Ето и някои от тях, които сякаш не изглежда да са от Място II и III.
23. 8. 1963 г. Вечер.
Легнах за кратка дрямка, а не за някаква нематериална дейност, в седем и седемнайсет, в кабинета, на канапето. В момента, когато се изтегнах в хоризонтално положение и затворих очи, стана огромна беззвучна експлозия. Времето не бе спряло. Това се случи около две секунди след като си затворих очите. Взривната вълна ме запокити през цялата стая срещу стената на отсрещния ъгъл, където се изхлузих на пода. Първата ми мисъл бе, че наистина в къщата е станала експлозия, тъй като стенните абажури над главата ми сякаш заблещукаха и започнаха да изхвърлят сини светкавици, а самите проводници се стопиха. (Осветлението бе загасено, когато си легнах, стаята — полутъмна.) Стори ми се, че някаква мощна електрическа верига за момент се е включила на мястото на кабелите. Имах разтърсване като от електрошок. (Не приличаше на вибрациите, които толкова много пъти съм споменавал.) Огледах се из стаята. Физическото ми тяло все още лежеше отпуснато на канапето. Можех да го видя изцяло.
Точно тогава допуснах съвсем сериозно друга възможност. Може би това бе смъртта, истинската смърт, а не типичното преживяване извън тялото. Ситуацията бе толкова необикновена! Вероятно бях умрял, сърцето ми бе спряло. Все още бях малко объркан от експлозията, но нито бях уплашен, нито пък паникьосан. Ако това бе смъртта, нека така да бъде.
Лежах известно време в ъгъла, опитвайки се да се окопитя. Опипах около себе си и ми се стори, че напипвам килима, но не бях сигурен. Най-малкото — нещо под мен бе твърдо. След това реших, че бих могъл да опитам връщане към материалното, дори и да се проваля. Нищо няма да загубя от опита.
С голямо усилие на волята успях да се издигна нагоре и прелетях до канапето, след което се снижих. Бях силно изкълчен и се върнах към физическото си тяло само наполовина. Почувствах това полусгърчено и полупромушено състояние точно като при пъхане в тясна ръкавица — свивам и отпускам пръсти. След миг бях отново „цял“.
Седнах физически и запалих светлината. Всичко изглеждаше нормално, къщата бе тиха, тялото ми бе също нормално, освен че бях покрит с гъши пух. Бях толкова разтърсен от преживяването, а и все още не знам какво го бе причинило и защо. Дали това бе експлозия от нематериална категория? Вътре в мен ли бе станало или бе резултат от някаква външна сила? Като си спомням, ми се струва, че нямаше нищо необикновено в моето физическо, емоционално и психическо състояние, което да го предизвика по това време. В анализите на най-добрите спомени за мига на експлозията сякаш някакъв директен лъч бе преминал през стаята и тъкмо щеше да ме залови безучастно по своя път, ефектът от което бе да ме „издуха“ от физическото. Следвайки тази мисъл, добих впечатлението, че лъчът бе произведен от някакво опитно устройство, което бе недобре усъвършенствано от изследователите, които му правеха изпитания, тоест не всички ефекти им бяха известни. То възбужда спомена, който има нещо общо с преживяването, свързано с устройството, работещо по три начина.
5. 5. 1959 г. Следобед.
