще се оплача на папата.

— Право е — отговори Уленшпигел, — но вдругиден е църковното шествие и след малко работниците ще дойдат в църквата; не се ли страхувате, че като видят тия нещастни светци осакатени, може да бъдете обвинен в иконоборство?

— Ах, свети Мартине — рече игуменът, — пощади ме от изгаряне, аз не знаех какво правя.

След това се обърна към Уленшпигел, докато страхливият звънар се люлееше с камбаните:

— До неделя свети Мартин по никакъв начин не ще може да се поправи. Какво да сторя и какво ще каже народът?

— Отче игумене — отговори Уленшпигел, — трябва да се употреби една невинна хитрост. Ще залепим брада на Помпилиус, той има много достопочтен вид, тъй като винаги е меланхоличен; ще му наденем митрата, стихара, пелерината и тежката златна мантия на светеца; ще му поръчаме да стои неподвижен на стойката си и народът ще го смете за дървения свети Мартин.

Игуменът отиде при Помпилиус, който се люлееше на въжетата.

— Спри да биеш камбаните — каза той — и чуй какво ще ти кажа: искаш ли да спечелиш петнадесет дуката? В неделя, деня на църковното шествие, ти ще бъдеш свети Мартин. Уленшпигел ще те натъкми както трябва, но ако — когато те носят четворицата мъже — направиш едно движение или кажеш една дума, ще накарам да те сварят жив в масло в големия казан, иззидан от палача на пазарния площад.

— Отче игумене, благодаря ви — каза Помпилиус, — но нали знаете, че мъчно се удържам за малка нужда.

— Трябва да се подчиниш — отвърна игуменът.

— Ще се подчиня, отче игумене — рече жално Помпилиус.

"Тил Уленшпигел"

Лъжите на Църквата през вековете - 5

В Ипр Уленшпигел събираше войници за принца, но тъй като го преследваха тайните агенти на херцога, той постъпи като клисар при игумена на манастира „Сен Мартен“. Там имаше за другар един звънар, на име Помпилиус Нюман, дълъг като върлина страхопъзльо, който вземаше нощем сянката си за дявол, а собствената си риза за призрак.

Игуменът беше тлъст и закръглен като охранена кокошка, готова за печене на шиш. Уленшпигел скоро видя каква трева пасеше той, та е натрупал толкова сланина. От това, което му каза звънарят и което видя със собствените си очи, той разбра, че игуменът закусваше в девет часа и обядваше в четири. Той оставаше в леглото си до осем и половина; след това — преди закуската, отиваше да се разтъпче из църквата, за да види дали кутиите за милостиня на бедните са пълни. И слагаше половината от парите в кесията си. В девет часа той закусваше с паница мляко, половин задушен овнешки бут, малко пастет от чапла и изпиваше пет потира брюкселско вино. В десет часа изсмукваше няколко сушени сливи, като ги поливаше с орлеанско вино, и се молеше на бога да не го съблазнява никога с чревоугодие. По обяд, за да убие времето, той изхрускваше някое крилце или трътка от птица. В един часа помисляше за обяда и глътваше голяма чаша испанско вино; след това се изтягаше на леглото си и се освежаваше с кратка дрямка.

Щом се събудеше, той хапваше малко солена моруна, за да възбуди апетита си, и изпиваше голям потир анверска бира. След това слизаше в готварницата и сядаше срещу огнището, дето пламтеше буен огън от дърва. Той гледаше как се пече и зачервява за храна на монасите от манастира някой голям къс телешко или малко, добре опърлено прасе, които той би ял с по-голямо удоволствие, отколкото самун хляб. Но още не му се ядеше много. И той се заглеждаше в шиша, който като по някакво чудо се въртеше сам. Шишът беше произведение на ковача Питер ван Стеенкист, който живеете в земите на замъка Куртре. За един такъв шиш игуменът му бе платил петнадесет парижки ливри.

След това се връщаше пак в леглото си и поради умората подрямваше; събуждаше се към два часа, за да глътне малко свинска пача, поляна с вино от Романя, по двеста и четиридесет флорина бъчвата. В три часа изяждаше едно пиле, сготвено с вино от Мадейра, и изпиваше две чаши малвазийско вино, което струваше седемнадесет флорина бурето. В три часа и половина хапваше половин буркан сладко и го поливаше с медовина. След всичко това, вече съвсем събудил се, той хващаше единия си крак с двете ръце и почиваше така, унесен в размисли.

Когато настъпваше време за вечеря, често пъти свещеникът от църквата „Сен Жан“ дохождаше да го навести в тоя приятен час. Понякога се обзалагаха кой може да изяде повече риба, птици, дивеч и месо. Който загубеше, трябваше да плати на другия: печено на скара месо с четири подправки, седем зеленчукови гарнитури и три горещи вина.

