Джордж Ричи, младият американски войник, който осъществил невероятно пътешествие извън тялото си, е видял множество сцени, които биха могли да съответстват на един първи етап от нещо като чистилище, въпреки че ужасите на гледката го карали да мисли по-скоро за ада.
Ние вече видяхме това чистилище на пияниците, в което покойниците напразно се опитват да грабнат чашите на живите пиячи. Тогава ние се интересувахме от друг аспект на сцената, от начина, по който някои покойници успяват да се вмъкнат целите, със своето ефирно тяло, във физическото тяло на пияните моряци. Но другият аспект е не по-малко интересен – онзи на ужасното лишение, което тези покойници сами са си приготвили по време на земния си живот.
В един друг момент Джордж и Съществото от светлина виждат поред в различни домове покойници, които следват навсякъде от стая в стая живите, като неспирно им повтарят едно и също изречение, което обаче никой не чува: „Съжалявам, татко, не знаех, че това ще причини болка на мама.”. . . „Съжалявам, Нанси. . .” Всеки път Джордж усеща, че тези думи предизвикват в Съществото от светлина огромна вълна от съчувствие. Тогава Джордж усеща вътрешно обяснението:
„Това са самоубийци, приковани към всяко последствие от своята постъпка.”
На друго място Джордж има усещането, че внезапно се е озовал пред „огромно бойно поле; навсякъде хората изглеждаха вкопчени в смъртна схватка, като се извиваха, удряха, стискаха. . .” Това бил ръкопашен бой без оръжия, „само схватки с голи ръце, с крака, със зъби. Никой не изглеждаше ранен. Нямаше нито кръв, нито проснати по земята тела. У дарът, който би трябвало да унищожи противника, го оставяше в същото състояние. . . Така че те се хвърляха едни върху други в трескава и безсилна ярост.” Омразата в чистото й състояние.
„Може би още no-отвратителни от ухапванията и ударите, които те си разменяха, бяха сексуалните извращения, на които някои се отдаваха в трескава пантомима. Навсякъде около нас те напразно опитваха да се отдадат на перверзии, за които никога не бих се сетил. Беше невъзможно да се определи дали виковете на неудовлетвореност, които достигаха до нас, бяха истински звуци или израз на отчаяни мисли.”
И Джордж много добре разбира механизма на сцените, на които присъства:
„Всичко, за което някой си помислеше, незабавно ставаше видимо, дори и най-беглите и най-неволните идеи.”
Джордж също така постепенно усеща присъствието на блестящи същества и разбира, че никой от тези нещастници не е завинаги изоставен.
Изглежда, че Робърт Монро също е прекосил тези мъчителни зони. населени най-вероятно, както той казва, едновременно със заспали живи. с наркомани и с все още малко напреднали покойници:
„Основната мотивация на обитателите на тази област е сексуалното освобождение под всички негови форми.”
Албер Пошар разказва (посредством автоматично писане), че след радостта от освобождението и удоволствието от срещата всеки трябва да измине известен път, твърде различен за различните индивиди. Колкото до него, той трябвало да слезе по усамотена пътека в една твърде мрачна област. Там той първо бил необяснимо нападнат от оси, които заплашвали да го ужилят, но така и не го направили. Един „гръмовит глас” отекнал около него. С помощта на този глас и на вътрешна интуиция той разбрал, че тези оси били всички критики и раздразнения, които той бил понесъл в своя живот, без да ги е прогонил достатъчно бързо от ума си. Но в същото време той разбрал, че ако бил подхранвал тези мисли през целия си живот, сега осите щели да го ужилят.
По-нататък той прекосил една зона на скръбна самота „под един тъмен облак, който се спускаше над мен със страшна тежест”. Тогава вътрешният глас му казал: „Това са всички твои депресии и обезсърчавания, които си понесъл пасивно!”
След смъртта все още всичко е възможно
Благодарение на подобни текстове, както и на много други, които няма нужда повече да цитираме, ясно разбираме този процес на символизиране, който по необходимост приема твърде различни форми според различните случаи. А и в тази област всички ние сме особени случаи.
Онова, което следва от цялата съвкупност, независимо какви са вариантите, е възможността за напредък, за изкупление, за дълбоко преобразяване,
прието и дори желано като освобождение.
Това засяга не само най-малко лошите от покойниците. Изглежда, че разкаянието, връщането към вярата и към Бога се предлага на всички. Тогава ни се описват зловонни зони на тревога и мрак, в които преживяват немощни същества, зазидани в своята самота. Дори и те не са изоставени. Ангелите или най-напредналите покойници „слизат” при тях и неуморно се опитват да им се разкрият, да пробудят вниманието на най-злочестите.
Тук ясно се отдалечаваме от обичайните наставления на римокатолическите катехизиси. При смъртта си никой не е окончателно установен за или против Бога. След смъртта му всичко все още е възможно.
Но ако така се отдалечаваме от катехизисите, то се приближаваме до Писанието. Свети Петър казва ясно, че след смъртта си Христос
„… отиде да проповядва на духовете в тъмницата, които едно време бяха непокорни, когато божието дълго търпение ги чакаше в Ноевите дни, докато се правеше ковчега. . .” (Първо Послание на Петра, 3, 19-20)
Така Христос е отишъл да проповядва на мъртвите, които все още са „непокорни” в момента на своята смърт. Естествено, неговата проповед би била лишена от всякакъв смисъл, ако не можеше да бъде ефикасна. Слизането на Христос в Преизподнята не е записано в Никейско-Константинополското Верую, но е споменато в различни синоди към 358-360 г.; към 500 г. то фигурира в един прочут текст, дълго време приписван на Свети Афанасий, и накрая се фиксира към 950 г. във Веруюто на апостолите. Многобройни църковни събори след това повтарят същата формулировка. Става въпрос за Преизподните, а не за Преизподнята. Тук терминът изобщо не препраща към прокълнатите. Става въпрос просто за „по-долни” места, които обикновено хората са си представяли като намиращи се под земята, също като гробниците. Същевременно трябва да се признае, че в течение на вековете теолозите изобщо не са държали сметка за този основен текст, който повечето от християните повтарят много пъти през своя живот. Дори и днес той смущава всички.
Обаче теолозите от първите векове са го възприемали буквално. Те са смятали, че при смъртта си всеки от апостолите е направил същото, а след тях и всички велики светци. А Пиер Моние ни потвърждава това в своите послания до майка си:
„В „Преизподните” все още не е късно да се върнем към вярата и да се изплъзнем от Преизподнята (този път в смисъла на наказание). Дори и отвъд смъртта „Евангелието се проповядва пред виновните, за да бъдат те изтръгнати от царството на Злото и Преизподнята.”
По-нататък Пиер Моние е още по-ясен:
„Вече ти обясних това. Когато апостол Петър ви говори за мисията на неговия духовен учител в обителта на мъртвите, това не е мит, както твърдят някои теолози – безпочвено твърдение, което обърква вярата -това е славното видение на Божията милост към грешниците. Също като напусналият плътта си Исус, и ние, неговите небесни мисионери, отиваме при нашите отчаяни или грешни братя и ги учим на Евангелието. . .”
Голямата великденска икона в православните църкви не е Христос, излизащ от гроба, а Слизането на Христос в преизподнята, или по-точно, в Хадес, което изключва всякакво объркване, тъй като Хадес е обителта на мъртвите: Христос стъпква строшените порти на Хадес и извежда за ръка Адам и Ева от гробовете им. Зад тях, чакаща реда си, стои тълпа от личности, измежду които могат да се разпознаят много светци от Стария Завет. Но в тълпата от безименни могат също така да се видят и някои от онези, които Христос току-що е върнал към вярата посредством проповед, според Посланието на Петър. Може би там могат да се видят фигури, които представляват самите нас, дотолкова, доколкото тази среща с Христос в отвъдното се провежда отново при всяка смърт, отвъд земните време и пространство.
Пиер Моние е разбрал това така:
„Когато Христос излезе жив от гроба, неговият освободен дух посети душите в тяхната бъдеща личност: и наистина, всички души присъстваха пред Христос, тъй като властта на времето бе вече безсилна пред него. Христос погледна всяка от нашите души, и неговият поглед остави в тях едно ново богатство: Любовта. . .”
Изтокът никога не е считал кармата за нещо абсолютно
Впрочем, трябва да се каже, че както в Индия, така и в Тибет законът за кармата никога не е бил схващан по такъв абсолютен начин.
Така в „Бардо Тьодол” се дават указания как именно в момента на смъртта да се изплъзнем от цикъла на преражданията. Достатъчно е да се достигне идеалното просветление, а за това трябва и е достатъчно да се разбере, че всички чудовища, които виждаме, са само проекции на нашия ум. Тъй като има опасност да бъдем изненадани, неподготвени, предлагат ни се няколко последователни възможности. Ако успеете в това, то каквото и да сте вършили, дори и най-долните престъпления, няма да се прераждате! Ще се изплъзнете от вашата карма.
Но нашите тибетски приятели са открили и друг метод. . . обреда поуа, който, както изглежда, е чудотворен. Той може да се използва успоредно с четенето на „Бардо Тьодол” до умиращия, или дори вместо него. Както ще видим, този метод има поне това преимущество, че е по-краткотраен: трябва три пъти да се извика до умиращия сричката „Хик!”, но с много особена интонация. След това едно възклицание, което трябва да се произнесе „Пет!”. Но внимание, произнасяйте това „Пет!” след трите „Хик!” само ако сте сигурни, че „смъртта е предстояща и неизбежна, тъй като „Пет!”, произнесено след „Хик!” неизменно предизвиква смърт.” Така че внимавайте! Можете да си създадете огромни затруднения. Този метод със сигурност води до „избликването на namiies (или душа) от върха на черепа на умиращия и внезапното издигане на тази namiies в Рая на Великото Блаженство.” Няма никакво прераждане, никаква карма! Номерът е изигран. Но внимание, трябва да се учите в продължение на дълги години при опитен наставник да произнасяте тези „Хик!” с точната интонация, която ще ги направи ефикасни. . .
В Индия Шанкара преподавал една твърде подобна техника, в която отново присъства това излизане на душата’от върха на главата, както впрочем и в многобройни разкази за ОГС
Шанкара е великият Учител на абсолютната недвойнственост, „Адвайта Веданта”, живял към 700-750 г. от н.е. При неговата техника няма нужда от намесата на помощник. Трябва сами да я приложим. Предлагам ви неговия метод:
„има сто и един канала, които излизат от сърцето на човека. Един от тях, наречен „сушумна”, е.насочен нагоре, в прсоката на теменната кост. В момента на смъртта трябва да овладеете духа си и да го поддържате здраво установен в сърцето. Посредством този канал, който отива нагоре, и с помощта на слън: цето, се достига безсмъртието.”
Другаде се уточнява, че лъчът, който ни води направо към слънцето, за щастие блести и денем, и нощем. И тук също вече няма карма!
«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.
Франсоа Брюн
сряда, 29 февруари 2012 г.
Заточението в световете на нещастието ( "Мъртвите ни говорят" )
Във външния мрак
Следователно, във всеки момент всичко става на фона на Бога, на златния фон на иконите, който впрочем на специализиран език се нарича „светлината”. И във всеки миг светът се образува от взаимодействието между нашето съзнание и този фон, това поле от сили, създадено и проникнато от Бога. Влиянието на нашето съзнание е колективно на всяко ниво. Сборът от излъчванията на всички човешки съзнания, отвъд времето и пространството, дава на света неговата настояща форма, с възможни нюанси според епохите и областите. Впрочем, самите пространство и време, такива, каквито ги възприемаме, вече са създадени от взаимодействието между това колективно съзнание и това силово поле.
Но и в отвъдното, в много страни на задгробния живот, всяко ниво на съществуване е производна на това взаимодействие, според различните нива, достигнати от съзнанията на онези, които се събират поради взаимно предразположение, поради духовна близост. Тогава проекциите на едните и на другите се събират и довеждат до появата на един нов общ свят, присъщ за тези групи.
Всеки от тези светове, всяка от тези многобройни „обители” се преобразява в различна степен от Светлината според духовното ниво на всяко от тези колективни съзнания.
Но първо е нивото на онези, които дори вече не виждат светлината. И понеже са я изгубили, те сякаш са изгубили и връзката с другите хора. Онзи, който се отдалечава от Бога, се отдалечава от своите братя. (Както винаги, става въпрос за съзнателно отдалечаване.)
Могат ли заблудените да бъдат спасени?
По онзи природен закон, според който всеки създава посредством проекция своето обкръжение, онзи, който не вярва, който вярва само в нищото, се озо-
вава в него. На Земята тези нещастници са се ползвали, без самите те да знаят това, от колективното ниво на съзнание. Оставени на самите себе си в собственото си духовно ниво, те се озовават в мрака и самотата. Най-лошото е, че тогава те дори не могат да усетят присъствието на покойниците, които са ги обичали и които им се притичват на помощ. Ето един първи пример, който заемам от Жан Прийор:
„У един антиквар от Рю дьо Бак Александра забелязва малко оловно кръстче, изваяно с ножче и инкрустирано с мънички късчета стъкло. Тя го взима, обръща го и вижда три дати, също така издълбани с ножче: 1916-1917-1918. Тогава тя разбира, че това простичко кръстче е било направено от куршуми, претопени от някой войник от онова време.”
Тя купува кръстчето, но не смее да го носи, пъхва го първо в едно чекмедже и едва четири години по-късно, малко засрамена, го поставя на почетно място върху някаква мебел. Два или три дни след това тя започва да се чувства притеснена. Накрая една сутрин при събуждането си тя си дава сметка за някакво отчаяно присъствие около нея:
„Това бе маса от тъга и потиснатост, която се движеше из стаята. Имаше някой, когото усещах ясно, но не можех да видя.”
