Свобода, воля и желание

Първо трябва да се каже, че хомо сапиенс има двойнствено отношение към свободата. Той едновременно я желае и се страхува от нея. Обикновено я желае физически, а се страхува от нея психологически. Хомо сапиенс иска да има физическа, политическа и икономическа свобода. Той желае пълна свобода на действие, за да постигне личните си цели. Този копнеж представлява безкрайно силен стремеж за власт, тоест индивидът иска да има достатъчно свобода, за да упражнява власт върху хората и заобикалящата го среда. Воден от жаждата си за свобода, той се стреми с всички достъпни средства да придобие физическа, идеологическа и икономическа независимост. В противоречие с това обаче, индивидът се подчинява на наследствения си страх от индивидуална отговорност, слива се с религиозни, културни и политически системи, в които "разтваря" егото си и така се освобождава от отговорност за собствените си решения и действия.
От друга гледна точка, свободата се разбира като липса на опозиция спрямо личните действия и склонности, което позволява на индивида да постигне целите си, каквито и да са те. По тази причина много хора търсят свободата си в успешни търговски сделки, като твърдят, че парите правят човека свободен и силен.
Но при подхода на хомо сапиенс се пропуска едно наистина важно обстоятелство, един фактор, който на практика действа като тъмничар, а понякога дори и като палач на индивида. Имаме предвид вътрешната природа на човека, неговите чувства, инстинкти и страсти, които са истинските му господари. Единствената възможна свобода в този живот е свободата от собствените страсти, защото докато сме им подвластни, ще си останем само пионки, подчиняващи се на приливите и отливите в емоционалните състояния на тълпите.
Невъзможна е каквато и да е независимост, докато действаме, мислим и чувстваме под влиянието, което околната среда оказва върху вътрешната ни природа. Каквато и свобода да сме изживели, тя ще изчезне, изправена пред примитивната сила на животинската ни душа, която ни владее.
Свободата не зависи от физическите условия на индивида: затворникът в своята килия може да е много по-свободен от богатия, който има свобода на движение. Единствената истинска свобода е освобождаването от аза и освобождаването от централния компютър на вида. Докато това не стане, хората може да са велики политици, известни милионери, може да имат слава, почести и власт, но пак ще тънат в робство, не по-малко, а може би и повече от най-големия бедняк.
Предлагаме на проницателния читател да анализира себе си и да прецени кои свои решения в живота си е взел абсолютно свободно, без външен или вътрешен натиск, който го е принудил да действа по определен начин, само защото е нямал друг избор или е следвал пътя на най-малкото съпротивление. Разбира се, това не е свободата да се решава самостоятелно и доброволно, а съответства на нещата, които се случват на ндивида, независимо от желанията му. Като започнем от приблизителната възраст, в която могат да се вземат решения, ще стане ясно, че човек решава да следва дадено поприще поради подражание, пригодност или амбиция, че се жени поради самотност, сексуални желания, липса на обич или за собствено удобство. Свободният избор предполага решение, неповлияно от вътрешен и външен натиск, безпристрастно и обективно поведение, внимателно претегляне на доводите за и против, като след това преценим какво наистина искаме, до каква степен то ще е благоприятно или неблагоприятно и доколко плановете ни съвпадат със семейните и обществени интереси.
Стигнахме до втората дума в нашия триъгълник: воля, която в крайна сметка е ключът към изясняването на обсъждания от нас проблем. С други думи способността за избор и вземане на решения предполага наличието на зрялост в преценките, проявявана чрез волята, и това качество трябва да заема централно място в живота ни.  За да бъдем свободни, трябва да сме способни да решаваме съзнателно съществуването си. Именно тук обаче волята погрешно се смесва с желанието, третата дума от нашия триъгълник. Всъщност е необходимо да разберем, че човешкото същество не се движи от волята, а от желанието, пораждано и определено от инстинкта или преобладаващите емоции. Да притежаваш воля означава да имаш, силно, устойчиво и зряло Висше Его, тъй като волята позволява поддържането на постоянна линия на действие, което на практика не става, тъй като индивидът постоянно променя центъра на тежестта си или своето "управляващо его". Както толкова уместно отбелязва Гурджиев: "Човек има не едно его, а много такива, които в действителност инстиктивно и анархично го владеят по един мъчителен начин". Това е причината, поради която хомо сапиенс толкова бързо сменя решенията си, както и мисленето и чувствата си. От там се поражда огромно вътрешно противоречие, дезориентация, съмнение и неустойчивост - каква устойчивост би могло да има, ако всеки миг се променяме? Тъй като подсъзнателно усеща това явление, хомо сапиенс създава най-строги интелектуални планове, за да се приддържа към тях и по този начин да постигне импровизирана устойчивост. Няма значение дали "управляващото его" действа като господар на нашата "биологична сграда" (физическото тяло); стабилният план ще ни посочи какво трябва да направим. Това е една от причините, поради които хомо сапиенс "вкостенява" своята интелигентност, като се ограничава в набор от фиксирани, устoйчиви и неизменни схеми. Това дава известни предимства, но те са незначителни в сравнение с произтичащите отрицателни фактори. Може да е вярно, че "вкостеняването" е полезно за индивида в смисъл, че му осигурява по-голяма емоционална и интелектуална устойчивост и приспособяване към групата, към която принадлежи. От друга страна, "вкостеняването" го превръща, фигуративно казано, в "каменно цвете" - сковано, негъвкаво и статично - и му отнема динамиката на промяната.