Те ядяха и пиеха, приказваха си за еретиците и идваха до заключение, че те не са унищожени напълно. И никога не се скарваха, освен когато спореха за тридесет и деветте начина за правене на хубави бирени супи.

Сетне навеждаха почтените си глави над духовническите си кореми и захъркваха. От време на време някой от тях се пробуждаше за малко, казваше, че животът на тоя свят е прекрасно нещо и че хорицата не са прави, като се оплакват от него.

На тоя именно свят човек Уленшпигел стана клисар. При литургията той му прислужваше много добре и пълнеше по три пъти каната — два пъти за себе си и веднъж за игумена. Понякога и звънарят Помпилиус Нюман му помагаше.

Като виждаше Помпилиус толкова цъфтящ, шишкав и бузест, Уленшпигел го попита дали от службата си при игумена е натрупал това завидно здраве.

— Да, синко — отговори Помпилиус, — но затвори добре вратата, за да не ни чуе някой.

И му каза съвсем тихо:

— Ти знаеш, че нашият господар, игуменът, обича с нежна любов всички видове вина и бира, всякакви меса и птици. Затуй той пази месото в един сандък, а вината — в зимника и носи винаги ключовете в кесията на колана си. И когато заспива, ръцете му са върху кесията… Нощем, когато спи, аз вземам ключовете и отново ги оставям в кесията върху корема му, но винаги треперя, синко, защото, ако той узнае моето престъпление, би ме сварил жив.

— Помпилиус — каза Уленшпигел, — не е нужно да се мъчиш толкова, достатъчно е да вземеш ключовете само веднъж; аз ще направя втори ключове, а нека другите си стоят върху корема на добрия игумен.

— Добре, синко — рече Помпилиус.

Уленшпигел направи ключовете и към осем часа вечерта, щом той и Помпилиус сметнеха, че игуменът е заспал, слизаха да си вземат, каквото им се ще за ядене и пиене. Уленшпигел носеше бутилките, а Помпилиус — месото, защото Помпилиус трепереше като лист и защото, дори и да паднат свинските и овчи бутове, не се чупят. Често те вземаха птици, преди още да са опечени, и много съседни котки бяха обвинени за това, поради което бяха избити.

После те отиваха в Ketel straat — улицата на леките момичета. Те съвсем не се скъпяха и раздаваха щедро на любовниците си пушено говеждо и шунка, салами и птици, а за пиене им даваха вино от Орлеан или от Романя и английска бира, наричана оттатък морето „Ел“, която те изливаха на потоци в свежите гърла на хубавиците си. А те им се отплащаха с милувки.

Но една сутрин след закуската игуменът повика при себе си и двамата. Той имаше страшен вид и изсмукваше ядосано мозъка на един кокал от супата.

Гащите на Помпилиус затрепераха, тресеше се и коремът му от страх. Уленшпигел беше спокоен и ръцете в джоба му опипваха с удоволствие ключовете от зимника.

Игуменът му каза:

— Някой пие виното ми и яде птиците ми; да не си ти, чадо?

— Не — отговори Уленшпигел.

— Да не би звънарят — рече игуменът, сочейки Помпилиус — да си е изцапал ръцете с това престъпление?

Той е блед като смъртник, навярно краденото вино се е превърнало в отрова за него.

— Ох, отче игумене — отговори Уленшпигел, — напразно обвинявате вашия звънар; той е блед не защото е пил вино, ами защото не си е смукнал достатъчно, поради което е толкова разслабен, че душата му ще изтече на ручеи през гащите, ако не я възпрат.

— Има нещастни хора на тоя свят — рече игуменът и сръбна от потира си голяма глътка вино. — Но кажи ми, чадо, ти имаш очи на рис, не си ли видял крадците?

— Ще ги дебна, отче игумене — отговори Уленшпигел.

— Бог да ви закриля, чада мои — рече игуменът, — живейте умерено, защото в тая долина на сълзите неумереността е причина за много злини. Вървете си с миром.

И той ги благослови.

И засмука още един кокал с мозък от супата и изпи още една голяма глътка вино.

Уленшпигел и Помпилиус излязоха.

— Тоя противен вариклечко — рече Уленшпигел — не би ни дал нито капка от своето вино. Пада му се да го крадем и занапред. Но какво ти е, че трепериш?

— Гащите ми са целите мокри — каза Помпилиус.

— Водата изсъхва бързо, синко — рече Уленшпигел. — Но радвай се: довечера при момичетата ще имаме музика от бутилки. Ще напием тримата нощни пазачи, които хем ще хъркат, хем ще пазят града.

И го направиха.

"Тил Уленшпигел"

Лъжите на Църквата през вековете - 4

По него време инквизиторите и богословите заявиха за втори път на император Карл, че църквата загива, че нейният авторитет не се зачита и че ако той е спечелил толкова бляскави победи, дължи го на молитвите на католическия свят, който поддържа императорската власт високо на нейния престол.