Днес научих за едно странно устройство, което може да работи по три начина. Около пет часа реших да се опитам да съставя формулата за състоянието (1-20/LQ). Легнах на леглото, замислих се за диаграмата на силовото поле, после започнах броенето до двайсет. Сякаш не постигах никакъв резултат и тогава си обърнах главата. Очите ми бяха отворени и погледнах към слънцето зад прозореца (денят бе слънчев, а прозорецът бе обърнат на запад.) Незабавно започнаха вибрациите, затворих очи и се облегнах назад. Вибрациите бяха като леко пощипване по тила ми. Започнах процедурата с движението на челюстта и те сякаш ставаха по-силни или пък по-слаби в зависимост от позата ми, както се очакваше. Най-накрая успях да определя пиковата позиция за настройване на челюстта (само по този начин мога да го изразя). Вибрациите бяха твърде силни в главата ми, даже бих казал, малко прекалено силни. „Придвижих“ ги надолу към гръдния ми кош. После правих опити да ги местя към различни части на моето тяло, тоест правех ги по-силни в определена част. Всеки път, когато преминаваха през долната дясна част, започвах да усещам горещина или в черния дроб, или в бъбрека, или в долната дясна част на дебелото черво (чуждо тяло или химическо вещество имаше там?). Това се бе случвало и преди, въпреки че не помня да съм го споменавал. Наум „пожелах“ да се извися и се издигнах. Някаква мигновена мисъл трябва да бе изскочила, защото веднага се превъртях във въздуха и се гмурнах към пода. За момент чух да свири оркестър (приличаше на търсене на радиостанция), после се намерих да стоя пред една недовършена къща. Прозорците още не бяха монтирани, а на пода се въргаляха материали и стърготини. Пейзажът, който се виждаше навън, бе на провинциална среда. Очевидно къщата бе от едната страна на хълм, гледайки надолу към малка долина, а от другата — към по-нисък хълм.
Погледнах надолу и на пода видях един апарат, дълъг около 45 сантиметра. Изглеждаше като да бе оставен там временно, докато техникът „се върне от обяд“. Вдигнах с любопитство устройството, тъй като никога преди не бях виждал такова нещо. Приличаше на прът с три приспособления, прикрепени към него. Повъртях пръта, разглеждайки го, и го насочих непреднамерено към един човек, който стоеше във вътрешен двор пред прозореца. Не бях го забелязал преди това. Нищо не се случи и тогава мъжът се обърна и ме погледна. За миг изчезна от погледа ми, после влезе през входа, който се намираше вдясно, и се приближи към мястото, където стоях. Той се смееше и според най-добрите ми спомени изглеждаше абсолютно нормален. Като видя уреда в ръцете ми, той кимна в знак, че иска да ми покаже как работи. Като посочи тръбата (цилиндър с отворени краища) в предната му част, той ми показа как да „се целя“. Трябваше да движа напред или назад тръбата или цилиндъра. Към мен се получаваше широк лъч, а в обратна посока — тесен.
После той ми каза да насоча устройството към друг прозорец, където друг един мъж разговаряше спокойно с някого, който беше извън обсега на нашия поглед. Той ми каза да бутна цилиндъра напред, за да получа тесен лъч. Направих каквото ми каза и насочих уреда към втория мъж навън, точно както бихте си послужили с пушка. Нищо не видях — нито лъч, нито пък светлина, което да се излъчи от уреда. Въпреки това мъжът, който бе вън от прозореца, мигновено се свлече в стола си, като че бе умрял. Обърнах се към домакина си, уплашен и разтревожен, че бях убил непреднамерено човек отвън. Той се усмихна и ми каза да насоча отново уреда към човека в безсъзнание (?) навън, като този път дръпна назад фокусиращото устройство, за да възпроизведе широк лъч. Направих каквото ми бе казано. Мъжът в безсъзнание седна и продължи разговора, сякаш нищо не се бе случило.
Домакинът ми ме отведе навън. Попитах другия мъж дали не е почувствал нещо. Той спря разговора си, погледна ме доста озадачен и отговори, че не е. Попитах дали не помни да е заспивал или припадал. Отговорът отново бе отрицателен. Човекът се отдалечи и продължи да разговаря.
Мъжът, който бе мой домакин, ме погледна и се усмихна. После ме заведе до другия край на къщата, който гледаше към долината. Той ме увери, че ще ми покаже друго нещо, което уредът може да прави. Посочи ми нещо в далечината. На около триста метра по склона на хълма гореше буен огън, а димът му се виеше към небето. Каза ми да използвам тесния лъч, като се целя към огъня. Направих го и огънят моментално загасна. Пламъкът бе потушен, като от внезапно духване. Пушекът остана за момент, а после и той изчезна.