Тогава започва телепатичен диалог между Александра и присъствието:
Кой сте вие?
Аз изваях кръстчето. Аз умрях през войната 1914 - 1918 г. Аз съм самотен. . . самотен. . .
Но никой не е самотен във вашия свят.
• Казвам ви, че не виждам никого. Александра е потресена от това откритие:
• Как? От толкова години? Още не сте намерили пътя си?
• Не зная къде да отида.
През целия ден Александра, ревностна православна християнка, се моли за него въпреки заетостта си. Вечерта диалогът се подновява:
• Вие не можете повече да останете сам. Повикайте своя ангел-хранител!
-Моят ангел-хранител? Не го познавам.
- Аз ще моля моя и вашия ангел да се погрижат за вас
След двадесетминутна молитва. . . тя най-накрая вижда ръка от светлина, после чува:
„Идвам да го взема! Аз също умрях през войната от 1914 г. и съм натоварен с посрещането на другарите.”
В началото нещастникът все още не вижда нищо. Александра все така се бори в молитвата. После усеща, че многобройни цялости идват от отвъдното да посрещнат закъснелия. Тя усеща, че той се изкачва , с другарите си към онези тайнствени области, в които всички ние скоро ще отидем. И това е голямото облекчение и отново намереният покой за Александра.
Впрочем, изглежда, че в ОГС тези заблудени могат дори да бъдат видени. Д-р Муди привежда множество свидетелства, които споменават това. Често спасените от смъртта са срещали в един момент от своето приключение тези същества, които те ни описват като „хванати в капан”, „неспособни да напреднат в отвъдното, защото техният Бог си остава от тази страна”, „слисани духове”, „тъжни, потиснати, влачещи краката си като оковани във вериги каторжници. . . напълно смазани същества без надежда, които не знаят нито какво правят, нито накъде да се насочат, нито кои са те, нищо.” „Те като че ли не осъзнават нищо, нито физическия, нито духовния свят. . .те не ме виждаха, не показваха по никакъв начин, че осъзнават моето присъствие. . .”
Именно затова по-напредналите покойници не могат да им помогнат. Тези нещастници, пленници на самите себе си, не усещат останалите нито чрез слуха, нито чрез зрението си. Изглежда, че често ние, които още живеем в тела от плът, сме в по-добро положение, за да им помогнем. Но и това не е толкова лесно.
Харолд Шърман ни обяснява, че много от тях могат да са блокирани така от спомена за една ужасна смърт или от силно съжаление, от угризение, или още само защото не са вярвали в оцеляването след смъртта. Ние видяхме, че нещастният войник, освободен благодарение намесата на Александра, не е бил напълно невярващ, тъй като си е изработил оловен кръст от претопени куршуми. Но той със сигурност не е вярвал достатъчно, сигурно не се е молил. Той все пак знаел, че е мъртъв, но без съмнение не е повярвал, че животът може наистина да продължи.
Харолд Шърман ни разказва за един любопитен начин да се помага на изостаналите покойници, все още приковани към Земята.
След смъртта на жена си Е. Дж. Плимптън бил изпаднал в отчаяние. За да избегне най-лошото, той се опитал да се свърже с нея посредством магнетофон. Впрочем, той най-накрая я открил. Но получил също така и множество други гласове, които викали за помощ, нещо толкова по-мъчително за него и затова, че след известно време той можел да чува пряко покойниците посредством телепатия, без повече да има нужда от уред за посредник.
Така един ден, когато той се чувствал особено потиснат от всички тези призиви, на които не знаел как да отговори, той се помолил вътрешно и много пламенно за някакъв отговор от отвъдното. За негова изненада един нисък и отмерен глас му отвърнал:
„Тези хора имат нужда някой да ги ориентира, за да ги освободи от условията, в които се намират. Кажете им да повтарят след вас: „Искам да напусна тази мрачна и зловеща област, и да отида в двадесет и петото измерение, което е топло, радостно, светло и прекрасно, и в което приятели и скъпи същества ме очакват, за да ме посрещнат.”
Казаха ми - продължава А. Дж. Плимптън - че онова, което се нарича Първо ниво, има двадесет и пет измерения, и че тези изостанали покойници понастоящем се намират в шестнадесетото. Могат ли да достигнат до двадесет и петото, без да бъдат водени?
Предлагам ви - продължил гласът - да помолите племенника си Джейсън (също покойник) да отведе онези, които желаят това.
- Можете ли да ми кажете кой сте вие?- попитал А. Дж. Плимптън.
• Това не е нужно - отвърнал гласът. - Вие имате вашия, отговор.” По-нататък се разказва как Еймър Дж. Плимптън, намиращ се на Земята, с помощта на жена си и племенника си от отвъдното успял но този начин да помогне първо на стотици, после на хиляди покойници да намерят своя покой, ако може така да се каже: да преминат от първите слоеве към по-ведри зони.
Душевната болест като обсебване на духове: откритията на д-р Карл Уикланд
Д-р Карл Уикланд, американски психиатър (1862-1937) направил в началото
на века почти същото откритие за изостаналите покойници. Но по силата на обстоятелствата и също с помощта на отвъдното той успял да създаде съвсем друг начин за тяхното освобождаване.
Това е една напълно фантастична история, която би трябвало да доведе до значителна революция във всички психиатрични методи, и би могла да бъде адаптирана, изменена, разнообразена. Но, разбира се, тя предполага признаването на оцеляването след смъртта и дори възможността за общуване между невидимия свят и нашия. За ограничения материализъм на много учени (които също са малко изостанали) това са прекалено големи изисквания. Известно е, че научният обскурантизъм може спокойно да се мери с религиозния.
Когато младият Карл Уикланд бил още в началото на своето следване, веднъж той направил дисекция на крак, който бил принадлежал на около шестдесетгодишен мъж. Към пет часа следобед той се върнал у дома си. Едва влязъл, на жена му й прилошало. Тя казала, че се чувства странно, и се олюлявала, като че ли щяла да падне. Тогава Карл поставил ръка на рамото й, но тя веднага се изправила, обладана от някаква цялост, която се била вселила в нея. Тя направила заплашителен жест и се провикнала: „Какво ви става, та ме разрязвате така?” „Отвърнах - разказва Карл Уикланд - че нямах съзнанието, че разрязвам каквото и да било, но духът поде с гняв: „Но разбира се, че да; вие режете крака ми!” Тогава младият студент по медицина разбрал, че духът на въпросния мъж го бил проследил и се бил вселил в жена му. Той първо настанил жена си в едно кресло и веднага започнал разговор. Но духът бил вбесен и протестирал затова, че се отнасят с него по този начин. Карл отбелязал, че имал правото да докосва жена си. „Жена ви ли? За кого говорите? Аз не съм жена ви - аз съм мъж!”
Така Карл Уикланд открил още нещо много важно: духовете на нещастните покойници могат да се вселяват в нас без никакво лошо намерение, нещо повече, без дори да усещат това!
Накрая духът приел ситуацията и се оттеглил, без да прави разправии. Но същото явление се повторило и друг път с един дух на чернокож. Въпреки че Карл му обяснявал, че тялото, в което той сега се намирал, не може да му принадлежи, тъй като това тяло имало бели ръце, духът на чернокожия му отвръщал, че това било нормално, тъй като той работел с вар. По професия бил зидар!
Развитите духове от отвъдното предложили на Карл и жена му да им помогнат да освобождават по този начин покойниците, приковани към Земята. Впрочем, всъщност ставало въпрос за двойно освобождение, тъй като много от тези изостанали духове се вселяват, без да знаят това, в живи хора и им причиняват много сериозни затруднения, като често ги довеждат до психиатричната болница и лудницата.
Жената на Карл била медиум. Следователно, операцията се заключавала в това да се накара изостаналия дух да напусне тялото на душевноболния и с помощта на напредналите духове де се всели в тялото на жена му. Тогава прекият диалог между Карл Уикланд и изостаналия дух ставал възможен благодарение на медиума. Понякога са били нужни няколко сеанса. Медиумът психиатър скоро забелязал, че духовете, които ни обсебват или се вселяват в нас, усещат много по-силно от нас болките на нашето тяло. Той се възползвал от това, за да изработи един малък, много прост апарат, който излъчвал в тялото на душевноболния слаби електрически заряди, напълно безвредни и безболезнени за него, но непоносими за паразитния дух, който живеел в него.
Така той работил със сътрудничеството на жена си и това на отвъдното в продължение на повече от тридесет години, като лекувал стотици, а може би и хиляди случаи, и всеки път освобождавал едновременно нещастния покойник и също така нещастния жив човек. Така от дългия си опит той придобил убеждението, че повечето от душевните болести се дължат всъщност на обсебване. Той се срещнал, също както в Евангелието, със случаи, при които няколко духа на покойници се вселявали в един човек.
В едно непубликувано произведение (все заради научния обскурантизъм), но от което той ми изпрати машинописен екземпляр, професор У. Шиблер разказва как използвал един твърде подобен на този метод в група за молитви, в която влизали няколко медиума. Той дори не прибягвал до малкия апарат на д-р Уикланд, който все пак е много по-малко болезнен от ужасните електро-шокове, които толкова дълго се прилагаха, или дори от лекарството „Ларгак-тил”, което предизвикваше ужасни състояния на паническа тревога. Много „болни”, които са се върнали към нормален живот, без неговата помощ щяха да гният в някоя психиатрична болница, зашеметени от успокоителни лекарства.
Ето че още веднъж хората от Средновековието и африканските магьосници до голяма степен са имали право.
Ала д-р Уикланд и професор Шиблер все пак внасят нещо ново и много важно, като подчертават и двамата, че не е достатъчно да се изгонят лошите духове, демоните, както при римокатолическия ритуал на прогонване на духове. Тогава тези зли духове ще потърсят друга жертва, в която да се вселят: напротив, те трябва да бъдат просветени и върнати към вярата, трябва да им се възвърне надеждата в Божията милост и любов, да бъдат убедени, че дори и за тях все още всичко е възможно.
У. Шиблер посочва най-малко два случая, в които тези „зли духове” са се върнали, за да им кажат, че сега вече са разбрали всичко и са сменили лагера си. Сега те се борят за освобождаването на хората, мъртви или живи, за изостаналите духове, които се намират, често без самите те да знаят това, в тяло от плът, и за нещастните жертви.
Но със свидетелството на професор Шиблер ние вече поехме в друга насока, тъй като духовете, които той е върнал по този начин към вярата, много добре са знаели какво правят. В началото те са заявили, че служат на Луцифер и са натоварени от него да смущават работата на тази група за молитви. Така борбата е била дълга. В единия от тези два случая тя е продължила три години.
По спонтанен път, може би с по-малко методичност и прецизност, много групи за молитви преоткриват почти навсякъде, както в първите години на църквата, силата на молитвата.
„ Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва” (Евангелие от Марка, 9(, 29) - казал Христос на своите ученици.
Впрочем, тази молитва може да послужи, дори и те да не знаят това, за освобождаването както на обсебения, така и на демона.
Но уви! Няколко стотици, няколко хиляди са освободените духове, а милиони „покрусени души” неспирно бродят из света, търсейки с цената на всичко да осъществят отново връзката с онова, което са изгубили.
Бунтът на „покрусените души”
Няма да се спирам с много подробности на тази тема, тъй като за да я разгледам сериозно, би била нужна цяла книга. Впрочем, съществуват много книги по този въпрос и аз често ще се задоволявам с това да препращам към тях. Но бе необходимо да се спомене за това. Ние често виждаме действието на „злите” духове само от нашата гледна точка на живи хора. Обаче не бива да се забравя, че тези явления съществуват и за покойниците, въпреки че те виждат нещата от друга страна. Често това е дори основен момент в тяхното развитие, критичен период, в който те ще изживеят скръбната опитност за пълната безизходица на омразата и егоизма. Само тогава, след това изпитание, също толкова болезнено за тях, колкото и за обсебения, те ще могат да поемат отново по тесния и тъй дълъг път към правата вяра.
Съставките на злото
Впрочем, необходимо е поне на теоретично ниво да се различават няколко съставки в силите на злото. Духовете (разбира се, с духовно тяло) на покойниците, чийто живот е протекъл наистина противно на всеобщия закон на любовта. Егрегорите, създадени от техните лоши помисли и лоши желания преди или дори след смъртта им. А също така, много вероятно е, че съществуват и починали цялости, които идват от други светове, от други планети. И накрая, съществата, които никога не са се въплъщавали, нито в нашия свят, нито в някой друг, онези, които традиционно са наричани „ангели” и измежду които, изглежда, някои са паднали, смаяни от собствената си красота, и са останали свои собствени пленници, в омразата към Бога и към другите.
Разбира се, в практиката това различаване би било невъзможно, а и без особено голямо значение.
Ето първо един разказ, който изцяло потвърждава твърденията .на д-р Уикланд. Това е епизод от невероятното приключение, преживяно от Джордж Ричи при една ОГС. Спомняме си, че този млад американски войник, напуснал тялото си вследствие на много силна треска, бил въвлечен в нещо като фантастично пътешествие на посвещаването заедно със Съществото от светлина, което за него било без никакво съмнение самият Божи Син. Заедно те прелитат над един американски град и в един момент Съществото от светлина го въвежда в един долен бар:
„Многобройната тълпа, всред която имаше много моряци, се блъскаше в три редици пред тезгяха, а други се трупаха в дървени сепарета покрай стените. Някои пиеха бира, но повечето обръщаха уиски толкова бързо, колкото двама плувнали в пот келнери успяваха да им го сервират.