Един испански архиепископ поиска от него да бъдат отрязани шест хиляди глави или да бъдат изгорени толкова тела, та по тоя начин да се изкорени в Нидерландия средната лютеранска ерес. Негово свето величество отсъди, че това съвсем не е достатъчно.

Така че през където и да минеше клетият Уленшпигел, навсякъде виждаше ужасен само набучени на колове глави, девойки, тикнати в чували и хвърлени живи в реката; мъже, проснати по гръб на колело и удряни с железни пръти, жени, заравяни живи и върху пръстта над тях палача, който скача, за да ги смаже. А изповедниците на ония мъже и жени, които се покайваха предварително, печелеха по дванадесет петачета на душа.

В Лувен той видя как палачите изгориха на клада тридесет лютерани наведнъж, като запалиха огъня с барут за топове. В Лимбург видя как цяла челяд — мъже и жени, дъщери и зетьове — отива на лобното място, пеейки псалми. Само един старец извика, когато гореше.

И Уленшпигел, уплашен и изтерзан, вървеше по злочестата земя.

"Тил Уленшпигел"

ЕГРЕГОРЪТ НА ПАРИТЕ (ЧАСТ 23)

Един от най-големите митове, познат на човечеството е, че политиците имат власт. Това просто не е истина.

    Как могат у нас 240 депутати да имат власт над население от около 7 милиона ? Или американският президент да има власт над 300 милиона американци ? Не може. Тяхната единствена власт е в убеждаването ни, че имат власт. Подобно на всичко на това физическо ниво, това е една умело съчинена илюзия.

 Когато достатъчно на брой роботи се пробудят и въстанат, ще видим каква ловка измама е това с "властта". Съчувствам на политиците. В много отношения те са най-големите жертви, най-програмираните от роботите. Те не променят нищо, което е приемливо за Системата. Икономическата лудост, на която са помогнали да се разпростре по света, държи в плен тях и техните последователи. Те не са по-свободни да действат по важни въпроси от един затворник в строго охраняван затвор. По време на избори те трябва да казватна хората онова, което вярват, че достатъчно избиратели искат да чуят. Ако не го направят, няма да бъдат избрани. А какво искат да чуят повечето хора от политиците ? Онова, което Системата им е втълпила да искат. По-голям растеж, повече притежания, пари и икономически "успех" за страната.

    Политиците са пешки, местени по дъската от Илюминати. Те не могат да действат самостоятелно в една страна, понеже са свързани със система, която изисква да играят по нейните правила. Ако се опитат да ограничат вноса на ненужни стоки, които тяхната държава е в състояние сама да произведе, другите незабавно ще блокират износа й. Дори онези политици, които виждат системата реално - а те са много малко- биха се ужасили от перспективата да предприемат действия, които биха довели до изпълнен с хаос, но жизненоважен период за преход, докато икономиката се възстановява от силния удар от загубените приходи от експорта и се пренасочва към производство на стоките, които до този момент е внасяла. Всяко правителство което се е опитвало да го направи, е било отхвърляно или чрез избори, или със сила. Системата принуждава политиците робски да изпълняват нейните желания чрез манипулация, индоктриниране и страх. Те никога няма да направят нужната стъпка за освобождение на човечеството от неговия затвор или планетата от нейното наказание. Само с краха на системата и замяната й с друг начин на мислене можем да се освободим от зависимостта си и да навлезем в ерата на икономическата трезвост.

    От решаващо значение за това е да се сложи край на политиката такава, каквато я знаем. Представителите на хората са избрани да служат на тези хора, не на своята партия или на егото си. Колко е неприятно да гледаш как политиците по цял свят позволяват да бъдат използвани като говеда, като гласуват по начин, постановен им от техните партийни лидери. Те са затворници на линията на партийния организатор. Партийните оргнизатори на парламентарните групи са функционери, които се грижат членовете на парламента да следват желанията на своята партия и никога подтиците на собствената съвест или онова, което смятат за потребности на хората. Съответно парламентите са микрокосмос на цялата система. На върха са шепа хора като премиера и правителството или президента и неговите съветници, които се опитват да принудят своя парламент или Конгрес да се приддържат към тяхната линия. На свой ред те служат на неизборните Илюминати над тях, като мнозина от тях не го осъзнават. Политическите лидери често говорят за необходимостта хората да демонстрират чувство за собствена отговорност, но те са последните, които искат да видят нещо подобно - особено в собствената им партия. Когато членовете на парламента поемат отговорност за собствените си мисли и гласуват съобразно убежденията си, те са "наказвани" от своята партия и им се казва, че никога няма да получат повишение. И това ако е спаведливост ?!