Докато светът се променя, такъв индивид продължава да се придържа към остарелия си план, като отказва да се съобразява със значението и последиците на промяната.
Без възрастно и зряло Висше Его, човек няма истинска воля; само силата на неизвестното и неочакваното го тласка към някаква цел, която не той е избрал и следователно му е напълно непозната. Хомо сапиенс е вечен скитник, тръгнал към неизвестността, като няма никаква представа какво ще му поднесе бъдещето - щастие или нещастие. Предчувствието за това го подтиква да се наслаждава на живота по принуда и неотстъпно да търси днешните удоволствия, защото не е сигурен в утрешните; той е същество без бъдеще или най-малко без избор за бъдещето си.
При тези условия, до известна степен можем да разберем и извиним неговото материалистично и чисто егоистично отношение към нещата. С всички достъпни средства хомо сапиенс привежда във вибрация своя празен и вял вътрешен свят. В този стремеж той понякога предпочита безсмисленото страдание пред вътрешния мир.
Тъй като му липсва Висше Его, хомо сапиенс упорито търси убежище в колективното Его, което се конкретизира в индивида и управлява живота му. В предишните глави вече споменахме за това его под името колективна душа или централен компютър на вида. По този начин обичаите, нравите и колективното одобрение или отхвърляне на дадени правила за поведение формират индивида и накрая го довеждат до пълно отчуждение. Всички хора, показали оригинално или успешно отношение към живота бързо стават предмет на подражание от страна на масите, които без да се замислят повърхностно възприемат този начин на живот и не желаят да проникнат под повърхността. Кинозвездите и певците пораждат мания за подражание, тъй като притежават силен имидж и "сивите хора" се стремят да придобият същия имидж, за да изпъкнат.
Съществуват малък брой хора, чиито действия са неподправени, защото следват собствените си вътрешни импулси и проявяват това, което са; мнозинството обаче постоянно търси одобрението на другите, за да оправдае и укрепи поведението си. Характерен обичай на почти всички е често да наблюдават лицето на човека, с когото общуват, за да се уверят, че то изразява одобрение или неодобрение и да възприемат съответното поведение.
Масите, на свой ред, постоянно търсят водачи, които да следват. Това е истинското потвърждение на факта, че нямат воля; необходимо им е да следват някого, тъй като не притежават способността сами да определят пътя си. Лидерът винаги е символ на сила, смелост и свобода и притежава решителността, която липсва на обкновения човек.
Ние категорично отричаме понятието за свободната воля на хомо сапиенс и твърдим, че в действителност - както и твърди една източна поговорка - "всичко е писано". Хомо сапиенс заема определено ниво в космическия ред и за него нещата са предопределени и предвидени. Все пак не трябва да приемаме тази концепция абсолютно, сляпо и окончателно. Задължително е да я тълкуваме в смисъл, че човек е поставен в границите на възможностите, които му предоставят господарите на съдбата или зодиакалните богове. Но тези същества не принуждават индивида да следва еднопосочен път - винаги има отклонения, които му дават възможност за избор, съществуваща през цялото време по наложения му път.
И макар да е вярно, че за хомо сапиенс "всичко е писано", това не се отнася за мъдреца, който се е освободил от колективната животинска душа и се е превърнал в звезден човек. За този индивид нищо не е "писано", той държи в ръцете си книгата на съдбата и писалката, с която може да запише каквото пожелае, стига да не нарушава законите на вселената.
Хомо сапиенс не може да насочи живота си към онова, което наистина иска. Той трябва да се примири, че ще бъде носен по вълните на колективния "прогрес", чиито приливи и отливи се определят от господарите на съдбата.

"Звездният човек" - Джон Бейнс