Тогава наблюдавах нещо поразително. Някои от мъжете, които стояха пред тезгяха, изглеждаха неспособни да поднесат питието към устните си. Виждах ги как непрекъснато хващаха чашата си, а ръката им минаваше през дебелия дървен тезгях, през ръцете и телата на пиячите, които ги заобикаляха.
Тези мъже нямаха ореола на светлина, който обгръщаше останалите.
Следователно, този пашкул от светлина сякаш беше атрибут само на физическото тяло.”
Това добре потвърждава, че съществуват няколко вида аура. Д-р Уикланд
обяснява, че в своя мрак заблудените духове долавят тази светлина и тя ги привлича.
Продължението на разказа на Джордж Ричи ни описва това „на живо”:
„Видях как един млад моряк стана, залитайки, от стола си, направи две-три крачки и се строполи. Двама от другарите му се наведоха и започнаха да го тътрят навън от навалицата.
Но аз не гледах това. С удивление наблюдавах как светлинният пашкул около моряка в безсъзнание започваше да се отваря. Това започваше от ореола на главата и откриваше цялото му лице и раменете му. Веднага, с бързина, с каквато не бях виждал никога някой да се движи, едно от безтелесните същества, които стояха съвсем наблизо, скочи върху него!. . . В следващата секунда -вече не разбирах нищо - скачащата форма бе изчезнала. . . За момент ясно бях видял два индивида, а докато те влачеха моряка към стената, вече имаше само един.”
Нашият фантастичен пътешественик присъства още два пъти на подобна сцена.
Д-р Уикланд ни предупреждава, основавайки се на своя над тридесетгодишен опит, че непорочният живот или интелигентността не ни предпазват от подобно премеждие. Скритите медиумни способности, нервното изтощение, психологическите шокове, дори и обикновените физически заболявания, когато отслабват общите съпротивителни сили на целия организъм, могат да го благоприятстват.
Следователно, рецептата е проста: никога не се разболявайте!
Но трябва да се прибавят още много препоръки. Особено във връзка с всички форми на общуване с отвъдното!
Внимание, намираме се на твърде хлъзгава почва. Опростенческите решения са най-лесните: да се отрече изобщо всякаква опасност, или навсякъде да се вижда измама или дяволски деяния
.
Неразбирането на църквата
Най-добрият начин да се предпази „стадото” от вярващи от фалшивите мистици е да се унищожи всякакво мистично движение. Най-подходящият начин да се премахнат „чалнатите” от движенията на вдъхновените от Бога е да се достигне до постепенното премахване на тези движения, или до подчиняването им, което е едно и също.
Така римокатолическата йерархия малко по малко е успяла да сложи край на мистичните течения в Северна Европа през ХШ и XIV век, после в Испания през XVI век, и накрая във Франция през XVII век с осъждането на Фенелон. Това довежда до ужасяващото духовно обедняване, на което сме свидетели днес. И до успеха на движенията на вдъхновените от Бога. Когато Бог вече не може да премине през църквата си, той я заобикаля!
Но вярно е също така, че всяко търсене на Бога може лесно да се отклони, и често, прекалено често е бивало отклонявано. Църквата трябва , ,, да сочи опасността и да дава, доколкото това е възможно, необходимите критерии, които биха позволили поне на чистосърдечните души да я избягнат. Църквата често е правила това. Но склонността към цялостно унищожаване на растителността с цел премахване на бурените все така съществува. Въпреки че това не е методът, който се препоръчва от Евангелието.
По мое мнение, същият проблем стои за всичко, което е свързано с общуванията с отвъдното, или дори, по-общо, с проучването на „паранормалните” или „парапсихологичните” явления.
Разбира се, всичко това може да доведе до истински катастрофи, особено при хора с крехко психологическо равновесие, които обаче често са особено привлечени от този вид опитности. Също така и при хора с недостатъчен духовен живот, или такива, водени от просто или празно любопитство, прекалено повърхностно или прекалено користно. И обратното, тези явления могат да бъдат благотворни, особено, както изглежда, ако не се стремим дати предизвикаме.
Така е с „oui-dja”, наречен също „дъсчица”, който може да е в различни варианти: върху дъска с доста големи размери са разположени буквите на азбуката, цифрите от 0 до 9 и „да” и „не”, както и няколко препинателни знака. Една малка „дъсчица” на колелца или обърната чаша са поставени върху дъската. Двама или трима души едва-едва докосват с пръст дъсчицата или чашата, които така се движат от буква на буква и образуват текстове.
В Съединените Щати двойката Ед и Лорейн Уорън са напълно убедени, че „oui-dja” почти винаги води до обсебване от дявола. Те от години са посветили своята дейност на помощта за обсебените хора. Те са работили както за свещеници, така и за полицията. Ед Уорън е известен католически демонолог. Но в същата книга един друг специалист изказва много по-нюансирано мнение. Барбара Хонегер дълго е работила за полицейските служби към Белия Дом във Вашингтон. После е следвала експериментална парапсихология в университета „Джон Ф. Кенеди” в Оринда, Калифорния, където се е дипломирала през 1981 г. Тя смята, че ние можем така посредством „дъсчицата” наистина да общуваме с покойниците, особено със закъснелите от долната част на астралното, и че така можем да им помогнем да се развият. Тя мисли, че това може да се превърне в нещо като мисия, но сочи също така и предпазните мерки, които трябва да се вземат.
Автоматичното писане, за което вече неведнъж говорихме, също може да приеме обезпокоителни форми. Първо, зрелищни форми: то може да се извършва наопаки, напълно или като се обръща само всяка втора дума; то може да достигне невероятни скорости; и накрая, някои хора могат също така да пишат с две ръце едновременно два различни текста. И още по-лошо (или „недобре”, ако обичате фантастичното), също както „oui-dja”, дъсчицата или чашата могат понякога да продължат да сочат букви, дори и когато вече са оставени, така и моливът може понякога да продължи да пише сам, без да бъде държан; това се нарича „пряко писане”.
Най-опасното е, че автоматичното писане, също като всяко общуване с отвъдното, може да доведе до обсебване от духове. Жан Прийор дава пример за това. По-наскоро един кореспондент от групата за транскомуникации в Люксембург съобщава между другото и историята за една ученичка, която, докато си пишела домашните вкъщи, установила с изненада, че почеркът й се променял и че някой се обръщал към нея посредством онова, което тя пишела. На нейния вътрешен въпрос за самоличността на този тайнствен кореспондент, той я накарал да напише, че е баща й. Тъй като следващите отговори били горе- долу верни, тя постепенно са изпълнила с доверие, без да предполага, че въпросният дух просто черпел отговорите от собствената й памет. Но скоро, когато тя поискала да спре да пише, ръката й била обхваната от болезнени схващания, които спирали само тогава, когато тя отново започнела да пише. Духът я оставял само когато била напълно изтощена. Майката повикала на помощ един приятел, който бил в течение на тези явления. Той поискал от духа да напише „Отче наш”. Когато завършил текста, духът благодарил на онези, които са го върнали в правия път, и детето било освободено.
Както се вижда, всеки път, било с посредничество на медиум, както при д-р Уикланд или професор Шиблер, било при разговори посредством „oui-dja” както при Барбара Хонегер, или както тук посредством автоматично писане, се открива двойната възможност за опасно обсебване, но също така и за връщане на „злите” духове в правия път.
Но същият Жан Монен греши, като смята, че за разлика от всички други методи, общуването с покойниците с помощта на магнетофонната лента е гарантирано безопасно. Той казва, че гласовете от отвъдното могат да бъдат записани само „благодарение на космически енергии и се намират почти стопроцентово под контрола на съществата от светлина.” Това „почти” изглежда оптимистично. Много хора твърдят, че са записвали грубости, които без съмнение са се изплъзнали от контрола на съществата от светлина, но също така и заплахи. Има и нещо още по-опасно. Нерядко честото и продължително записване развива скрита дарба на медиум. Тогава магнетофонът постепенно става ненужен, общуването се осъществява чрез нещо като много мощна телепатия, при която наистина се чуват гласове. Понякога дори ги чуват да пеят. Една немкиня, жертва на тези духове, разказва под псевдоним своите мъки. Тя скоро се озовала в ръцете на психиатрите и се изплъзнала от едните и от другите само благодарение на молитвите. Г-жа Симоне ми посочи едно друго произведение на един млад немец, който буквално се чувствал „преследван от глутница” зли духове. Но и тук е възможна нещо като „служба” за духовете на изостаналите покойници.
Поради всички тези причини смятам, че много произведения на църковни „специалисти” са изключително отрицателно настроени към всички тези явления. Вярно е, че абат Шинделхолц сочи, че често обсебванията са ставали вследствие на посещения на спиритически сеанси или окултни практики. Възможно е също така някои лечители или радиестезисти да са били причината за обсебванията. Морис Ре сочи много подобни примери и препраща към много по-пълни документи . Но без съмнение би могло също така да се заподозрат много лекари и психолози. И обратното, съществуват лечители, магнетисти и радиестезисти, които са божии мъже и жени. Преподобният отец Жан Жюрион, едновременно радиестезист и римокатолически свещеник, разказва как вследствие на поредица от срещи с други проповедници-радиестезисти, неизвестни или именити, е стигнал до откритието за своето двойно призвание. Той с лекота цитира всички пасажи от Светото Писание, в които Христос лекува. Апостолите и техните последователи също са вършили това.
Значи - предпазливост и избирателност, но не и пълно отхвърляне.
Не мога също така да приема резервите на Жан Вернет спрямо общувания с отвъдното като Писмата на Пиер, произведенията на Ролан дьо Жувнел или дори тези на Жан Прийор. Дори ми се струва, че критиката не е напълно справедлива. Авторът като че ли смята укорите, често отправяни към църквата от Жан Прийор, но също така и от Пиер Моние и от още много други след тях, че тя вече не вярва достатъчно във вечния живот или че често представя твърде смешна версия за него, за необосновани. Обратното, той твърди, че когато се четат тези автори „и им се вярва, човек се отдалечава постепенно от от християнството. Бог в тях е странно далечен, Исус-Спасителят изобщо не се появява. . .”
Жан Прийор цитира множество свещенослужители, и то не от най-низшите, които далеч не са на това мнение. Колкото до мен, тъй като аз съм и малко теолог, трябва да призная, че бих могъл да изгубя вярата си, четейки по- скоро Свети Августин и Свети Тома Аквински, без да говоря за множеството съвременни „теолози”. Напротив, вече трябва да е станало ясно и ще стане още по-ясно по-нататък колко много дължа на четенето на тези велики свидетели на невидимото, както ги нарича Жан Прийор. Онова, което казва отец Вернет тук за един странно далечен Бог, ми изглежда доста истинско п понякога съвсем вярно за цялата литература на спиритическото течение. Но нещата не бива да се смесват!
Впрочем, много светци са лекували и са предсказвали бъдещето. Света Ана-Мария Тайги (1769-1837) е получила направо от Христос способността да лекува, като мисия. Тя понякога действала, като поставяла ръцете си над болното място, но най-често посочвала причината за болестта и лекарството, което трябвало да се вземе. Безбройни са изцеленията, за които имаме подробен разказ. Тя също така била получила дарбата за необикновено ясновидство, което би накарало всички индийски гуру или тибетски лами да позеленеят от завист. Тя постоянно виждала до себе си нещо като кълбо от светлина, много по-ярко от слънцето, но чийто блясък не дразнел очите й. Централната му част образувала кръг, обграден от трънен венец. В лъчите извън този кръг тя виждала всичко онова, което искала да узнае: минало, настояще, бъдеще, за нея самата, за папата, за Рим или за най-далечните страни. Всичко й се явявало в най-малки подробности. Римските духовници начело с папата и кардиналите, а също и многобройни светци от същата епоха, без колебание са се съветвали с нея.
Наистина, тя е била излагана и на многобройни дяволски изкушения, удари, врява, явления на фантастични животни, изкушения на целомъдрието и дори на вярата.
Животът на Свещеника от Арс, който лекувал и предсказвал, бил изпълнен с демонични нападения. В по-близки времена също така е било с живота на Майка Ивон-Еме дьо Малестроа.
Следователно, не е достатъчно в живота на някой лечител да има „сатанински” проявления, за да може от това да се заключи, че неговите изцеления са против Божията воля. Същото важи и за ясновидците. Наистина, тези нападения могат понякога да бъдат знак, че той действа добре за Божието Царство. Това изглежда потвърдено от факта, който ми посочи отец Рьоне Шенсо, католически проповедник, който освен друго се занимавал и с изгонване на духове: измежду хората, нападнати от силите на злото, много са хора на молитвите, понякога дори изцяло отдадени на Бога и почти мистици. Святостта привлича силите на злото. Религиозните призвания са истинско предизвикателство за тях.
Следователно, вие виждате, че е много трудно наистина да се предпазим. Единственото спасение е в молитвите.
Нека все пак наблегнем на опасността, която се крие в търсенето на способностите, които привличат толкова много наши съвременници. Едно е да си получил от Бога тези способности като дарове, които трябва да се умножат, друго е да се стремиш да ги придобиеш. Както винаги, всичко е въпрос на вътрешно отношение.
Ролан дьо Жувнел набляга именно на този момент, и за мен това не е парадокс:
„Духът ти е съвсем объркан - казва той на майка си - внезапно върху теб се появи нещо като голямо петно.
Не искам да се занимаваш с окултизъм, няма да идвам повече, ако се отдадеш на тези опити. Пази се, тази област е пълна с прокълнати сили. Остани в чистите зони, във вярата.”