Бях много развълнуван от този апарат и помолих моя домакин да ми го опише. Направи го с удоволствие. Състоеше се от три части. Цилиндърът бе фокусиращото устройство, а това вече бях разбрал. В средата имаше спираловидна бобина, която бе източникът на енергия. Зад него имаше три пластини като шпилки (приличаха на онези в токоизправителя). Те нямаха важно значение, а се използваха като екран за предпазване на този, който стреля. Мъжът натисна с палец пластинките и те се огънаха, показвайки, че са еластични. Попита ме дали съм сигурен, че съм разбрал. Отговорих, че работата ми прилича на огромен триод (първото нещо, за което можах да се сетя). Той кимна с глава възбудено и отговори: „Да, триод е!“
Усещайки, че трябва да си тръгвам, аз му благодарих за цялата информация. Каза, че ще ме срещне отново (не помня къде). Умът ми очевидно е разпознал мястото и потвърдих, че ще се видим в Кадена Ейзъл. (Това бе следствие от посещението ми в Южна Америка и изглеждаше съвсем естествено да кажа това, което се опитвах всъщност да кажа — синя верига.) Домакинът ми започна да кима утвърдително, след това ме погледна с втренчен, неразбиращ поглед и аз разбрах, че впечатлението ми бе вярно, но той не бе разбрал испанския термин.
После се върнах в това, което приличаше на незавършена стая, и „излетях“ нагоре с удължен скок. Изкачих се два или три етажа и спрях. Мястото приличаше на моя кабинет, но бе празно. Нямаше никакви мебели, нямаше го и канапето, прахът на пода и по прозорците — но липсваше и физическото ми тяло. Разбрах, че това не бе правилното „място“ (време?). Там, където желаех да бъда, бе още „по-нагоре“. Стартирах отново движението си нагоре през тавана. След осем или десет етажа се появих в това, което наистина бе моят офис. Вмъкнах се във физическото си тяло (имах малки трудности с едната ръка), след това се настаних изцяло.
Седнах и отворих очи. Часовникът показваше, че съм отсъствал час и пет минути. Скицирах апарата и записах тези бележки. Устройство, което приспиваше хора, събуждаше ги и гасеше огън. Някой ден ще се опитам да направя този апарат.
11. 3. 1961 г. Нощ.
… И си мислех, че мога по нормален начин да се върна към физическото. Отворих очи и видях, че съм в непознато легло. Непозната жена стоеше до леглото. Тя се усмихна, когато видя, че съм буден. Зад нея стоеше по-възрастна жена. Изразиха голямата си радост, че най-накрая съм дошъл на себе си. Дълго време съм боледувал, но вече всичко щяло да бъде наред. Помогнаха ми да стана от леглото и ме облякоха в нещо като роба (приличаше на пижама, а техните дрехи ми изглеждаха нормални), а аз бях сигурен, че не съм този, за когото ме мислят. Опитах се да им го кажа, но само ги разсмях и сякаш мислеха, че все още не съм съвсем в ред. Попитах кой ден беше, но те само се усмихваха с разбиране. Изглежда искаха да ми покажат, че аз не съм все още достатъчно ориентиран (аз наистина не бях!). Щях да поискам календар, но реших, че е по-добре просто да разбера коя е годината. Попитах по-младата жена, която вероятно бе съпругата ми (или съпругата на тялото), а тя отговори, че е 1924-а, според гръцкия метод за изчисление на времето.
Сигурен бях, че повече не мога да остана, и въпреки че те силно ми се противопоставиха, излязох през вратата на чист въздух. Стоях там и правех опит да се издигна и наистина добих усещането, че се движа нагоре, много високо. Опитах да се измъкна, но те здраво ме държаха. Нищо не стана и аз започнах да се тревожа. Знаех, че съм на погрешно място. Тогава си спомних номера с дишането и започнах да дишам с напълно затворена уста. Започнах бавно да се издигам над сградата, която имаше формата на буквата U, като все още ги чувствах как се мъчат да ме спрат и да ме върнат обратно. Дишах усилено и бързо и ускорявах движението си, докато достигнах до познатата ми синева наоколо. Изведнъж спрях. Бях високо във въздуха над провинциален ландшафт, осеян с къщи. Приличаше ми на позната околност. Стори ми се, че видях нашата къща и сградите между пътя и реката. Спуснах се към къщата и в следващия миг вече се бях слял с физическото. Изправих се седнал в леглото, отново цял, и се огледах с благодарност. Бях на точното място!