Малко по-нататък той уточнява за майка си:
„Много се радвам, че ти най-накрая откри истинския смисъл на моите съобщения; те не са свързани нито с окултизма, нито с ясновидството.”
«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.
Франсоа Брюн
Следователно, във всеки момент всичко става на фона на Бога, на златния фон на иконите, който впрочем на специализиран език се нарича „светлината”. И във всеки миг светът се образува от взаимодействието между нашето съзнание и този фон, това поле от сили, създадено и проникнато от Бога. Влиянието на нашето съзнание е колективно на всяко ниво. Сборът от излъчванията на всички човешки съзнания, отвъд времето и пространството, дава на света неговата настояща форма, с възможни нюанси според епохите и областите. Впрочем, самите пространство и време, такива, каквито ги възприемаме, вече са създадени от взаимодействието между това колективно съзнание и това силово поле.
Но и в отвъдното, в много страни на задгробния живот, всяко ниво на съществуване е производна на това взаимодействие, според различните нива, достигнати от съзнанията на онези, които се събират поради взаимно предразположение, поради духовна близост. Тогава проекциите на едните и на другите се събират и довеждат до появата на един нов общ свят, присъщ за тези групи.
Всеки от тези светове, всяка от тези многобройни „обители” се преобразява в различна степен от Светлината според духовното ниво на всяко от тези колективни съзнания.
Но първо е нивото на онези, които дори вече не виждат светлината. И понеже са я изгубили, те сякаш са изгубили и връзката с другите хора. Онзи, който се отдалечава от Бога, се отдалечава от своите братя. (Както винаги, става въпрос за съзнателно отдалечаване.)
Могат ли заблудените да бъдат спасени?
По онзи природен закон, според който всеки създава посредством проекция своето обкръжение, онзи, който не вярва, който вярва само в нищото, се озо-
вава в него. На Земята тези нещастници са се ползвали, без самите те да знаят това, от колективното ниво на съзнание. Оставени на самите себе си в собственото си духовно ниво, те се озовават в мрака и самотата. Най-лошото е, че тогава те дори не могат да усетят присъствието на покойниците, които са ги обичали и които им се притичват на помощ. Ето един първи пример, който заемам от Жан Прийор:
„У един антиквар от Рю дьо Бак Александра забелязва малко оловно кръстче, изваяно с ножче и инкрустирано с мънички късчета стъкло. Тя го взима, обръща го и вижда три дати, също така издълбани с ножче: 1916-1917-1918. Тогава тя разбира, че това простичко кръстче е било направено от куршуми, претопени от някой войник от онова време.”
Тя купува кръстчето, но не смее да го носи, пъхва го първо в едно чекмедже и едва четири години по-късно, малко засрамена, го поставя на почетно място върху някаква мебел. Два или три дни след това тя започва да се чувства притеснена. Накрая една сутрин при събуждането си тя си дава сметка за някакво отчаяно присъствие около нея:
„Това бе маса от тъга и потиснатост, която се движеше из стаята. Имаше някой, когото усещах ясно, но не можех да видя.”
Тогава започва телепатичен диалог между Александра и присъствието:
Кой сте вие?
Аз изваях кръстчето. Аз умрях през войната 1914 - 1918 г. Аз съм самотен. . . самотен. . .
Но никой не е самотен във вашия свят.
• Казвам ви, че не виждам никого. Александра е потресена от това откритие:
• Как? От толкова години? Още не сте намерили пътя си?
• Не зная къде да отида.
През целия ден Александра, ревностна православна християнка, се моли за него въпреки заетостта си. Вечерта диалогът се подновява:
• Вие не можете повече да останете сам. Повикайте своя ангел-хранител!
-Моят ангел-хранител? Не го познавам.
- Аз ще моля моя и вашия ангел да се погрижат за вас
След двадесетминутна молитва. . . тя най-накрая вижда ръка от светлина, после чува:
„Идвам да го взема! Аз също умрях през войната от 1914 г. и съм натоварен с посрещането на другарите.”
В началото нещастникът все още не вижда нищо. Александра все така се бори в молитвата. После усеща, че многобройни цялости идват от отвъдното да посрещнат закъснелия. Тя усеща, че той се изкачва , с другарите си към онези тайнствени области, в които всички ние скоро ще отидем. И това е голямото облекчение и отново намереният покой за Александра.
Впрочем, изглежда, че в ОГС тези заблудени могат дори да бъдат видени. Д-р Муди привежда множество свидетелства, които споменават това. Често спасените от смъртта са срещали в един момент от своето приключение тези същества, които те ни описват като „хванати в капан”, „неспособни да напреднат в отвъдното, защото техният Бог си остава от тази страна”, „слисани духове”, „тъжни, потиснати, влачещи краката си като оковани във вериги каторжници. . . напълно смазани същества без надежда, които не знаят нито какво правят, нито накъде да се насочат, нито кои са те, нищо.” „Те като че ли не осъзнават нищо, нито физическия, нито духовния свят. . .те не ме виждаха, не показваха по никакъв начин, че осъзнават моето присъствие. . .”
Именно затова по-напредналите покойници не могат да им помогнат. Тези нещастници, пленници на самите себе си, не усещат останалите нито чрез слуха, нито чрез зрението си. Изглежда, че често ние, които още живеем в тела от плът, сме в по-добро положение, за да им помогнем. Но и това не е толкова лесно.
Харолд Шърман ни обяснява, че много от тях могат да са блокирани така от спомена за една ужасна смърт или от силно съжаление, от угризение, или още само защото не са вярвали в оцеляването след смъртта. Ние видяхме, че нещастният войник, освободен благодарение намесата на Александра, не е бил напълно невярващ, тъй като си е изработил оловен кръст от претопени куршуми. Но той със сигурност не е вярвал достатъчно, сигурно не се е молил. Той все пак знаел, че е мъртъв, но без съмнение не е повярвал, че животът може наистина да продължи.
Харолд Шърман ни разказва за един любопитен начин да се помага на изостаналите покойници, все още приковани към Земята.
След смъртта на жена си Е. Дж. Плимптън бил изпаднал в отчаяние. За да избегне най-лошото, той се опитал да се свърже с нея посредством магнетофон. Впрочем, той най-накрая я открил. Но получил също така и множество други гласове, които викали за помощ, нещо толкова по-мъчително за него и затова, че след известно време той можел да чува пряко покойниците посредством телепатия, без повече да има нужда от уред за посредник.
Така един ден, когато той се чувствал особено потиснат от всички тези призиви, на които не знаел как да отговори, той се помолил вътрешно и много пламенно за някакъв отговор от отвъдното. За негова изненада един нисък и отмерен глас му отвърнал:
„Тези хора имат нужда някой да ги ориентира, за да ги освободи от условията, в които се намират. Кажете им да повтарят след вас: „Искам да напусна тази мрачна и зловеща област, и да отида в двадесет и петото измерение, което е топло, радостно, светло и прекрасно, и в което приятели и скъпи същества ме очакват, за да ме посрещнат.”
Казаха ми - продължава А. Дж. Плимптън - че онова, което се нарича Първо ниво, има двадесет и пет измерения, и че тези изостанали покойници понастоящем се намират в шестнадесетото. Могат ли да достигнат до двадесет и петото, без да бъдат водени?
Предлагам ви - продължил гласът - да помолите племенника си Джейсън (също покойник) да отведе онези, които желаят това.
- Можете ли да ми кажете кой сте вие?- попитал А. Дж. Плимптън.
• Това не е нужно - отвърнал гласът. - Вие имате вашия, отговор.” По-нататък се разказва как Еймър Дж. Плимптън, намиращ се на Земята, с помощта на жена си и племенника си от отвъдното успял но този начин да помогне първо на стотици, после на хиляди покойници да намерят своя покой, ако може така да се каже: да преминат от първите слоеве към по-ведри зони.
Душевната болест като обсебване на духове: откритията на д-р Карл Уикланд
Д-р Карл Уикланд, американски психиатър (1862-1937) направил в началото
на века почти същото откритие за изостаналите покойници. Но по силата на обстоятелствата и също с помощта на отвъдното той успял да създаде съвсем друг начин за тяхното освобождаване.
Това е една напълно фантастична история, която би трябвало да доведе до значителна революция във всички психиатрични методи, и би могла да бъде адаптирана, изменена, разнообразена. Но, разбира се, тя предполага признаването на оцеляването след смъртта и дори възможността за общуване между невидимия свят и нашия. За ограничения материализъм на много учени (които също са малко изостанали) това са прекалено големи изисквания. Известно е, че научният обскурантизъм може спокойно да се мери с религиозния.
Когато младият Карл Уикланд бил още в началото на своето следване, веднъж той направил дисекция на крак, който бил принадлежал на около шестдесетгодишен мъж. Към пет часа следобед той се върнал у дома си. Едва влязъл, на жена му й прилошало. Тя казала, че се чувства странно, и се олюлявала, като че ли щяла да падне. Тогава Карл поставил ръка на рамото й, но тя веднага се изправила, обладана от някаква цялост, която се била вселила в нея. Тя направила заплашителен жест и се провикнала: „Какво ви става, та ме разрязвате така?” „Отвърнах - разказва Карл Уикланд - че нямах съзнанието, че разрязвам каквото и да било, но духът поде с гняв: „Но разбира се, че да; вие режете крака ми!” Тогава младият студент по медицина разбрал, че духът на въпросния мъж го бил проследил и се бил вселил в жена му. Той първо настанил жена си в едно кресло и веднага започнал разговор. Но духът бил вбесен и протестирал затова, че се отнасят с него по този начин. Карл отбелязал, че имал правото да докосва жена си. „Жена ви ли? За кого говорите? Аз не съм жена ви - аз съм мъж!”
Така Карл Уикланд открил още нещо много важно: духовете на нещастните покойници могат да се вселяват в нас без никакво лошо намерение, нещо повече, без дори да усещат това!
Накрая духът приел ситуацията и се оттеглил, без да прави разправии. Но същото явление се повторило и друг път с един дух на чернокож. Въпреки че Карл му обяснявал, че тялото, в което той сега се намирал, не може да му принадлежи, тъй като това тяло имало бели ръце, духът на чернокожия му отвръщал, че това било нормално, тъй като той работел с вар. По професия бил зидар!
Развитите духове от отвъдното предложили на Карл и жена му да им помогнат да освобождават по този начин покойниците, приковани към Земята. Впрочем, всъщност ставало въпрос за двойно освобождение, тъй като много от тези изостанали духове се вселяват, без да знаят това, в живи хора и им причиняват много сериозни затруднения, като често ги довеждат до психиатричната болница и лудницата.
Жената на Карл била медиум. Следователно, операцията се заключавала в това да се накара изостаналия дух да напусне тялото на душевноболния и с помощта на напредналите духове де се всели в тялото на жена му. Тогава прекият диалог между Карл Уикланд и изостаналия дух ставал възможен благодарение на медиума. Понякога са били нужни няколко сеанса. Медиумът психиатър скоро забелязал, че духовете, които ни обсебват или се вселяват в нас, усещат много по-силно от нас болките на нашето тяло. Той се възползвал от това, за да изработи един малък, много прост апарат, който излъчвал в тялото на душевноболния слаби електрически заряди, напълно безвредни и безболезнени за него, но непоносими за паразитния дух, който живеел в него.
Така той работил със сътрудничеството на жена си и това на отвъдното в продължение на повече от тридесет години, като лекувал стотици, а може би и хиляди случаи, и всеки път освобождавал едновременно нещастния покойник и също така нещастния жив човек. Така от дългия си опит той придобил убеждението, че повечето от душевните болести се дължат всъщност на обсебване. Той се срещнал, също както в Евангелието, със случаи, при които няколко духа на покойници се вселявали в един човек.
В едно непубликувано произведение (все заради научния обскурантизъм), но от което той ми изпрати машинописен екземпляр, професор У. Шиблер разказва как използвал един твърде подобен на този метод в група за молитви, в която влизали няколко медиума. Той дори не прибягвал до малкия апарат на д-р Уикланд, който все пак е много по-малко болезнен от ужасните електро-шокове, които толкова дълго се прилагаха, или дори от лекарството „Ларгак-тил”, което предизвикваше ужасни състояния на паническа тревога. Много „болни”, които са се върнали към нормален живот, без неговата помощ щяха да гният в някоя психиатрична болница, зашеметени от успокоителни лекарства.
Ето че още веднъж хората от Средновековието и африканските магьосници до голяма степен са имали право.
Ала д-р Уикланд и професор Шиблер все пак внасят нещо ново и много важно, като подчертават и двамата, че не е достатъчно да се изгонят лошите духове, демоните, както при римокатолическия ритуал на прогонване на духове. Тогава тези зли духове ще потърсят друга жертва, в която да се вселят: напротив, те трябва да бъдат просветени и върнати към вярата, трябва да им се възвърне надеждата в Божията милост и любов, да бъдат убедени, че дори и за тях все още всичко е възможно.
У. Шиблер посочва най-малко два случая, в които тези „зли духове” са се върнали, за да им кажат, че сега вече са разбрали всичко и са сменили лагера си. Сега те се борят за освобождаването на хората, мъртви или живи, за изостаналите духове, които се намират, често без самите те да знаят това, в тяло от плът, и за нещастните жертви.
Но със свидетелството на професор Шиблер ние вече поехме в друга насока, тъй като духовете, които той е върнал по този начин към вярата, много добре са знаели какво правят. В началото те са заявили, че служат на Луцифер и са натоварени от него да смущават работата на тази група за молитви. Така борбата е била дълга. В единия от тези два случая тя е продължила три години.
По спонтанен път, може би с по-малко методичност и прецизност, много групи за молитви преоткриват почти навсякъде, както в първите години на църквата, силата на молитвата.
„ Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва” (Евангелие от Марка, 9(, 29) - казал Христос на своите ученици.
Впрочем, тази молитва може да послужи, дори и те да не знаят това, за освобождаването както на обсебения, така и на демона.
Но уви! Няколко стотици, няколко хиляди са освободените духове, а милиони „покрусени души” неспирно бродят из света, търсейки с цената на всичко да осъществят отново връзката с онова, което са изгубили.
Бунтът на „покрусените души”
Няма да се спирам с много подробности на тази тема, тъй като за да я разгледам сериозно, би била нужна цяла книга. Впрочем, съществуват много книги по този въпрос и аз често ще се задоволявам с това да препращам към тях. Но бе необходимо да се спомене за това. Ние често виждаме действието на „злите” духове само от нашата гледна точка на живи хора. Обаче не бива да се забравя, че тези явления съществуват и за покойниците, въпреки че те виждат нещата от друга страна. Често това е дори основен момент в тяхното развитие, критичен период, в който те ще изживеят скръбната опитност за пълната безизходица на омразата и егоизма. Само тогава, след това изпитание, също толкова болезнено за тях, колкото и за обсебения, те ще могат да поемат отново по тесния и тъй дълъг път към правата вяра.
Съставките на злото
Впрочем, необходимо е поне на теоретично ниво да се различават няколко съставки в силите на злото. Духовете (разбира се, с духовно тяло) на покойниците, чийто живот е протекъл наистина противно на всеобщия закон на любовта. Егрегорите, създадени от техните лоши помисли и лоши желания преди или дори след смъртта им. А също така, много вероятно е, че съществуват и починали цялости, които идват от други светове, от други планети. И накрая, съществата, които никога не са се въплъщавали, нито в нашия свят, нито в някой друг, онези, които традиционно са наричани „ангели” и измежду които, изглежда, някои са паднали, смаяни от собствената си красота, и са останали свои собствени пленници, в омразата към Бога и към другите.
Разбира се, в практиката това различаване би било невъзможно, а и без особено голямо значение.
Ето първо един разказ, който изцяло потвърждава твърденията .на д-р Уикланд. Това е епизод от невероятното приключение, преживяно от Джордж Ричи при една ОГС. Спомняме си, че този млад американски войник, напуснал тялото си вследствие на много силна треска, бил въвлечен в нещо като фантастично пътешествие на посвещаването заедно със Съществото от светлина, което за него било без никакво съмнение самият Божи Син. Заедно те прелитат над един американски град и в един момент Съществото от светлина го въвежда в един долен бар:
„Многобройната тълпа, всред която имаше много моряци, се блъскаше в три редици пред тезгяха, а други се трупаха в дървени сепарета покрай стените. Някои пиеха бира, но повечето обръщаха уиски толкова бързо, колкото двама плувнали в пот келнери успяваха да им го сервират.
Тогава наблюдавах нещо поразително. Някои от мъжете, които стояха пред тезгяха, изглеждаха неспособни да поднесат питието към устните си. Виждах ги как непрекъснато хващаха чашата си, а ръката им минаваше през дебелия дървен тезгях, през ръцете и телата на пиячите, които ги заобикаляха.
Тези мъже нямаха ореола на светлина, който обгръщаше останалите.
Следователно, този пашкул от светлина сякаш беше атрибут само на физическото тяло.”
Това добре потвърждава, че съществуват няколко вида аура. Д-р Уикланд
обяснява, че в своя мрак заблудените духове долавят тази светлина и тя ги привлича.
Продължението на разказа на Джордж Ричи ни описва това „на живо”:
„Видях как един млад моряк стана, залитайки, от стола си, направи две-три крачки и се строполи. Двама от другарите му се наведоха и започнаха да го тътрят навън от навалицата.
Но аз не гледах това. С удивление наблюдавах как светлинният пашкул около моряка в безсъзнание започваше да се отваря. Това започваше от ореола на главата и откриваше цялото му лице и раменете му. Веднага, с бързина, с каквато не бях виждал никога някой да се движи, едно от безтелесните същества, които стояха съвсем наблизо, скочи върху него!. . . В следващата секунда -вече не разбирах нищо - скачащата форма бе изчезнала. . . За момент ясно бях видял два индивида, а докато те влачеха моряка към стената, вече имаше само един.”
Нашият фантастичен пътешественик присъства още два пъти на подобна сцена.
Д-р Уикланд ни предупреждава, основавайки се на своя над тридесетгодишен опит, че непорочният живот или интелигентността не ни предпазват от подобно премеждие. Скритите медиумни способности, нервното изтощение, психологическите шокове, дори и обикновените физически заболявания, когато отслабват общите съпротивителни сили на целия организъм, могат да го благоприятстват.
Следователно, рецептата е проста: никога не се разболявайте!
Но трябва да се прибавят още много препоръки. Особено във връзка с всички форми на общуване с отвъдното!
Внимание, намираме се на твърде хлъзгава почва. Опростенческите решения са най-лесните: да се отрече изобщо всякаква опасност, или навсякъде да се вижда измама или дяволски деяния
.
Неразбирането на църквата
Най-добрият начин да се предпази „стадото” от вярващи от фалшивите мистици е да се унищожи всякакво мистично движение. Най-подходящият начин да се премахнат „чалнатите” от движенията на вдъхновените от Бога е да се достигне до постепенното премахване на тези движения, или до подчиняването им, което е едно и също.
Така римокатолическата йерархия малко по малко е успяла да сложи край на мистичните течения в Северна Европа през ХШ и XIV век, после в Испания през XVI век, и накрая във Франция през XVII век с осъждането на Фенелон. Това довежда до ужасяващото духовно обедняване, на което сме свидетели днес. И до успеха на движенията на вдъхновените от Бога. Когато Бог вече не може да премине през църквата си, той я заобикаля!
Но вярно е също така, че всяко търсене на Бога може лесно да се отклони, и често, прекалено често е бивало отклонявано. Църквата трябва , ,, да сочи опасността и да дава, доколкото това е възможно, необходимите критерии, които биха позволили поне на чистосърдечните души да я избягнат. Църквата често е правила това. Но склонността към цялостно унищожаване на растителността с цел премахване на бурените все така съществува. Въпреки че това не е методът, който се препоръчва от Евангелието.
По мое мнение, същият проблем стои за всичко, което е свързано с общуванията с отвъдното, или дори, по-общо, с проучването на „паранормалните” или „парапсихологичните” явления.
Разбира се, всичко това може да доведе до истински катастрофи, особено при хора с крехко психологическо равновесие, които обаче често са особено привлечени от този вид опитности. Също така и при хора с недостатъчен духовен живот, или такива, водени от просто или празно любопитство, прекалено повърхностно или прекалено користно. И обратното, тези явления могат да бъдат благотворни, особено, както изглежда, ако не се стремим дати предизвикаме.
Така е с „oui-dja”, наречен също „дъсчица”, който може да е в различни варианти: върху дъска с доста големи размери са разположени буквите на азбуката, цифрите от 0 до 9 и „да” и „не”, както и няколко препинателни знака. Една малка „дъсчица” на колелца или обърната чаша са поставени върху дъската. Двама или трима души едва-едва докосват с пръст дъсчицата или чашата, които така се движат от буква на буква и образуват текстове.
В Съединените Щати двойката Ед и Лорейн Уорън са напълно убедени, че „oui-dja” почти винаги води до обсебване от дявола. Те от години са посветили своята дейност на помощта за обсебените хора. Те са работили както за свещеници, така и за полицията. Ед Уорън е известен католически демонолог. Но в същата книга един друг специалист изказва много по-нюансирано мнение. Барбара Хонегер дълго е работила за полицейските служби към Белия Дом във Вашингтон. После е следвала експериментална парапсихология в университета „Джон Ф. Кенеди” в Оринда, Калифорния, където се е дипломирала през 1981 г. Тя смята, че ние можем така посредством „дъсчицата” наистина да общуваме с покойниците, особено със закъснелите от долната част на астралното, и че така можем да им помогнем да се развият. Тя мисли, че това може да се превърне в нещо като мисия, но сочи също така и предпазните мерки, които трябва да се вземат.
Автоматичното писане, за което вече неведнъж говорихме, също може да приеме обезпокоителни форми. Първо, зрелищни форми: то може да се извършва наопаки, напълно или като се обръща само всяка втора дума; то може да достигне невероятни скорости; и накрая, някои хора могат също така да пишат с две ръце едновременно два различни текста. И още по-лошо (или „недобре”, ако обичате фантастичното), също както „oui-dja”, дъсчицата или чашата могат понякога да продължат да сочат букви, дори и когато вече са оставени, така и моливът може понякога да продължи да пише сам, без да бъде държан; това се нарича „пряко писане”.
Най-опасното е, че автоматичното писане, също като всяко общуване с отвъдното, може да доведе до обсебване от духове. Жан Прийор дава пример за това. По-наскоро един кореспондент от групата за транскомуникации в Люксембург съобщава между другото и историята за една ученичка, която, докато си пишела домашните вкъщи, установила с изненада, че почеркът й се променял и че някой се обръщал към нея посредством онова, което тя пишела. На нейния вътрешен въпрос за самоличността на този тайнствен кореспондент, той я накарал да напише, че е баща й. Тъй като следващите отговори били горе- долу верни, тя постепенно са изпълнила с доверие, без да предполага, че въпросният дух просто черпел отговорите от собствената й памет. Но скоро, когато тя поискала да спре да пише, ръката й била обхваната от болезнени схващания, които спирали само тогава, когато тя отново започнела да пише. Духът я оставял само когато била напълно изтощена. Майката повикала на помощ един приятел, който бил в течение на тези явления. Той поискал от духа да напише „Отче наш”. Когато завършил текста, духът благодарил на онези, които са го върнали в правия път, и детето било освободено.
Както се вижда, всеки път, било с посредничество на медиум, както при д-р Уикланд или професор Шиблер, било при разговори посредством „oui-dja” както при Барбара Хонегер, или както тук посредством автоматично писане, се открива двойната възможност за опасно обсебване, но също така и за връщане на „злите” духове в правия път.
Но същият Жан Монен греши, като смята, че за разлика от всички други методи, общуването с покойниците с помощта на магнетофонната лента е гарантирано безопасно. Той казва, че гласовете от отвъдното могат да бъдат записани само „благодарение на космически енергии и се намират почти стопроцентово под контрола на съществата от светлина.” Това „почти” изглежда оптимистично. Много хора твърдят, че са записвали грубости, които без съмнение са се изплъзнали от контрола на съществата от светлина, но също така и заплахи. Има и нещо още по-опасно. Нерядко честото и продължително записване развива скрита дарба на медиум. Тогава магнетофонът постепенно става ненужен, общуването се осъществява чрез нещо като много мощна телепатия, при която наистина се чуват гласове. Понякога дори ги чуват да пеят. Една немкиня, жертва на тези духове, разказва под псевдоним своите мъки. Тя скоро се озовала в ръцете на психиатрите и се изплъзнала от едните и от другите само благодарение на молитвите. Г-жа Симоне ми посочи едно друго произведение на един млад немец, който буквално се чувствал „преследван от глутница” зли духове. Но и тук е възможна нещо като „служба” за духовете на изостаналите покойници.
Поради всички тези причини смятам, че много произведения на църковни „специалисти” са изключително отрицателно настроени към всички тези явления. Вярно е, че абат Шинделхолц сочи, че често обсебванията са ставали вследствие на посещения на спиритически сеанси или окултни практики. Възможно е също така някои лечители или радиестезисти да са били причината за обсебванията. Морис Ре сочи много подобни примери и препраща към много по-пълни документи . Но без съмнение би могло също така да се заподозрат много лекари и психолози. И обратното, съществуват лечители, магнетисти и радиестезисти, които са божии мъже и жени. Преподобният отец Жан Жюрион, едновременно радиестезист и римокатолически свещеник, разказва как вследствие на поредица от срещи с други проповедници-радиестезисти, неизвестни или именити, е стигнал до откритието за своето двойно призвание. Той с лекота цитира всички пасажи от Светото Писание, в които Христос лекува. Апостолите и техните последователи също са вършили това.
Значи - предпазливост и избирателност, но не и пълно отхвърляне.
Не мога също така да приема резервите на Жан Вернет спрямо общувания с отвъдното като Писмата на Пиер, произведенията на Ролан дьо Жувнел или дори тези на Жан Прийор. Дори ми се струва, че критиката не е напълно справедлива. Авторът като че ли смята укорите, често отправяни към църквата от Жан Прийор, но също така и от Пиер Моние и от още много други след тях, че тя вече не вярва достатъчно във вечния живот или че често представя твърде смешна версия за него, за необосновани. Обратното, той твърди, че когато се четат тези автори „и им се вярва, човек се отдалечава постепенно от от християнството. Бог в тях е странно далечен, Исус-Спасителят изобщо не се появява. . .”
Жан Прийор цитира множество свещенослужители, и то не от най-низшите, които далеч не са на това мнение. Колкото до мен, тъй като аз съм и малко теолог, трябва да призная, че бих могъл да изгубя вярата си, четейки по- скоро Свети Августин и Свети Тома Аквински, без да говоря за множеството съвременни „теолози”. Напротив, вече трябва да е станало ясно и ще стане още по-ясно по-нататък колко много дължа на четенето на тези велики свидетели на невидимото, както ги нарича Жан Прийор. Онова, което казва отец Вернет тук за един странно далечен Бог, ми изглежда доста истинско п понякога съвсем вярно за цялата литература на спиритическото течение. Но нещата не бива да се смесват!