17. 8. 1960 г. Нощ.
Това бе неправилен опит за подценяване с непредвидим край. Тръгнах по пътя на процедурата на формулата
1-20/LQ в около 23 часа вечерта, в спалнята. Излязох с мисълта да посетя Ендрю Бансън и започнах пътуване от типа „шибан от вятъра“. Но почти веднага се върнах във физическото, или поне така си мислех. Не лежах в леглото, а стоях прав. Стаята не беше моята. Един огромен широкоплещест мъж ме съпровождаше отляво. Бе доста по-висок от мен, а раменете му сякаш блестяха. Отдясно ме държеше едно момиче. Те насила ме накараха да обикалям стаята, но походката ми бе доста затруднена. Ето защо те почти ме носеха под мишниците. Чух ги да коментират ръцете ми. Имало нещо нередно или необикновено в тях. Те бяха приятелски настроени, но аз със сигурност знаех, че не бях на правилното място! Вдигнах глава и за щастие успях да се протегна и да се изстрелям далеч от всичко това, каквото и да бе то, и какъвто и да бях аз. След малко се съединих отново с физическото си тяло. Огледах се внимателно (физически), преди да започна да се движа. Бях обратно в моето си материално тяло, в моята собствена спалня. Мина доста време, преди да се обърна и заспя!
23. 11. 1960 г. Нощ.
Това бе най-необикновеното и живо преживяване. Не знам дали искам повече да ми се случват такива. Легнах си много уморен към два през нощта. Вибрациите се появиха мигновено без предварителни индикации. Реших вместо да почивам, „да направя нещо“. (А може би то също бе почивка.) След като лесно излязох вън от физическото, посетих в продължение на къс период няколко места. Понеже си спомних за необходимостта от почивка, реших да се опитам да се върна към физическото. Помислих за тялото си, което лежеше в леглото, и почти веднага се озовах там. Но бързо си дадох сметка, че нещо не бе в ред. Върху краката ми имаше някакъв уред, приличен на кутия, очевидно за да задържа завивката върху тях. В стаята имаше двама души — мъж и жена, облечени в бяло, които разбрах, че са болногледачи. Те разговаряха тихо наблизо до леглото.
Първата ми мисъл бе, че се е случило нещо лошо. Жена ми ме е намерила в състояние на кома и веднага ме е отвела в болница. Болногледачката, стерилната атмосфера на стаята и леглото, всичко поддържаше тази моя мисъл. И все пак още нещо не достигаше.
След миг разговорът спря и медицинската сестра излезе от стаята. Мъжът се доближи до леглото. Паникьосах се, защото не знаех какво ще ми направи. Страхът ми се засили още повече, когато той се наведе над леглото и внимателно, но много здраво хвана двете ми ръце за бицепсите. Погледна ме с изпъкнали, блестящи очи. Най-лошото от всичко бе, че отчаяно се опитвах да се раздвижа, но не можех. Сякаш всеки мускул на тялото ми бе парализиран. Вътрешно се сгърчих в паника, опитвайки се да се отдръпна, когато той приближи лицето си до моето.
Но за най-голямо мое учудване той се наведе съвсем и ме целуна по двете бузи, а аз всъщност усетих допира на бакенбарди. В очите му блестяха сълзи. После той се изправи, освободи ръцете ми и бавно излезе от стаята.
Независимо от ужаса разбрах, че не жена ми ме бе завела в болница, че мъжът бе съвсем непознат и аз се намирах отново на грешно място. Трябваше да направя нещо, но всичката воля, която успях да събера, не постигна ефект. Съвсем бавно започнах да долавям съскане в главата си. Приличаше много на силна буря или свистене на въздух. Посредством едно съвсем смътно познание се концентрирах върху свистенето и го принудих да пулсира, тоест модулирах го да бъде както тихо, така и силно. Ускорявах пулсациите и след малко то се превърна във вибрация от висок порядък. После бавно се опитах да се издигна и успях. Веднага обаче се съединих с друго физическо тяло.
Този път бях предпазлив. Опипах леглото. Дочух познати шумове вън от стаята. Спалнята бе тъмна, когато отворих очи. Внимателно докоснах мястото, където трябваше да бъде лампата. Там си беше. Светнах и въздъхнах с огромно облекчение. Бях се върнал.