Впрочем, много светци са лекували и са предсказвали бъдещето. Света Ана-Мария Тайги (1769-1837) е получила направо от Христос способността да лекува, като мисия. Тя понякога действала, като поставяла ръцете си над болното място, но най-често посочвала причината за болестта и лекарството, което трябвало да се вземе. Безбройни са изцеленията, за които имаме подробен разказ. Тя също така била получила дарбата за необикновено ясновидство, което би накарало всички индийски гуру или тибетски лами да позеленеят от завист. Тя постоянно виждала до себе си нещо като кълбо от светлина, много по-ярко от слънцето, но чийто блясък не дразнел очите й. Централната му част образувала кръг, обграден от трънен венец. В лъчите извън този кръг тя виждала всичко онова, което искала да узнае: минало, настояще, бъдеще, за нея самата, за папата, за Рим или за най-далечните страни. Всичко й се явявало в най-малки подробности. Римските духовници начело с папата и кардиналите, а също и многобройни светци от същата епоха, без колебание са се съветвали с нея.
Наистина, тя е била излагана и на многобройни дяволски изкушения, удари, врява, явления на фантастични животни, изкушения на целомъдрието и дори на вярата.
Животът на Свещеника от Арс, който лекувал и предсказвал, бил изпълнен с демонични нападения. В по-близки времена също така е било с живота на Майка Ивон-Еме дьо Малестроа.
Следователно, не е достатъчно в живота на някой лечител да има „сатанински” проявления, за да може от това да се заключи, че неговите изцеления са против Божията воля. Същото важи и за ясновидците. Наистина, тези нападения могат понякога да бъдат знак, че той действа добре за Божието Царство. Това изглежда потвърдено от факта, който ми посочи отец Рьоне Шенсо, католически проповедник, който освен друго се занимавал и с изгонване на духове: измежду хората, нападнати от силите на злото, много са хора на молитвите, понякога дори изцяло отдадени на Бога и почти мистици. Святостта привлича силите на злото. Религиозните призвания са истинско предизвикателство за тях.
Следователно, вие виждате, че е много трудно наистина да се предпазим. Единственото спасение е в молитвите.
Нека все пак наблегнем на опасността, която се крие в търсенето на способностите, които привличат толкова много наши съвременници. Едно е да си получил от Бога тези способности като дарове, които трябва да се умножат, друго е да се стремиш да ги придобиеш. Както винаги, всичко е въпрос на вътрешно отношение.
Ролан дьо Жувнел набляга именно на този момент, и за мен това не е парадокс:
„Духът ти е съвсем объркан - казва той на майка си - внезапно върху теб се появи нещо като голямо петно.
Не искам да се занимаваш с окултизъм, няма да идвам повече, ако се отдадеш на тези опити. Пази се, тази област е пълна с прокълнати сили. Остани в чистите зони, във вярата.”
Малко по-нататък той уточнява за майка си:
„Много се радвам, че ти най-накрая откри истинския смисъл на моите съобщения; те не са свързани нито с окултизма, нито с ясновидството.”
«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.
Франсоа Брюн
четвъртък, 23 февруари 2012 г.
Начало на началата Бог се Вглежда В своето отражение • Огледалната Вселена Начало на началата Бог се Вглежда В своето отражение - част 7
Днес СЕ ПОЛАГАТ неимоверни усилия
да бъдем отказани от задаването на въпроси за живота и смъртта.
Защо сме тук? Какъв е смисълът на
живота?
Наставляват ни, че
подобни питанки са напълно безсмислени. И така, ден подир ден постепенно изгубваме усещането за това, колко е хубаво да си жив.
Целта за написването на тази книга е усещането, че
нещо ценно е застрашено
от окончателно задушаване, в резултат на което днес ние сме по-малко живи,
отколкото сме били някога.
Убеждението ми е, че ако погледнем към фундаменталните основи
на човешкото съществуване от по-различен ъгъл, може би ще успеем да прозрем, че науката
всъщност не знае чак толкова, колкото твърди, че знае, тъй като й се
изплъзва най-важното - дълбините и върховете на човешкия опит.
В следващата глава ще се видим през съзнанието на
посветените от древността и ще разгледаме света от тяхната гледна
точка. Ще си припомним
мъдростите на познанието, което днес сме забравили, и ще прозрем, че от неговата
перспектива дори и онези неща, които съвременната наука ни подтиква да
разглеждаме като най-верни, солидни и
истински, са всъщност просто въпрос на интерпретация, една своеобразна и
причудлива игра на светлината.
Разходка из лесовете на древността
Светът през очите на древните
Затворете очи и си представете бюро - красиво
бюро, бюрото, на което бихте искали да работите. Колко голямо би било то? От какво
дърво би било направено? Каква форма би имало? Боядисано, полирано или голо?
Елементи от дърворезба? Някакви други характеристики? Представете си го колкото ви е възможно по-ярко.
А
сега погледнете към истинското си бюро.
За
кое от тях можете да бъдете сигурни, че знаете истината?
За
кое от състоянията можете да се чувствате по-убедени - за съдържанието
на мислите си или за обектите, които регистрирате чрез сетивата си? Кое е
по-реално - мисълта или материята?
Дебатът, породен от тези и други подобни въпроси, стои в
основата на
цялата човешка философия.
Днес повечето от нас биха избрали по-скоро
материята и предметите, отколкото мисълта и идеите. Склонни сме да възприемаме физическите предмети като
мерило за реалността. За разлика от нас обаче
Платон определя идеите като „нещата, които са истински". В света на древността като
вечни истини и неща, в които винаги можем да бъдем сигурни, се възприемат обектите на
човешката мисъл, а другите, извън нас - като
несвойствени, преходни и повърхностни. Най-същественото обаче е, че
някога хората са вярвали в една Вселена, в която мисълта предхожда материята,
но не защото са претеглили внимателно философските аргументи
„за" и „против" и са стигнали до обосновано решение, а защото са гледали на света като материя, произляза
от съзнанието.
Докато нашите мисли са бледи и неясни в сравнение с
впечатленията, получавани от сетивата, при древните е било точно
обратното. Хората от онази епоха не са имали особено силна връзка с предметите. За тях те не са
били така ярко очертани и разграничими, както са за нас.
Ако се вгледате в изображение на дърво от стените
на някой древен храм, няма начин да не забележите, че художникът не се е заглеждал много в дърветата,
за да провери как клоните се свързват с
дънера. Защото в древността никой не е гледал на дървото по начина, по който го гледаме
ние.
И докато продължаваме да се опитваме да заковем тази мисъл в съзнанието си, тя от своя страна продължава да се гърчи насам-натам. Самият акт на наблюдението й я променя, предизвиква реакции, често противоречиви. Постоянството не е присъщо състояние на мисълта. Тя е непрестанно изменчива, живо същество, което при никакви обстоятелства не би могло да се идентифицира веднъж завинаги с мъртва буква от който и да е език. Точно поради тази причина Шопенхауер - поредният привърженик на мистичната философия - казва, че „щом се опитаме да облечем дадена мисъл в думи, тя престава да бъде истина". Словото по никакъв начин не е в състояние да предаде или улови многоизмерността на даден образ или чувство.
В тъмната страна и на най-обикновената и прозаична
мисъл проблясват цели измерения
светлина. Мъдрите мъже и жени на древния свят са знаели много добре как да работят с тези измерения, поради което в течение на хилядолетията са успели да
създадат и усъвършенстват
образите, изпълняващи точно тези функции. Както ни учат мистичните школи, най-ранната история на света се
разкрива пред очите ни в поредица от образи именно от този тип.
Преди да се спрем на тези могъщи и призоваващи
силите образи, бих искал да подканя читателя да вземе участие в още едно упражнение по въображение - да си представи как би
възприел света човекът на
древността, кандидат за посвещаване в някоя от мистичните школи. Разбира се, от гледна точка на
съвременната наука подобно възприятие на света е
плачевно илюзорно, но по-нататък в тази
книга ще се запознаваме с все повече и повече доказателства как великите мъже и жени от миналото съвсем
целенасочено са култивирали у себе
си това древно състояние на съзнанието.
Ще се запознаем с тяхното убеждение, че този поглед
към света им е помагал да виждат
нещата такива, каквито са, да прозират начина, по който върви светът - поглед, който в определено
отношение превъзхожда модерния
светоглед. Благодарение на всичко това те са успели да върнат в „реалния
свят" прозрения, променили хода на историята, и са го сторили не само чрез вдъхновяващи образци на изкуството и литературата, а и чрез някои от
най-великите научни открития.
"Aпокрифната история на света"
Нашите мисли са живи енергии. Нашето съзнание изгражда света ( Мъртвите ни говорят )
Ние вече видяхме, че в отвъдното можем да създадем чрез мисълта всичко, което поискаме. Ние видяхме твърде подробно, ио това бе един много важен етап, че нашата мисъл може да твори дори и независимо от желанието ни. Сега трябва да покажем, че още нашата мисъл, в широкия смисъл на думата, нашето съзнание, желанията, страховете и омразите ни са вече творения. Ние непрестанно създаваме посредством чувствата си още в този свят сили, потоци от вълни, течения, които, веднъж сътворени, ще продължат безкрайно своя път, подобно на радиовълни, излъчени в пространството.
Пиер Моние, френският офицер, загинал през Първата световна война, е говорил на майка си посредством автоматично писане за формата, която могат да приемат нашите чувства и мисли.
Той постепенно уточнява:
„Вече ти казах, че вашите мисли продължават в живи и трептящи вълни, а тези излъчвания имат състав, подобен на този на материята, която също е жива и трептяща; те действат и се проявяват по същия начин, те съдържат иманентния живот. От това следва, че вашите мисли живеят и разпространяват живота.
Казах ти, че същото важи и за погледа. . . за лъча, изпратен от вашите очи. . . този лъч е жив, физиологично жив, ако мога така да се изразя.”
В това има не само живот, а и разум и воля:
„И наистина, ако признаете, че мисълта е онази жива енергия, която се пренася и предава, то вече не може да става въпрос за някаква сила, която да бъде механична или покорна затова, че е лишена от воля; този път това са решения, взети от една дейна воля, устремена напред или възпираща в зависимост от своя свободен избор, нюансирана от лично мнение, дължащо се на разсъждение.”
Пиер Моние обяснява на майка си, че хората са наистина изключителни същества, които имат властта да пораждат не само други души,
. . .„но също така и „духовни цялости” (излъчвания на техните физически сили), „енергии”, които се въплъщават и могат да бъдат добри или извратени. . . Понякога ви се позволява да ги забележите: когато се раждат от възвишени и чисти пориви, те ви се явяват под формата на звезди, пламъци, дори и призраци, субективни и ефимерни; но те могат също така да приемат чудовищния вид на фантастични животни, когато произлизат от порочно или долно чувство. Тези „призраци”, чиято страховита реалност често е била изпитвана от езичниците, не са нито сън, нито халюцинация. . .”
Впрочем, дори и космическите форми са надарени с живот, и „следователно, те имат своя мисия (трудно е да ви се докаже това). . . те трябва да я изпълнят, за да избегнат всеобщия упадък, който би могъл да има огромно значение. Същевременно нищо не ги принуждава към това подчинение. . .”
Ролан дьо Жувнел също говори в тази насока:
„Знайте, че идеите имат свой собствен живот и че ако те наистина съществуват, те са като хора, които търсят местата и областите, в които се чувстват най-удобно, ето защо във всяка от тях има процент на блуждаене и невярност; ала понякога те се объркват и по погрешка спират там, където всъщност се връщат на родното си място.”. . . „Идеите трябва да се опитомяват. . . Подобно на хората, те имат свой живот и се боят да не бъдат наранени или убити от онези, които биха могли да се борят с тях.”
Най-ясното и най-пълно твърдение се открива може би в едно послание на Пиер Моние, получено лично от Жан Прийор на 24 октомври 1968 г:
„Сатаната не може да бъде личност, а егрегор на злото, който има съзнание. Той е център за разрушаване, за разделение, паст, надарена с ум. Ето защо хората често казват, че той съществува като личност; той може да се разглежда като личност; може дори да приема такава форма. Много духове на злото могат да приемат тази форма пред хората. Той е човешки егрегор. Именно излъчванията на човешкия ум кондензират тази сила! Хората го създават, той няма конкретен живот. Само Бог живее и може да създава. Само Бог живее. Сатаната има ефимерен живот, който хората могат веднага да унищожат, само ако искаха да мислят с Божията мисъл. Злото няма да трае винаги, а Бог ще съществува вечно. . .”
Впрочем, той вече бе казал на няколко пъти това преди доста години в писмата, които вдъхва на майка си:
„Дяволът!. . . символ. . .” – казват големите умове на вашата епоха. О, не!. . . Сатаната е духовна цялост с голяма мощ, чийто живот се поддържа от всяко от вашите прегрешения: основната част от вашите грешки са неговата храна, и вашите грехове го подхранват.”
Или още това изказване от 27 август 1922 г., достойно за Свещеника от Арс: „Свободен, човекът е виновен в греха, и всяко от прегрешенията му поражда демон.”
Освен това наистина има паднали ангели, тоест духовни същества, които никога не са се въплъщавали нито на Земята, нито на някоя друга планета, и които в тайнството на своята свобода, също като някои хора, са избрали бунта срещу Бога, тоест отказа да обичат. Но също както различаването в отвъдното между покойниците, избрали злото, и злосторните цялости, създадени от техните (и нашите) мисли става в крайна сметка твърде трудно, също така е трудно да се направи разлика между падналите ангели и цялостите, породени от тяхната омраза.
Тези ангели съществуват. „Диалози с ангела” свидетелстват за това. Те също обявяват, че когато всичко свърши, демоните отново стават ангели” и че дори. . . „онзи измежду нас, „Носителят на светлината”, измамникът, непокорният, змията, също ще изкупи греховете си. Вече никой няма да обитава в ада.”
Този механизъм важи не само за силите на злото. Нашите добри мисли, любовта ни също могат да породят лъчезарни цялости:
„Ала съществуват също така и прекрасни, сияйни духове, чиито бели одежди блестят като сняг под слънцето, и които не са ангели, макар че никога не са живели в тяло от плът. Те се реят над хората като техни закрилници; те са породени от великите мисли, узрели в сърцата и умовете на народите.
. . . Бог дарява дъха на живота (искам да кажа – душа) на тази „Енергия”, излъчена от човечеството. Всъщност тя се превръща в независима сила, чиято личност е съставена от личностите на нейните безброй създатели, и която има за задача да бди над мястото, станало нейна люлка и нейна родина. . .”
Нека си спомним за португалския Ангел, видян от децата на Фатима.
Всички тези цялости, тези енергии, накрая образуват огромни войнства на любовта или на омразата. Тогава в невидимия свят се разиграва грандиозна битка. Това ни се разказва с наистина военни термини, но също като в Библията, не само от Пиер Моние, което би било твърде естествено за него, но дори и от Паки, което е по-изненадващо и затова – по-красноречиво.
Паки Ламарк е младо момиче, починало преждевременно, също като Пиер Моние и Ролан дьо Жувнел. Но нейните послания не са били приети нито от родителите й, нито от годеника й. Тя е умряла в Аркашон през 1925 г. и в продължение на две години след смъртта й първо един неин приятел приемал и записвал посланията й. Но най-любопитното в тази история е, че от 1 януари 1928 г неговото място било заето от една непозната:
„През лятото на 1926 г. господин и госпожа Годфроа, които били на почивка в Аркашон, отишли на гробищата, за да се помолят на гроба на младия им хотелиер, който бил починал наскоро. Привлякъл ги един съвсем нов параклис в стил 1925 г., който се извисявал над всички други гробници всред боровете.”
Впечатлена от портрета на младото момиче, от надписите, които го обграждали, от цветята, от цялата атмосфера на този погребален параклис, г-жа Годфроа поискала да се запознае със семейство Ламарк. По време на все по-многобройните престои на семейство Годфроа в Аркашон главно по здравословни причини, между тях се завързала дружба.
„На 1 януари 1928 г в единадесет часа вечерта в хотела, в който била отседнала, Ивон Годфроа, ревностна католичка, която никога не се била занимавала със спиритизъм или с литература, усетила належаща нужда да запише онова, което един повелителен и нежен вътрешен глас, идещ от невидимия свят, и диктувал. Тя взела молив и започнала да пише с едър, наклонен почерк, който нямал нищо общо с нейния, думи, които идвали без усилие, без задрасквания, в непрекъснат поток, под влиянието на нещо като музика, която идела от сърцето и.”
Така в крайна сметка били записани шест хиляди страници, само няколко от които образуват посочения сборник.
Стилът им може да изглежда сладникав, също както това често прави впечатление при Света Тереза от Лизийо. Но също както и за „малката Тереза”, трябва да се умее да се чете отвъдното. Впрочем, ето онова, което Паки продиктувала на г-жа Годфроа по въпроса, който ни интересува:
„Всички мисли, добри или лоши, образуват вълни, които се реят в пространството. Според природата си те се срещат, събират се и образуват легиони, които се сблъскват едни с други. Също както във всички битки, изходът от сблъсъка зависи от по-силния. Ако лошият елемент надделее над добрия, цялото зло пада на Земята. Обратното, ако благотворната сила победи, щастието и мирът слизат върху хората.
Чувствата като ревност, отмъщение, горделивост, особено омраза, създават вихри, които обуславят онова, което става в същия момент на Земята. Населете с чисти мисли и милостиви лъчи небесните бойни полета на крилатите армии. . .”
Също и Пиер Моние:
„Грандиозните битки, на които сте свидетели, са само отзвук от онези, които стават между духовете. Не говоря само за духовете от извънземните сфери. . . а също и за духовете, които живеят в човешката плът. . . силите-съперници и неприятелите на Любовта, които бяха предизвикали битката, се подреждаха и преброяваха. Тези сили идваха както от невидими области, така и от земните области, и едните, и другите се възправяха в двата лагера. Скъпа мамо, победата трябва да принадлежи на Христовата армия!”
Но както подчертава Жан Прийор, това е езикът и на Светото Писание.
Ангелът от „Диалози с ангела” не скрива нищо от ужасите на това тайнство от еврейките, които подготвя за саможертва:
„Трудни слова: войната е добра.
Бъдете внимателни!
Силата, която пропуска своята цел, опустошителна и разрушителна, никога нямаше да спре,
ако ги нямаше слабите, ако ги нямаше жертвите, за да я поемат.
Това е миналото, трябваше да стане така.
Злото, започнатото действие не може да бъде поправено.
Жертвата поема ужасите.
Преследвачът открива преследвания и смъртта е задоволена.
(тишина)
Вашият път е съзидание, съзидание посредством Светата сила,
кръговрат, който иде от Бога и се връща при Бога
в опиянението на съзиданието.
Слабият ще бъде прославен.
Агнецът няма да бъде заклан на олтара.
Войната трябваше да избухне.
Горчивата чаша вече се пълни.
Не треперете!
Колкото е горчивината в нея,
толкова е Божественото питие
на Вечното блаженство.”
Нека да го разберем добре. Ангелът не иска да каже, че обича изобщо войната като такава, а войната като унищожител на цирея на злото. Ние сме твърде склонни да приемаме следствието за причина или най-малкото да виждаме само следствието. Когато има война, това всъщност означава, че злото вече отдавна цари в сърцата на хората. Ако циреят не бъде изпразнен, инфекцията малко по малко ще обхване цялото тяло. Това би било още по-лошо. Щом сме оставили циреят да се образува, той трябва да бъде изпразнен.
Нашето съзнание изгражда света
Тук не е място да правим подобно сравнение между тези послания и опитности от една страна, и новите перспективи на днешната наука, от друга. Нека само припомним, че днес вече много физици смятат, че някаква форма на съзнание и дори на свобода вече присъства на най-неуловимите нива на материята, човекът вече не е единствената мислеща тръстика, както смяташе Паскал. Някои дори мислят, че на всяка съвкупност съответства нещо като по-висше съзнание. Това е теорията за „областите”, развита в школата на Принстънския гносис. На полусъзнанието на частицата съответства обобщаващо полусъзнание на нивото на атома, после друго, по-обобщаващо, на нивото на молекулата, после на нивото на органа, после на това на цялото тяло, после. . . може би на нивото на всяка група като тези „цялости”, отражения на колективното съзнание на големите градове или на цяла една страна, както твърдят много послания от отвъдното.
Но могат да се направят други сравнения, в които отново ще се открие съвпадението между всички тези послания и съвременните науки и религиозните традиции.
Вече показах в един свой предишен труд, че една обширна традиция, откривана в Библията, после у великите източнохристиянски теолози, западноевропейските мистици и накрая у много съвременни теолози, разглежда ада, чистилището и рая като, в последна сметка, начина, по който всеки сам възприема Бога, според това дали е отказал или приел да обича като Бога. Бог е едновременно ад, чистилище и рай за всеки от нас в зависимост от достигнатото от него духовно ниво.
Едно друго, по-познато голямо религиозно течение набляга понякога доста грубо върху описанието на многобройните изпитания, които ще ни сполетят, ако не сме покорни. Християнската иконография, особено западноевропейската, е твърде богата в това отношение.
Но струва ми се, че всички разкази или свидетелства, които разгледахме (и други, които ще разгледаме в следващите глави) от една страна, и много „авангардни” научни хипотези, от друга, могат да ни помогнат да схванем обединението на тези две течения. И наистина, много учени започват да приемат, че зад физическите или психическите явления съществува нещо като неопределено поле от сили, откъдето се пораждат форми и съзнания в нещо като непрекъснато взаимодействие. Бог на Библията още в Стария завет, после в Новия и в цялата източнохристиянска традиция или при западноевропейските мистици (противно на Бог на средновековната латинска схоластика) е основополагащо динамичен. Той непрестанно излъчва енергии, които създават и поддържат това поле от сили. Като реагира спрямо него, нашето съзнание го оформя според своите тревоги, желания, омрази. Онзи, който се затваря за Любовта, източник на всички енергии, се озовава в мрака, жертва на своите кошмари. Онзи, който се отваря за Любовта, се озовава в Светлината, преобразен от тези енергии, „от слава в слава”, както казва Свети Павел, докато стане Бог в Бога, Бог посредством участие, както свидетелства цялата мистична традиция.
В прочутите „Диалози с ангела” Ангелът казва това по свой начин:
„СВЕТЛИНАТА е същата като светлината.
Само силата й е различна.”
Религията на древните египтяни и на много други народи не е била толкова абсурдна. Символът, според който Спасителят Бог се ражда в най-дългата нощ на годината, в момента, в който светлината на деня започва отново да нараства, е много по-дълбок, отколкото обикновено се смята.
Така въз основа на всичко това ще разберем по-добре до каква степен сами създаваме своето отвъдно, ако не за вечността, то поне за последните етапи:
„Божието царство е всред вас”. (Свети Лука, глава 17, стих 21)
Ролан дьо Жувнел ни предупреждава за това:
„Всички пътища за пречистване, които съществата не са преминали тук, ще бъдат преминати от тях в отвъдното. Това не е безмилостен закон срещу човешкия род, а просто една необходимост.”
Същевременно, тази „необходимост” би могла да изглежда несправедлива, когато знаем до каква степен сме зависими от обстоятелствата, не само за материалните и обществените ни възможности, а също, и може би дори повече, и за оформянето на нашата личност. Следователно тук трябва да се повтори онова, което всички велики пратеници постоянно твърдят: в нашето духовно развитие в отвъдното могат да ни забавят само греховете, които сме извършили напълно съзнателно и целенасочено, „тъй като всяка друга пречка се унищожава в името на Божията справедливост.”
Ала много хора, дори и като отчитат това първостепенно уточнение, което вече изменя целия проблем, въпреки всичко ще бъдат склонни да смятат, че ако Бог ни беше създал по-добри, ние бихме могли да вършим само или почти само добро, и тогава не би имало повече никакви проблеми.
Все едно да се смята, че един робот би могъл да върши добро, да обича. Но ние виждаме добре в научната фантастика, че когато един робот започне да обича, това значи, че вече не е робот. Тогава той може също така да мрази и да върши зло. Андроидите, споделяйки нашето величие, започват също така и да споделят нашите слабости.
Истинските роботи не могат да обичат. Те не могат също така и да познават щастието.
СОФРОЛОГИЯ – наука за съвкупността от методите, целящи да овладеят болезнените усещания и психическите безпокойства с цел постигането на по-хармонично развитие на личността. (Бел. прев.)
«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.
Франсоа Брюн
Пиер Моние, френският офицер, загинал през Първата световна война, е говорил на майка си посредством автоматично писане за формата, която могат да приемат нашите чувства и мисли.
Той постепенно уточнява:
„Вече ти казах, че вашите мисли продължават в живи и трептящи вълни, а тези излъчвания имат състав, подобен на този на материята, която също е жива и трептяща; те действат и се проявяват по същия начин, те съдържат иманентния живот. От това следва, че вашите мисли живеят и разпространяват живота.
Казах ти, че същото важи и за погледа. . . за лъча, изпратен от вашите очи. . . този лъч е жив, физиологично жив, ако мога така да се изразя.”
В това има не само живот, а и разум и воля:
„И наистина, ако признаете, че мисълта е онази жива енергия, която се пренася и предава, то вече не може да става въпрос за някаква сила, която да бъде механична или покорна затова, че е лишена от воля; този път това са решения, взети от една дейна воля, устремена напред или възпираща в зависимост от своя свободен избор, нюансирана от лично мнение, дължащо се на разсъждение.”
Пиер Моние обяснява на майка си, че хората са наистина изключителни същества, които имат властта да пораждат не само други души,
. . .„но също така и „духовни цялости” (излъчвания на техните физически сили), „енергии”, които се въплъщават и могат да бъдат добри или извратени. . . Понякога ви се позволява да ги забележите: когато се раждат от възвишени и чисти пориви, те ви се явяват под формата на звезди, пламъци, дори и призраци, субективни и ефимерни; но те могат също така да приемат чудовищния вид на фантастични животни, когато произлизат от порочно или долно чувство. Тези „призраци”, чиято страховита реалност често е била изпитвана от езичниците, не са нито сън, нито халюцинация. . .”
Впрочем, дори и космическите форми са надарени с живот, и „следователно, те имат своя мисия (трудно е да ви се докаже това). . . те трябва да я изпълнят, за да избегнат всеобщия упадък, който би могъл да има огромно значение. Същевременно нищо не ги принуждава към това подчинение. . .”
Ролан дьо Жувнел също говори в тази насока:
„Знайте, че идеите имат свой собствен живот и че ако те наистина съществуват, те са като хора, които търсят местата и областите, в които се чувстват най-удобно, ето защо във всяка от тях има процент на блуждаене и невярност; ала понякога те се объркват и по погрешка спират там, където всъщност се връщат на родното си място.”. . . „Идеите трябва да се опитомяват. . . Подобно на хората, те имат свой живот и се боят да не бъдат наранени или убити от онези, които биха могли да се борят с тях.”