7. 6. 1963 г. Нощ.
След известно време отново започнах да напускам физическото си тяло. Вън от къщи срещнах една жена, която също „летеше“. Тя ми напомни, че ще закъснеем с връщането (къде, не знаех) и е възможно да имаме неприятности с прибирането. Стигнахме до нещо, което приличаше на голямо учреждение (болница?) и необезпокоявани преминахме право през вратата, без да я отваряме, очевидно за да се предпазим от портиера, който чакаше (недобрата проверка или късното информиране биха му донесли наказание). Вътре се разделихме. Моментално един мъж каза, че ще се погрижи за мен, затова да го почакам във втория кабинет вдясно. Направих каквото ми каза, въпреки че се обърках за кой точно кабинет ставаше дума. Във всеки от тях имаше по няколко души, които бяха потънали в разговор, и аз останах незабелязан. Почаках все пак във втория и накрая мъжът влезе, прегледа ме и заяви, че се нуждая от лечение. Обясни ми, че дозата на лекарството, което ще ми дават, трябва да нарасне до 1500 кубически сантиметра, а после да се намалява постепенно към нормалното (каквото и да означаваше това). Попитах го защо е необходимо лечението. Отговори ми, че вселената (или човечеството) могат да се развиват и усъвършенстват. Отново попитах защо (имах предвид защо има нужда от усъвършенстване), но той не отговори. Бях някак притеснен от идеята да бъда лекуван. Но малко след това усетих необходимостта да се върна към физическото и го сторих без затруднение.
13. 7. 1961 г. Следобед — нощ.
На път за Кейп Код пристигнах в Хайанис, донякъде уморен. Следобед легнах да почина. По време на релаксирането се случи обикновеният процес на излизане извън тялото. Открих, че летя ниско над задния двор на къща, близо до гараж. Имаше куче — огромна немска овчарка. Когато ме забеляза, започна възбудено да лае. Един мъж се появи зад ъгъла на къщата (дясната страна, като си обърнат към фасадата), вдигна пушка и я насочи към мен. Моментално си отидох, преди да съм си дал сметка, че може би куршумите не биха ме наранили. Върнах се, легнах и помислих, че всичко е свършено. Надали бих могъл да си спомня нещо повече от това, че мъжът изглеждаше много висок.
Същата вечер, след като си легнах, бученето в главата се появи отново и аз се отделих от тялото си. Тъкмо си летях над някакви къщи и се чудех какво да правя, когато високият мъж се появи току пред мен (същият от следобеда) и ме спря просто защото се бяхме срещнали. У мен остана впечатлението за една спокойна сила. Попита ме защо съм искал да видя президента. Отначало се зачудих, защото въобще не съм изпитвал и най-малкото желание да видя Айзенхауер (в моето съзнание това бе представата за президента), но ми се пръкна идеята за план за помирение. Казах го на високия мъж. Попита ме как „те биха могли да са сигурни в моята лоялност към Съединените щати.“ Все още сконфузен, казах, че най-точна информация за мен има във Вашингтон. След малко той каза, че точно сега няма да мога да се срещна с президента. Отстъпих в името на съгласието и се върнах. Лежейки в леглото и премисляйки отново всичко, за пръв път установих, че Айзенхауер вече не бе президент, разбира се. Изведнъж получих твърдото убеждение, че Кенеди има психически бодигард (или по-точно майндгард — пазител на мозъка му). Разбрах, че по всяка вероятност Кенеди също ще бъде в Хайанис през уикенда. Станах, слязох във фоайето и взех първия местен вестник, който ми попадна. Там на първа страница имаше статия по повод пристигането на Кенеди в Хайанис същия следобед. (Не бях виждал никакъв вестник от два дни.)
Това са примери за много „случаи“, които не се поддават на класифициране, особено в условията на обикновените ежедневни сънища. Възможно е всеки един от тях да не е нищо друго, освен фрагмент от житейска стенопис и някой ден тя ще може да се види изцяло. Надявам се човек да не трябва „да умре“, за да придобие цялостната гледка.
Робърт Монро
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.