Най-ясното и най-пълно твърдение се открива може би в едно послание на Пиер Моние, получено лично от Жан Прийор на 24 октомври 1968 г:
„Сатаната не може да бъде личност, а егрегор на злото, който има съзнание. Той е център за разрушаване, за разделение, паст, надарена с ум. Ето защо хората често казват, че той съществува като личност; той може да се разглежда като личност; може дори да приема такава форма. Много духове на злото могат да приемат тази форма пред хората. Той е човешки егрегор. Именно излъчванията на човешкия ум кондензират тази сила! Хората го създават, той няма конкретен живот. Само Бог живее и може да създава. Само Бог живее. Сатаната има ефимерен живот, който хората могат веднага да унищожат, само ако искаха да мислят с Божията мисъл. Злото няма да трае винаги, а Бог ще съществува вечно. . .”
Впрочем, той вече бе казал на няколко пъти това преди доста години в писмата, които вдъхва на майка си:
„Дяволът!. . . символ. . .” – казват големите умове на вашата епоха. О, не!. . . Сатаната е духовна цялост с голяма мощ, чийто живот се поддържа от всяко от вашите прегрешения: основната част от вашите грешки са неговата храна, и вашите грехове го подхранват.”
Или още това изказване от 27 август 1922 г., достойно за Свещеника от Арс: „Свободен, човекът е виновен в греха, и всяко от прегрешенията му поражда демон.”
Освен това наистина има паднали ангели, тоест духовни същества, които никога не са се въплъщавали нито на Земята, нито на някоя друга планета, и които в тайнството на своята свобода, също като някои хора, са избрали бунта срещу Бога, тоест отказа да обичат. Но също както различаването в отвъдното между покойниците, избрали злото, и злосторните цялости, създадени от техните (и нашите) мисли става в крайна сметка твърде трудно, също така е трудно да се направи разлика между падналите ангели и цялостите, породени от тяхната омраза.
Тези ангели съществуват. „Диалози с ангела” свидетелстват за това. Те също обявяват, че когато всичко свърши, демоните отново стават ангели” и че дори. . . „онзи измежду нас, „Носителят на светлината”, измамникът, непокорният, змията, също ще изкупи греховете си. Вече никой няма да обитава в ада.”
Този механизъм важи не само за силите на злото. Нашите добри мисли, любовта ни също могат да породят лъчезарни цялости:
„Ала съществуват също така и прекрасни, сияйни духове, чиито бели одежди блестят като сняг под слънцето, и които не са ангели, макар че никога не са живели в тяло от плът. Те се реят над хората като техни закрилници; те са породени от великите мисли, узрели в сърцата и умовете на народите.
. . . Бог дарява дъха на живота (искам да кажа – душа) на тази „Енергия”, излъчена от човечеството. Всъщност тя се превръща в независима сила, чиято личност е съставена от личностите на нейните безброй създатели, и която има за задача да бди над мястото, станало нейна люлка и нейна родина. . .”
Нека си спомним за португалския Ангел, видян от децата на Фатима.
Всички тези цялости, тези енергии, накрая образуват огромни войнства на любовта или на омразата. Тогава в невидимия свят се разиграва грандиозна битка. Това ни се разказва с наистина военни термини, но също като в Библията, не само от Пиер Моние, което би било твърде естествено за него, но дори и от Паки, което е по-изненадващо и затова – по-красноречиво.
Паки Ламарк е младо момиче, починало преждевременно, също като Пиер Моние и Ролан дьо Жувнел. Но нейните послания не са били приети нито от родителите й, нито от годеника й. Тя е умряла в Аркашон през 1925 г. и в продължение на две години след смъртта й първо един неин приятел приемал и записвал посланията й. Но най-любопитното в тази история е, че от 1 януари 1928 г неговото място било заето от една непозната:
„През лятото на 1926 г. господин и госпожа Годфроа, които били на почивка в Аркашон, отишли на гробищата, за да се помолят на гроба на младия им хотелиер, който бил починал наскоро. Привлякъл ги един съвсем нов параклис в стил 1925 г., който се извисявал над всички други гробници всред боровете.”
Впечатлена от портрета на младото момиче, от надписите, които го обграждали, от цветята, от цялата атмосфера на този погребален параклис, г-жа Годфроа поискала да се запознае със семейство Ламарк. По време на все по-многобройните престои на семейство Годфроа в Аркашон главно по здравословни причини, между тях се завързала дружба.
„На 1 януари 1928 г в единадесет часа вечерта в хотела, в който била отседнала, Ивон Годфроа, ревностна католичка, която никога не се била занимавала със спиритизъм или с литература, усетила належаща нужда да запише онова, което един повелителен и нежен вътрешен глас, идещ от невидимия свят, и диктувал. Тя взела молив и започнала да пише с едър, наклонен почерк, който нямал нищо общо с нейния, думи, които идвали без усилие, без задрасквания, в непрекъснат поток, под влиянието на нещо като музика, която идела от сърцето и.”
Така в крайна сметка били записани шест хиляди страници, само няколко от които образуват посочения сборник.
Стилът им може да изглежда сладникав, също както това често прави впечатление при Света Тереза от Лизийо. Но също както и за „малката Тереза”, трябва да се умее да се чете отвъдното. Впрочем, ето онова, което Паки продиктувала на г-жа Годфроа по въпроса, който ни интересува:
„Всички мисли, добри или лоши, образуват вълни, които се реят в пространството. Според природата си те се срещат, събират се и образуват легиони, които се сблъскват едни с други. Също както във всички битки, изходът от сблъсъка зависи от по-силния. Ако лошият елемент надделее над добрия, цялото зло пада на Земята. Обратното, ако благотворната сила победи, щастието и мирът слизат върху хората.
Чувствата като ревност, отмъщение, горделивост, особено омраза, създават вихри, които обуславят онова, което става в същия момент на Земята. Населете с чисти мисли и милостиви лъчи небесните бойни полета на крилатите армии. . .”
Също и Пиер Моние:
„Грандиозните битки, на които сте свидетели, са само отзвук от онези, които стават между духовете. Не говоря само за духовете от извънземните сфери. . . а също и за духовете, които живеят в човешката плът. . . силите-съперници и неприятелите на Любовта, които бяха предизвикали битката, се подреждаха и преброяваха. Тези сили идваха както от невидими области, така и от земните области, и едните, и другите се възправяха в двата лагера. Скъпа мамо, победата трябва да принадлежи на Христовата армия!”
Но както подчертава Жан Прийор, това е езикът и на Светото Писание.
Ангелът от „Диалози с ангела” не скрива нищо от ужасите на това тайнство от еврейките, които подготвя за саможертва:
„Трудни слова: войната е добра.
Бъдете внимателни!
Силата, която пропуска своята цел, опустошителна и разрушителна, никога нямаше да спре,
ако ги нямаше слабите, ако ги нямаше жертвите, за да я поемат.
Това е миналото, трябваше да стане така.
Злото, започнатото действие не може да бъде поправено.
Жертвата поема ужасите.
Преследвачът открива преследвания и смъртта е задоволена.
(тишина)
Вашият път е съзидание, съзидание посредством Светата сила,
кръговрат, който иде от Бога и се връща при Бога
в опиянението на съзиданието.
Слабият ще бъде прославен.
Агнецът няма да бъде заклан на олтара.
Войната трябваше да избухне.
Горчивата чаша вече се пълни.
Не треперете!
Колкото е горчивината в нея,
толкова е Божественото питие
на Вечното блаженство.”
Нека да го разберем добре. Ангелът не иска да каже, че обича изобщо войната като такава, а войната като унищожител на цирея на злото. Ние сме твърде склонни да приемаме следствието за причина или най-малкото да виждаме само следствието. Когато има война, това всъщност означава, че злото вече отдавна цари в сърцата на хората. Ако циреят не бъде изпразнен, инфекцията малко по малко ще обхване цялото тяло. Това би било още по-лошо. Щом сме оставили циреят да се образува, той трябва да бъде изпразнен.
Нашето съзнание изгражда света
Тук не е място да правим подобно сравнение между тези послания и опитности от една страна, и новите перспективи на днешната наука, от друга. Нека само припомним, че днес вече много физици смятат, че някаква форма на съзнание и дори на свобода вече присъства на най-неуловимите нива на материята, човекът вече не е единствената мислеща тръстика, както смяташе Паскал. Някои дори мислят, че на всяка съвкупност съответства нещо като по-висше съзнание. Това е теорията за „областите”, развита в школата на Принстънския гносис. На полусъзнанието на частицата съответства обобщаващо полусъзнание на нивото на атома, после друго, по-обобщаващо, на нивото на молекулата, после на нивото на органа, после на това на цялото тяло, после. . . може би на нивото на всяка група като тези „цялости”, отражения на колективното съзнание на големите градове или на цяла една страна, както твърдят много послания от отвъдното.
Но могат да се направят други сравнения, в които отново ще се открие съвпадението между всички тези послания и съвременните науки и религиозните традиции.
Вече показах в един свой предишен труд, че една обширна традиция, откривана в Библията, после у великите източнохристиянски теолози, западноевропейските мистици и накрая у много съвременни теолози, разглежда ада, чистилището и рая като, в последна сметка, начина, по който всеки сам възприема Бога, според това дали е отказал или приел да обича като Бога. Бог е едновременно ад, чистилище и рай за всеки от нас в зависимост от достигнатото от него духовно ниво.
Едно друго, по-познато голямо религиозно течение набляга понякога доста грубо върху описанието на многобройните изпитания, които ще ни сполетят, ако не сме покорни. Християнската иконография, особено западноевропейската, е твърде богата в това отношение.
Но струва ми се, че всички разкази или свидетелства, които разгледахме (и други, които ще разгледаме в следващите глави) от една страна, и много „авангардни” научни хипотези, от друга, могат да ни помогнат да схванем обединението на тези две течения. И наистина, много учени започват да приемат, че зад физическите или психическите явления съществува нещо като неопределено поле от сили, откъдето се пораждат форми и съзнания в нещо като непрекъснато взаимодействие. Бог на Библията още в Стария завет, после в Новия и в цялата източнохристиянска традиция или при западноевропейските мистици (противно на Бог на средновековната латинска схоластика) е основополагащо динамичен. Той непрестанно излъчва енергии, които създават и поддържат това поле от сили. Като реагира спрямо него, нашето съзнание го оформя според своите тревоги, желания, омрази. Онзи, който се затваря за Любовта, източник на всички енергии, се озовава в мрака, жертва на своите кошмари. Онзи, който се отваря за Любовта, се озовава в Светлината, преобразен от тези енергии, „от слава в слава”, както казва Свети Павел, докато стане Бог в Бога, Бог посредством участие, както свидетелства цялата мистична традиция.
В прочутите „Диалози с ангела” Ангелът казва това по свой начин:
„СВЕТЛИНАТА е същата като светлината.
Само силата й е различна.”
Религията на древните египтяни и на много други народи не е била толкова абсурдна. Символът, според който Спасителят Бог се ражда в най-дългата нощ на годината, в момента, в който светлината на деня започва отново да нараства, е много по-дълбок, отколкото обикновено се смята.
Така въз основа на всичко това ще разберем по-добре до каква степен сами създаваме своето отвъдно, ако не за вечността, то поне за последните етапи:
„Божието царство е всред вас”. (Свети Лука, глава 17, стих 21)
Ролан дьо Жувнел ни предупреждава за това:
„Всички пътища за пречистване, които съществата не са преминали тук, ще бъдат преминати от тях в отвъдното. Това не е безмилостен закон срещу човешкия род, а просто една необходимост.”
Същевременно, тази „необходимост” би могла да изглежда несправедлива, когато знаем до каква степен сме зависими от обстоятелствата, не само за материалните и обществените ни възможности, а също, и може би дори повече, и за оформянето на нашата личност. Следователно тук трябва да се повтори онова, което всички велики пратеници постоянно твърдят: в нашето духовно развитие в отвъдното могат да ни забавят само греховете, които сме извършили напълно съзнателно и целенасочено, „тъй като всяка друга пречка се унищожава в името на Божията справедливост.”
Ала много хора, дори и като отчитат това първостепенно уточнение, което вече изменя целия проблем, въпреки всичко ще бъдат склонни да смятат, че ако Бог ни беше създал по-добри, ние бихме могли да вършим само или почти само добро, и тогава не би имало повече никакви проблеми.
Все едно да се смята, че един робот би могъл да върши добро, да обича. Но ние виждаме добре в научната фантастика, че когато един робот започне да обича, това значи, че вече не е робот. Тогава той може също така да мрази и да върши зло. Андроидите, споделяйки нашето величие, започват също така и да споделят нашите слабости.
Истинските роботи не могат да обичат. Те не могат също така и да познават щастието.
СОФРОЛОГИЯ – наука за съвкупността от методите, целящи да овладеят болезнените усещания и психическите безпокойства с цел постигането на по-хармонично развитие на личността. (Бел. прев.)
«Мъртвите ни говорят» — книга, разтърсваща съвременните религиозни и научни схващания за смъртта.
Реалността на отвъдния живот днес става научен факт.Човечеството влиза във връзка с невидимото...
Книгата на Франсоа Брюн не само набляга на основните научни открития на 20 век: записа на гласовете на мъртвите върху магнетофонна лента, видеоизображенията от отвъдното, апаратурите за улавяне на гласове и образи от минали събития... Този труд има амбицията също да синтезира и основните насоки на бъдещия ни живот.
За първи път един пастор и богослов открито се опълчва срещу догмите на католическото християнство, изпразнили от съдържание основните понятия на човешкото съществуване. Нещо повече, посланията, изпратени ни от «мъртъвци» по време на техните общувания с хора от Земята, са преценени от ъгъла на най-големите мистични текстове в различните религиозни традиции.
Франсоа Брюн
Абонамент за:
Публикации (Atom)